РЕШЕНИЕ
№ 191
гр. Карлово, 17.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Дарина Ил. Попова
при участието на секретаря Кристина Р. Шахънска
като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело №
20215320101572 по описа за 2021 година
ПРОИЗВОДСТВОТО е по иск с правно основание член 26, ал.1, пр. ІІІ-то от
ЗЗД и чл. 22 от ЗЗП.
Ищецът Н. ЯН. К. твърди, че сключил с ответника „И.А.М.“ АД договор за
паричен заем № ****** от 27.05.2021 г., а с ответника „Ф.Б.“ ЕООД акцесорния
договор за предоставяне на поръчителство ****** от 27.05.2021 г.
Счита, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на
40.00% се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и
задълженията на потребители и доставчика на финансова услуга в разрез с
изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е
налице нищожност на уговореното възнаграждение.
Съдебната практика приемала, че при формиране размера на
възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит,
обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размера на
законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се
приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за
обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В настоящият случай
договорената между страните лихва в размер на 40% годишно надхвърляла повече от
три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, като критерии
за норми на поведение, установени в обществото.
Твърди, че договорът за потребителски кредит нормативно бил уреден като
възмезден (арг. от чл. 11, ал. 1. т. 9 ЗПК), поради което нищожността на клаузата за
договорна лихва (респ. на клаузата за ГПР), която била съществен елемент на
договорното съдържание, имала за юридическа последица изначална недействителност
на кредитната сделка – сочи съдебна практика.
Не били спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т.11 ЗПК в
1
договорът за потребителски кредит да е разписан действителния размер на Годишния
процент на разходите. Твърди, че действително приложения в кредитното
правоотношение ГПР бил различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки
в контракта ГПР от 48.33% заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща
търговска практика довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до
нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК -
нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от
съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.
Уговореното възнаграждение за фирмата-поръчител било разход по кредита,
който следвало да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите
- индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод
следвал от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“,
съдържаща се в §1, т.1 от ДР на ЗПК. според която това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите
за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът не
включил в договорения ГПР от 48.33% разходите, които следва да извърши ищеца за
заплащане на възнаграждение на фирмата - поръчител.
Поради невключването на възнаграждението в посоченият в потребителския
договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от
кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер
на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявал
„заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона
за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било
прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в
непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява
един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния
характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Посоченият в
стандартния европейски формуляр и в договора размер на ГПР от 48.33% съставлявал
невярна информация, която заблудила потребителната относно действителния размер
на разходите, които тя ще следва да направи по време на действие на договора. С това
кредиторът недобросъвестно увредил потребителя, която сключила кредитната сделка
при планирани разходи в размер на 48.33% ГПР. На ищеца не било разяснено по ясен и
разбираем начин и при спазване на изискванията на чл. 5 от ЗПК преди сключване на
договора какъв е размерът на всички разходи, за която тя следва да заплати, нито тази
информация произтичала по прозрачен за нея начин от условията на договора и поради
незапознаването й с основните характеристики на услугата, тя не могла да разбере
икономическите последици на поетото от нея задължение относно обхвата на всички
разходи, които тя следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс.
Кредиторът не изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като
заблуждаващо предоставил на кредитоискателя стандартен европейски формуляр за
кредит в размер на 400 лева с посочен лихвен процент от 40% и ГПР 48.33%, с общ
размер на всички плащания 440.85 лева. Поради това, че кредиторът не представил
вярна информация, потребителя била лишена от възможността да вземе информирано
решение, съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи
кредитната сделка. Нейната неинформираност довела до неравнопоставеност в
кредитното правоотношение.
Кредиторът нарушил правата на потребителя, тъй като не включил в
2
договора по ясен и разбираем за него начин действителната стойност на ГПР.
Принципът за обективност и прозрачност на уговорките по потребителските сделки,
регламентирано в чл. 5 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирано в чл. 147, ал. 1 от ЗЗП,
съгласно договорните клаузи следва да се съставят на ясен и разбираем език било
тълкувано с преюдициални заключения на Съда на ЕС и в практиката на ВКС. Според
Съда на ЕС яснотата и разбираемостта не се отнасяла само формално и граматически
до разбираемостта на уговорките, но и до свеждане до знанието на потребителите на
икономическите последици от поемането на задълженията им и връзката на всяка
уговорка с другите договорни клаузи. Сочи редица решения на СЕС и решение на
ВКС.
Счита, че посочвайки невярна стойност на ГПР в размер на 40.90%, поради
което и съобразно изведените критерии в дело С-453/10 кредиторът внесъл
неравновесие в кредитното правоотношение, тъй като потребителката е била лишена
от възможността да разбере какви са икономическите последици от поетото от нея
задължение и по-конкретно какъв е действителния размер на разходите, които ще
направи.
