РЕШЕНИЕ
№
гр. София, 06.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми април
през две хиляди двадесет и пета година, в следния състав:
Председател: СТЕЛА КАЦАРОВА
Членове: ЙОАНА М. ГЕНЖОВА
МАРИЯ В. АТАНАСОВА
при участието на секретаря
ДЕСИСЛАВА ПЛ. И.
като разгледа докладваното
от Мария В. Атанасова в.гр.д. № 20181100507540 по описа за 2018 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 357276/09.03.2018
г., постановено по гр.д. № 61579/2014 г. на Софийски районен съд, 118 състав,
съдът е оставил без уважение молбата по чл. 250 ГПК на В.С.М. за допълване на
Решение от 02.12.2017 г., постановено по гр.д. № 61579/2014 г. по описа на СРС,
118 състав.
Срещу горепосоченото
решение, постановено по реда на чл. 250 ГПК, е постъпила въззивна жалба от ищцата
В.С.М., в която се излагат доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт.
Твърди се, че искът за присъждане на законна лихва е акцесорен, но е със
самостоятелен характер и съдът е длъжен да се произнесе по него. Сочи се, че в
случая главният иск е отхвърлен поради това, че е направено възражение за
прихващане. Поддържа се, че правните последици от възражението за прихващане
настъпват с влизане в сила на съдебното решение и имат действие занапред. Предвид
изложеното се моли да се отмени първоинстанционното решение и да се присъди
законната лихва върху уважената главница от 11 717 лева за периода от
датата на исковата молба до датата на влизане в сила на Решение №
284013/02.12.2017 г. по гр.д. № 61579/2014 г. на СРС, 118 състав. Претендират
се разноски по делото.
В
законоустановения за това срок е постъпил отговор на въззивната жалба от първоначалния
ответник В.Н.М., с който се оспорва жалбата. Твърди се, че законната лихва от
датата на исковата молба не се търси чрез самостоятелен иск, а представлява
законна последица от уважаването на иска за главница. Поддържа се, че в случая
искът за главница е отхвърлен, поради което липсва непълнота на основното
решение. Сочи се, че съдът се произнася в диспозитива на съдебното решение
относно законната лихва само ако уважава иска за главница. Излагат се
съображения, че погасителният ефект на прихващането не е от деня на влизане в
сила на съдебното решение, а от деня, в който прихващането е могло да се
извърши съгласно чл. 104, ал. 2 ЗЗД. Твърди се, че в случая вземанията трябва
да се считат погасени до размера на по-малкото от тях, считано от 21.11.2013
г., т.е. преди датата на исковата молба. Предвид изложеното се моли да се
отхвърли депозираната въззивна жалба срещу решението, постановено по реда на
чл. 250 ГПК. Претендират се разноски по делото.
С Определение
№ 357343/09.03.2018 г. по гр.д. № 61579/2014 г. на СРС, 118 състав, съдът е
оставил без уважение молбата на ответника В.Н.М. за изменение на Решение от
02.12.2017 г. по гр.д. № 61579/2014 г. на СРС, 118 състав, в частта за
разноските.
Срещу
горепосоченото определение е постъпила частна жалба от първоначалния ответник В.Н.М.,
с която се излагат съображения за неправилност на определението, постановено по
реда на чл. 248 ГПК. Поддържа се, че в чл. 78 ГПК не се прави разлика между
основанията, на които е уважен или отхвърлен един иск, за да се присъдят
разноски на страните. Сочи се, че правото на разноски възниква с уважаването
или отхвърлянето на иска, без да има значение основанието за това. Поддържа се,
че поведението на ответника не може да се третира като причина за завеждане на
делото, доколкото ищцата е могла да направи извънсъдебно прихващане. Предвид
изложеното се моли да се отмени обжалваното решение и да се присъдят претендираните
разноски в цялост за първоинстанционното производство.
