№ 455
гр. София, 14.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Жаклин Комитова
Членове:Петя Алексиева
Иванка Иванова
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело №
20241000502475 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК.
Ответникът в първоинстанционното производство Прокуратурата на
Република България и в срока по чл.259, ал.1 от ГПК (препис от решението е
връчен редовно на 01.02.2024 г., а въззивната жалба е подадена на 05.02.2024
г.), обжалва Решение № 417/23.01.2024 г., постановено по гр.д.№ 7967/2022 г.
по описа на Софийски градски съд, І-15 състав, изцяло в неговата осъдителна
част, с която първоинстанционният съд е уважил иска на Ю. О. М. за сумата
от 30 000 лв. - неимуществени вреди, резултат на нарушение на правото на
разглеждане и решаване в разумен срок на висящо наказателно производство
по сл.д. № 1/91 г., ведно със законната лихва върху главницата от 27.02.2022 г.
до окончателното изплащане.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимна страна, която не
дължи държавна такса в производството по аргумент от мотивите на ТР №
7/2014 от 16.11.2015 г., т.д. № 7/2014 г. ВКС, ОСГК, в които е прието общо
правило за недължимост на държавна такса по всяко гражданско дело по
ЗОДОВ, по което държавата е представена като институция от държавния
орган, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени
1
вредите.
С оглед на горното въззивният съд е сезиран с редовна въззивна жалба.
Въззивникът-ответник, счита, че първоинстанционното решение в
обжалваната му част е порочно, поради нарушение на материалния закон,
съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано.
Поддържа се недоказаност на претенцията, нарушение на правилото на
чл.52 от ЗЗД. Счита, че СГС е присъдил обезщетение за вреди /задържане,
принудително заселване и др./, които се обезщетяват по друг ред по смисъла
на чл.8, ал.3 от ЗОДОВ. Във връзка с така релевираните възражения, се
развиват подробни съображения по съществото на спора.
Моли съда да отмени решението в обжалваната част и вместо него
постанови друго, с което отхвърли изцяло исковите претенции, алтернативно
да намали размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор
от въззиваемата по тази жалба страна-ищецът Ю. О. М..
Ищецът в първоинстанционното производство Ю. О. М. и в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК (препис от решението е връчен редовно на 25.01.2024 г., а
въззивната жалба е подадена на 08.02.2024 г.), обжалва Решение №
417/23.01.2024 г., постановено по гр.д.№ 7967/2022 г. по описа на Софийски
градски съд, І-15 състав, в частта, с която първоинстанционният съд е
отхвърлил искът му за неимуществени вреди за разликата над 30 000 лв. до
пълния предявен размер от 120 000 лв., ведно със законната лихва от
26.07.2019 г., както и в частта, с която е отхвърлил иска му за законна лихва
върху присъдената главницата за периода от 26.07.2019 г. до 26.07.2022 г.
Въззивната жалба е подадена чрез процесуален представител адвокат Е.
Ф. с надлежно учредена представителна власт по делото, съобразно
представеното на л. 133 от първоинстанционното дело пълномощно.
Дължимата държавна такса е внЕ.а с вносен документ от 08.02.2024 г.
приложена към въззивната жалба.
С оглед на горното съдът е сезиран с редовна въззивна жалба.
Въззивникът-ищец счита, че решението в обжалваната му част е
неправилно и необосновано, постановено при съществено нарушение на
процесуални правила и в противоречие с материалния закон, в частност със
2
стандартите на ЕСПЧ за остойностяване на неимуществените вреди от
нарушението на чл.61§1 от ЕКЗПЧОС по изключително подробни
съображения, развити във въззивната жалба, които са такива по съществото на
спора.
Моли съда да отмени решението в обжалваната част и вместо него
постанови друго, с което уважи изцяло исковите претенции. Претендират се
сторените разноски.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор
от въззиваемата по тази жалба страна-ответникът Прокуратурата на
Република България.