На собствено основание бил нищожен и сключения договор за предоставяне
на поръчителство от 27.05.2021г. и уговорката за заплащане на възнаграждение за
поръчител не породила правни последици, поради следните съображения: договорът за
поръчителство бил съглашение между кредитора и поръчителя, а длъжникът бил трето
за това правоотношение лице, чиято воля не била правопораждащ елемент от
фактическия състав, който следвало да се осъществи за валидното му възникване (арг.
от чл. 138 от ЗЗД). Договорът бил едностранен, безвъзмезден и каузален, като правното
основание за учредяването на поръчителство било кредиторът да бъде обезпечен срещу
евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника по обезпеченото
правоотношение. Законодателят уредил договора за поръчителство като съглашение
между кредитора и трето, различно от длъжника лице, отчитайки обстоятелството, че
кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде учредено лично
обезпечение. Длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес, поради което
сключването на сделка между него и третото лице - поръчител било лишена от правно
основание. В правната теория основанието на една сделка се схващало като типичната
и непосредствената правна цел, която се преследва с предоставяне на имуществена
облага. Съществуването на основание се извежда от вида и съдържанието на сделката.
Типичната и непосредствена цел, която страните по договора за предоставяне на
поръчителство от 27.05.2021г. било да бъдат обезпечени вземанията на кредитодателя.
Когато длъжникът учредявал лично обезпечение, то не се осъществявала целта на
договора за поръчителство и същият бил лишен от своето основание.
Договорът за поръчителство бил уреден от диспозитивни правни норми,
поради което страните можели да уговорят възмездност на поръчителството, като в
тази хипотеза договорът се трансформирал в двустранен. Договарянето, че
кредитополучателят ще заплати възнаграждение на поръчителя вместо кредитора
противоречало на добрите нрави и внася неравноправие в кредитното правоотношение
по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК. Съдебната практика била константна, че противоречи
на добрите нрави съглашение при което престациите са явно нееквивалентни. По
договор за поръчителство, сключен между длъжника и поръчителя, длъжникът не
получава никаква престация, поради което нарушаването на принципа на
справедливост било още по -драстично.
Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване
на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в
ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28
ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да
направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни.
3
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди
отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл.16 от Закона за
потребителския кредит.
В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията
на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с
цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, имащо за цел да предпази потребителите
от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на
Директива 2008/48, която била да се осигури високо, адекватно и равностойно ниво на
защита на интересите им (съображения 8, 9 , 23, 24, 43, 45 от Директивата).
Поради изложеното клауза, която предвиждала, че се дължи възнаграждение
за осигуряване на поръчител било в пряко противоречие с целта на Директивата. На
практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури
възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараствал, тоест опасността от
свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Съдът имал задължение да се
придържа към директивата при тълкуването на националния закон, като той следвало
да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата.
Възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следвало да
изпълнява кредитора били в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на
потребителя като по-слабата страна в гражданския и търговски оборот, с което
задължение той не би се съгласил ако кредитодателят действал добросъвестно. Поради
изложеното бил изпълнен общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП и с оглед на
неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна
уговорка (арг. от т. 19 на чл. 143 ЗПК) тази договорка следвало да бъде квалифицирана
като неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя.
Поставяйки на кредитополучателя изискване да сключи договор с
дружеството - поръчител, кредитодателят „И.А.М.“ АД договарял в полза на
поръчителя по смисъла на чл. 22 ЗЗД. От вътрешните отношения между „И.А.М.“ АД и
кредитополучателя следвало, че ако ищеца била изразила воля да сключи договор за
поръчителство, тя не го правела в изпълнение на свое задължение към кредитодателя.
Поради което единственият й мотив би бил да надари кредитора. По силата на чл.225,
ал. 1 ЗЗД, с договора за дарение дарителят следвало незабавно да престира, в противен
случай договорът бил нищожен. От представения по делото погасителен план било
видно, че ответницата се е задължила да погасява възнаграждението на поръчителя
разсрочено, т.е. тя не е надарила незабавно кредитодателя, поради което следвало да се
отрече правния ефект на тази уговорка.
На последно място, договорът за поръчителство бил акцесорен характер, той
може да съществувал валидно единствено при условие, че съществува действителен
главен дълг. По съображенията, изложени по-горе кредитната сделка била нищожна,
поради което не породил правно действие и сключения договор за учредяване на
поръчителско правоотношение.
МОЛИ съда да постанови решение, с което:
ДА ПРОГЛАСИ спрямо „И.А.М.“ АД нищожността на договор за паричен
заем № ****** от 27.05.2021 г. като противоречащ на императивните изисквания на
Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за
4
потребителския кредит;
ДА ПРОГЛАСИ спрямо „Ф.Б.“ ЕООД нищожността и на акцесорния договор
за предоставяне на поръчителство № ****** от 27.05.2021 г. като лишен от правно
основание, уговорен неравноправно в ущърб на потребителя, противоречащ на
добрите нрави и непородил правни последици и на основание на обстоятелството, че
обезпечава нищожна кредитна сделка.
