Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 14.12.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети ноември през
две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА
УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 5331 по
описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 08.01.2020г.,
постановено по гр.д. № 87140/2017г. на СРС, ГО, 48 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно и пасивно субективно съединени искове от „Т.С.” ЕАД
срещу Е.Р.Д.и В.Р.Б. с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ за установяване
съществуването на вземане в размер на по 281, 13 лева срещу всеки ответник, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за топлоснабдяван имот – апартамент, находящ се в гр.
София, ул. „*******, абонатен номер 262434, за периода от 01.05.2013г. до 30.04.2016г., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното и изплащане и за установяване
съществуването на вземане за сумата от по
37, 15 лева
срещу всеки ответник – главница за
цена за услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2013г. до 30.04.2016г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното
изплащане. Със същото решение са
отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150
от ЗЕ за стойността на доставената топлинна енергия до пълните предявени
размери от общо 816, 16 лева за двете ответници и исковете за цена за услугата
дялово разпределение до пълните предявени размери от общо 96, 74 лева за двете
ответници, както са отхвърлени изцяло искове с правно основание чл. 86, ал. 1
от ЗЗД за установяване съществуването на вземане в общ размер на 143, 19 лева –
мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2014г.
до 11.05.2017г., както и иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата
от общо 23, 12 лева – мораторна лихва върху главницата за цена за
предоставената услуга дялово разпределение за периода от 15.09.2014г. до
11.05.2017г.
Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците Е.Р.Д.и В.Р.Б., в която са релевирани
оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както
и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че при постановяване
на решението съдът е игнорирал изцяло събраните по делото доказателства, като е
кредитирал единствено голословните твърдения на ищеца. Счита, че исковата
претенция е недоказана, а и в по-голямата си част е погасена по давност. Обръща
внимание на обстоятелството, че в заповедното производство претендираната
главница е в размер на 913, 60 лева, а по исковото производство е предявена
сума в размер на 556, 60 лева, но и по двете дела лихвата остава непроменена -
в размер на 166, 31 лева. В жалбата се излага още, че след смъртта на
наследодателя на ответниците те намерили в апартамента му писмо от ищеца от
08.10.2018г., според което техният баща дължи на „Т.С.“ ЕАД сума, начислена за
период – м.11.2011г. до м.01.2014г., за които вземания вече се е водило друго
гражданско дело. Счита, че по този начин се потвърждава трайната практика на
ищеца да начислява произволни суми, които да претендира неоснователно.
Въззивниците оспорват, че претендираните суми отразяват реално потребена
топлинна енергия, тъй като е установена практика на топлофикационното дружество
да начислява служебни разходи, а не реално консумирана топлинна енергия. В този
смисъл било и заключението на вещото лице по техническата експертиза, според
което всички уреди в жилището са показвали нулево потребление на топлинна
енергия и на топла вода за исковия период. Този извод на вещото лице обаче бил
игнориран и ответниците били осъдени да заплатят суми за топлинна енергия,
която не са потребили. По тези съображения е направено искане за отмяна на
решението в обжалваната му част и за отхвърляне на предявените искове.
Ответникът по
жалбата "Т.С." ЕАД изразява становище за неоснователност на същата.
Привлеченото на страната на ищеца трето лице-помагач –
„Б.Б.“ ООД, не изразява становище по жалбата.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението на СРС
е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Правилно е прието от районния съд, че според нормата
на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по
реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно правоотношение
между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на
топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и съответно използването
от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на
топлинната енергия и изискуемостта на вземането.
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че
наследодателят на ответниците е бил собственик на имота и съответно потребител на топлинна енергия за исковия
период, поради което неговите наследници дължат заплащане на доставената в
имота топлинна енергия, като стойността на задължението е определено в
съответствие с кредитираното заключение на съдебно-техническата експертиза.
Приел е за частично основателно възражението за погасяване на вземането по
давност, поради което е уважил предявения иск за сумите, начислени само за
периода от 01.04.2014г. до 30.04.2016г. Претенцията за заплащане на услугата
дялово разпределение е уважена за непогасената част от вземането - за периода
от 01.04.2014г. до 30.04.2016г.
Договорът за търговска
продажба на топлоенергия на клиенти на
топлинна енергия за битови нужди
се
счита за сключен с конклудентни действия - арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува
одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в
сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите - арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 от ЗЕ /в относимата към процесния случай редакасция - ДВ, бр. 54 от 2010 г., в сила от 16.07.2010 г./ Всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства
за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите
си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Следователно, купувач /страна/ по сключения
договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик
или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е
задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна
енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото
дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1
от ЗЕ императивно установява кой е
страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като
меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост
или вещно право на ползване.
