№ 458
гр. гр.Велинград, 19.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИНГРАД, II - ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ДОНКА ЕМ. ТАБАКОВА
като разгледа докладваното от ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА Гражданско дело №
20235210100590 по описа за 2023 година
Предявени са обективно евентуално съединени искове с правно основание
чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, във чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10, във вр. 21, ал. 1 ЗПК и чл.
26, ал.1, пр. 3 ЗЗД от М. М. С. против София Комерс Кредит Груп АД, ЕИК
********* за прогласяване на нищожен на Договор потребителски кредит от
разстояние, сключен на 14.11.2019г. евентуално за прогласяване на
нищожност на осн. чл. 26, ал. 1,пр. 3 ЗЗД на § 6 и § 7 от Договора.
Ищцата твърди, че на 14.11.2019г. е сключила с ответника Договор за
потребителски микрокредит от разстояние, по силата на който е получила
сумата от 1 300 лв., със задължение да я върне на 18 месечни вноски, с размер
на всяка от тях от 86,71 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 24 % и
ГПР в размер на 26,83 %. Обща сума, която следвало да се върне възлизала на
1560,78 лв.
С § 6 от договора за паричен заем ищцата поела задължение за
осигуряване в полза на търговеца, в срок от три дни от сключване на
договора, на поне едно от следните обезпечения: 1. а/ поръчителство на едно
физическо лице, което да представи служебна бележка от работодател,
доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение над 1800лв. или б./
поръчителство на две физически лица, които да представят служебна бележка
от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение над 950
лева и които да отговарят на следните критерии: да работят по безсрочен
трудов договор, да не са кредитополучатели по друг договор за паричен заем
с кредитора, да нямат неплатени осигуровки за последните две години, да
нямат задължения към други банкови и финансови институции, които да
1
подпишат договор за поръчителство с кредитора или 2./ банкова гаранция,
издадена от банка, оперираща на територията на Република България, която
банкова гаранция да съдържа неотменяемо и безусловно задължение на
банката гарант, че ако потребителят не заплати в срок, което и да е свое
парично задължение по договора за кредит, същата ще заплати на кредитора
всички дължими от потребителя суми.
С § 7 от процесния договор било уговорено, че ако не бъде предостави
някое от предвидените в § 6 от договора обезпечения, страните приемат, че за
кредитора настъпват вреди от намаляване на кредитоспособността на
потребителя, свързани с предприемане от кредитора на нарочни мерки за
регулиране на финансовия риск, на което основание потребителят дължал
обезщетителна неустойка в размер на 1666.98 лв. Същата следвало да се
плати на 18 равни части в размер на 92. 61 лв., на падежите по погасителните
вноски по кредита заедно със съответната погасителна вноска. По този начин
размерът на падежното вземане нараствал на 179, 32 лв.
Не оспорва, че е усвоила изцяло заемният ресурс.
Излага, че е сключила процесния договор в качеството й на потребител,
тъй като усвоила кредита за лични, нетърговски нужди, поради което по
отношение на договора приложими били разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. Сочи,
че изцяло изплатила главницата по кредита, но счита, че на основание чл. 23
ЗПК не дължи лихви и други вземания по него, тъй като договорът за
потребителски кредит не е породил изначално валидни правни последици.
Излага, че процесният договор е нищожен поради изначалната
недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл.
11, ал. 1, т. 9 от ЗПК - договорната лихва, която не е породила валидни правни
последици на основание чл. 21 ЗПК във вр.с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал.1, т. 9
ЗПК и на основание на нейната неравноправност по смисъла на чл. 143 във вр.
с чл. 146 от ЗЗП. Извършеното договаряне създавало неравноправност
съгласно чл. 143, ал.2, т. 19 от ЗЗП в правоотношението поради това, че
размерът на записаната в договора възнаградителна лихва бил неточен и
подвеждащ, тъй като в нея не било включено вземането невярно наречено
„неустойка“. Това вземане не притежавало обезщетителна и обезпечителна
функции, с което разкрива действителната си природа на цена на кредита -
скрита договорна лихва. По този начин се заобикаляли изискванията на чл.
10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК в договора за кредит да се запише
ясно и прозрачно действителния размер на дълга, поради кредиторът не е
изпълнил и изискването на чл. 11, ал.1, т. 9 от ЗПК да разпише в
съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната
лихва.
Договорът се явявал нищожен и като сключен в нарушение на
изискванията на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал.
