РЕШЕНИЕ
№ 390
гр. П., 13.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Андрей Ив. Николов
при участието на секретаря Величка Андреева
като разгледа докладваното от Андрей Ив. Николов Гражданско дело №
20251230100952 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдебното производство е по Глава тринадесета от ГПК.
Ищцата Т. В. Д., с адрес в гр. П., ул. „Б.“ № 10, ЕГН **********, е предявила
срещу ответника „Фератум България“ ЕООД, със седалище и адрес на управление
в гр. София, бул. „Ал. Малинов“ № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, офис 20, ЕИК *********,
искове, както следва:
- главни искове – за обявяване на недействителност по чл. 22 ЗПК на
договор за потребителски кредит, сключен между тях, и
- евентуални искове – за прогласяване на нищожност по чл. 26, ал. 1,
предл. 3 и 1 на клауза от същия договор, уреждаща предоставянето на обезпечение по
кредита.
Ищцата твърди, че на 06.12.2023 г. между нея (като кредитополучател) и
ответника (като кредитодател) е бил сключен Договор за потребителски кредит с №
1307500, за сумата от 1000 лв. Смята, че договорът е недействителен по чл. 22 ЗПК,
тъй като противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10, т. 9 и т. 11 и на чл. 19, ал. 4 от с. з. Изтъква,
че съгласно чл. 5 от него,тя трябва да сключи и договор за обезпечение на кредита с
чуждестранното дружество „Мултитюд Банк“, срещу заплащане на сумата от 950 лв.
Счита, че ако договорът не бъде приет за недействителен по чл. 22 ЗПК, то тогава
нищожна е уговорката, уреждаща посоченото обезпечение, тъй като влиза в колизия с
1
добрите нрави (заради характеристиките й, описани в обстоятелствената част на
исковата молба) и противоречи на повелителни норми на ЗЗП (визирани също в
исковата молба). Претендира съдебни разноски и предлага в полза на адвоката, който
й е предоставил безплатна правна помощ по делото, да бъде определено съответно
възнаграждение.
Ответникът намира ищцовите претенции за неоснователни и настоява за
отхвърлянето им. Излага доводи, че както кредитният договор, така и оспорваната
негова клауза, са валидни и не страдат от пороците, заявени от ищцата. Прави искане
за присъждане на съдебно-деловодни разходи.
Съдът приема следното:
1. По съществото на спора (изводи от фактическа и от правна страна):
С доклада по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, са отделени за
ненуждаещи се от доказване признатите от страните обстоятелства за сключването на
процесната сделка помежду им, включително и по отношение на клаузата за
обезпечение.
От съдържанието на договора и на формуляра за преддоговорната информация
към него, копия от които са приобщени към доказателствения материал, стават ясни и
базисните параметри на кредитното правоотношение, а именно:
- главница – 1 000 лв.;
- годишен процент на разходите – 49,11 %;
- годишен лихвен процент – 23 %;
- обща стойност на плащанията, обхващаща главницата и договорната
лихва – 1 230 лв., от което следва, че размерът на договорната лихва е 230 лв.;
- погасяване – чрез 12 месечни вноски, с крайна падежна дата 30.11.2024 г.;
- в чл. 4 от договора е посочено единствено, че годишният процент на
разходите по кредита е изчислен по реда на чл. 8.4 от общите условия, които не са
представени по делото;
- според чл. 5 от договора, кредитът се обезпечава с поръчителство
представено от „Multitude Bank” /“Мултитюд Банк“/ в полза на кредитодателя, а с
одобряването от последния на предоставеното в негова полза обезпечение уговорката,
свързана с обезпечението, не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от
лицето, предоставило обезпечението.
Анализираният договор разкрива признаците на такъв за потребителски кредит
по смисъла на чл. 9 ЗПК (обнародван в бр. 18/10 г. на ДВ, в сила от 12.05.2010 г.).
Ищцата е физическо лице, за което няма данни при встъпването в кредитното
отношение да е действало при упражняването на професионална или търговска
дейност, а ответникът е търговско дружество, част от чиято базова дейност е
кредитиране, включително предоставяне на потребителски кредити. Следователно,
2
при сключването на договора, ответникът е действал в качеството на „кредитор“,
според легалната дефиниция, дадена в чл. 9, ал. 4 ЗПК, а ищцата е имала качеството на
„потребител“, съобразно легалното определение на чл. 9, ал. 3 от с. з.
Правилото на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК въвежда изискването, че договорът за
потребителски кредит следва да включва годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани по начина,
определен в Приложение № 1 към закона. Става въпрос за ясна императивна
разпоредба, която във връзка с чл. 22 ЗПК установява елемент от специалната форма
за действителност на договорите за потребителски кредит. В коментирания аспект
допълнително трябва да се отчете, че годишният процент на разходите по
потребителския кредит изразява общите разходи по него за потребителя – настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 ЗПК).
Изчисляването му пък се извършва по специалната формула, която също е разписана в
Приложение № 1 към закона (чл. 19, ал. 2 ЗПК).
Систематичното и телеологическото (смислово) тълкуване на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК и на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от с. з. водят до извода, че посочването в договора за
потребителски кредит само на цифровото изражение на годишния процент на
разходите не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания на тези
разпоредби. Целта на нормативния текст на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е на потребителя да
се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които ще
стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. Затова е нужно в потребителската кредитна
сделка да бъдат ясно упоменати и компонентите, съставящи годишния процент на
разходите, както и математическият алгоритъм (методиката), по който (която) тези
компоненти формират самия годишен процент на разходите (вж. в този смисъл
Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/17 г. на Окръжен съд – гр. П., Решение
№ 229/18.10.2018 г. по в. гр. д. № 229/18 г. на Окръжен съд – гр. Кюстендил, Решение
№ 198/07.11.2019 г. по в. гр. д. № 256/19 г. на Окръжен съд – гр. Разград, Решение №
260121/29.03.2021 г. по в. гр. д. № 110/21 г. на Окръжен съд – гр. Пазарджик, както и
Определение № 811/01.04.2024 г. по т. д. № 670/23 г., І т. о. на ВКС).