С оглед на предмета на настоящото производство, Решение №
417/23.01.2024 г., постановено по гр.д.№ 7967/2022 г. по описа на Софийски
градски съд, І-15 състав се обжалва в неговата цялост.
В открито съдебно заседание въззивникът-ищец чрез процесуалния си
представител поддържа въззивната си жалба, оспорва въззивната жалба на
ответника, съобразно писмена молба на процесуалния представител,
депозирана по делото. Претендират се разноските за въззивно производство.
В открито съдебно заседание въззивникът-ответник чрез своя
процесуален представител моли съда да уважи въззивната му жалба и отмени
първоинстанционното решение като отхвърли изцяло исковата претенция.
Оспорва жалбата на ищеца и моли съда да потвърди решението в
отхвърлителната му част.
Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по реда
на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на
събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа
страна:
Софийски градски съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.2б от
ЗОДОВ, предявен от Ю. О. М. срещу Прокуратурата на Република България,
за осъждането на ответника да заплати на ищеца обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 120 000 лв., ведно със законната лихва от
26.07.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, причинени му от
нарушение на правото на разглеждане и решаване на висящото следствено
дело № 1/1991 г., преобразувано в следствено дело № 780-ІІ/1998 г. по описа
на ВОП-София, а сега ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП-София, за
3
периода от образуване на делото през месец януари 1991 г. до момента на
подаване на исковата молба.
От събраните пред първоинстанционния и въззивния съд
доказателства, въззивният съд приема за установени и доказани следните
правнорелевантни факти и обстоятелства:
Между страните няма спор по фактите. С въззивните жалби не са
въведени възражения срещу установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка.
Не се спори, че наказателно производство по следствено дело № 1 от
1991 година по описа на Прокуратура на Въоръжените сили (така нареченото
дело за „Възродителния процес“) е започнало на 30.01.1991 г., както и че към
постановяване на съдебното решение, същото не е приключило. На съда е
служебно известно, а и се установява от приетите пред първоинстанционния
съд писмени доказателства, че производството по следственото дело е
прекратено с Постановление от 31.05.2022 г., поради настъпила смърт и на
последния обвиняем, което и по жалба на пострадалите лица е отменено с
влязло в сила на 22.12.2022 г. Определение № 1223, постановено по ч.н.д. №
821/2022 г. по описа на Апелативен съд - София, 6-ти наказателен състав и
делото е върнато на ВОП за продължаване на процесуално-следствените
действия. Не се спори, че процесното дело е образувано срещу Т. Х. Ж. и
о.з.ген.полк. Д. И. С. за това, че в периода 1984 г.-1989 година, в съучастие с
други лица, са подбуждали към национална вражда и омраза - престъпление
по чл.162 НК. В периода 31.01.1991 г. - 30.06.1992 г., в качеството на
обвиняеми, като съизвършители, са привлечени лицата Д. И. С., Т. Х. Ж., Г. И.
А., П. Ш. М., П. П. К.. В последствие на Д. С. било повдигнато ново
обвинение по чл.387, ал.2 от НК (за престъпление по служба), от което са
произлезли тежки вредни последици. Обвиняемите Т. Ж. и Г. А. са били
привлечени като обвиняеми по същия текст като подбудители на Д. С..
Не е спорно също така, че на 20.07.1993 г. във Върховния съд - Военна
колегия, бил внЕ. обвинителен акт срещу о.з.ген.полк. Д. С., Т. Ж. и Г. А., като
по внЕ.ия обвинителен акт било образувано НОХД № 1/1994 г. по описа на
Върховния съд - Военна колегия. С Разпореждане по НОХД № 1/1994 г. по
описа на Върховния съд - Военна колегия, Заместник - председателя на
Върховния съд и председател на Военна колегия генерал-майор Ч. е върнал
4
делото за допълнително разследване. Делото е върнато в Прокуратурата на
въоръжените сили на 09.02.1995 г. за изпълнение на указанията. По-късно, на
19.12.1997 г., обвинителен акт по следствено дело №1/1991г. бил отново внЕ.