1, във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК, с
произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК, а именно разписаният в
2
договорът ГПР бил неточен и подвеждащ, тъй като в него била включена
скритата под формата на неустойка договорна лихва. Кредиторът не е
изпълнил и изискването да посочи кои компоненти формират размера на ГПР.
Уговореният с договора ГПР не отговарял на изискванията за яснота и
прозрачност по чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Посочването в договора на по-нисък от
действителния ГПР, представлявала невярна информация и следва да се
окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП, на което основание
клаузата за ГПР била неравноправна. Тя подвеждала потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора.
В процесния договор, кредиторът се задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на
ГПР. Липсвало обаче ясно разписана методика на формиране на годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и
как се формира посочения в договора ГПР/, което от своя страна нарушавало
чл. 10, ал.1 ЗПК. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на
ГПР, на практика обуславяла невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата
на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Поддържа, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК,
следвало в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент
от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Това задължително
съдържание, съгласно чл. 11 от ЗПК, следвало да е налице към момента на
подписване на договора от страна на кредитополучателя, тъй като именно
към този момент същият можел да изрази своето информирано съгласие по
отношение на неговите общи параметри.
Счита, че дори да не се приемело, че е нищожна цялата кредитна
сделка, на собствено основание нищожна се явявала неустоечната клауза.
Неустойка се дължала поради неизпълнение на договорно задължение,
което не съставлявало основната престация по договора и независимо дали
кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение. Поради това
същата се явявала типичен пример за неустойка, която изначално не
притежавала обезщетителна функция. Вредите, компенсирани с тази
неустойка не били съизмерими нито с положителен, нито с конкретен
отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на
неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречало на
изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга да оцени сам
платежоспособността на потребителя (чл.16 ЗПК) и единствено при преценка
за наличие на кредитоспособност да му предложи добросъвестно цена за
ползване, съответна на срока на кредита и наличния риск. Неустойката не
3
притежавала и обезпечителна функция доколкото било уговорено, че се
начислява, ако не се осигури обезпечение след сключване на договора.
Излага, че чл. 71 от ЗЗД предвиждал различни правни последици при
непредоставяне на обезпечение, а именно право на кредитора да обяви
предсрочна изискуемост на вземанията си, отчитайки легитимния му интерес
да измени облигационната връзка при невъзможност да гарантира събиране
на вземанията си. В процесния договор, в разрез с нормалното търговско
развитие на правоотношенията, се предвиждали различни правни последици,
което разкривало целта, да се предвидят силно ограничителни изисквания за
предоставяне на обезпечение, за да си гарантира допълнителната
икономическа облага, подвеждащо именувана „неустойка“. Неяснотите,
вътрешното противоречие и подвеждащото оповестяване на изискуемо с
императивна норма съдържание, законодателят уреждал като порок от степен,
че изключва валидността на договарянето (чл. 22 ЗПК).
Поради неравноправността на уговорката на ГПР и съгласно чл. 21 ЗПК
нейната нищожност, нищожна била и цялата кредитната сделка поради липса
на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски
кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.
С оглед изложеното и на основание чл. 23 от ЗПК потребителят
следвало да върне само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва и
други разходи по кредита.
Иска от съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността
на Договор за потребителски микрокредит от разстояние от 14.11.2019г.,
евентуално на § 7 от договора.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва допустимостта и
основателността на иска.
Счита, че ищцата не е надлежно легитимирана да предяви настоящите
искове, предвид че е прехвърлила с Договор за вземания от финансови
институции всички свои вземания от „София Комерс Кредит Груп“ АД,
дължими поради неоснователно обогатяване, възникнали в периода от
01.01.2015 до 26.02.2020г. на „Темис Кепитъл“ ЕООД. Поради
гореизложеното за ищцата липсвал правен интерес от водене на настоящия
иск, което се явявало абсолютна положителна процесуална предпоставка за
допустимостта на производството.
Излага, че дори исковете да бъдат уважени, това не би имало правно
значение, предвид че правният ефект от прогласяване на договора за кредит
за нищожен, евентуално на неговите клаузи, би породило право на
възстановяване на внесените по обявените за недействителни клаузи суми,
което ищцата не би могла да претендира, предвид че е прехвърлила
вземанията на трето лице.
Тъй като ищцата не притежавала качеството на длъжник по договора за
4
кредит, за нея липсвал правен интерес от предявяване на настоящия иск.
Счита, че с активна процесуална легитимация да предяви настоящия
иск разполага цесионера „Темис Кепитъл“ ЕООД.
Не оспорва, че между ответника и ищцата е сключен процесния договор
за кредит при твърдените условия, както и че заемната сума е била усвоена от
ищцата.
