РЕШЕНИЕ
№ 698
гр. Русе, 21.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Тихомира Г. Казасова
при участието на секретаря Станка Ст. Иванова
като разгледа докладваното от Тихомира Г. Казасова Гражданско дело №
20244520100666 по описа за 2024 година
Г. С. С.-К. – юрисконсулт на „Профи Кредит България“ ЕООД, заявява, че на
10.03.2022г. П. Т. П. депозирал до представляваното от нея дружество искане за отпускане
на потребителски кредит със зададени параметри. Получил разяснения, свързани с
предлаганите продукти, с оглед преценка възможностите и финансовото му състояние.
Запознал се с Общите условия и Стандартен европейски формуляр, съдържащ допълнителна
преддоговорна информация.
На същата дата страните по делото сключили Договор за потребителски кредит
№40008381189, по силата на който ищецът предоставил на ответника в заем 5000 лева при
следните условия: срок на кредита: 36 месеца; размер на месечната вноска по кредита:
242.67 лева; дата на погасителната вноска – 10-то число на месеца; ГПР – 49.10%; ГЛП –
41.00%; лихвен процент на ден -0.11%; общо дължима сума по кредите – 8736.36 лева. Във
връзка с поискана и закупена допълнителна услуга, П. П. приел да заплати: 1750 лева –
възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“; 2750 лева – възнаграждение за
допълнителна услуга „Флекси“, при обща месечна вноска в размер на 125 лева. Общото
задължение по кредита и допълнителните услуги възлизало на 13 236.36 лева, а общия
размер на месечната погасителна вноска – 367.67 лева.
По молба на кредитополучателя със заемната сума (5000 лева) били погасени
следните задължения: 540 лева към „Лев Кредит“ ЕООД и 3770.86 лева към „Профи кредит
България“ ЕООД, а остатъка от 689.14 лева били преведени по банкова сметка на П. П..
С влязло в сила съдебно решение №236/28.02.2023г., постановено по гражданско
дело №5857/2022г., Районен съд – Русе прогласил нищожността, съдържаща се в раздел VІ
1
„Параметри“ от Договора, предвиждаща заплащане на допълнителни услуги „Фаст“ и
„Флекси“.
Кредитополучателят не изпълнил задълженията си, произтичащи от контракта и
заплатил единствено сумата 150 лева, с която била погасена част от законната лихва.
В качеството си на кредитор, „Профи Кредит България“ ЕООД входирало заявление
по реда на чл.410 ГПК и се снабдило със заповед за изпълнение на парично задължение
№3103/30.11.2023г., издадена по ЧГД №6244/2023г. по описа на РРС срещу П. Т. П. за
сумите: 5000 лева – главница по Договор за потребителски кредит
№40008381189/10.03.2022г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
29.11.2023г. до окончателното й изплащане; 3736.36 лева – договорно възнаграждение за
периода 10.04.2022г. – 10.03.2023г.; 728.28 лева – лихва за забава, дължима за периода
10.03.2023г. – 28.11.2023г.; направените по делото разноски в размер на: 189.29 лева –
заплатена държавна такса и 100 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Предвид дадените от заповедния съд указания, юрисконсулт Кръстева моли съда да
постанови решение, с което да признае за установено, че П. Т. П., ЕГН ********** дължи на
„Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление –
гр.София, бул.“България“№49, бл.53Е, вх.В сумите: 5000 лева – главница по Договор за
потребителски кредит №40008381189/10.03.2022г., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от 29.11.2023г. до окончателното й изплащане; 3736.36 лева – договорно
възнаграждение за периода 10.04.2022г. – 10.03.2023г.; 728.28 лева – лихва за забава,
дължима за периода 10.03.2023г. – 28.11.2023г., предмет на заповед за изпълнение на
парично задължение №3103/30.11.2023г., издадена по ЧГД №6244/2023г. по описа на РРС.
Претендира направените в заповедното и настоящото производство разноски.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът П. Т. П. е депозирал отговор на исковата молба,
в който излага доводи, досежно неоснователността на ищцовите претенции.