Претендира за разноските по делото.
Ответникът „И.А.М.” АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С. ****, ж.к. „Л.” ***, бул „Д.Н.” ***, „С.Ц.”, ****, представлявано от
управител С.К.К., представлявано от Н.П.П., оспорва иска като неоснователен.
Сочи, че уговореният лихвен процент не представлява и не се свежда
единствено до възнаграждение за ползване на главницата до нейното връщане, а бил
цена на услугата по предоставяне на паричния заем. Заемът бил предоставен от
финансова институция по чл. 3, ал. 2 от Закона за кредитните институции, която
отпускала заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства, т. е. възможностите й в тази насока били по-
ограничени в сравнение с банките. Достъпът на ищеца до паричния ресурс - предмет на
договора бил бърз, лесен и необезпечен.
Обективните ползи за заемателя от този начин на предоставяне на кредит
имали своята цена в гражданския оборот, която била фиксирана в договора и ищецът
се е съгласил да я заплати при сключването му. Поради това тази цена не можела да
бъде приравнена на възнаградителна лихва и не следвало да бъде обсъждано
съответствието на размера й с добрите нрави. Към момента на сключване на договора
за кредит в действащото законодателство нямало ограничение на максималния размер
на цената на услугата - предоставяне за ползване на паричен заем. От друга страна,
законната лихва за забава, по никакъв начин не ограничава правото на страните да
уговорят цена на услуга (ползване на паричен заем) в различен размер. Задължението
по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД не било наречено от законодателя с термина „лихва“, а било
определено като обезщетение за вреди от неточното (забавено) изпълнение или от
пълното неизпълнение на главното задължение. За разлика от лихвата, това вземане
няма възнаградителен характер и не се дължало на договорно, а на законно основание.
Поради това следвало да се приеме, че няма пречка страните да уговарят договорна
лихва над размера на законната такава - свободата на договаряне не била ограничена
от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Размерът на договорната лихва се определял по
взаимно съгласие на страните като част от договорната свобода, с която същите
разполагали. В случая страните свободно уговорили съдържанието на договора за
кредит, включително и размера на лихвите. Законната лихва имала за цел да регулира
лихвата при забава за изпълнение на едно задължение. Тя не била цена за услуга, а
санкция за неизпълнение. Поради тази причина законната лихва и нейния държавно
определен размер не бил показател, на база на който може да се определи дали една
цена за услуга - предоставяне на заем - отговаря на „добрите нрави“. Договорната
лихва по своята същност представлявала „цена“ за ползване на парични средства за
определен период от време. Тази „цена“ се формирала от няколко фактора - разходи на
търговеца за предоставяне на услугата заем, конкуренция на пазара, ниво на
обслужване, риск от неизпълнение от страна на кредитополучателя. „Добрите нрави“
не регулирали цените на стоките и услугите. Нарушение на добрите нрави би имало
при заблуждение относно цената на определена стока, но когато една цена била ясно и
коректно посочена, когато една услуга не била задължителна за ползване и
потребителят сам, при свободно формирана воля, решавал дали иска да я ползва или не
при посочената цена, тогава противоречие с „добрите нрави“ не можело да има. На
пазара на малките, необезпечени заеми, какъвто бил заемът по настоящото дело,
пазарните нива на лихвата били по-високи от нивата на банковите кредити.
Ищецът бил уведомен за размера на възнаградителната лихва, който ясно
5
бил записан в договора, и той се съгласил с него. Нямало основание тук да се счете, че
е налице неравноправие и нарушаване на добрите нрави, при положение, че нямало
предвидено нормативно ограничение за размер на възнаградителната лихва. Такова
имало обаче единствено за годишния процент на разходите, а видно от посоченото в
договор за паричен заем, ГПР не надхвърлял размера предвиден в чл. 19, ал. 4 и ал. 5
от ЗПК. Доколкото при формиране на ГПР се вземал предвид размера на договорната
лихва и тук ГПР не надвишавал допустимия размер, то не можело да се приеме, че
клаузата в договора, определяща възнаградителната лихва е неравноправна и
противоречаща на добрите нрави. Счита посочената практика в подкрепа на
аргументите на ищеца за неактуална.
Липсвали нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Не счита, че договорът нарушава изискванията на чл. 11, ал.1, т. т. 10 от
ЗПК, а и липсвали нарочни оплаквания, защо ищеца счита, че не са спазени
изискванията на разпоредбата.
Годишният процент на разходите не бил по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България - основния лихвен
процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на
текущата година плюс 10 процентни пункта (Постановление № 426 от 18 декември
2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения),
с оглед на което нямало нарушение на чл. 19 от ЗПК, а видно от текста на договора в
него били посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, с оглед на
което била спазена разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т.11 от ЗПК.