Оспорва твърденията, че задълженията за предоставяне на обезпечения,
които е поела, били обективно невъзможни за постигане. Дори да се
приемело, че уговорената клауза за неустойка се явявала нищожна, това по
никакъв начин това не обуславяло нищожност на целия договор, каквито
били твърденията в исковата молба. Позовава се на чл. 26, ал. 4 и чл.146, ал.5
ЗЗП, съгласно които нищожността на клаузи в потребителските договори не
водело до нищожност на целия договор, ако той можел да се прилага и без
тези клаузи.
Счита, че прогласяването на клаузата за неустойка за нищожна, би
имало за последица, че договорът ще се прилага без клаузата на §7 и от
дължимата от потребителя сума ще се приспадне уговорената сума за
неустойка, но не би обусловило нищожност на целия договор.
Неоснователни били и твърденията, че индивидуално договорената
между страните неустойка представлявала добавка към възнаградителната
договорна лихва. Видно от самия договор, кредитът бил предоставен при
фиксирана договорна лихва в размер на съответно 24 % на година.
Неустойката, договорена между страните в §7 от процесния договор,
нямала характера на договорна лихва, заради различните техни функции.
Неоснователни били и твърденията, че в размера на ГПР трябвало да
бъде начислена и сумата за неустойката, а оттам и твърденията, че не
включването на сумата за неустойка се приравнявало на непосочване на ГПР,
влечащо нищожност на целия договор.
Лишени от всякаква логика и аргументация били доводите, че клаузата
в §7 от Договора за неустойката е нищожна. Ответникът „София Комерс
Кредит Груп“ АД, като небанкова финансова институция, не набирал
средства, чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Дружеството, отпускало кредити със собствени средства и на лица,
които банките често отказвали да финансират, което значително увеличавало
риска при упражняването на такъв тип дейност.
Високите нива на риск, при които финансовата институция работила,
била причината за по- високия размер на договорна лихва и допълнителните
гаранции, които били заложени в договорите.
Оспорената клауза по §7 за неустойка от процесния Договор била е
индивидуално уговорена между страните и ищцата е имала възможност да се
запознае с нея преди подписване на същия с представената й преддоговорна
информация.
5
Освен това, съгласно §12 потребителят имал право, без да дължи
обезщетение или неустойка и без да посочва причина да се откаже от
сключения договор за потребителски кредит в срок 14 дни, считано от датата
на сключване на договора за кредит, или от деня, в който получи условията
на договора и информацията по чл. 10, ал. 1 и 2 от ЗПФУРП, когато това
става след сключване на договора.
Договорът, заедно с преддоговорната информация били предоставени
на потребителя да го подпише. В случай, че ищцата е считала, че
предоставянето на неустойка е непосилно за нея, е могла да не сключва
договора или да се откаже от него в 14-дневен срок от сключването му, без да
дължи обезщетения и неустойки и без да излага причина за това.
С оглед на гореизложеното счита предявените искове за неоснователни
и претендира да бъдат отхвърлени.
Претендира разноски.
Предявените искове са допустими. Ищцата е страна по сключения с
ответника Договор за потребителски микрокредит от разстояние от
14.11.2019г. и за нея е налице правен интерес да предяви иск за нищожност,
за да установи поражда ли задължения, които да изпълни. Въпреки, че е
прехвърлила вземанията си спрямо ответника, дължими на основание
неоснователно обогатяване има правен интерес да предяви иск за нищожност
на договора. Искът за прогласяване нищожност на договор и за връщане на
даденото без основание по такъв договор имат различен предмет, така че
прехвърленото право да се претендира връщане на дадени без основание суми
не е идентично по основание със съдебно предявеното. Въпросът за
нищожността на договорите е преюдициален по отношение на това дали
даденото по него е без основание и може ли да се иска обратно, т.е. дали за
ищцата се е породило право, с което впоследствие се е разпоредила.
Затова неоснователни са възраженията на ответника, че за М. С. не е
налице правен интерес да предяви искове за нищожност на правните сделки.
Относно искането за представяне на доказателства за материална
затрудненост на ищцата във връзка със сключения договор за процесуално
представителство, съдът намира същото е неоснователно, предвид че
основанието за предоставената правна защита и съдействие е на осн. чл. 38,
ал. 1, т. 3 ЗА-на близък.