във Върховния касационен съд и било образувано НОХД № 01/1998 г. по
описа на ВКС срещу същите извършители по същите обвинения, като с
Разпореждане от 28.04.1998г. съдия подп. А. И. е върнал делото повторно за
извършване на допълнително разследване, поради това, че не са изпълнени
указанията, дадени при предишното връщане на делото. Поради настъпили
промени в подсъдността, с писмо от 13.05.1998 г., делото било изпратено на
Софийска военно-окръжна прокуратура. С постановление от 29.09.1998 г. на
о.з. полковник В. Б.- прокурор при СВОП следствено дело № 1/1991 г. по
описа на Прокуратурата на въоръжените сили било преобразувано в сл. дело
№780-Н/1998г. по описа на СВОП. Впоследствие и спрямо обвиняемите Т. Ж.
и Д. С., наказателното производство е прекратено, поради смъртта на всеки
един от тях. С постановление от 06.04.1999 г. наказателното производство
било спряно поради наличие на свидетели в чужбина. На 04.12.1999 г. делото
било възобновено и разследването продължило под нов номер - Н-048/1999 г.
по описа на ВОП-София. По това дело била изпратена молба за правна помощ
до компетентните турски власти, като е изискано да се извърши разпит по
делегация на пострадалите лица.
Ищецът е разпитан като свидетел по делото на 08.05.2001 г.
С молба от 20.05.2018 г. до Военно-окръжна прокуратура, ищецът е
заявил желанието да участва като пострадал в досъдебната фаза на процеса.
По искане на пострадалите, включително и на ищеца, СГС многократно
е определял срокове за ускоряване на наказателното производство-
Определение № 3198/19.07.2018 г., н.ч.д.№ 3175/2018 г., СГС, НО, 25 състав,
Определение № 3730/03.09.2018 г., н.ч.д. № 3650/2018 г. СГС, НО, 22 състав.
Самият ищец е подавал молби до ВОП и съда-молба от 19.03.2018 г.
С постановление от 04.10.2018 г. на военен прокурор при ВОП-гр.
София, наказателното производство по ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП-
София е спряно на основание чл.199 и чл.244, ал.1, т.1, вр. с чл.25, ал.2, вр. с
чл.242, ал.1, предл.2 от НПК. От това постановление се установява, че към
датата на издаването му са били установени и разпитани 369 свидетели-лица
със сменени имена, принудително въдворени в ТВО-Белене, от общо 446
5
пострадали лица. Установени са още 38 свидетели, които обаче са починали и
не са могли да дадат свидетелски показания. По-голяма част от тях са
починали на територията на Република Турция, като актовете за смърт и
удостоверения за наследници на починалите лица са били издадени по
надлежния ред от компетентните органи в Република България. Не са
разпитани 35 лица, които преобладаващо се намират на територията на
Република Турция и продължително време отсъстват от страната. Повечето от
тях трайно са се заселили в Република Турция и не посещават Република
България. Задължителният разпит на тези лица не е постигнат дори и след
изготвяне, изпращане и получаване на резултатите от три съдебни поръчки за
правна помощ от Република България до Република Турция, поради което е
изготвена и изпратена по надлежния ред нова, четвърта подред съдебна
поръчка до Република Турция за установяване и разпит на тези 35 лица, която
до момента на постановяване на определението не е изпълнена. Прокурорът и
предвид гореизложеното, както и предвид Определение № 3730/03.09.2018 г.
на СГС, НО, 22 състав, постановено по реда на чл.369, ал.3 от НПК по молба
на пострадалата Топал, с което е определен едномесечен срок за произнасяне
от прокурора, е приел, че единствена възможност за решаване на делото по
същество е неговото спиране.