ГПР представлявал възнаграждението на кредитора под формата на
договорна лихва и други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК годишният процент на разходите по кредита се изчислявал
по формула съгласно Приложение № 1, като се вземали предвид посочените в него
общи положения и допълнителни допускания. Възнаграждението на дружеството за
поръчителството не било част от заемното правоотношение по договора за заем.
Същото било дължимо не към заемодателя, а за предоставена услуга от „Ф.Б.“ ЕООД,
която било уговорено да възникне задължение по нея, само при неизпълнение от
страна на заемателя на задължението му да представи едно от другите две обезпечения
по договора за заем.
По процесния договор за паричен заем, ГПР бил фиксиран. Посочена била и
общата сума за плащане по договора. Механизмът за пресмятане на ГПР бил по
формула, съдържаща се в Приложение № 1 към ЗПК, като нямало законово изискване
механизмът да бъде посочен и в договора за паричен заем. Разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК, че при посочване на годишния процент на разходите (ГПР) следвало да
се посочат допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
Приложение № 1 начин, следвало да се тълкува в смисъл посочване на онези
допускания, които биха довели до промяна в ГПР. В конкретния случай договорът за
кредит не съдържал възможности за промяна в ГПР като резултат от липса на
конкретни уговорки или предвидени различни варианти за определяне на лихвата в
различни периоди от действие на договора, ГПР бил изчислен на база първоначално
уговорения размер на лихвата. Т. е. в договора не била уговорена възможност за
промяна на ГПР, поради което не били предвидени и уговорени допълнителни
допускания.
Не следвало да се кредитират твърденията на процесуалния представител на
ищеца, че е налице нарушение поради невключването на възнаграждение за
поръчителство, дължимо по договора за предоставяне на поръчителство в годишния
процент на разходите на договор за паричен заем. С подписването на договора за
предоставяне на поръчителство „Ф.Б.“ ЕООД се задължило, срещу възнаграждение, да
6
сключи със заемодателя договор за поръчителство, по силата на който да отговаря
солидарно с нея пред дружеството, за изпълнението на всички нейни задължения,
възникнали съгласно договора за паричен заем. В договора за предоставяне на
поръчителство било уговорено, че същият влиза в сила, само и единствено в случай че
заемателят не изпълни задълженията по сключения договор за паричен заем в указания
3-дневен срок да предостави обезпечение - поръчителство от две физически лица или
банкова гаранция.
Както ясно било посочено в чл. 4 ал. 1 от договора за паричен заем,
заемателят разполагал със срок до три дни след подписване на договора да предостави
едно от трите обезпечения. Само за пълнота следвало да се посочи, че не следва да се
тълкува, че срокът за предоставяне на обезпечението е само 3 дни, тъй като той
започвал много преди подписване на договора. Заемателят разполагал с достатъчно
време преди да вземе решение да потърси паричен заем; да избере институция, от
която може да го получи; да се запознае с условията на финансовата услуга и да
сключи договор за кредит.
Договорът за предоставяне на поръчителство бил едно второ, акцесорно
облигационно правоотношение и не би могло дължимата по него такса за
възнаграждение на поръчителя да бъде включена в годишния процент на разходите по
договора за паричен заем.
Задължението по договора за предоставяне на поръчителство не било
обвързано с договора за паричен заем. Това възнаграждение към „Ф.Б.“ ЕООД не
представлявало пряк разход, свързан с кредита, доколкото същото се дължало,
независимо дали отговорността на поръчителя е ангажирана при евентуално
длъжниково неизпълнение или не.
Нещо повече, чл. 11, ал. 1, т. 10 предвиждал, че ГПР се изчислява към
момента на сключване на договора за кредит, към която дата на кредитора нямало как
да е известно дали заемателят ще предостави обезпечение, кое точно, какъв разход ще
направи за него или ще избере да не предоставя обезпечение. Ето защо
несъществуващи към деня на сключване на договора разходи и възнаграждение нямало
как да бъде включена в ГПР. Ако някакви хипотетични разходи, изначално бивали
включвани в ГПР, то този показател не би бил верен по отношение на заематели, които
са изпълнили задължението си за предоставяне на обезпечение, чрез предоставяне на
поръчители, на които не са дължат възнаграждения или да се обхванат
възнагражденията на всяка банка в страната, която предоставя услугата по издаване на
банкова гаранция. Договорът в чл. 2, т. 8 изрично посочвал какви допускания са взети
предвид при изчисляване на ГПР, с оглед на което била налице пълна прозрачност по
отношение на въпросния коефициент.
Освен това, възнаграждението било уговорено като дължимо само при
настъпване на визираното условие, т.е. е дължимо само ако потребителят прибегне до
тази възможност - обезпечаване на вземането чрез поръчител, който предоставя
гаранционни сделки, а не било дължимо предварително, за да е известно към момента
на сключване на договора за заем.
На практика, ако бъдела споделена логиката на ищеца, в ГПР следвало да се
включи възнаграждение за услуга, която била предоставена по волята на потребителя.
