РЕШЕНИЕ
№ 413
гр. Бургас, 30.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Даниела Д. Михова
Радостина П. Иванова
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20242100501205 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК и е образувано по
въззивната жалба на Д. Г. К. от *** срещу Решение № 213 от 08.06.2024 г. по
гр.д.195/2023 г. на Районен съд Несебър, в частта, с която е отхвърлен искът на
въззивника за осъждане на Б. Д. Р. да му заплати сумата до 14 600 лв,
представляваща извършени от ищеца подобрения (вложен труд и лични
средства) в периода от 1998 г. до 2000 г. в допуснатия до делба с Решение №
311 от 14.07.2023 г. по гр.д.195/2023 г. на РС Несебър търговски обект с
идентификатор 51500.502.316.4.1, както и в частта, с която е въззивникът е
осъден да заплати на въззиваемата Б. Д. Р. на основание чл.31, ал.2 ЗС сумата
от 10 000 лв, представляваща обезщетение за лишаването й от ползването на
притежаваните от Р. идеални части от допуснатите до делба с горепосоченото
решение имоти за периода 26.01.2023 г. - 06.10.2023 г., както следва: по 300 лв
месечно за имоти с идентификатори № 51500.502.316.4.15 и
51500.502.316.4.8; 200 лв месечно за имот с идентификатор №
51500.502.316.4.22 и 400 лв месечно за имот с идентификатор №
51500.502.316.4.1.
Твърди се, че в обжалваните части решението е неправилно. Относно
иска по претенцията си по сметки въззивникът твърди, че от събраните
доказателства (показанията на свидетелите и техническата документация) се
установява, че именно той е извършил всички довършителни работи в обекта,
поради което ответницата му дължи 14 610 лв, съобразно притежаваните от
нея ¾ ид.части от този имот и стойността на подобренията в търговския обект,
посочена в заключението на вещото лице - 19 480 лв.
1
С нарочна молба, по повод дадените му от съда указания,
въззивникът е уточнил, че претендираната от него сума от 14 610 лв
представлява стойността, с която е увеличил наследството на М. Б. К. с
вложени от него лични средства.
По отношение на претенцията на ответницата по чл.30, ал.2 ЗС се
твърди, че съдът неправилно я е уважил, тъй като ответницата не му е
отправила писмена покана, каквато изисква законът, както и поради това, че
по делото не е доказано, че ищецът е ползвал делбените имоти. Сочи, че от
октомври 2023 г. ключове за апартамента и партера имала само въззиваемата.
Претендира се решението на първоинстанционния съд да бъде
отменено в обжалваните части и вместо това да се постанови осъждане на
ответницата да заплати на въззивника сумата от 14 600 лв, представляваща
стойността, с която въззивникът е увеличил наследството на М. К. с вложени
от него лични средства, както и да бъде отхвърлен искът на въззиваемата Б. Д.
Р. за осъждане на въззивника да й заплати на основание чл.31, ал.2 ЗС сумата
от 10 000 лв, представляваща обезщетение за лишаването й от ползването на
притежаваните от Р. идеални части от допуснатите до делба с горепосоченото
решение имоти.
Въззиваемата Б. Д. Р. оспорва въззивната жалба с писмен отговор в
законовия срок. Предвид твърденията на въззивника-ищец до момента на
подаване на въззивната жалба, а именно, че претенцията му по сметки е за
извършени от него подобрения в делбените имоти, в качеството му на
владелец, въззиваемата е заявила, че делбените имоти са били изцяло лична
собственост на наследодателката на страните, поради което ищецът няма
качеството на владелец по отношение на тези имоти (а има качеството на
държател на същите), от което следва, че по аргумент от чл.72 и чл.74 ЗС и
съгласно т.1 от ППВС 6/74 г., няма право да претендира обезщетение за
извършени подобрения в имотите. Поддържа се заявеното пред
първоинстанционния съд възраение за погасяване по давност на претенциите
на ищеца за извършените от него ремонтни работи в имотите. Твърди се, че
ищецът не е конкретизирал по пера извършените ремонтни работи и не е
представил доказателства за заплащането им. С изложените съображения се
твърди, че правилно първоинстанционният съд е отхвърлил претенциите по
сметки на ищеца. По отношение на претенциите по сметки, предявени от
ответницата се твърди, че правилно и в съответствие с практиката на ВКС и
със събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд ги е
уважил. Посочва се, че по делото е доказано, че въззиваемата е поискала
писмено от въззивника ключовете за имотите през м.януари 2023 г., но същите
са й били предоставени едва на 06.10.2023 г., което установява, че ищецът е
препятствал ответницата да ползва съсобствените имоти и да събира добиви и
граждански плодове от тях.