От писмо на ВКП, отдел 04 „Международен“ от 26.02.2018 г. се
установява, че молбата за правна помощ на ВОП-София до МП е изпратена на
25.01.2019 г. От писмо на ВКП, отдел 04 „Международен“ от 09.01.2019 г.,
входено във ВОП на 14.01.2019 г. се установява мотивиран отказ за изготвяне
на обоснована молба за правна помощ от страна на ВКП-четвърта по реда,
поради изтичане на абсолютната давност по чл.80, ал.1, т.3 от НК на
13.02.2000 г.
От удостоверение вх.№ 70469/20.07.2020 г. на СГС се установява, че за
периода от 01.01.2018 г. до датата на издаване на удостоверението, са
образувани 94 броя дела в Софийски градски съд по заявление по чл.368 НПК
за ускоряване на сл.д. № 1/1991 г., ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП-
София и са издадени 78 броя определения, с които са определени мерки по
чл.369 от НПК за ускоряване на същото досъдебно производство.
Установява се, че с искания от 09.03.2021 г., 25.05.2021 г., 07.06.2021 г.,
18.06.2021 г., ищецът лично, както и с още пострадали лица изрично е поискал
6
от ВОП да бъде ускорено наказателното производство по ДП № 11-048 от
1999г. по описа на ВОП, да получи информация за хода на делото и достъп до
материалите, потвърждава желанието си да участва като пострадал.
С Определение № 1517/30.11.2021 г., н.ч.д.№ 2966/2021 г. СГС, НО, 8-ми
състав, Определение № 1516/30.11.2021 г., н.ч.д. № 2932/2021 г., СГС, НО, 8-
ми състав, съдът е констатирал неоправдано забавяне по процесното
досъдебно производство и е определил мерки за ускоряване на наказателното
производство.
И към момента производството по досъдебното производство
продължава, видно от приетото пред настоящата инстанция Постановление от
30.09.2024 г. на ВОП, с което е указано на екипа от военни следователи при
ВОП-гр.София да проведат разследване в насока извършено деяние по чл.416
и сл. от НК.
От приетата пред първоинстанционния съд комплексна съдебно-
психиатрична и психологическа експертиза, се установява, че
продължителността и неприключването на досъдебното производство, са
причинили на ищеца разстройство в адаптацията. Въззивният съд не обсъжда
отговорите на останалите въпроси, защото същите не предполагат специални
знания, а с тях са възпроизведени чувствата на ищеца, така както са заявени от
него пред вещите лица.
При така установената фактическа обстановка, която е безспорна между
страните, първоинстанционният съд е приел основателност на исковата
претенция, като е счел че справедливият размер на обезщетението възлиза на
сумата от 30 000 лв., а законната лихва следва да бъде присъдена от датата на
исковата молба.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд
приема следното от правна страна:
Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирани да обжалват страни - ищеца и ответника в
първоинстанционното производство и са насочени срещу валиден и допустим
съдебен акт, подлежащ на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК. В този
смисъл подадените въззивни жалби са процесуално допустими.
На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
7
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ във вр. с чл. 6,
§ 1 КЗПЧОС.
Допустимостта на иска по чл. 2б ЗОДОВ за обезщетение на вредите от
нарушение на правото по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС по висящо производство не е
обусловена от абсолютните процесуални предпоставки на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ -
да е изчерпана административната процедура за обезщетение на вредите по
реда на глава трета "а" от ЗСВ и да няма постигнато споразумение.
Настоящият съдебен състав намира, че искът е допустим и е предявен от
лице, което притежава материално-правна легитимация, чиито права и
задължения се засягат пряко от производството по сл.д. № 1/91 г.,
впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София,
а към момента ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София.
От представените пред първоинстанционния съд писмени доказателства
се установява, че името на ищеца Ю. О. М. е променено на Й. О. М.