На етапа на въззивното производство не е спорно
обстоятелството, че наследодателят на ответниците – Р.И.Д., починал в хода на
висящото производство – на 01.02.2019г., е бил титуляр на правото на
собственост върху процесния имот за исковия период, което се установява и от
приетия препис от решение от 28.04.1987г., постановено по гр.д. № 3968/1986г.
по описа на СГС. Следователно наследодателят на ответниците е имал качеството „потребител
на топлинна енергия за битови нужди“ по смисъла § 1,
т. 42 от ДР на ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 74 от 2006г. /, респ. на битов клиент
съгласно §
1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл.
153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012г./. Установено
е принципното съществуване на облигационно правоотношение между ищеца и Р.Д. за
процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по
който ищецът е доставял топлинна енергия, а ответникът дължи заплащане на
стойността на ползваната услуга. Касае се за договор при публично обявени общи
условия по реда на ЗЕ, по който наследодателят на ответниците, като собственик
на топлоснабден имот в сграда в режим на етажна собственост, се явява страна по
силата на посочената по-горе законова разпоредба. По силата на настъпилото
наследствено правоприемство по силата на чл. 5, ал. 1 от ЗН ответниците Е.Р.Д.и
В.Р.Б. /низходящи по права линия от първа степен – деца на Р.Д./ са пасивно
легитимирани да отговарят за всички задължения на своя наследодател, формиращи
част от наследствената маса, включително и за задълженията за потребена топлинна
енергия за исковия период.
Въпросът дали наследодателят на ответниците реално е
ползвал топлинна енергия е без значение – достатъчно е да е собственик на
жилище в топлоснабдяваната сграда, за да се счита за потребител. При това те
остават такива дори и да се прекрати топлоподаването към индивидуалните
отоплителни тела в жилището, тъй като в тази хипотеза и съгласно изричната
норма на чл. 153, ал. 6 от ЗЕ остава потребител на топлинна енергия, отдадена
от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната
собственост. Съдържанието на този договор е уредено в представените Общи
условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответниците дори и без да са ги
приели изрично съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2-ро от ЗЕ и доколкото
не се твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ – няма
твърдения, нито данни ответникът да е упражнил правото си на възражение срещу Общите
условия в срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ.
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ регламентира, че разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е посочен в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/. Топлинната
енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/,
като според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в
сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
Установено е въз
основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което не е оспорено от ответниците и съдът го кредитира
изцяло като обективно и компетентно, че делът на ответника за отопление на имота,
за сградна инсталация и битово горещо
водоснабдяване са били изчислени в съответствие с правилата на действащата
нормативна уредба. Технологичните разходи
за топлинна енергия в абонатната станция са били отчислявани за сметка на
топлопреносното предприятие. Количеството топлинна енергия, постъпило в сградата
– етажна собственост, се измервала чрез монтиран в абонатната станция топломер,
който е преминал на периодични метрологични проверки за техническа годност и е
бил годно средство за търговско измерване /спазени са изискванията на Закона за
измерванията и Наредбата за проверка на средствата за измерване, предвиждащи
задължителна метрологична проверка, която за класа уреди общи топломери трябва
да се извършва през две години/. Въз основа на този извод на вещото лице,
неоспорен по предвидения за това ред, съдът приема за неоснователни релевираните
от ответника оспорвания, че количеството на топлинната енергия не е било
измерено коректно, че липсват доказателства за реално доставеното количество
топлинна енергия в имота, че не са приложени изискванията на ЗЕ във връзка с
дяловото разпределение. В заключението е посочено още, че начислените суми за
процесния период са в съответствие с действащите нормативни актове – Наредба №
16-334/06.04.2004г., ЗЕ, Общите условия за продажба на топлинна енергия. Сумите
за потребена топлинна енергия в имота на ответника била начислявана на месечни
вноски, определени по прогнозна консумация за имота и една изравнителна сметка.
За процесния период в имота е имало монтирани 5 броя отоплителни тела с
монтирани разпределители на топлинна енергия, по които са направени „0“ –леви
отчети. За имота не е начислявана топлинна енергия за битово горещо
водоснабдяване, тъй като не е ползвана топла вода от централната инсталация за
битово горещо вододснабдяване. За исковия периоде е начислявана единствено сума
за топлинна енергия за сградна инсталация. Количеството топлинна енергия,
отдадена от сградна инсталация, била определяна въз основа на пълния отопляем
обем на имота по проект и в съответствие с изискванията на Наредба № 16-334/2007г.