Съдът, като съобрази изложените твърдения и възражения и след
преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност,
прие за установено следното от фактическа и правна страна:
Не се спори между страните, а и от представените по делото
доказателства се установява, че на 14.11.2019 г. са сключили договор за
паричен заем по реда на ЗПФУР. Съгласно него „София комерс кредит груп“
АД- заемодател предоставя на М. М. С.-заемател сума в размер на 1 300 лв.,
6
която е следвало да бъде издължена на 18 месечни погасителни вноски от по
86,71 лв., всяка от които на дата, посочена в Погасителен план, неразделна
част от договора. Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент в размер на
24 % и ГПР от 26,83 %. Общата сума, която С. е следвало да върне възлизала
на 1560,78 лв., платима до 14.05.2021 г.
В чл. § 6 от договора е предвидено задължение на заемателя С. в срок от
три дни от сключването му да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения: 1. а/ поръчителство на едно физическо лице, което да представи
служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото
възнаграждение над 1800 лв. или б./ поръчителство на две физически лица,
които да представят служебна бележка от работодател, доказваща нетен
размер на трудовото възнаграждение над 950 лева и които да отговарят на
следните критерии: да работят по безсрочен трудов договор, да не са
кредитополучатели по друг договор за паричен заем с кредитора, да нямат
неплатени осигуровки за последните две години, да нямат задължения към
други банкови и финансови институции, които да подпишат договор за
поръчителство с кредитора или 2./ банкова гаранция, издадена от банка,
оперираща на територията на Република България, която банкова гаранция да
съдържа неотменяемо и безусловно задължение на банката гарант, че ако
потребителят не заплати в срок, което и да е свое парично задължение по
договора за кредит, същата ще заплати на кредитора всички дължими от
потребителя суми.
Съгласно § 7 при неизпълнение на задължението да предостави
посоченото обезпечение заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер
на 1 666, 98 лв., заплащана разсрочено заедно с всяка от погасителните
вноски, като към всяка от вноските се добавя сумата в размер на 92,61 лв. С
нея общо дължимата месечна вноска за погасяване на кредита е 179,32 лв.
Регламентирано е право на предсрочно погасяване на кредита с право на
намаляване на разходите по заема /на лихвата и разходите на оставащата
част/; право на отказ от договора в 14-дневен срок без да се дължи
обезщетение или неустойка, като връща на заемодателя получената заемна
сума /главницата/ ведно с лихвата върху всеки ден на ползването до
връщането на сумата.
Предвидено е в § 8, че при забава на плащане на някоя от погасителните
7
вноски, заемателят дължи законната лихва върху забавената сума за всеки ден
забава.
По делото е допусната и изслушана съдебно-икономическа експертиза.
Според заключението на вещото лице, което съдът кредитира като обективно,
обосновано и неоспорено от страните, се установява, че общо дължимата
сума по Договора за потребителски микрокредит от разстояние е 3 227,76 лв.,
включваща главница, договорна лихва и неустойка за непредоставено на
обезпечение. Годишният процент на разходите в размер на 26,83 % е
формиран като в него е включена само договорната лихва в размер на 24%.
Съдържанието на договорните клаузи безусловно налага извод, че се
касае за сключен договор за потребителски кредит, по силата на който
Кредиторът „София комерс кредит груп“ АД предоставя на потребителя М.
С. кредит под формата на заем, при разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Ищецът има качество на потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 2 ЗПК, а именно- физическо лице, което при
сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на
своята професионална или търговска дейност. Като потребител разполага и
със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП,
за които съдът следи служебно и които следва да се преценяват при
основателността на иска. По отношение на действителността на договорите за
потребителски кредити, приложими са специалните и разпоредби на чл. 22
ЗПК.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно чл. 146,
ал. 1 ЗПК неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са
уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случай на договор
при общи условия. Ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с
общи условия, доставчикът следва да докаже твърдения факт, че някоя клауза
е договорена индивидуално.
Процесният договор за заем съдържа изискуемите от закона реквизити-
8
спазена е предвидената в закона писмена форма, посочен е общия размер на
кредита и условията за усвояването му, размерът на паричната сума, която се
отпуска, лихвеният процент, условията за прилагането му, годишният
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
условията за издължаване от потребителя. Представен е погасителен план, в
който посочени информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. С договора ищцата е информирана за
правото й да получи от заемодателя информация за извършените и
предстоящи плащания, както и за оставащите дължимите суми, за правото й
да се откаже от договора и срока, в който може да бъде упражнено, правото
при предсрочно погасяване на главницата да получи безвъзмездно
информация за предстоящите плащания.