След обявяването от въззивния съд на страните, че претенциите по
сметки от въззивника-ищец са с правно основание чл.12, ал.2 ЗН и е
разпределил между страните доказателствената тежест, а въззивникът е
заявил, че претендираната от него сума от 14 600 лв представлява стойността,
с която въззивникът е увеличил наследството на М. К. с вложени от него
лични средства, въззиваемата е заявила, че в периода, в който ищецът твърди,
че е извършил ремонтните работи в имотите, ищецът и общата на страните
наследодателка са били в брак, а ищецът не е доказал, че е притежавал лични
средства, с които да е извършвал ремонтите, напротив – доказано било, че
2
ремонтите са били довършени към 1997 г. със средства от продажбата на
недвижими имоти, собственост на наследодателката на страните и на нейната
майка. Заявено е, че ищецът не е доказал какъв личен труд е вложил при
ремонта на имотите. Заявено е още, че по делото е доказано от показанията на
св.Колаксъзова, че ищецът е отдавал под наем имотите след 1997-1998 г.,
съотв.е бил възнаграден с получаваните наеми, от които е давал само малка
част на ответницата и на нейната майка. Заявено е искане за назначаване на
СТЕ за установяване дали и с колко се е увеличила стойността на
наследството сред извършените ремонти на имотите.
Въззивната жалба е подадена от легитимирано лице, против акт на
съда, подлежащ на обжалване, в законовия срок, поради което съдът я намира
за допустима.
С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото
доказателства, съдът намира от фактическа и правна страна, следното:
Производството по делото е за съдебна делба и е във фазата по
извършването й.
С влязло в сила решение № 311/14.07.2023 г. по гр.д.195/2023 г. на
Районен съд Несебър е допуснато извършването на съдебна делба между Д. Г.
К. и Б. Д. Р. на следните недвижими имоти: СОС с идентификатор
51500.502.316.4.25, с площ от 21,15 кв.м., находящ се в сграда № 4,
разположена в ПИ ид.№ 51500.502.316, адрес на имота: ***, със съответните
ид.части от общите части на сградата и правото на строеж; СОС с
идентификатор 51500.502.316.4.18, с площ от 15,11 кв.м., находящ се на *** в
сграда с ид.№ 51500.502.316.4, гараж ***, със съответните ид.части от общите
части на сградата и правото на строеж; СОС с идентификатор
51500.502.316.4.24, с площ от 14,58 кв.м., находящ се на *** в сграда с ид.№
51500.502.316.4, гараж ***, със съответните ид.части от общите части на
сградата и правото на строеж; СОС с идентификатор 51500.502.316.4.15, с
площ от 98,40 кв.м., находящ се на етаж *** в сграда с ид.№ 51500.502.316.4,
ведно със съответните прилежащи части и съответните ид.части от общите
части на сградата, както и правото на строеж; СОС с идентификатор
51500.502.316.4.22, с площ от 65,18 кв.м., находящ се на етаж *** в сграда с
ид.№ 51500.502.316.4, ведно с прилежащите части: избено помещение № 18 с
площ от 3,95 кв.м. и със съответните ид.части от общите части на сградата и
правото на строеж; СОС с идентификатор 51500.502.316.4.8, с площ от 94,68
кв.м., находящ се на етаж *** в сграда с ид.№ 51500.502.316.4, ведно със
съответните прилежащи части и съответните ид.части от общите части на
сградата, както и правото на строеж; всички при равни квоти – по ½ ид.част за
всеки от двамата съделители, както и СОС с идентификатор
51500.502.316.4.1, с площ от 128,37 кв.м., находящ се на етаж 0 в сграда с ид.