Поддържа, че процесният договор е недействителен, сключен в нарушение
императивни разпоредби на ЗПК. В тази връзка сочи, че не са конкретизирани условия за
прилагане на визирания в контракта лихвен процент – 0.11% на ден и ГЛП – 41.17%. Не
ставало ясно дали лихвеният процент е фиксиран за целия срок на кредита или е променлив.
Не бил отбелязан общия размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и
съотношението й с главницата по кредита, за да се установи дали лихвеният процент
отговаря на действително прилагания от заемодателя.
Твърди, че не е спазена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като ГПР е посочен
единствено като абсолютна процентна стойност – 49.10%, но не е уточнено какви разходи са
включени при формирането му. Счита, че с предвиденото възнаграждение за допълнителни
услуги се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като същото не е включено в ГПР,
въпреки, че се явява разход по кредита. Намира, че в случая е неприложима разпоредбата на
чл.26, ал.4 ЗЗД, тъй като нищожността на клаузата свързана с ГПР не би могла да бъде
заместена по право от повелителна норма на закона, а договорът не би бил сключен, ако в
него не е включена клаузата определяща ГПР.
Съобразявайки становищата на страните, ангажираните в хода на
2
производството доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът
прие за установено от фактическа страна, следното:
На 10.03.2022г. между „Профи кредит България“ ЕООД и П. Т. П. е сключен договор
за потребителски кредит №40008381189 при следните параметри:
- сума на кредита: 5000 лева; срок на кредита: 36 месеца; размер на вноска: 242.67
лева; ГПР: 49.10%; ГЛП: 41.00%; лихвен процент на ден – 0.11%; дължима сума по кредита:
8736.36 лева.
- по закупена допълнителна услуга: възнаграждение за закупена услуга Фаст – 1750
лева; възнаграждение за закупена услуга Флекси – 2750 лева; размер на вноска по закупени
допълнителни услуги – 125 лева.
Общото задължение по кредита и пакета допълнителни услуги възлизало на 13 236.36
лева; общ размер на вноската: 367.67 лева; дата на погасяване: 10-ти ден от месеца.
Представени са: декларации, от които е видно, че кредитополучателят е запознат и е
приел общите условия към договора, както и че е получил информация и разяснения във
връзка с клаузите му; Общи условия на Профи Кредит България ЕООД към договор за
потребителски кредит и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителските кредити.
Приложени са извлечения от сметки, от които е видно, че на 10.03.2022г. по сметка
на ответника се преведени 689.14 лева, а по сметка на „Лев Кредит“ ЕООД – 540 лева, с
които са погасени предходни задължения. В раздел V от договора се сочи, че със сумата
3770.86 лева ще бъдат рефинансирани предходни задължения на кредитополучателя към
„Профи кредит България“ ЕООД.
Въз основа заявление на „Профи Кредит България“ ЕООД, в РРС е образувано ЧГД
№6244/2023г. и издадена заповед №3103/30.11.2023г. за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК срещу П. Т. П. за сумите: 5000 лева – главница по Договор за потребителски
кредит №40008381189/10.03.2022г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
29.11.2023г. до окончателното й изплащане; 3736.36 лева – договорно възнаграждение за
периода 10.04.2022г. – 10.03.2023г.; 728.28 лева – лихва за забава, дължима за периода
10.03.2023г. – 28.11.2023г.; направените по делото разноски в размер на: 189.29 лева –
заплатена държавна такса и 100 лева – юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.414 ГПК длъжникът депозирал възражение, с оглед което заповедният
съд указал на молителя възможността да предяви иск за установяване вземането и го
уведомил за последиците при непредявяване на иска.
Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Съобразно изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, съдът
квалифицира правно, предявения иск по чл.422, вр.чл.415, ал.1, т.1 от ГПК – установителен
иск, в производството по който ищецът цели да установи, че ответникът дължи сумите: 5000
лева – главница по Договор за потребителски кредит №40008381189/10.03.2022г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 29.11.2023г. до окончателното й изплащане;
3736.36 лева – договорно възнаграждение за периода 10.04.2022г. – 10.03.2023г.; 728.28 лева
– лихва за забава, дължима за периода 10.03.2023г. – 28.11.2023г., предмет на заповед за
3
изпълнение на парично задължение №3103/30.11.2023г., издадена по ЧГД №6244/2023г. по
описа на РРС.
