Р Е Ш Е Н И Е №260927
23.03.2021 г., гр. Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД ПЛОВДИВ, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VII състав, в публично съдебно заседание
на двадесет и трети февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: КАТЯ БОЕВА
при
участието на секретаря: Елена Неделчева,
като разгледа докладваното от съдията
гр. дело № 13255 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
по делото е по реда на чл.422, ал.1, във вр.с чл.415, ал.1 ГПК.
С искова молба ищецът „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД е предявил срещу Т.М.Г. обективно кумулативно
съединени установителни искове по чл. 422 ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 240,
ал.1 и ал.2 ЗЗД за заплащане на следните суми: сумата в размер на 644,13 лева –
главница по договор за паричен заем № ***/*** г., сключен между ответника и ******,
вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД с Приложение № 1/**** г. към Рамков договор за прехвърляне на
парични задължения /цесия/ от *** г., което ги прехвърлило на ищеца с Договор
за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от **** г., сумата в размер на
30,87 лева – договорна лихва за периода 01.09.2017 г. – 24.11.2017 г., сумата в
размер на 234,44 лева – обезщетение за забава за периода 01.09.2017 г. –
12.03.2020 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на Заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – **** г., до окончателното
изплащане на сумата, за които суми е издадена Заповед № *** за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от *** г. по ч. гр.д. № 8394/2020 г. по описа
на Районен съд Пловдив, IX гр. с-в.
Ищецът твърди, че между ****** и
ответника е сключен договор за паричен заем № ****/**** г. за сумата от 800
лева, представляваща главница по договора. Било уговорено между страните по
договора, че същият има характер на разписка. По силата на посочения договор,
заемателят се е задължил да върне на заемодателя сумата от 853,28 лева в срок
до **** г. на шестнадесет седмични вноски в размер на 53,33 лева всяка, като
първата вноска била с падеж *** г., а последната – *** г. Излагат се
съображения, че ответникът не погасил изцяло задължението си към кредитора *****.
Била начислена и лихва за забава върху просрочените задължения на ответника.
Посочва, че на **** г. е подписано
Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от ***
г., сключен между **** и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, по
силата на което било прехвърлено и посоченото вземане, ведно с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности. От своя страна „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД прехвърлило на ищеца посоченото вземане, ведно с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности с Договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от **** г. Излагат се твърдения, че двете цесии
били съобщени на длъжника.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил
отговор на искова молба от Т.М.Г.. В същия се излагат съображения, че между
страните са налични и други дела. Посочва се, че по отношение на процесното
вземане е образувано ч.гр.д. № 10343/2018 г. по описа на Районен съд Пловдив,
по което била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, срещу която ответникът възразил. Ищецът не предявил иск, поради което
заповедта била обезсилена. Моли делото да бъде прекратено, доколкото в срок от
две години по отношение на него не са били извършвани изпълнителни действия.
След преценка на
събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните,
съдът от фактическа страна установява следното:
Със заповед за изпълнение на парично
задължение № ***/*** г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 8394/
2020 г. на Районен съд Пловдив, IX-
ти гр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата
в размер на 644,13 лева, представляваща главница по договор за паричен заем № ****/****
г., сключен между ответника и ****, вземанията по който са прехвърлени на „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ с Приложение № 1 към Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения от *** г., което дружество е прехвърлило
вземания на ищеца с Договор за продажба и прехвърляне на вземания от **** г.,
сумата в размер на 30,87 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва
за периода 01.09.2017 г. – 24.11.2017 г., сумата в размер на 234,44 лева,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 01.09.2017 г.
– 12.03.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от **** г. до
окончателното изплащане на сума. В срока по чл. 414 ГПК е постъпило възражение
от ответника, , поради което на основание чл. 415 ал.1 ГПК са дадени указания
на ищеца в едномесечен срок от връчването да предяви иск за установяване на
вземането си. Искът е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е
допустим и подлежи на разглеждане по същество.
От приложената справка за движение на
гр.д. № 10343/2018 г. по описа на Районен съд Пловдив, XII гр. с-в /л.62/, се установи, че за
вземанията, предмет на настоящото производство е издадена и Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 № ***/**** г., но същата е била
обезсилена с Разпореждане № ***/** г., постановено по гр.д. № 10343/2018 г. по
описа на Районен съд Пловдив, XII
гр. с-в. Поради изложеното съдът намира, че за кредитора липсва пречка да
предяви своите вземания отново.