Знаейки какви са изискванията на дружеството, клиентът можел още със
сключването на договора за заем да предостави обезпечение, можел да го направи и в
тридневен срок след това, т. е. потребителят, преди да е обвързан от договор, имал
цялата необходима информация, за да вземе решение дали да сключи договор за
кредит при тези условия или не, съответно дали разполага с възможност да осигури
необходимото обезпечение, както и кое от трите алтернативни обезпечения да
предостави. Съответно имало достатъчно време още със сключването на договора да
предостави обезпечение, а ако прецени, че не може да осигури такова, изобщо да не
7
пристъпва към подписване на договора или да се откаже от него в законоустановения
14-дневен срок.
Заемодателят в настоящият случай поел риск да отпусне необезпечен и само
евентуално обезпечаем кредит, поради това нямало как към деня на сключване на
договора да включи в ГПР разходи за предоставяне на обезпечение, тъй като не било
ясно дали ще има обезпечение. Освен изложеното, включването на задължението за
заплащане на хипотетично възнаграждение и бъдещи несигурни разходи в
калкулацията на ГПР не само не би дало на потребителя реална информация за
кредита, но би го объркало и заблудило, тъй като, в случай че за него не се породи
задължение по договора за предоставяне на поръчителство, то изчисления въз основа
на нея размер на ГПР би бил нереален и неотговарящ на действителните условия по
кредита.
Твърденията за недействителност на договора за поръчителство били
неоснователни.
„Ф.Б.“ ЕООД било търговско дружество, вписано като финансова
институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции, с основен предмет на
дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно в това си качество -
на търговец, дружеството следвало да получава съответно възнаграждение по всяка
сключена от него гаранционна сделка (поръчителство), с цел гарантиране
изпълнението на всички парични задължения на потребителя, възникнали съгласно
договора за паричен заем. С оглед на изложеното следвало да се преценяват
приложимите към това правоотношение законови разпоредби, а именно тези на
Търговския закон.
Насрещната страна, имайки интерес да изпълни точно задълженията си по
договора за паричен заем, сключен с „И.А.М.“ АД, с което да избегне неблагоприятни
последици (търсене на обезщетение за неизпълнение на задълженията по чл. 4 от
Договора за заем или разваляне на договора поради неизпълнението), потърсила
услугите на дружеството да поръчителства за изпълнение на задълженията й по
договора за заем.
Именно изпълнението на договорното задължение на заемателя за
обезпечаване на вземанията по договора за заем породило сключването на договора за
предоставяне на поръчителство, а дружеството сключило договора поради
възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга. С оглед на това
счита за неоснователно твърдението, че договорът между ищцовата страна и „Ф.Б.“
ЕООД бил лишен от правно основание.
Не били ясни посочените от ищеца твърдения за нарушаване на чл. 143, т. 19
от ЗПК, като такава разпоредба не съществувала. По отношение на твърдението на
ищеца, че договорът за предоставяне на поръчителство противоречал и на добрите
нрави, в исковата молба не била наведена никаква конкретна обосновка. В този смисъл
това твърдение се явявало голословно и неподкрепено от аргументи или
доказателствен материал. Доколкото понятието за добри нрави било субективно и
относително, то подлежало на изследване и доказване от страната, която желае да се
позове на него, в случая - от ищеца. Такива доказателства не били ангажирани.
Твърдението, че договорът за поръчителство е сключен в противоречие на
добрите нрави било неоснователно и поради това, че в българското действащо право, в
отношенията между правните субекти действал принципът на свободно договаряне
(чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този принцип всеки бил свободен да встъпва в правни и
договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и се съгласява
със съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Тези три
възможности, включени в понятието свободно договаряне, трябвало да бъдат
обезпечени от правния ред, тъй като те съставлявали кръга на т. нар. волева автономия,
която се предоставя на индивида за свободна инициатива. Добрите нрави били
8
критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че
значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се
съобразяват с тях. Добрите нрави били критерий там, където обществените отношения
не са уредени с императивни правни норми. В този смисъл процесния договор се
явявал действителен.
Не счита, че престациите са явно нееквивалентни, тъй като с договора за
предоставяне на поръчителство „Ф.Б.“ ЕООД поемало задължение, което изпълнява
сключвайки рамковия договор за поръчителство. Дружеството, задължавайки се да
отговаря солидарно с цялото си имущество за задълженията на заемателя (и то за
размер на дълга, който е много над уговореното възнаграждение по договора), не
получавал нещо в повече, от това което предоставял, а дори напротив. Длъжникът,
срещу възнаграждение в неголям размер, получавал сигурност, че ако не изпълни в
срок задълженията към заемателя, последният ще ангажира отговорността на
поръчителя. От своя страна поръчителството се простирало върху всички последици от
неизпълнението на главното задължение, включително и разноските по събиране на
вземането, с оглед на което престациите можело да бъдат разглеждани като
нееквивалентни, но не в полза на ищцовата страна, а в полза на поръчителя, чиято
отговорност можело да бъде ангажирана в размер, надвишаващ с много полученото
възнаграждение. Възнаграждението на поръчителя било определено след извършена
преценка на риска. Ако насрещната страна го считала за несправедливо висок, то тя
изобщо не би сключила договора.