№ 51500.502.316.4, адрес на имота: ***, със съответните ид.части от общите
части на сградата и правото на строеж, при квоти, както следва: за Д. К. – 1/4
ид.ч., а за Б. Д. Р. – ¾ ид.части.
В срока по чл.346 от ГПК съделителите са предявили искания за
сметки помежду си. Ищецът К. е предявил срещу ответницата претенция за
възстановяване на заплатени от него, дължими от ответницата, данъци и такси
смет за делбените имоти за периода 2019 г. - 2023 г., на обща стройност 900 лв,
както и за заплащане на сумата от 31 000 лв – половината от вложени от
ищеца лични средства и труд за довършване на делбените имоти в периода
1998-2000 г. Ответницата е предявила срещу ищеца претенция за заплащане
3
на обезщетение за лишаване от ползване на съсобствените имоти в периода
26.01.2023 г. - 06.10.2023 г. от по 300 лв месечно за СОС с ид. №№
51500.502.316.4.15 и 51500.502.316.4.8, 200 лв месечно за СОС с ид.№
51500.502.316.4.22 и 400 лв месечно за СОС с ид.№ 51500.502.316.4.1.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е извършил
делбата като на основание чл.353 от ГПК е поставил в дял на съделителя Д. К.,
недвижимите имоти: СОС с идентификатор 51500.502.316.4.25; СОС с
идентификатор 51500.502.316.4.24; СОС с идентификатор 51500.502.316.4.22;
и СОС с идентификатор 51500.502.316.4.8, а на съделителката Б. Д. Р. е
поставил в дял: СОС с идентификатор 51500.502.316.4.18, с площ от 15,11
кв.м.; СОС с идентификатор 51500.502.316.4.15, с площ от 98,40 кв.м.; СОС с
идентификатор 51500.502.316.4.1 с площ от 128,37 кв.м., съставляващ три
обособени самостоятелни обекта - кафе-аперитив с площ от 93,87 кв.м.,
магазин за промишлени стоки с площ от 15,91 кв.м. и офис с площ от 18,59
кв.м. Със същото решение съдът е осъдил въззивника Д. К. да заплати на
въззиваемата Б. Р. сумата от 5 594,16 лв за уравняване на дяловете; както и на
основание чл.31, ал.2 от ЗС сумата от 10 000 лв, представляваща обезщетение
за лишаване от ползването на притежаваните от ответницата идеални части от
съсобствените вещи в периода 26.01.2023 г. - 06.10.2023 г., както следва: по
300 лв месечно за имоти с идентификатори №№ 51500.502.316.4.15 и
51500.502.316.4.8; 200 лв месечно за имот с идентификатор №
51500.502.316.4.22 и 400 лв месечно за имот с идентификатор №
51500.502.316.4.1. Съдът е отхвърлил претенцията на ищеца Д. К. срещу
ответницата Р. за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване в
размер на сумата от 31 000 лв, съставляваща извършени от ищеца подобрения
- вложен труд и лични средства в периода 1998 г. – 2000 г. в допуснатите до
делба съсобствени обекти – търговски обект на партерен етаж с
идентификатор № 51500.502.316.4.1, апартамент А с идентификатор №
51500.502.316.4.15, апартамент Б с идентификатор 51500.502.316.4.22 и
апартамент В с идентификатор 51500.502.316.4.8, съразмерно на
притежаваната от ответницата квота в съсобствеността. Отхвърлена е и
претенцията на ищеца Д. К., срещу ответницата Б. Р., с правно основание
чл.30, ал.3 от ЗС, за възстановяване на заплатени от ищеца, дължими от
ответницата данъци и такси смет за делбените имоти в периода 2019 г. - 2023
г. на обща стойност 900 лв. Съделителите са осъдени да заплатят съответната
на стойността на дела им държавна такса, а ищецът К. – и дължимата
държавна такса за отхвърлените му искове и държавна такса, съразмерно на
уважената претенция на ответницата по чл.31, ал. 2 от ЗС.