(съобщение за промяна на име от 24.01.1991 г., удостоверение за идентичност
на лице с различни имена изх.№153/29.12.2020 г., Община Разград, стр.83)
Установява се, че от края на м.януари 1985 г. до 15.02.1985 г. ищецът е бил
задържан в РУ на МВР гр.Разград, а от 15.02.1985 г. до 22.04.1987 г. е бил
задържан и лишен от свобода в затвор и лагер на остров Белене до м.март
1986 г., а впоследствие и в затвора гр.Бобов дол. (Заповед за прилагане на
превантивна административна мярка по чл.39, ал.1, т.1 от Закона за народната
милиция № І-101 от 15.02.1985 г., справка на л.24, телеграма, протокол,
предложение, заповед № І-181 от 22.04.1987 г. на л.25-28 от
първоинстанционното дело, удостоверение изх.№ Р1179/18.07.1990 г. на МВР,
стр.35).
Горните обстоятелства не са спорни между страните.
Спорът между страните е само досежно размера на дължимото
обезщетение за претърпени неимуществени вреди и досежно началния
момент, от който следва да бъде присъдена законната лихва.
Въззивната жалба на ответника е частично основателна, а въззивната
жалба на ищеца е изцяло неоснователна по следните съображения:
8
Предмет на установяване в настоящото производство е общата
продължителност на наказателното дело, с оглед на неговата фактическа и
правна сложност, като съдът преценява осъществяването на отделните
забавяния, причината, която ги е предизвикала с изключение на забавянията,
дължащи се на поведението на претендиращата обезщетение страна.
Държавата отговаря за тези забавяния, тъй като е длъжна да установи правила,
както и спазването им, предвид предотвратяване на последиците от
недобросъвестно упражняване на права и недобросъвестно изпълнение на
задължения. Отговорността по чл. 2б ЗОДОВ не е обусловена от виновно
поведение на лицата от състава на държавните органи, които в делото участват
като процесуални субституенти, тъй като вредите се формират от забавяне
разглеждането на делото над разумния срок.
Съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС - всяко лице, при решаването на правен
спор относно негови граждански права /в случая за присъждане на
обезщетение от нарушението им/, има право на гледане на делото в разумен
срок, независимо от това в коя фаза се намира производството - в досъдебна
или съдебна/. Разглеждането и решаването на наказателното дело в разумен
срок е основен принцип в наказателното производство, съгласно чл.22 НПК.
Обстоятелството, че заради прекомерно забавяне на воденото разследване,
ищецът не е бил конституиран като частен обвинител и граждански ищец във
воденото наказателно производство, не променя качеството му на „жертва“
/пострадал/ от деянието, предмет на обвинението. Това свое качество, както бе
посочено по-горе той има от момента на образуване на наказателното
производство /30.01.1991 г./ и това е датата, от която следва да се изчислява
продължителността на периода, за който ще се решава дали срока на воденото
производство е разумен.
С оглед обсъдените по-горе доказателства безспорно се установява
допуснато нарушение за правото на разглеждане на делото в срок.
Наказателното дело е продължило над 30 години. Безспорно следва да се
отчете високата фактическа и правна сложност на образуваното досъдебно
производство. Фактите, обосноваващи обвиненията са многобройни, като са
посочени множество деяния, представляващи репресивни мерки спрямо
огромен брой лица по време на т.нар. „възродителен процес“, което е налагало
извършване на многобройни процесуални действия, засягащи широк кръг
лица. Идентифицирани са 446 лица, затворени в ТВО Белене, чиито адреси е
9
следвало да бъда открити, като голяма част от тях не са били в страната.
Същевременно, производството е водено срещу лица, заемащи високи
длъжности, което също е затруднявало разследването. И все пак наказателно
дело с обща продължителност над 30 години, при каквато и да е фактическа и
правна сложност, каквито и обяснения да има за забавянето му, не може да е
„проведено с дължимата грижа“. Тази продължителност, надхвърляща
няколко пъти срока на абсолютната давност, не може да бъде оправдана с
характера и сложността на обществено значимо дело, като причина за
превишаване на разумния срок.