за топлоснабдяването, като същата е определена съобразно действащите за периода
норми и ограничения. С оглед изложеното се налага извод, че ищецът е установил
по реда на пълното и главно доказване, че е начислена реално потребената
топлинна енергия. Изводите на вещото лице
се основават на извършената от него проверка на издадените за топлоснабдения
имот индивидуални справки за ползвана топлинна енергия, формуляри за отчет на
уредите за дялово разпределение и справка относно стойностите на компонентите
участващи при изчислението на топлинната енергия за сградна инсталация, породи
което се налага извод, че заключението е обосновано и следва да бъде
кредитирано.
Обстоятелството колко точно количество топлинна
енергия е доставено в сградата и в жилището на ответника е от значение
единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност
на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл. 162 ГПК. В
случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено
от общия топломер, който отговаря
на метрологичните изисквания и е годно средство за търговско измерване. От
заключението на приетата съдебно-техническа експертиза се установява, че в
конкретния случай дяловото разпределение е извършено правилно и съобразно нормативните
изисквания, като начислените на ответника суми съответстват на действително
дължимите.
Претендираните от ищеца вземания за главница
представляват сума за топлинна енергия за сградна инсталация, която съгласно
чл. 153, ал. 6 от ЗЕ е дължима от всички клиенти
в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването към
отоплителните тела в имотите си. Те остават клиенти на топлинната енергия,
отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на
сградата. В този смисъл неоснователни са възраженията на жалбоподателите, че
първоинстанционното решение е необосновано, тъй като според заключението на
техническата експертиза в имота не е потребявана топлинна енергия за отопление
на имота и за битово горещо водоснабдяване. Ищцовото дружество не е
начислявало, съответно не претендира суми за отопление на имота и за подгряване
на вода, а единствено за топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация.
Тази сума е дължима от ответниците по следните съображения:
Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение №
2/25.05.2017г. по тълк. д. № 2/2016г. на ОСГК на ВКС, законодателят
регламентира доставката на топлинна енергия в сгради под режим на етажна
собственост като услуга, която се ползва от самата етажна собственост. Макар
последната да не е персонифицирана, за отношенията в енергетиката законодателят
я разглежда като колективен субект, явяващ се самостоятелен потребител на
услугата "доставка на централно отопление". Законодателното решение е
обяснимо с оглед особеностите на етажната собственост и невъзможността в
заварените сгради централното отопление да бъде доставяно по друг начин, освен
чрез представляващата обща част на сградата отоплителна инсталация. Както е
посочено в решение на Конституционния съд № 5/22.04.2010г. по конституционно
дело № 15/2009г., топлоснабдяването на сградите под режим на етажна собственост
неизбежно се извършва чрез инсталация, която се явява обща част на сградата.
Предназначението на сградната инсталация е да отоплява вътрешната част на
сградата - етажна собственост, и чрез топлопроводите й топлинната енергия да
достига до индивидуалните имоти на потребителите. Общите части не могат да
бъдат отделени от сградата по начин да задоволяват нуждите само на някои
собственици и титуляри на вещни права. Потребителите на топлинна енергия в
такава сграда могат да имат различни интереси, включително по въпроса да бъде
ли сградата топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при
регламентирането на начина на избягване на конфликти между етажните
собственици, е "решава мнозинството". Затова при доставката на
централно отопление в сградите под режим на етажна собственост искането за
услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик /той не би могъл да
получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част/, а от
мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения
дали и как да бъдат използвани общите части. Потребител на услугата е цялата
етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може да
откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези
обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация
или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно
отопление в сградата – чл.
153, ал. 6 ЗЕ.
В тази връзка е налице и тълкуване от СЕС с решение от
09.12.2019г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС,
съгласно т. 1 от което член
27 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25
октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО
на Съвета и Директива
1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО
на Съвета и Директива
97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета във връзка с член
5, параграфи 1 и 5
от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005
година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към
потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО
на Съвета, Директиви
97/7/EО, 98/27/EО
и 2002/65/EО
на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) №
2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета /"Директива за нелоялни
търговски практики"/, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска
национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в
сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление,
са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на
сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали
доставката на отопление и не го използват в своя апартамент – т.е., нормата на чл.
150, ал. 6 ЗЕ не е в нарушение на общностното право; Съгласно т. 2 от
същото решение, член
13, параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 5 април 2006 година относно ефективността при крайното потребление на
енергия и осъществяване на енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО
на Съвета и член
10, параграф 1 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета
от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО
и 2010/30/ЕС и
за отмяна на директиви
2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО,
трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която
предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна
енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в
сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
Без връзка с предмета на въззивното производство
следва да се преценят доводите на жалбоподателите относно размера на заявената
в заповедното производство сума за главница и претендираната в исковото такава,
доколкото видно от изложеното в исковата молба, длъжникът е погасил част от
задължението си за главница след издаване на заповедта за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, поради което ищецът е предявил иск за
непогасената част от задължението. Липсват твърдения, а и доказателства за погасяване
на част или цялото задължение за мораторна лихва, начислена до датата на
подаване на заявлението, поради което предявеният иск с правно основание чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД е допустим в размера, заявен в заповедното производство.