Поради необжалване, решението е влязло в сила в частта относно
извършването на делбата; в частта, с която искът на въззивника по чл.59, ал.1
ЗЗД е отхвърлен за сумата над 14 600 лв до пълния предявен размер от 31 000
лв, представляваща извършени от К. подобрения - вложен труд и лични
средства в периода от 1998 г. до 2000 г. в имоти с идентификатори №
51500.502.316.4.15, 51500.502.316.4.8, 51500.502.316.4.22, и в частта, с която е
отхвърлен искът по чл.30, ал.3 ЗС на К. срещу Р. за заплащане на 900 лв,
представляващи данъци и такси за смет за делбените имоти в периода от 2019
до 2023 г.
Поради подадена само от ищеца К. въззивна жалба и само в частта, с
която е отхвърлен искът му за осъждане на ответницата Р. да му заплати
сумата до 14 600 лв, представляваща извършени от ищеца подобрения
4
(вложен труд и лични средства) в периода от 1998 г. до 2000 г. в допуснатия до
делба търговски обект с идентификатор 51500.502.316.4.1, както и в частта, с
която е въззивникът е осъден да заплати на въззиваемата Р. на основание
чл.31, ал.2 ЗС сумата от 10 000 лв, представляваща обезщетение за
лишаването й от ползването на притежаваните от нея идеални части от
допуснатите до делба имоти за периода 26.01.2023 г. - 06.10.2023 г., спорът е
висящ пред настоящата инстанция само в тези му части.
При извършената проверка по реда на чл.269 ГПК съдът констатира,
че първоинстанционното решение е валидно.
В обжалваната част, подлежаща на проверка за допустимост, съдът
намира, че решението на първоинстанционния съд е и допустимо. Следва да
се отбележи, че съдът намира за допустимо решението на
първоинстанционния съд и в частта на произнасяне по претенцията по сметки,
предявена от ищеца против ответницата, независимо от дадената от съда
неправилна квалификация на предявения иск – чл.59 ЗЗД вместо чл.12, ал.2
ЗН. Съгласно чл.127, ал.1, т.4 и 5 от ГПК, спорният предмет на делото се
въвежда от ищеца поначало с исковата молба. Фактическите твърдения,
излоЖ. в обстоятелствената част на исковата молба, съставляват основанието
на иска, а петитумът - указва вида и съдържанието на търсената съдебна
защита. Определянето на правната квалификация на иска е задължение на
съда, който изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата
молба фактически твърдения, формиращи основанието на исковата
претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. Когато фактическите
твърдения в исковата молба са неясни, непълни и/или противоречиви, или има
несъответствие между тях и петитума на молбата, съгласно чл.129 ГПК съдът
служебно следва да даде указания на ищеца за отстраняване на
нередовностите на исковата молба. С оглед същността на въззивното
производство като продължение на първоинстанционното, въззивният съд
също е длъжен да осигури правилното прилоЖ.е на материалния закон дори
във въззивната жалба да няма оплакване за нарушаването му, като извърши
самостоятелна проверка на правната квалификация и определи приложимата
правна норма с оглед излоЖ.те в исковата молба обстоятелства като
основание на предявения иск, като не е обвързан от дадената от самия ищец
такава. Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т.4 от ТР №
1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и т.5 от ТР № 1/01.12.2013 г. на ОСГТК на
ВКС, когато исковата молба е останала нередовна, уточняването на
основанието и петитума на иска може и следва да се направи и по-късно, тъй
като всяка съдебна инстанция следи служебно за редовността на исковата
молба. Когато исковата молба е останала нередовна и пред въззивната
инстанция поради това, че изложените в нея и в последващите уточняващи
молби обстоятелства, съставляващи основание на иска са неясно и непълно
изложени, то предприетото от ищеца уточнение на исковата молба, не
съставлява изменение на иска по смисъла на чл.214, ал.1 ГПК, тъй като
спазването на тези изисквания може да се провери от съда само при редовна
искова молба. В случая въззивният съд е констатирал, че е налице
противоречие между твърденията в обстоятелствената част на молбата на
въззивника-ищец – претенция по сметки за вложени от него в делбените
имоти негови лични средства приживе на общата наследодателка на страните,
и заявеното искане за присъждане на извършени от ищеца подобрения в
наследствените имоти, поради което е дал указания на въззивника да
конкретизира претенцията си, което последният е сторил с нарочна молба.