Видно от представения към исковата молба договор за предоставяне на
поръчителство, от кредитора на поръчителя не се дължат никакви възнаграждения. С
предоставеното поръчителство „Ф.Б.“ ЕООД извършвало възмездна услуга в полза на
заемодателя. Видно от договора за паричен заем и по-точно от чл. 4 от същия,
заемодателят не поставил изискване към заемателя да обезпечи вземането по договора
единствено чрез сключване на договор с дружество-поръчител, каквито твърдения
били наведени в исковата молба. Дори напротив, действайки добросъвестно и
отчитайки индивидуалните предпочитания и възможности на всеки заемател,
заемодателят му предоставил възможност да избере един от три възможни начина за
обезпечаване на договора, а ако прецени да не изпълни задълженията си,
отговорността на заемателя би била реализирана по общия ред.
Поръчителят сключил договора за поръчителство само и единствено поради
възлагането от ищцовата страна и то само при условие, че ще получи уговореното
възнаграждение. Дружеството, изпълнявайки гаранционни сделки по занятие, нямало
интерес да сключва безвъзмездни сделки. Не следвало да се забравя, че предоставянето
на гаранционни сделки бил основният предмет на дейност на ответното дружество,
поради което то не можело да си позволи да го извършва безвъзмездно. Никой
търговец не можел да предоставя стока или услуга без да очаква приход, защото
търговската дейност по дефиниция се извършва, за да получи търговеца печалба.
В действителност отговорността на поръчителя имала акцесорен характер,
както посочвал и ищецът, т. е. тя се обуславяла от съществуване на задължението и
обема на отговорността на главния длъжник, но също била и относително
самостоятелна, тъй като поръчителството можело да бъде дадено при по-леки условия.
Отново смесвайки възникналите правоотношения, ищецът неправилно
считал че по договора, сключен с „Ф.Б.“ ЕООД не се дължи уговореното
възнаграждение. Дори съдът да приеме, че договорът за заем е нищожен, то „Ф.Б.“
ЕООД, изпълнявайки задължението си по договора със заемателя, имало право да
получи възнаграждение в пълния уговорен размер.
В правната теория нямало спор относно това, че промените в съдържанието
на правоотношението между кредитора и длъжника са непротивопоставими на
поръчителя, тъй като отговорността му е функция на отговорността на длъжника, но
такава каквато е към момента на сключването на договора за поръчителство.
9
Дори съдът да приеме, че договорът за заем е нищожен, то счита, че поради
непредоставяне на другите две обезпечения е обусловило пораждане на действието на
договора за предоставяне на поръчителство и с оглед изпълнение на задължението на
„Ф.Б.“ ЕООД да сключи договора за поръчителство и да отговаря солидарно по него
със заемателя (което обстоятелство не се оспорва), на дружеството се дължи
възнаграждение в пълен размер.
МОЛИ съда да постанови решение, с което да отхвърли иска като
неоснователен.
Ответникът „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С. ****, ж.к. „Л.” ***, бул. „Д.Н.“ ***, „С.Ц.”, ****, оспорва иска като
неоснователен.
„Ф.Б.“ ЕООД било търговско дружество, вписано като финансова
институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции, с основен предмет на
дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно в това си качество -
на търговец, дружеството следвало да получава съответно възнаграждение по всяка
сключена от него гаранционна сделка (поръчителство), с цел гарантиране
изпълнението на всички парични задължения на потребителя, възникнали съгласно
договора за паричен заем. С оглед на изложеното следвало да се преценяват
приложимите към това правоотношение законови разпоредби, а именно тези на
Търговския закон.
В останалата си част, този ответник въвежда същите възражения срещу иска,
каквито са въведени от ответника „И.А.М.“ АД.
МОЛИ съда да постанови решение, с което да отхвърли иска като
неоснователен.
От събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори и се установява от представените писмени доказателства –
погасителен план и договори, че ищеца като кредитополучател и ответника „И.А.М.“
АД като кредитор са сключили договор за паричен заем ****** от 27.05.2021 г., по
силата на който този ответник е предоставил на ищеца сума в размер на 1 500 лева. Не
се спори, че договорената сума е била предоставена на ищеца. В чл. 2 е уговорено
заетата сума да се върне за срок от 20 двуседмични периода, платима на 20 равни
двуседмични вноски, всяка в размер на 86.05 лева. В т.6 на чл. 2 е уговорен фиксиран
годишен лихвен процент по заема в размер на 35% и 41.37% годишен процент на
разходите (нататък – ГПР) – в т.8. В т. 7 на чл. 2 е посочен общият размер на
плащанията по договора – 1 721.00 лева. В чл. 4 от договора страните са уговорили в
срок до три дни, считано от сключване на договора, наемателя да предостави на
заемодателя едно от трите вида поръчителство, посочени в договора.