Неоснователен е доводът, че договорът е сключен в нарушение на чл. 11,
ал.1, т. 9 ЗПК. Съгласно тази разпоредба договорът за потребителски кредит
следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му
и индекс или референтен лихвен процент, които е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагат различни
лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички лихвени
проценти. Тълкуването й налага извод, че прилагането й в цялост е свързано с
наличието на възможност за едностранна промяна на първоначално
уговорения лихвен процент от страна на кредитора. Когато лихвеният
процент е уговорен като постоянна величина за целия срок на договора и не
се допуска неговото променяне, достатъчно е да бъде посочен размерът на
същия. В настоящия случай това е сторено в § 1, като са посочени и
условията за неговото прилагане-предвидено е това да става на годишна база.
Касае се за фиксиран лихвен процент, важим за целия период на действие,
който е постоянна и непроменлива величина. Размерът на възнаградителната
лихва на ден е установим чрез прости математически пресмятания, доколкото
месечната погасителна вноска се състои само и единствено главница и
договорна лихва. Други разходи няма включени и такива нито се сочат от
кредитора, нито се твърдят от потребителя. Договореният лихвен процент се
прилага по един и същ начин по време на действие на договора доколкото се
касае както се посочи за фиксиран /непроменяем/ лихвен процент от 24% за
разлика от случаите на референтния лихвен процент, за който са относими
9
останалите условия и изисквания по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 9а от ЗПК.
Ето защо няма основание да се приема, че е нарушена тази разпоредба.
Неоснователен е доводът, че не е посочено как лихвения процент се
съотнася към ГПР и как се формира ГПР. Изискване за посочване в договора
на всички разходи, които се включват в ГПР, като условие за неговата
действителност, ЗПК не поставя. Достатъчно е, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК цифрово посочването на ГПР, като вида на разходите, от които се
формира са посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Ето защо, съдът счита, че договорът не страда от сочените от ищцата
пороци и искането й за прогласяване на неговата нищожност, на тези
основания е неоснователно.
Съдът намира за нищожна клаузата в договора по чл. § 7 от договора за
заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение. Трайната и
последователна съдебна практика приема, че неустойката представлява
обезщетение за претърпените от неизпълнението на договорното задължение
вреди и има санкционен характер. В случая обаче чрез неустойката
кредиторът обезпечава неизпълнение на договорно задължение което не е
нито пряко нито косвено обвързано с основното задължение на потребителя
по връщане на заемната сума. Неустойката изпълнява роля на обезпечаване
неизпълнението на длъжника да обезпечи отпускания му кредит, което е
недопустимо. Съгласно чл. 71, пр. последно ЗЗД при неизпълнение на
задължението длъжникът да обезпечи вземането на кредитора, последният
има право да поиска изпълнение на срочното задължение и преди срока.
Законът допуска единствено възможност за кредитора да обяви вземането за
предсрочно изискуемо и да пристъпи към събирането му, ведно с уговорените
в договора разходи. Уговарянето на неустойка, което принципно е допустимо
за всяко неизпълнение на договора, в този случай надхвърля законовите
рамки, както и нейния обезпечителен и санкционен характер и представлява
типична проявна форма на нарушение на добрите нрави и на нарушаване на
закона. По начина, по който е уговорена неустойката за това неизпълнение на
договора, представлява сериозна санкция за длъжника и неоснователно
обогатява кредитора, на когото е известно, че в краткия срок и при тези
условия, за длъжникът е обективно невъзможно да осигури исканото
обезпечение. Неизпълнението води до имуществена санкция за потребителя,
10
която надвишава сумата по кредита и която се прибавя към дължимата сума,
т. е .дългът на заемателя се увеличава необосновано дори при точно
изпълнение. Такава неустойка не може да бъде оправдана.
В тази връзка съдът не споделя възраженията в отговора на исковата
молба. Искът на кредитора не може да бъде гарантиран и обезпечен по този
начин и във вреда на потребителя. Кредиторът, макар да е само кредитна
институция и без възможностите на банковите институции, разполага с
достатъчно правни средства да обезпечи отпускания кредит по начин, че да не
злепоставя драстично интересите на потребителя до степен на неразумно
оскъпяване на кредита за икономически по слабата страна. Макар да не
съществува договорна и законова пречка да бъде уговорена неустойка при
неизпълнение на задължението за връщане на заемната сума от страна на
длъжника, в случая потребителят се санкционира неколкократно-веднъж за
непредставяне на обезпечение за неизпълнение на задълженията си, за което
дължи неустойка с възможност само на това основание договорът да бъде
обявен за предсрочно изискуем дори и да заплаща редовно главницата и
лихвите в уговорените срокове и размери съгласно погасителните вноски;
след това при забава за плащане на някоя погасителна вноска, дължи
законната лихва върху забавената сума за всеки ден забава. Неустойката в
случая надхвърля рамките на чисто санкционния си характер и представлява
начин за неоснователно обогатяване на кредитора, което е недопустимо, а от
друга страна натоварва длъжника с допълнителни разходи само поради
формалното неизпълнение на задължението си да даде исканото от кредитора
обезпечение, което по начина, по който е регламентирано е обективно
неизпълнимо. Изискванията в рамките само на три календарни дни
потребителят да осигури поръчител или поръчители, които следва да работят
само по безсрочно трудовото правоотношение с конкретен размер на
работната заплата, с конкретен нетен размер на осигурителния доход, без
неплатени осигуровки за последните две години ограничава необосновано
възможностите на длъжника да предостави обезпечение на дълга.