5
Правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на
постановеното по него решение само когато с последното решаващият съд е
нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес,
произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и
обхвата на търсената от ищеца защита. Спорен настоящия състав в случая,
въпреки неправилно възприетото от първоинстанционния съд правно
основание на тази претенция (чл.59 ЗС), съдът е разгледал относимите към
претенцията по чл.12, ал.2 ЗН обстоятелства, а именно – налице ли е влагане
от съделителя-въззивник на негови лични средства при довършването на
процесния търговски обект с идентификатор 51500.502.316.4.1, а с
възложената във въззивното производство СТЕ е установено увеличаването на
наследството на М. Б. К. с извършените в процесния имот довършителни
строително-монтажни работи.
Ето защо настоящият състав приема, че първоинстанционното
решение в тази му част не е недопустимо поради произнасяне по непредявен
иск.
По наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на
решението, по които въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира
следното:
По повод предявения от въззивника-ищец иск като претенция по
сметки за сумата от 14 600 лв представляваща стойността, с която е увеличил
наследството на М. Б. К. с вложени от него лични средства, съдът намира
следното:
Основното оплакване във въззивната жалба по отношение на тази
претенция е, че неправилно и необосновано съдът е приел, за недоказано
влагането на лични средства и труд от страна на въззивника при довършването
на търговския обект. Твърди се, че от показанията и на двамата свидетели се
установява, че именно К. е извършил всички довършителни работи в
търговския обект на партерния етаж, „той е изградил всичко в партера,
направил е настилки и подобрения“; а „от представената техническа
документация относно извършените преустройства в партера се установява,
че всички работи са извършени от К., като това не се спори по същество и от
ответницата“.
Съдът намира тези оплаквания и твърдения за неоснователни и
недоказани.
От показанията на разпитаните свидетели се установява, че сградата
е била изградена в груб строеж към 1997 г., а от представените Протокол от
20.08.1999 г. на Държавна приемателна комисия за установяване годността за
ползване на строеж и Разрешение за ползване № 283/27.08.1999 г. се
установява, че за сградата, в която се намира процесният търговски обект, е
издадено разрешение за ползване и Акт обр.16 през м.август 1999 г. От
заключението на вещото лице В. по приетата в първата инстанция СТЕ се
установя, че към момента на огледа, търговският обект - Кафе-аперитив, е с
мраморен под, стени, боядисани с латекс, еднокатна дървена дограма и с
изграден бар-плот.
По делото няма нито едно писмено доказателство за извършени
плащания от въззивника на материали или труд за довършителните работи в
този обект. От показанията на водения от ищеца св.К. се установява, че две
зими поред ищецът е носил с товарни камиони строителни материали –
6
плочки, фаянс, мрамори, цимент, лепила; като е работил там понякога с един,
друг път с двама работници, с които са извършвали довършителни работи –
лепили са мрамор в партерния етаж, извършвали са шпакловане и боядисване.
Св.К. твърди, че ищецът му е казвал, че плаща на работниците „с негови пари
от автобусите“, но самият свидетел не е присъствал такива плащания. Според
св.К., ищецът е бил в ролята на домакин и собственик, защото „той изнесе
цялата работа, той беше постоянно с фирмата „Вичвам“, грижеше са имота,
наблюдаваше“. Според същата свидетелка, към 1997 г. апартаментите в
сградата са били довършени, а партерът е бил в процес на довършване, но не
са били стигнали до Акт 16. Според св.К. довършителните работи са били
заплатени с получените пари от продажбата на един апартамент, собственост
на наследодателката на страните, което са й споделяли майката и бабата на
ответницата Р.. Същата свидетелка твърди, че през 1996 г. бабата на
ответницата и майка на нейната майка е продала два апартамента, като
ищецът през цялото време е успявал със заплахи да измъкне от тези пари,
защото винаги са му трябвали за довършителни работи и най-вече за
материали за заведението (търговския обект на партерния етаж).