При постановяване на обжалваното решение
първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на материалния закон и
конкретно на нормата на чл. 111 от ЗЗД при произнасяне по основателността на
релевираното възражение за погасяване на вземането по давност. Според
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
3/2011г. на ВКС по тълкувателно дело № 3/2011г., ОСГТК, понятието
"периодични плащания" по смисъла на чл.
111, б. "в" ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един
правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл.
155 и чл.
156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество, в т. ч. и за стойността
на услугата дялово разпределение, съдържат всички гореизброени признаци, поради
което са периодични плащания по смисъла на чл.
111, б. "в" ЗЗД.
По отношение на процесните задължения за главници
въззивният съд приема, че е приложимо правилото на чл.
114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като страните по правоотношението не са
определили срок за изпълнение, поради което длъжникът изпада в забава, след
като бъде поканен от кредитора /чл.
84, ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да тече от деня, в който задължението
е възникнало.
Съгласно действалите през процесния период Общи
условия на ищеца, в сила от 12.03.2014г., месечната дължима сума за доставена
топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от
топлинната енергия за разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която
сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане
на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността
на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по
чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия.
Изравнителният резултат води до възникване на ново вземане в полза на
топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в
по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са
длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача.
В този смисъл настоящият съдебен състав счита, че
задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват след изтичането
на съответния месец, през който е доставена топлинна енергия – всяка доставка
поражда вземане за месечна вноска, респ. задължението за заплащане на цената на
услугата дялово разпределение – след нейното осъществяване /изготвянето на
индивидуалната справка за отопление и топла вода/. В конкретния случай
тригодишната давност по чл.
111, б. "в" ЗЗД за вземанията за периода от 01.04.2014г. до 30.04.2016г.
е започнала да тече от 1-во число на съответния следващ месец, респ. от
изготвянето на индивидуалната справка за отопление и топла вода, и не е изтекла
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
от ГПК, както законосъобразно е приел и СРС. Следователно процесните главни
вземания не са погасени по давност за посочения период и в размера, определен
от първоинстанционния съд.
Доколкото няма доказателства да е заплатена претендираната
за исковия период главница, то следва да се приеме, че за процесния период ответниците дължат по равно на ищцовото
дружество заплащане на присъдената с решението на СРС сума за главница в общ размер
на 562, 27 лева.
По предявените искове за цена за услугата дялово
разпределение:
В жалбата не са изложени конкретни оплаквания срещу
правилността на изводите на СРС относно претенцията за установяване
съществуването на вземане за цена за услугата дялово разпределение, поради
което в решаващата си дейност настоящият съдебен състав следва да съобрази
установените фактически положения от първоинстанционния съд по този иск. В
допълнение следва да се посочи, че всички дейности и обществени отношения,
свързани с топлоснабдяването, са регулирани от секторното законодателство в
областта на енергетиката, което обуславя и особеностите на възникването и
осъществяването на услугата по дялово разпределение на топлинната енергия.
Според чл.
139, ал. 2 ЗЕ /в редакция – изм., ДВ, бр. 74 от 2006г./, дяловото
разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна собственост се извършва от
топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно
или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а. След
изменението на посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012г./
отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се
възлага само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват
дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на
търговците, вписани в публичния регистър по чл.
139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата "дялово
разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ – съгласно чл.
139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не
са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване
на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл.
139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на
потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното
предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна
енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на клиентите
в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице, да
сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на
услугата дялово разпределение.
В случая въззивният съд приема, че
услугата дялово разпределение е била реално извършена за имота на
ответниците, поради което претенцията за заплащането й е установена в своето
основание. Стойността на същата е определена въз основа на неоспорената справка
за начислени суми, съобразно която цената на предоставената услуга за
непогасената част от исковия период е в общ размер на 74, 30 лева.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд
с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с
нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на делото и предвид изричното искане в
полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски
в размер на 100 лева за юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на
чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната
помощ.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и предвид цената на
предявените искове настоящото решение е окончателно.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5537
от 08.01.2020г., постановено по
гр.дело № 87140/2017г. по описа на СРС, ГО, 48 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Е. Р. Д., ЕГН **********,*** и В.Р.Б.,
ЕГН **********,*** да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *******, седалище и адрес
на управление *** Б, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата от 100
/сто/ лева – съдебни разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на привлечено
от ищеца трето лице-помагач "Б.Б." ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.