С поведението си ищецът по никакъв начин не е, а и не е бил в
състояние, защото не е конституиран по делото, въпреки многобройните
молби за това, възпрепятствал воденето на разследването. Напротив, стремял
се е с всякакви законни средства да способства за неговото ускоряване.
Прекомерното забавяне е единствено и само по вина на властите.
Прокуратурата не е изпълнила съвестно задълженията си по ръководство и
надзор на досъдебното производство, така че разследването да приключи в
срок, своевременно да бъдат събрани релевантните доказателства, съответно
да бъдат разпитани всички пострадали лица. Неприключило в продължение на
30 години разследване, по което двукратно са образувани съдебни
производства, които са прекратявани поради констатирани допуснати
съществени процесуални нарушения и материалите са връщани за ново
разследване на прокуратурата, не може да е водено с „дължимата грижа“.
С оглед на горното безспорно на ищеца се дължи обезщетение.
Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ,
съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност
на производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо
ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени
вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно
производство е продължило извън рамките на разумния срок, като
притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход,
накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в
държавността поради забавянето на делото. Обезщетението за неимуществени
вреди от деликта по чл. 2б от ЗОДОВ се определя глобално - за всички
претърпени неимуществени вреди, причинени от този деликт. В този смисъл,
10
неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото
парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за
преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за
репарирането им - в съответствие с общоприетия критерий за справедливост,
но най-вече - с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно
обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер,
необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени
вреди, респ. - не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца.
Поради това, размерът на обезщетението се определя с оглед общия критерий
за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като се вземат предвид и възприемането на
понятието "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото и
стандартът на живот в страната, следва да се отчита, че самото осъждане
(признаването на факта на увреждащото поведение), само по себе си също има
репариращ ефект за пострадалия, предвид нематериалния характер на
увреждането му.
Предвид горното съдът намира, че действителният размер на
обезщетението е в размер на 15 000 лв. като в останалата част заявената
претенция е неоснователна. Следва да се изтъкне, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ
държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от
неразумно забавените действия на правозащитните органи, но не и вредите от
престъплението. В този смисъл Решение № 87 от 8.02.2024 г. на ВКС по гр. д.
№ 1088/2023 г., III г. о., ГК, което се споделя от настоящия състав.
Съображенията на съда за определяне на горния размер на обезщетение
са следните:
На първо място следва да се вземе предвид обстоятелството, че и към
датата на постановяване на настоящото решение, наказателното производство
не е приключило, т.е. към момента същото вече продължава над 30 години
(34).
На следващо място следва да се отче залогът на спора за ищеца.
Интересът за страната обикновено е свързан с предмета на делото, като
от практиката на ЕСПЧ може да се направи изводът, че дела по трудови и
равняващи се по ефекта си на трудови спорове, особено такива за отмяна на
уволнение или на освобождаване от пост, дела за пенсии, дела за осиновяване,
дела за упражняване на родителски права или за лични контакти с деца, дела
11
на тежко болни хора, особено ако предметът им е свързан с тяхната болест,
дела, отнасящи се до обезщетение за причинени телесни увреждания, за
трудова злополука, за насилие от страна на полицията или за незаконно
задържане, дела, засягащи гражданско състояние, наказателни дела, при които
обвиняемият или подсъдимият е с мярка за неотклонение „задържане под
стража“ следва да се разглеждат по-бързо и с предимство, а в някои случаи и в
особено кратки срокове. Завишеният интерес от бързото решаване на делото
може да се дължи и на външни фактори, като например инфлация, която води
до обезценяване на иска, или напреднала възраст на лицето.
Предметът на процесното дело е измежду посочените, поради което е
изисквал по-завишено внимание от страна на ответната страна.
В конкретния случай забавянето на досъдебното производство е довело
до това, че абсолютната давност за престъпленията, за които се води
производството е изтекла през 2000 година, поради което очаквания от ищеца
резултат вече е невъзможен, като една, от основните причини, ако не и
единствената такава, е именно продължилото в неразумен срок досъдебно
производство.