Показанията на св.К., че за довършителните работи на имотите в
сградата са вложени средства от продажбата на два апартамента, собственост
на майката на общата наследодателка, кореспондират с представените по
делото два нотариални акта - № 110, том II, дело № 760/1996 г. и № 12, том
IV, дело № 1237/1996 г., с които Р. С. Х. - майка на наследодателката на
страните, е продала два апартамента в ***.
При така събраните доказателства съдът споделя изводите на
първоинстанционния съд, че по делото не е доказано по категоричен начин, че
ищецът е вложил лични средства при довършването на търговския обект.
Дори св.К. признава, че информацията, че ищецът плаща на работниците „с
негови пари от автобусите“, му е била споделена от самия ищец, като той дори
не е присъствал на плащания. От друга страна, както се посочи по-горе,
представените два нотариални акта за извършени продажби през 1996 г. от
майката на наследодателката на страните на два нейни апартамента,
подкрепят твърденията на св.К., че ищецът е заплащал за довършителните
работи по делбените имоти, в т.ч. на търговското помещение, с пари от тези
продажби, т.е.не със свои лични средства. Според настоящия състав,
влагането на труд от ищеца в довършването на този имот, също не е доказано
по категоричен начин. Свидетелят К. твърди, че ищецът винаги е бил с един
или двама работници, а св.К. твърди, че ищецът е „изнесъл цялата работа“
като е бил е постоянно с фирмата-строител, грижил се е за имота и е
„наблюдавал“.
След като по делото не е установено ищецът К. да е вложил лични
средства в довършването на процесното търговско помещение, исковата му
претенция по чл.12, ал.2 ЗН е неоснователна само на това основание.
По отношение на въззивните оплаквания против решението на НРС,
с което е уважена претенцията на въззиваемата-ответник по чл.31, ал.2 от ЗС
за сумата от 10 000 лв, представляваща обезщетение за лишаване на
ответницата от ползването в периода 26.01.2023 г. - 06.10.2023 г., на
притежаваните от нея идеални части от съсобствените имоти с
идентификатори 51500.502.316.4.15, 51500.502.316.4.8, 51500.502.316.4.22 и
51500.502.316.4.1, съдът намира следното:
Както се посочи по-горе, оплакванията във въззивната жалба се
7
свеждат до неоснователност на претенцията поради това, че е недоказано
твърдението на съделителката Р., че към м.януари 2023 г. въззивникът е
ползвал имотите или ги е отдавал под наем, с което да се е обогатил за сметка
на дъщеря си, както и че съделителката Р. не е отправила до въззивника
писмено искане за заплащане на обезщетение (твърди се, че в изпратената от
Р. и връчената на К. нотариална покана липсва искане за заплащане на
обезщетение).
Съгласно разпоредбата на чл.31, ал.2 ЗС, когато общата вещ се
използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на
останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване,
т.е.следва да се докаже, че в процесния период съсобствените на страните
имоти са се ползвали само от ищеца К. и, че ответницата Р. му е отправила
писмено искане за обезщетение.
Съгласно Тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012 г. на ВКС по
тълк.д. № 7/2012 г., ОСГК, лично ползване по смисъла на чл.31, ал.2 от ЗС е
всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава
останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без
да се събират добиви и граждански плодове. В мотивите към ТР ВКС изрично
посочва, че претенцията за обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС ще е основателна
когато неползващ съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от
ползващия съсобственик и въпреки това той или член на неговото семейство
продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ,
съобразно предназначението й, за задоволяване на свои /лични или на
семейството си/ потребности, без да зачита конкурентните права на друг
съсобственик; той или член на неговото семейство не си служи пряко и
непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг
съсобственик да си служи с нея /например като държи ключа/; ползващият
съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание /с договор за заем за
послужване/ трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва
общата вещ.