Не се спори от представеното писмено доказателство – договор, че между
ищеца и ответника „Ф.Б.“ ЕООД е сключен договор за предоставяне на поръчителство
****** от 27.05.2021 г., сключен въз основа на чл. 4, ал. 3 от договора за заем. По
силата на договора за предоставяне на поръчителство (чл.3) се дължи на поръчителя
възнаграждение в размер на 1059.00 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка в
размер на 52.95 лева. Уговорено е, че вноските са платими на падежа на падежа на
плащане на погасителните вноски договор за потребителски кредит, сключен с първия
ответник.
В представения погасителен план в размера на общата вноска е включена и
сумата от 52.95 лева по договор за поръчителство, а общият размер на всяка вноска е
изчислен на 139.00 лева.
От заключението по неоспорената съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че
10
1) По договора по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК са включени следните
разходи в годишния процент на разходите, разписан в договора в размер на 48.33 %,
главница, лихва, възнаграждения дължими на посредниците за сключване на договора,
преки и косвени разходи. ГЛП е в размер на 35%, ГРП в размер на 42%.;
2) Размерът на приложения в правоотношението ГПР, ако в неговия
обхват се включи и уговореното възнаграждение на дружеството – поръчител
1059.00 лева, ГЛП в размер на 178.95%, ГРП 480.91%, оскъпяване в срока на
кредита – 85.33%.
Други доказателства от значение за правния спор не са ангажирани.
Спор по фактите нямат, спорните въпроси касаят действителността клаузите.
По основателността на иска на наведените основания:
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя.
При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата
на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от
ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Ето защо, при
съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат
тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.
Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на
потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават необходимата и точна информация за условията и стойността на кредита и за
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да
вземат със себе си и да обмислят. За да се осигури възможно най-пълна прозрачност и
сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да
включва годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв
начин навсякъде в Общността.
В съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на
потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора за
кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник,
или не.
Така също според съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност
на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този
договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.
С оглед цитираните по-нагоре цели на Директивата следва да се приеме, че
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл.
22 от ЗПК ще е налице не само когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато
формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е
достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното
значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова
посочване, но посоченият в Договора размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между страните.
В конкретния случай спорът между страните се обляга върху третата
хипотеза, а именно дали посоченият в приложението към договора годишен процент на
разходите в размер на 41.37% отговаря на действително приложимия между страните
ГПР. В този смисъл са изложените от ищеца съображения в исковата молба.
Твърденията са, че уговореното в договора за предоставяне на поръчителство
възнаграждение следва да бъде включено в ГПР, тъй като представлява разход по
кредита.
11
По делото не се установи договореното възнаграждение за поръчителство на
одобрено от заемателя дружество да е включено в ГПР. При съобразяване и на тази
сума кредитът би се оскъпил съществено, но разходът не е установен нито посочен в
договора.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това
число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В същия смисъл е и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО, съгласно
което общите разходи по кредита за потребителя следва да включват всички разходи,
включително лихва, комисионни, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви
други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за
кредит, с изключение на нотариални разходи.
В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит и различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на
стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или
чрез кредит. Не се включват и разходите за поддържане на сметка във връзка с
договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент,
позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на
кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако
откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са
посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с
потребителя.
В този смисъл са и разпоредбите на чл. 19, т. 1-3 от Директива 2008/48/ЕО.
Съгласно чл. 4 от договора за паричен заем, е посочено, че заемодателят се
задължава в срок от три дни, считано от датата на сключване на настоящия договор да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. две физически лица
поръчители, всяко от които да отговаря на следните условия: да представи служебна
бележка от работодател за размер на трудовото възнаграждение; нетния размер на
осигурителния му доход да е над 1000 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да
не е заемател или поръчител с ответника; да няма неплатени осигуровки за последните
две години; да няма задължение към други банкови или кредитни институции, или ако
има, кредитната му история да е със статут не по-лош от „редовен“; 2. банкова
гаранция с бенефициер – заемателя, на стойност цялата дължима сума ведно с
оскъпяването (по чл. 7 т.2); 3. одобрено от заемодателя дружество-поръчител, което
предоставя гаранционни сделки. Така, с подписване на договора за заем за ищеца е
възникнало задължение да предостави гарант, одобрен от заемателя, който да
поръчителства за изпълнение на задълженията на ищеца-потребител, и на който гарант
заемополучателят следва да заплати възнаграждение, платимо на вноски съобразно
погасителния план в договора за заем.