Изключването от кръга поръчителите на самоосигуряващите се физически
лица, на лицата, упражняващи свободни професии, на държавните служители,
на лицата, получаващи доходи от наеми, прави задължението изначално
невъзможно, а уговорката за поемане на невъзможно задължение е нищожна.
Следва да се отбележи, че такива изисквания към самия потребител
11
кредиторът не поставя, тоест потребителят е в по-благоприятно положение за
сметка на поръчителите, в което е житейски е правно нелогично. Такива
изисквания за поръчителите са реално неизпълними доколкото значително
ограничават и стесняват кръга на лицата, които биха могли и биха се
съгласили да поръчителстват и елиминира значителна друга група физически
лица, които макар и да са достатъчно икономически осигурени, не отговарят
на другите изисквания поставени от кредитора.
Другото обезпечение се явява безпредметно тъй като длъжникът не би
имал интерес да иска заем от кредитната институция, ако може да я получи от
банка. Това изискване за обезпечаване по начало е неизпълнимо от длъжника.
Липсват и данни как точно и въз основа на какви критерии е формиран
размерът на неустойката, който е и необосновано висок. Неустойката
противоречи на добрите нрави /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ заради основанието на което
се дължи и което е вписано в § 7 от договора за паричен заем. Законът-чл. 92
ЗЗД предвижда, че неустойката обезпечава изпълнението на задължението и
служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се
доказват, което предполага безусловно задължение за кредитора да я
определи по достатъчно ясен и напълно разбираем начин, че да не бъде
прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди, респективно да посочи
размера й при частично или при неправилно изпълнение.
Изискванията които поставя кредитора пред потребителя досежно
характера и вида на обезпечението, което трябва да гарантира изпълнението
на договора за връщане на заема не съответстват нито на закона, нито на
морала, нито на добрите търговски практики в тези случаи. Същите са
рестриктивни и не съответстват на предназначението на неустойката, като
правен институт /чл. 92 ЗЗД/. Същата по начина, по който е регламентирана
от кредитора, включително и начина на погасяването й, има наказателен
характер, а не само обезщетителен и обезпечителен и поставя потребителя в
изключително неравностойно положение спрямо търговеца, защото го
задължава от една страна да плати необосновано висока по размер неустойка,
надвишаваща сумата по отпускания кредит, и то само за непредставено в срок
обезпечение. Изискванията на заемодателя досежно обезпечението по чл. § 6
от договора силно ограничават възможностите на потребителя да може да ги
изпълни и доколкото заемодателят едва ли очаква потребителят да изпълни
тези условия, по начина по който са зададени, противоречат на всички
12
неписани правила и норми и компрометират института на неустойката. В този
си вид представляват своеобразен източник на допълнителна печалба за
кредитора над уговорената такава под формата на договорна лихва. Трудно
би могло да се определи това вменено задължение на длъжника като
справедливо, нормално и съответстващо на нормите на закона, като типично
и в съответствие с добрите търговски практики в отношенията с определено
икономически по-слабата страна. В този си вид неустойката е изгубила своето
законово предназначение да служи като обезпечение на задължението и да
служи като обезщетение на вредите. Както се посочи, неустойката е дължима
независимо дали заемът е върнат от потребителя своевременно, или не е
върнат, доколкото тя има отношение към неизпълнение на задължение на
потребителя да осигури обезпечение на задължението, което налага извод, че
при нейното определяне по основание, параметри и по размер заемодателят
не е спазил правилата на добросъвестността. В случая тази клауза от договора
е създадена в изключителен ущърб на потребителя и води по този начин до
значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на търговеца
и потребителя, произтичащи от договора. Неустойката в случая
представлява допълнително предвидена скрита печалба за търговеца за
сметка на потребителя извън уговорената под формата на договорна
възнаградителна лихва. Нелогично е, че при нормално развитие и изпълнение
на договора за заем от страна на потребителя, за заемодателя му се следва
печалба в размер на договорната лихва само от 260,78 лв. на база фиксиран
годишен лихвен процент по заема от 24%, докато при същото развитие на
отношенията, но с предвидена неустойка не по същинското изпълнение на
договора, а само по обезпечението му, но въпреки това при нормално и
добросъвестно изпълнение на задължението, скритата печалба за търговеца
нараства с размера на неустойката с още 1666,98 лв. или с още повече от шест
пъти, което е законово недопустимо. Като се вземе в предвид, че при
неизпълнение на задължението за връщане на заема, се дължи само лихва за
забава в размер на законната лихва или в рамките на около 10% или 130 лв. от
размера на главницата, то видно е, че кредиторът не придава тежест и не
санкционира с такава строгост неизпълнението на самото погасяване на
главницата по кредита, колкото недаването на обезпечение по кредита под
формата на поръчителство или банкова гаранция, която търговска практика
ЗЗП и ЗПК санкционира с цялата строгост на закона.