В случая се установява, че към момента на отправяне на
нотариалната покана от съделителката Р. до нейния баща – ищеца К. (на
23.01.2023 г.), към момента на връчването на поканата на съделителя К.
(26.01.2023 г.), до предаването на ключове за имотите от ищеца К. на
ответницата Р. в съдебното заседание на 06.10.2023 г., ответницата Р. не е
разполагала с ключове за тези имоти, съотв.с възможността да ги ползва
съобразно правата си в съсобствеността, а ключовете от имотите са се
държали от ищеца К.. Ето защо съдът приема, че по делото е установено
препятстване от ищеца на ответницата да се ползва от съсобствените имоти
съобразно разясненията, дадени с ТР № 7 от 2.11.2012 г. на ВКС по тълк.д.№
7/2012 г., ОСГК.
Действително в нотариалната се покана от 23.01.2023 г. до ищеца К.,
съделителката Р. не е посочила, че в случай, че не й бъдат предадени
ключовете от имотите, тя претендира обезщетение лишаването й от
ползването им. Такова изрично искане е заявено в молбата й до съда (вх.№
8549/13.09.2023 г.), препис от която е връчен на въззивника на 27.09.2023 г.
Предвид разпоредбата на чл.31, ал.2 ЗС и задължителните
разяснения, дадени с ТР № 129 от 30.VI.1986 г., ОСГК на ВКС, ТР № 7 от
2.11.2012 г. на ВКС по тълк.д.№ 7/2012 г., ОСГК и ТР № 5 от 24.06.2017 г. на
ВКС по тълк.д.№ 5/2014 г., ОСГК, че задължението за заплащане на
8
обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на
писмено поискване от съсобственика, лишен от възможността да ползва
общата вещ и писменото поискване по чл.31, ал.2 ЗС е едностранно
волеизявление за заплащане на обезщетение, съдът приема, че такова писмено
искане за заплащане на обезщетение за лишаването от ползването на имотите,
съделителката Р. е отправила едва с молба вх.№ 8549/13.09.2023 г., препис от
която е връчен на въззивника на 27.09.2023 г. Ето защо съдът приема, че
въззивникът К. дължи на съделителката Р. обезщетение за лишаването й от
ползването на съсобствените имоти, от 27.09.2023 г. до 06.10.2023 г., когато й е
предоставил ключове от имотите, т.е.за 10 дни.
Когато се касае за съсобствен имот, ползата, от която е лишен
съсобственикът, който не си служи с него, ще бъде равна на частта от наема на
жилището, на която съсобственикът би имал право, ако то бъде отдадено под
наем.
Съгласно заключението на вещото лице В. по приетата в
първоинстанционното производство СТЕ, средният месечен наем за
търговското помещение (с идентификатор 51500.502.316.4.1) е 950 лв. За
периода от 10 дни месечният наем е 317 лв, т.е.дължимото от въззивника
обезщетение съобразно квотата на съделителката Р. в собствеността на този
имот – ¾ ид.части, е 237,55 лв. Според вещото лице, средният пазарен наем за
останалите три имота е общо 1 550 лв (590 лв за имот с идентификатор
51500.502.316.4.15; 570 лв за имот с идентификатор 51500.502.316.4.8 и 390 лв
за имот с идентификатор 51500.502.316.4.22). За периода от 10 дни месечният
наем общо за трите имота е 517 лв, съотв.дължимото от въззивника
обезщетение съобразно квотата на съделителката Р. в собствеността на този
имот – 1/2 ид.част, е 258,50 лв. Изчислено по този начин, дължимото на
съделителката Р., съобразно квотата й в собствеността на имотите
обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС за периода от 27.09.2023 г. до 06.10.2023 г., е
496,05 лв, до който размер съдът намира предявения иск за основателен и
доказан.