От приложеното в настоящото производство гражданско дело ЧГД №6244/2023г. по
описа на РРС е видно, че в срока по чл.414 ГПК длъжникът е депозирал възражение, с оглед
което заповедният съд указал на заявителя (ищец в настоящото производство)
възможността, в едномесечен срок да предяви иск за установяване на вземането си.
Съдът намира претенцията за допустима, тъй като е предявена от „Профи кредит
България“ ЕООД в законоустановения срок, при наличие на правен интерес - запазване
действието на издадената заповед за изпълнение.
Разгледан по същество, искът се явява частично основателен.
В производството по иск с правно основание чл.422 ГПК ищецът следва да докаже
наличие на спорното право, а ответника - фактите, които изключват, унищожават или
погасяват вземането, предмет на заповедта за изпълнение.
„Профи Кредит България“ ЕООД основава претенцията си на договор за
потребителски кредит №40008381189/10.03.2022г., по силата на който предоставило в заем
на П. Т. П. сумата 5000 лева със срок на погасяване 36 месеца. Не се спори, че заемната сума
е получена от ответника.
Изхождайки от предмета на Договора и страните по него – физическо лице, което при
сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредити в рамките на
своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на
договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в
който законодателят предявява строги изисквания за форма и съдържание, уредени в глава
трета, чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да
преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на
Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и
доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Настоящият състав на съда счита, че процесният договор за потребителски кредит
нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.
На първо място, в договора е визиран годишен процент на разходите, като абсолютна
процентна стойност – 49.10%. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото е изискването на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Както в договора, така и в ОУ липсва конкретизация относно начина,
по който е формиран посочения ГПР, което води и до неяснота относно включените в него
компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на
договора по ясен и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). Неясното определяне на ГПР е
4
самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК.
По отношение клаузата, касаеща възнаградителна лихва са налице и други основания
за недействителност. В договора е визиран ГЛП в размер на 41.00%, както и лихвен процент
на ден – 0.11. Така уговореният размер на възнаградителна лихва противоречи на добрите
нрави. Действително към датата на уговаряне размера на лихвата, няма императивни
разпоредби (императивните разпоредби в ЗПК касаят единствено ГПР), които определят
максималния размер на възнаградителната лихва, но това не означава, че свободата на
договаряне не е ограничена и то при положение, че се касае за потребителски договор, при
който потребителят е по-слабата икономически страна, поради което се ползва със засилена
защита от ЗЗП и ЗПК. В правната доктрина и съдебната практика се приема, че накърняване
на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен
принцип, изрично формулиран или проведен чрез създаване на конкретни други разпоредби.
Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения,
а целта на неговото спазване, както и принципа на справедливостта, е да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Налице е трайно
установена практика на ВКС според която съглашение за плащане възнаградителна лихва е
действително, ако тя не надвишава тройния размер на законната лихва. След справка в
електронната страница на БНБ съдът установи, че към датата на сключване на договора,
основният лихвен процент е 0.00% от което следва, че размерът на законната лихва е
10.00%, т.е. уговорения в договора за кредит годишен лихвен процент надвишава повече от
четири пъти законната лихва. В настоящия случай договорената между страните лихва в
размер на 41.00% годишно надхвърля 4 пъти законната, което е в нарушение на добрите
нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва. Поради тази причина
клаузата на т.VІ от Договора накърнява равноправието между страните, противоречи на
добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договаряне, с оглед което
се явява нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД.
При така установеното, съдът счита, че процесният договор не отговаря на
изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК с оглед което същият е
недействителен. Последиците от недействителността на договора са визирани в чл.23 ЗПК, а
именно - възстановяване само на чистата стойност на кредита, но не и на лихва или други
разходи.
Изложеното води до извод, че дължима е единствено претендираната главница в
размер на 5000 лева, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 29.11.2023г. до
окончателното й изплащане. Ответникът не е ангажирал доказателства, от които е видно, че
е погасил дълга, с оглед което претенцията за установяване дължимостта на сумите, предмет
на заповедта за изпълнение, като основателна следва да бъде уважена в размер на 5000 лева,
а в останалата част – отхвърлена, като недоказана.