13
Тази клауза е нищожна, защото отрича договорния характер на
поръчителството или банковата гаранция като обезпечения, като
същевременно не обезпечава по никакъв начин изпълнението на главното
задължение на длъжника да върне заетата сума и възнаграждението за това:
условието за дължимост е не неплащане на това задължение, което съставлява
съществен елемент на договора за заем, а странично такова, срещу което
обаче длъжникът не получава насрещна престация. Обезпечителната функция
липсва. Няма имуществени вреди от неизпълнението на задължението за
непредставяне на обезпечение, тоест, обезщетителна функция също отсъства:
възникването на неустоечното задължение е самоцел на кредитора.
В отговор на доводите, касаещи характера на договора, съдът следва
отбележи още, че съгласно чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 преди сключването
на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни.
В този смисъл се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е
особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не
предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а
държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване
на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране
на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно
от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските
кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в
Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да
се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл § 40-43 от Решение от 27.03.2014г. по
дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. Ето защо, клауза, която
предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител, което
задължение става изискуемо след 3 дни от подписване на договора за
потребителски кредит е в пряко противоречие с целта на Директивата. На
14
практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение
да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи,
дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника,
първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне
кредитът, която практика би съответствало на изискванията на Директивата.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от ЗПК.
Съдът има задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на
националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед
целите на директивата. В този смисъл съдът споделя тезата на ищцата, че ако
има вреди, то тези вреди са самопричинени, тъй като, ако има предварителна
оценка, че е нужно обезпечение, за да се отпусне кредитът, той не би
трябвало да се отпусне преди да се предостави обезпечението. В случая това
изискване не е спазено и от неизпълнение на това задължение за
предварителна оценка финансовата институция не може да черпи права за
себе си, за да изведе легитимен интерес да претендира описаната неустойка.
Цитираната клауза е нищожна, защото не е индивидуално уговорена.
Изготвена е предварително от ответника и ищецът не е имал възможност да
влияе върху съдържанието й. Не са представени доказателства за водени
преговори между страните за сключване на договор без предвидената клауза,
нито, че на ищеца е предоставена такава възможност. Това поставя
заемодателя в доминиращо положение спрямо потребителя.
Уговорената неустойка от 1666,98 лв., съставлявайки разход по кредита,
следва да бъде включена в годишния процент на разходите, съгласно чл.19,
ал. 1 от ЗПК, за който ал. 4 предвижда да е в максимално допустим размер –
пет пъти размера на законната лихва. Видно от дадената в чл. 19, ал. 1 ЗПК
дефиниция за годишен процент на разходите по кредита и при съобразяване с
§ 1 на ДР на ЗПК, с уговорената неустойка се въвеждат именно допълнителни
разходи, в резултат на които общият разход по кредита за потребителя и
съответно годишния процент на разходите реално надхвърля 26,83 % и
15
възлиза на 186,98 %, според заключението на вещото лице. Така размерът на
ГПР се явява по-голям от законово допустимия петкратен размер на
законната лихва - 50 %, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. По този начин с
уговорената неустойка се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, като
в годишния процент на разходите не се включва нейният размер. Тъй като
неустойката е прикрит разход по кредита, с който се надхвърля допустимия
размер на разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, включената в договора клауза за
заплащането й отделно има за цел заобикаляне на изискванията на закона за
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, поради
което е нищожна.