Поради частичното несъвпадане на крайните изводи на двете
инстанции, решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено в
частта, с която въззивникът К. е осъден да заплати на съделителката Р.
обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС над сумата от 496,05 лв до уважения размер от
10 000 лв, като вместо това се постанови отхвърляне на тази претенция за
горницата над 496,05 лв. До размера от 496,05 лв – обезщетение по чл.31, ал.2
ЗС, решението на НРС следва да бъде потвърдено.
Независимо от съвпадането на крайните изводи на двете инстанции –
за отхвърляне на претенцията по сметки на ищеца К. против ответницата Р. са
сумата от 14 600 лв, представляваща стойността, с която е увеличил
наследството на М. Б. К. с вложени от него лични средства при ремонта на
търговски обект с идентификатор 51500.502.316.4.1, поради неправилното
определяне на първоинстанционния съд на правното основание на
предявената претенция - чл.59 ЗЗД, а не чл.12, ал.2 ЗН, решението на НРС
следва да се отмени и в тази част, като вместо това се постанови диспозитив с
посочване на възприетото от въззивната инстанция правно основание на
претенцията.
Съобразно постановения резултат и с оглед представените към
момента доказателства за сторени разноски във въззивното производство, на
въззивника К. следва да се присъдят съдебни разноски в размер на 3,02 лв, а
9
на въззиваемата Р. – съдебни разноски в размер на 196,37 лв.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА решение № 213 от 08.06.2024 г. по гр.д.195/2023 г. на
Районен съд Несебър, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът на Д. Г. К. за
осъждане на Б. Д. Р. да му заплати сумата до 14 600 лв, представляваща
извършени от ищеца подобрения (вложен труд и лични средства) в периода от
1998 г. до 2000 г. в допуснатия до делба с Решение № 311 от 14.07.2023 г. по
гр.д.195/2023 г. на РС Несебър търговски обект с идентификатор
51500.502.316.4.1, КАКТО И В ЧАСТТА, с която Д. Г. К. е осъден да заплати
на Б. Д. Р. на основание чл.31, ал.2 ЗС обезщетение за лишаването й от
ползването на притежаваните от нея идеални части от допуснатите до делба
имоти с идентификатори №№ 51500.502.316.4.15, 51500.502.316.4.8,
51500.502.316.4.22 и 51500.502.316.4.1 за периода 26.01.2023 г. до 26.09.2023
г., над сумата от 496,05 лв до присъдения размер от 10 000 лв, като ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ претенцията по сметки на Д. Г. К. с ЕГН **********, за
осъждане на Б. Д. Р. с ЕГН **********, да му заплати на основание чл.12, ал.2
от ЗН, сумата от 14 600 лв, представляваща стойността, с която Д. Г. К.
твърди, че е увеличил наследството на М. Б. К. с вложени от него лични
средства при ремонта на търговски обект с идентификатор 51500.502.316.4.1 в
периода 1998 г. – 2000 г.
ОТХВЪРЛЯ претенцията по сметки, предявена от Б. Д. Р. с ЕГН
********** за осъждане на Д. Г. К. с ЕГН **********, да й заплати на
основание чл.31, ал.2 от ЗС обезщетение за лишаване от ползването на
притежаваните от Р. идеални части от съсобствените имоти с идентификатори
№№ 51500.502.316.4.15, 51500.502.316.4.8, 51500.502.316.4.22 и
51500.502.316.4.1 за периода 26.01.2023 г. до 26.09.2023 г., над сумата от
496,05 лв до предявения размер от 10 000 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 213 от 08.06.2024 г. по гр.д.195/2023 г.
на Районен съд Несебър, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Д. Г. К. с ЕГН **********, да заплати на Б. Д. Р. с ЕГН
**********, съдебни разноски за въззивното производство в размер на 196,37
лв (сто деветдесет и шест лева и тридесет и седем стотинки).
ОСЪЖДА Б. Д. Р. с ЕГН **********, да заплати Д. Г. К. с ЕГН
**********, съдебни разноски за въззивното производство в размер на 3,02 лв
(три лева и две стотинки).
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
10
2._______________________
11