Последното обосновава присъждането на неимуществени вреди в размер
на по-висок от обичайните такива.
С оглед на горното първоинстанционното решение следва да бъде
отменено в частта, с която исковата претенция е уважена за сумата над 15 000
лв. и вместо него бъде постановено решение, с което искът за разликата над 15
000 лв. до присъдените 30 000 лв. да бъде отхвърлен.
Неоснователни са възраженията на въззивника-ищец относно начина на
присъждане на обезщетение.
С Решение № 50280 от 11.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4210/2021 г., IV
г. о., ГК, постановено по реда на чл.290 от ГПК, е даден отговор на въпроса:
кои правила следва да приложи съдът, за да определи справедливия размер на
обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2б от
ЗОДОВ, причинени с нарушаване на правото по чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС, дали
националните такива или стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ по
прилагането на чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС в аспекта на правото на решаване и
приключване на делото в разумен срок и за това кои критерии, конкретни
факти и обстоятелства следва да вземе предвид и отчете съдът при определяне
12
на справедливия размер на обезщетението по иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за
неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на
делото в разумен срок съгласно чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС и какво е значението им
за размера на обезщетението и спадат ли към тези критерии стандартите,
заложени в практиката на ЕСПЧ по въпроса за определяне на
неимуществените вреди от нарушаване на това право?
Съставът на ВКС е приел, че: „Съдът ще трябва да определи
обезщетението като вземе предвид всички обстоятелства, които са от значение
за определяне на размера на обезщетението в конкретния случай,
включително и тези установени с практиката на ЕСПЧ, а също така и с
конкретното икономическо състояние и стандарта на живот в страната. При
това така определения размер на обезщетението може да бъде по-нисък от
присъждания от ЕСПЧ по аналогични случаи, но за други държави. Това важи
и за случаите когато се присъжда по-ниско обезщетение от това, присъждано
за България, но в този случай размерът на обезщетението не трябва да е
толкова минимален, че на практика да е налице липса на обезщетение или пък
такъв, че да го прави неефективно, съгласно практиката на ЕСПЧ. Във всички
случаи националният съд е длъжен да изложи мотиви към решението си, в
които да даде убедителен отговор на това, защо присъжда обезщетение в
приетия от него размер.“
Въззвиният съд и при спазване на посочените критерии, по-горе се е
обосновал защо счита, че обезщетение в размер на 15 000 лв. е достатъчен да
репарира претърпените от ищеца неимуществени вреди от неразумно
продължилото наказателно производство.
Предвид основателността и доказаността на главната претенция,
основателен и доказан се явява акцесорния иск с правно основание чл.86, ал.1
от ЗЗД.
Неоснователна е въззивната жалба на ищеца срещу постановеното
първоинстанционно решение в частта, с която първостепенният съд е
отхвърлил претенцията за законна лихва, три години назад, считано от датата
на исковата молба.
С Решение № 87 от 8.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1088/2023 г., III г. о.,
ГК, Решение № 50030 от 9.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 785/2022 г., IV г. о.,
ГК, е прието: «Тъй като горното парично обезщетение се дължи от ответната
13
ПРБ за репарирането на всички процесни неимуществени вреди, причинени от
неразумната продължителност на разследването по цитираните по – горе
наказателни производства дела (проведено в разрез с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС) –
за целия процЕ. период от м. януари 1991 г. до 12.05.2020 г., то макар и да не е
необходима покана за изпадането й в забава за плащането му (чл. 84, ал. 3
ЗЗД), тази забава не би могла да настъпи преди изтичането на целия процЕ.