В този контекст се налага констатацията, че договорът за потребителски кредит,
оспорван от ищцата, наистина не съответства на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в
него отсъства ясно и конкретно визиране как всъщност е бил формиран годишният
процент на разходите, щом като не е уточнен конкретният начин, по който е била
получена крайната му величина.
Както беше изяснено, отклоненията от императива на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
3
имат за последица недействителността на потребителския кредитен договор по чл. 22
от с. з.
В обобщение на казаното дотук трябва да се подчертае, че първият главен иск за
недействителността на оспорвания договор, на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, е основателен, поради което не подлежат на разглеждане по същество
другите такива, които са ориентирани към идентичен процесуален резултат, но на
различно основание – за недействителност на същата кредитна сделка, съгласно чл. 22
във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 11 и във вр. с чл.19, ал.4 ЗПК.
Аналогично е положението и с евентуалните претенции по чл. 26, ал. 1, предл. 3
и 1 ЗЗД, свързани с нищожността на клаузата за обезпечение на кредита.
2. По съдебните разноски:
Изходът от спора предоставя право на съдебни разноски само на ищцата (чл. 78,
ал. 1 ГПК).
Съдебно-деловодните разходи, които й се полагат, включват заплатената
държавна такса по делото – 51,50 лв.
Ищцата е получила безплатна правна помощ (по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.) в
производството пред настоящата инстанция. На адвоката, който я е предоставил – Д.
В. М. от Адвокатската колегия – гр. П., с адрес на кантората в гр. П., ул. „П.““ № 3Б,
ет. 2, ап. 5, трябва да бъде присъдено възнаграждение (по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.). То е
нужно да се фиксира в размер на 240 лв. (с включен ДДС от 40 лв.). Определянето му
е извършено на базата на действителната фактическа и правна сложност на делото и
при зачитане на принципните постановки, приети в Решението от 25.01.2024 г. по
дело С-438/22 г. на СЕС. Според тълкуването, дадено в този акт на общностния съд,
съдилищата от държавите-членки на Европейския съюз не са длъжни да прилагат
ограничение от националното законодателство за минимален размер на адвокатските
възнаграждения, ако този размер не кореспондира с действителната фактическа и
правна сложност на конкретното дело. А преценката на съда в една така ситуация
трябва да се концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по
съответното дело, неговия предмет, извършените процесуални действия в хода на
производството, събраните доказателства, броя на проведените съдебни заседания,
като също така не следва да се забравя, че все пак се касае за строго квалифициран
труд, полаган от лице с юридическа правоспособност, което носи завишена
отговорност за дейността си. Пренасянето на тези критерии в полето на разглеждания
казус показва, че горепосоченото адвокатско възнаграждение кореспондира напълно с
проблемите, които сегашното дело поставя от фактическа и от правна страна. В хода
на съдебното производство е изготвена подробна искова молба, която обаче е
ориентирана към доводи за недействителност/нищожност на процесните кредитен
договор и обезпечителна клауза от него. Проведено е само едно открито заседание, в
4
което процесуален представител на ищцата не е взел лично участие. Събрани са
единствено писмени доказателства и то в много малък обем. Спорният предмет е на
сравнително ниска материална стойност. Разгледаната правна проблематика е с
невисок интензитет на сложност, включително по нея има трайно установена съдебна
практика.
Тъй като адвокатът, на когото се присъжда възнаграждението за безплатната
правна помощ, е регистриран по реда на ЗДДС, съобразно представеното
удостоверение от Националната агенция по приходите, в него е включен и дължимият
ДДС (вж. Определение № 280/14.06.2018 г. по ч. гр. д. № 1704/18 г., IV г. о. на ВКС,
Определение № 216/19.06.2018 г. по т. д. № 1587/17 г., II т. о. на ВКС и Определение
№ 429/19.07.2018 г. по ч. т. д. № 1673/18 г., II т. о. на ВКС).
Ръководейки се от изложените съображения, Районен съд – гр. П., Гражданско
отделение, Трети състав
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 22 ЗПК, за недействителен Договор за
потребителски кредит с № 1307500/06.12.2023 г., сключен между Т. В. Д., с адрес в
гр. П., ул. „Б.“ № 10, ЕГН ********** (като кредитополучател) и „Фератум
България“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „Ал.
Малинов“ № 51, бл. 0, вх. А, ет.9, офис 20, ЕИК ********* (като кредитодател),
поради нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА,на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „Фератум България“ ЕООД, със
седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „Ал. Малинов“ № 51, бл. 0, вх. А,
ет.9, офис 20, ЕИК *********, да заплати на Т. В. Д., с адрес в гр. П., ул. „Б.“ № 10,
ЕГН **********, сумата от 51,50 лв. – съдебни разноски, дължими за
производството по делото.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., „Фератум България“ ЕООД, със
седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „Ал. Малинов“ № 51, бл. 0, вх. А,
ет.9, офис 20, ЕИК *********, да заплати на адвокат Д. В. М. от Адвокатската
колегия – гр. П., с адрес на кантората в гр. П., ул. „П.““ № 3Б, ет. 2, ап. 5, сумата от
240 лв. – възнаграждение, с включен ДДС, за безплатната правна помощ, оказана
на ищцовата страна по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните, пред Окръжен съд – гр.
Благоевград, в 2-седмичен срок, считано от връчването на препис, с въззивна жалба,
5
която се подава чрез Районен съд – гр. П..
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
6