По разноските:
Съгласно т.12 от ТР №4/18.06.2014г. по ТД №4/2013г. на ОСГТК, съдът който
разглежда установителния иск, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство, като разпредели отговорността за разноските,
5
както в исковото, така и в заповедното производство.
В хода на заповедното производство ищецът е направил разноски в размер на 289.29
лева (държавна такса и юрисконсултско възнаграждение). Съобразно уважената част от
иска, ответникът дължи на ищеца по 152.83 лева. В исковото производство, ищецът е
направил разноски в размер на 570.16 лева (заплатена държавна такса и възнаграждение за
процесуално представителство), а съразмерно с уважената част от иска следва да се
присъдят разноски в размер на 301.21 лева.
На основание чл.78, ал.3 ГПК, съразмерно с отхвърлената част от иска, ищецът
дължи на ответника разноски, но не са ангажирани доказателства за направени такива.
Претендира възнаграждение за процесуално представителство. От представените по
заповедното и исково производства договори за правна помощ и съдействие е видно, че на
основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, услугите са предоставени безплатно от адвоката на клиента.
При осъществяване безплатна адвокатска защита, възнаграждението се присъжда със
съдебното решение по реда на чл.38, ал.2 ЗА – в полза на адвоката. Посочените в Наредба
№1/09.07.2004г. размери на адвокатски възнаграждения могат да служат като ориентир при
определяне служебно размера на възнаграждение за процесуално представителство, но не са
обвързващи съда. Тези размери, подлежат на преценка от съда с оглед цената на
предоставените услуги, като от значение следва да са видът на спора, интересът видът и
количеството извършена работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото
(в този смисъл Определение №50015/16.02.2024г. по ТД №1908/2022г. на ВКС, І т.о.).
Настоящият състав счита, че в полза на адвокат Д. М. следва да се присъди адвокатско
възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на длъжника в заповедното
производство в размер под минималния по наредбата. За определянето му съдът съобрази,
че правната помощ е само за депозиране възражение по чл.414 ГПК, поради което следва да
се присъди възнаграждение за процесуално представителство в размер на 200 лева.
Съобразявайки фактическата и правна сложност на делото и извършените процесуални
действия от процесуалния представител (изготвяне отговор на исковата молба и писмени
бележки), съдът определя възнаграждение на упълномощения от ищеца адвокат в размер на
400 лева, платимо от ищеца на адвокат М..
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , на основание чл.422 ГПК, че П. Т. П. , ЕГН
********** с адрес: гр.Русе, ул.Р.И.№........., вх....., ет..... дължи на „Профи Кредит
България“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление – гр.София,
бул.“България“№49, бл.53Е, вх.В сумата 5000 лева – главница по Договор за потребителски
кредит №40008381189/10.03.2022г., ведно със законната лихва върху, считано от
29.11.2023г. до окончателното й изплащане, предмет на заповед за изпълнение на парично
задължение №3103/30.11.2023г., издадена по ЧГД №6244/2023г. по описа на РРС.
6
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен предявения от „Профи Кредит България“ ЕООД,
ЕИК ********* срещу П. Т. П. , ЕГН ********** иск с правно основание чл.422 ГПК за
сумите: 3736.36 лева – договорно възнаграждение за периода 10.04.2022г. – 10.03.2023г.;
728.28 лева – лихва за забава, дължима за периода 10.03.2023г. – 28.11.2023г., предмет на
заповед за изпълнение на парично задължение №3103/30.11.2023г., издадена по ЧГД
№6244/2023г. по описа на РРС.
ОСЪЖДА П. Т. П. , ЕГН ********** да заплати на „Профи Кредит България“
ЕООД, ЕИК ********* сумите: 152.83 лева – разноски по ЧГД №6244/2023г. по описа на
РРС и 301.21 лева – разноски по ГД №666/2024г. по описа на РРС.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на адв.Д.
В. М. със съдебен адрес: гр.Пловдив, бул.“Пещерско шосе“№81, ет.3, ап.Б възнаграждение
за процесуално представителство в размер на: 200 лева по ЧГД №6244/2023г. по описа на
РРС и 400 лева – разноски по ГД №666/2024г. по описа на РРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – гр.Русе в
двуседмичен срок от съобщаването на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
7