период, за който се дължи главното парично задължение. Поради това,
предявената по делото акцесорна претенция по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за
заплащане на обезщетение за забава, е основателна за законната лихва върху
присъжданата главница (допълнително от 10 000 лв.), считано от 12.05.2020 г.,
а не от претендираната с исковата молба дата 12.05.2017 г.“
В Решение № 30 от 3.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1701/2021 г., IV г. о.,
ГК, пък е прието: „Доколкото обезщетението има имуществен характер върху
него се начислява законна лихва. Съдът е задължен да присъди законната
лихва само ако е поискана в исковата молба, какъвто е именно конкретния
случай. За да възникне отговорността на държавата да плати обезщетение на
пострадалото лице е необходимо да се установи, че конкретният орган, за
чието действие отговаря държавата, нарушава Конвенцията. В случая
фактическия състав на непозволеното увреждане е бавността при разглеждане
и решаване на делото и деликтът не се осъществява в началото на
наказателното производство. Налице е специален фактически състав спрямо
общия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД, според който
противоправното деяние следва да се изрази в забавяне решаването на делото
в един нормален, разумен срок. Самата бавност, както и разумният срок, в
рамките на който следва да бъде разгледано и решено делото, следва да се
установят от съда. В случая вредите се дължат за бездействие на органите на
прокуратурата, което се установява в производството по обезщетяване, поради
което вземането за лихви за забава започва да тече от момента на предявяване
на иска за тяхното установяване, т. е. от предявяването на иска, а не от датата
на образуване на неприключилото наказателно производство. Исковете по чл.
2б са специални и целят получаване на обезщетение за претърпените вреди от
прекомерно забавеното правосъдие, а не се отнасят до правния спор по
съществото на делото пред гражданския или наказателния съд.“
В този смисъл и по-новата съдебна практика, обективирана в Решение
№ 87 от 08.02.2024 г. по гр.д. № 1088/2023 г., Г.К., ІІІ Г.О. на ВКС.
14
Ето защо първоинстанционното решение ще следва да бъде потвърдено
в частта, с която СГС е отхвърлил иска за присъждане на законна лихва върху
присъденото обезщетение, считано от 26.07.2019 г. до 27.07.2022 г., както и в
частта, с която исковата претенция за неимуществени вреди е отхвърлена за
разликата над 30 000 лв. до 120 000 лв.
По отговорността за разноските:
При този изход на делото и с оглед неоснователността на въззивната
жалба на ищеца, разноски не му се дължат, включително и за заплатената
държавна такса за неговата въззивна жалба.
На въззивника-ищец се дължат евентуално разноски съобразно
отхвърлената част на въззивната жалба на ответника, но до приключване на
устните състезания по делото, не са представени писмени доказателства,
удостоверяващи извършването на такива, в частност за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Въззивникът-ответник Прокуратурата на Република България не е
правила разноски в процеса, поради което такива също не й се дължат.
Водим от горното, Апелативен съд - София, 8-ми граждански състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 417/23.01.2024 г., постановено по гр.д.№
7967/2022 г. по описа на Софийски градски съд, І-15 състав, в частта, с която
Прокуратурата на Република България е осъдена на основание чл.2б ал.1 от
ЗОДОВ да заплати на Ю. О. М. сумата от 15 000 лв., представляваща
разликата над дължимата сума от 15 000 лв. до присъдената от 30 000 лв.,
ведно със законната лихва, считано от 27.07.2022 г. до окончателното
изплащане на задължението и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от Ю. О. М., ЕГН
**********, с.*** ул. „***“ № 1, със съдебен адрес: гр. София, ул. „Три уши“
№ 6А, бл.5, ет.2, офис 10, адвокат Е. Ф. срещу Прокуратурата на Република
България, иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС
за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 15 000 лв.,
представляваща разликата над дължимата сума от 15 000 лв. до присъдената
от 30 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 27.07.2022 г. до
15
окончателното изплащане на задължението, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушение на правото на
разглеждане и решаване на сл.дело с №1/1991год., впоследствие
преобразувано в сл.дело №780-ІІ/1998год. по описа на ВОП София, а сега ДП
№ ІІ-048/1999 год. по описа на ВОП София в разумен срок.
ПОТВЪРЖДАВА Решението в останалата част.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16