С договор за паричен заем № ***/*** г.,
сключен между **** като заемодател и ответника като заемател /л.5-9/ е отпуснат
финансов ресурс в размер на 800 лева, който следвало да бъде издължен на 16
равни седмични вноски за периода 11.08.2017 г.- 24.11.2017 г., при фиксиран ГЛП-
40,00 % и ГПР- 48, 09 %. В чл.4, ал.2 от договора била предвидена неустойка при
неизпълнението на задължението по чл.4, ал.1 от договора, а именно: в срок до
три дни от сключване на договора, заемателят да представи на заемодателя едно
от следните обезпечения: две физически лица – поръчители, всяко от които да
отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател
за размера на трудовото възнаграждение, нетният размер на осигурителния му
доход да е в размер над 1000 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не
е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с ******; да
няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към
други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР
към БНБ една година назад да е със статут не по-лош от 404 „Редовен“, или да
представи банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за общо дължимата сума по
кредита със срок на действие – 30 дни след падежа. Неустойката била посочена в
размер на 306,88 лева, която следвало да се заплаща разсрочено като към
вноската се добавя сумата в размер 19,18 лева.
По делото е представено Приложение № 1/***
г. /л.19/ към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от ***
г., сключен между ***** и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД
/л.10-17/, по силата на който кредиторът по сключения договор за кредит
прехвърлил на посоченото дружество вземания, между които и това по отношение на
ответника – Т.М.Г.. Видно от приложения Договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от *** г. /л.24-33/ и препис-извлечение от Приложение № 1/***
г. /л.23/, „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД е прехвърлило на
ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД вземанията по процесния договор за
кредит, сключен с ответника. По делото не са представени доказателства, че
двете цесии са съобщени на длъжника, но съдът намира, че поради отсъствие на
специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде
уведомен от цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за
надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане /така Решение № 78/09.07.2014 година,
постановено по гр.д. № 2352/2013 година по описа на ВКС, решение № 3/16.04.2014
г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о.,решение № 123/24.06.2009 г. по т. д.
№ 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о./Поради изложеното, настоящият съдебен
състав намира, че цесиите са съобщени на ответника с връчване на препис от
исковата молба и приложенията към нея.
В хода на съдебното дирене в настоящата
инстанция бе изготвена и приета без възражения съдебносчетоводна експертиза
/л.81-84/. Съобразно заключението на вещото лице, остатъкът от задължението на
ответника по процесния договор за кредит е в размер, както следва: главница в
размер на 644,13 лева, договорна лихва в размер на 30,87 лева, неустойка в
размер на 230,16 лева. Обезщетението за забава за периода 01.09.2017 г. –
12.03.2020 г. възлиза на 165,33 лева. Сумата по договора за кредит в размер на
800 лева е получена на **** г. от ответника. Съдът кредитира заключението на
вещото лице като обосновано, компетентно изготвено, с необходимите знания и
умения.
При
така установената по делото фактическа обстановка, съдът от правна страна счита
следното:
Предвид изложеното от фактическа страна,
то не е налице съмнение, че между *********** като заемодател и ответника Г. е
възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 800лв.
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът
е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като
такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3
от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния
закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал.
1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата
на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде
обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК
следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с
клаузата на чл. 4 от Договорите. Посочената разпоредба от договора, възлага в
тежест за заемателя да осигури едно от обсъдените по-горе обезпечения. Прочитът
на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на
сключените договори за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество
тя представлява скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е
прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които посочената
клауза от договорите възвежда за потребителя са на практика неосъществими за
него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит.
Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че
потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури поръчители, които
да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (така,
както са отразени във фактическата част от настоящото изложение). Тоест,
поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от
длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва
т.нар. от него „неустойки” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР,
като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл.
4, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на
обезпечение”. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би
могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид
гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика
представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да
бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не
е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя"
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва
да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”.
Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай
е посочен стойността на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран
ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които
става изискуема разписаната в чл. 4 от Договора „неустойка”, то тя е с характер
на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.
Всичко това поставя потребителя в подчертано
неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие
с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено
на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.
19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата
на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово
какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР,
но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е
особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 2, т. 7 от Договора е
посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не е
включена дължимата по чл. 4 от Договорите „неустойка”. Тоест, налице е и пълно
разминаване между посочения в договорите ГПР, дължимата сума за заплащане и
действително дължимата величина в края на заемния период.