Поставянето на изискване за заплащане на възнаграждение за осигуряване на
гарант противоречи на целта на Директива 2008/48. В чл. 8, § 1 от същата директива е
предвидено, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да
направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. Така на
практика с клаузата за предоставяне на обезпечение – осигуряване на гарант, рискът от
неизпълнението на задължението на финансовата институция за предварителна оценка
на платежоспособността на потребителя е прехвърлен върху последния, и е довело до
допълнително увеличаване на задълженията му, чрез вменяване на задължение да
осигури възнаграждение за обезпечени, с което неговият дълг нараства и се поставя в
12
потенциално съществува опасност от свръхзадлъжнялост. Подобно възлагане върху
потребителя е във негова вреда като по-слабата икономически страна в гражданския
оборот, с което задължения същият не би се съгласил, ако кредиторът е добросъвестен.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора предоставяне на поръчителство
потребителят заплаща възнаграждение на гаранта на равни вноски, заедно с вноските
по договора за потребителски кредит, а съгласно ал. 2възнаграждението на гаранта се
плаща по начините, установени в договора за потребителски кредит. В ал.3 на същия
текст е уговорено кредиторът по договор за паричен заем да приема вместо поръчителя
изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждението по този
договор.
Всички тези уговорки водят до извода, че възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство всъщност представлява скрито възнаграждение по
договора за потребителски кредит, което следва да се включи в размера на ГПР.
Възнаграждението безспорно не е включено, който факт не се оспорва от нито един от
ответниците, които основават възраженията си, че се касае до отделен договор, с
отделно уговорени условия. При това положение, налага се изводът, че е налице
разминаване между посочения в договора за кредит ГПР и действителния размер на
ГПР, а това е една от хипотезите, представляващи нарушение по чл. 22 ЗПК, във вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която води до недействителност на целия договор за потребителски
кредит, от което следва извода, че и клаузата за възнаградителна лихва също е
нищожна. По същите съображения е недействителен и самият договор за предоставяне
на поръчителство, доколкото той е сключен в неразривна връзка и с основание
договора за потребителски кредит.
По изложените по-горе съображения, съдът намира, че предявените искове
са основателни, поради което следва да бъде признато за установено в отношенията
между страните, че договор за клаузите, касаещи уговореното поръчителство и
заплащане възнаграждение в договор за потребителски кредит № ****** от 27.05.2021
г. и договор за предоставяне на поръчителство № ****** от 27.05.2021 г. са
недействителни на основание чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради
това, че посоченият в договора за кредит ГПР не съответства на действителния ГПР и
водят до нищожност на двата договора, поради което исковете следва да бъдат
уважени.
ОТНОСНО разноските:
С оглед изхода от спора, следва да се осъди ответника да заплати на ищеца
направените по делото разноски в размер на 118.84 лева за заплатена държавна такса и
200 лева за възнаграждение на вещо лице.
Следва да се осъди ответника, на основание чл. 38 ал.2 от ЗА, да заплатят на
адвокат Е.И. възнаграждение за процесуално представителство по делото в общ размер
на 654 лева, на основание чл. 7, ал.1 от Наредба № 1 от 07.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения за двата иска.
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „И.А.М.“ АД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ***, „С.Ц.“, ******,
представлявано от С.К., че договор за паричен заем № ****** от 27.05.2021 г., сключен
с Н. ЯН. К. с ЕГН ********** от град К., ул. „Т.К.“ ***, Е НИЩОЖЕН, като
противоречащ на императивните изисквания на Закона за задълженията и договорите,
Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******,
13
със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ***, „С.Ц.“, ******,
представлявано от П.Д., че договор за предоставяне на поръчителство № ****** от
27.05.2021 г. сключен Н. ЯН. К. с ЕГН ********** от град К., ул. „Т.К.“ ***, Е
НИЩОЖЕН, като лишен от правно основание, уговорен неравноправно в ущърб на
потребителя, противоречащ на добрите нрави и непородил правни последици и на
основание на обстоятелството, че обезпечава нищожна кредитна сделка.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал.1 от ГПК, „И.А.М.“ АД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ***, „С.Ц.“, ******,
представлявано от С.К. и „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ***, „С.Ц.“, ******, представлявано от П.Д. да заплатят
на Н. ЯН. К. с ЕГН ********** от град К., ул. „Т.К.“ *** сторените в производството
разноски в размер на 318.84 лева (триста и осемнадесет лева осемдесет и четири
стотинки).
ОСЪЖДА, на основание чл. 38 ал.2 от ЗА, „И.А.М.“ АД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ***, „С.Ц.“, ******,
представлявано от С.К. и „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ***, „С.Ц.“, ******, представлявано от П.Д. да заплатят
на адвокат Е.Г. И., личен № ********** с адрес на упражняване на дейността: гр. П.,
ул. „Х.К.“ **, адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално
представителство на Н. ЯН. К. с ЕГН ********** от град К., ул. „Т.К.“ *** в размер на
654 (шестстотин петдесет и четири) лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
К.Ш.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
14