В случая неприложим е чл. 26, ал. 4 ЗЗД и съдът не разполага с
правомощията да редуцира размера на ГПР до законово допустимия от 50 % .
С решение С-618/10 от 14.06.2012г. по дело Banco Espanol de Credito срещу
Joaquin Calderon Camino, постановено по преюдициално запитване относно
тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г. по неравноправните клаузи в потребителските договори и член 2
от Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009г. относно исковете
за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на
потребителите, състав на СЕС постановява, че не се допуска правна уредба на
държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато
констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач
или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието
на тази клауза.
В мотивите на решение С-421/14 от 26.01.2017г. по дело Banco Primus
SA срещу Jesus Gutierrez Garcia /т.71/ състав на СЕС приема, че видно от
текста на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г., националните съдилища са длъжни само да не прилагат
неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за
потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът
трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен
произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото
съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така
да се запази договорът. Предвид обаче, че клаузата, с която се договаря
годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, същият не може да съществува без нея,
16
поради което нищожността на тази клауза, обуславя недействителност на
целия договор.
В заключение, предявеният от ищцата М. С. иск за прогласяване на
нищожен на Договор за потребителски микрокредит от разстояние от
14.11.2019г. е основателен и следва да се уважи.
При този изход на делото, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца се дължат
разноски за държавна такса. По делото са представени доказателства, че С. е
заплатила държавна такса в размер на 116,83 лв.. Съгласно чл. 69, ал.1, т. 4
ГПК размерът на цената по иск за съществуване на договор е стойността на
договора, т. е. сбора на главницата и уговорената лихва. Вземанията за
обезщетения, лихви за забава и неустойки са самостоятелни, тъй като макар и
да произтичат от същия договор, са поставени в зависимост от допълнителен
юридически факт – неизпълнение на договора и не се включват в цената на
иска по чл. 26, ал.1, пр. 2 ЗЗД /в този смисъл Определение № 60389 от
3.12.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4590/2021 г., IV г. о., ГК/. По тези
съображения, цената на иска с правно основание чл. 26, ал.1, пр. 2 ЗЗД е
1506,78 лв.. Ето защо, поради уважаване на иска за прогласяване
нищожността на договора за паричен заем ответникът следва да бъде осъден
да заплати на ищеца разноски за държавна такса по него в размер на 62,43 лв.
/4% върху сумата от 1560,78 лв./.
Следователно, в тежест на ответника следва се възложат сторените от
ищцата разноски за държавна такса в размер на 62,43 лв. Разликата между
внесената от М. С. сума и от 114,76 лв. и дължимата държавна такса от 62,43
лв., следва да й се върне, ако бъде поискана.
Тъй като ищецът е представляван от пълномощник, чието
възнаграждение е уговорено по чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата, на адв.
Д. Ф. се дължи адвокатско възнаграждение за защита по предявения иск с
право основание чл. 26, ал.1, пр. 2 ЗЗД, определен от съда по реда на Наредба
№ 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Същото определено при съобразяване на чл. 7, ал. 2, т. 2 от наредбата
възлиза на 456.08 лв.
По изложените съображения, настоящият състав на районен съд
Велинград:
17
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, във чл.
19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК на Договор за потребителски микрокредит от разстояние
от 14.11.2019 г., сключен между София Комерс кредит груп АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление гр. София 1324, район
„Изгрев“, ж.к. „Дианабат“, ул. „Васил Калчев“, бл. 58, офис 6 и М. М. С.,
ЕГН: ********** от гр. Велинград, ул. *********** № 20А.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, София Комерс кредит груп АД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София 1324, район
„Изгрев“, ж.к. „Дианабат“, ул. „Васил Калчев“, бл. 58, офис 6 ДА ЗАПЛАТИ
на М. М. С., ЕГН: ********** от гр. Велинград, ул. *********** № 20А,
разноски за държавна такса по гр. д. 590/2023 г. на Районен съд Велинград, в
размер на 62,43 лв. /шестдесет и два лева и 43 ст./.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 2 ЗА София
Комерс кредит груп АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр. София 1324, район „Изгрев“, ж.к. „Дианабат“, ул. „Васил
Калчев“, бл. 58, офис 6 ДА ЗАПЛАТИ в полза на адвокат Д. Ф.-АК София,
сумата от 456.08 лв. /четиристотин петдесет и шест лева и 08 ст./, разноски за
процесуално представителство по гр. д. 590/2023 г. на Районен съд
Велинград.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд
Пазарджик в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Велинград: _______________________
18