С оглед приетите по-горе постановки и
доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между
действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то
следва да се приеме, че същият е недействителен на основание чл. 22
ЗПК,
вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК,
когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Следва
да се посочи, че цитираният текст не съставлява самостоятелен иск, който следва
да бъде предявен в отделно производство, а по- скоро е предвидена последица от
прогласяването на недействителността на правоотношението, по която съдът следва
да се произнесе в същото производство. В тази връзка, то законодателят е
предвидил, че длъжникът ще следва да върне само чистата стойност на получения
финансов ресурс, доколкото в противен случай би се стигнало до неоснователно
обогатяване на длъжника /така Решение №
260570 от 18.12.2020 г. по в. гр. д. № 1603/2020 г. на Окръжен съд Пловдив,
Решение № 260498 от 08.12.2020 г. по в. гр. д. № 2513/2020 г. на Окръжен съд –
Пловдив, Решение № 260464 от 03.12.2020 г. по в. гр. д. № 2151 / 2020 г. на
Окръжен съд – Пловдив, Решение № 260416 от 23.11.2020 г. по в. гр. д. № 2269 /
2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, и др./. От приетото по делото заключение
по съдебносчетоводната експертиза се установява, че дължимата чиста стойност по
кредита възлиза на 644,13 лева. За този размер се явява основателна претенцията
на ищеца. За останалите претендирани суми – договорна лихва и обезщетения за
забава, предявените искове се явяват неоснователни и като такива следва да
бъдат отхвърлени.
По
отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца, съобразно
уважената част от исковете Ищцовото дружество се представлява от юрисконсулт,
поради което на основание чл. 78, ал.8 ГПК има право на присъждане на разноски
за юрисконсултско възнаграждение, определено от съда. Съгласно посочената
разпоредба размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер на съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от Закона
за правната помощ. Съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от
100 лв. до 300 лв. Съдът намира, че с оглед фактическата и правна сложност на
делото, следва да се определи възнаграждение в размер на 100 лв. Затова ищецът
е извършил разноски в общ размер на 370лева, от които 100 лева – юрисконсултско
възнаграждение, 125 лева – заплатена държавна такса, и 150 лева – заплатен
депозит за вещо лице. Съобразно уважената част от исковете, на ищеца следва да
се присъди сумата в размер на 262,06 лева, представляваща разноски в настоящото
производство.
В общата сума на дължимите разноски
следва да се включат и разноските в заповедното производство в размер на 75
лв., тъй като на основание т.12 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС за тях съдът
дължи изрично произнасяне с осъдителен диспозитив. Съразмерно на уважената част
от заявлението, такива следва да се присъдят в размер на 53,13 лева.
На основание чл. 78 ал.3 ГПК ответникът
има право на разноски съразмерно на отхвърлената част от предявените искове. Не
са представени доказателства за извършване на такива, поради което не следва да
бъдат присъждани.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Т.М.Г.,
ЕГН: **********, дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: *********,
на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 23 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
99 ЗЗД, сумата в размер на 644,13 лева
/шестстотин четиридесет и четири лева и тринадесет стотинки/, представляваща
главница по договор за паричен заем ****/****, сключен между „***“ ** и
ответника Т.М.Г., вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД с Приложение № 1 към Рамков договор за прехвърляне
на парични задължения от **** г., което дружество е прехвърлило вземания на
ищеца – „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с Договор за продажба и
прехвърляне на вземания от *** г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението за издаване на Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК – ***** г., до окончателното изплащане на сумата,
като ОТХВЪРЛЯ предявените искове за
сумата в размер на 30,87 лева /тридесет лева и осемдесет и седем стотинки/,
представляваща възнаградителна лихва за периода 01.09.2017 г. – 24.11.2017 г.,
и сумата в размер на 234,44 лева /двеста тридесет и четири лева и четиридесет и
четири стотинки/, представляваща обезщетение за забава върху главницата за
периода 01.09.2017 г. – 12.03.2020 г., за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № ***/**** г. по ч. гр. д. № 8394/2020
г. по описа на Районен съд Пловдив, IX гр. с-в.
ОСЪЖДА
на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК Т.М.Г.,
ЕГН: **********, ДА ЗАПЛАТИ на „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: *********, сумата в размер на 262,06 лева /двеста
шестдесет и два лева и шест стотинки/, представляваща разноски в настоящото
производство, и сумата в размер на 53,13 лева /петдесет и три лева и тринадесет
стотинки/, представляваща разноски в производството по ч. гр. д. № 8394/2020 г.
по описа на Районен съд Пловдив, IX
гр.
с-в.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок, считано от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п/
Катя Боева
Вярно
с оригинала.
ЕН