В
законоустановения за това срок е постъпил отговор от ищцата В.С.М., с който се
оспорва частната жалба. Поддържа се, че претендираното от ищцата обезщетение
съдът е намерил за основателно и дължимо, но е отхвърлил иска поради възражение
за прихващане. Твърди се, че ответникът е могъл да заяви извънсъдебно
възражението си за прихващане, което от своя страна да доведе до
неоснователност на претенцията на ищцата. Сочи се, че с отговора на исковата
молба ответникът е оспорвал претенциите на ищцата и е станал причина за
производството. Излагат се съображения, че решението на СРС е постановено в
съответствие с практиката на ВКС. Предвид изложеното се моли да се остави без
уважение частната жалба срещу определението на СРС.
С протоколно
определение от 28.04.2025 г. въззивният съд е конституирал на основание чл. 227 ГПК на мястото на починалия първоначален ответник В.Н.М. наследниците му по
закон – преживялата съпруга И.И.М., дъщерята Ц.В.М.-З.и дъщерята Н.В.М..
С протоколно
определение от 28.04.2025 г. на основание чл. 232 ГПК въззивният съд е
прекратил поради оттегляне на въззивната жалба производството по депозираната
от В.С.М. жалба срещу Решение № 284013/02.12.2017 г. по гр.д. № 61579/2014 г.
на СРС, 118 състав, в частта, в която е бил отхвърлен изцяло искът за мораторна
лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на 1850 лева, начислени за периода
10.10.2011 г. – 10.10.2014 г.
По въззивната жалба срещу решението, постановено по реда
на чл. 250 ГПК:
Въззивната жалба е
подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 250 ГПК
страната може да поиска да бъде допълнено решението, ако съдът не се е
произнесъл по цялото й искане.
С Решение № 284013/02.12.2017
г. по гр.д. № 61579/2014 г. на СРС, 118 състав, първоинстанционният съд е отхвърлил
предявения от В.М. срещу първоначалния ответник В.М. иск с правно основание чл.
73, ал. 1, предл. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на
½ ид.ч. от недвижим имот, представляващ офис № 2, находящ се на първи
етаж в жилищна сграда с административен адрес в гр. София, бул. *****, със
застроена площ от 94,52 кв.м., за периода от 01.03.2010 г. до 31.12.2012 г.,
като за частта до 11 717 лева искът е отхвърлен поради прихващане с насрещно вземане на В.М. срещу В.М. по
изпълнителен лист от 20.11.2013 г. по гр.д. № 6422/2011 г. на СГС, II В състав,
а за частта за разликата над сумата от 11 717 лева до пълния предявен размер от
15 731,76 лева искът на В.М. е отхвърлен като
неосноветелен.
Срещу частта от
първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът за главница до сумата от
17 717 лева поради прихващане с насрещно вземане не е постъпила въззивна
жалба от страните. Поради това в тази част първоинстанционното решение е влязло
в сила на 13.01.2017 г.
С Тълкувателно решение от
18.03.2022 г. по тълк.д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че, за да се
извърши прихващане, е необходимо „вземането
на прихващащия (активното вземане) да е изискуемо. Задължението на прихващащия
(пасивното вземане) може да не е
изискуемо. Достатъчно е да е
изпълняемо“. По-нататък върховните съдии изрично посочват, че „Действието на прихващането, изразено в
погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото от тях, винаги настъпва с обратна сила -
от първия ден, в който прихващането е могло да се извърши, т.е. когато
активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Кога е настъпила ликвидността на
вземането на прихващащия - в процеса или извън него - е без значение за
обратното действие на погасителния способ.
Изводът, че действието на прихващането е винаги
обратно, произтича пряко от чл. 104, ал. 2 ЗЗД. Разпоредбата също не
разграничава извънсъдебното от съдебното прихващане“.
В случая, за да отхвърли
исковете на В.М., СРС е приел, че са налице предпоставките за извършване на
прихващане между търсеното от В.М. обезщетение по чл. 73, ал. 1 ЗС за периода
01.03.2010 г. – 31.12.2012 г. в размер на 17 717 лева и вземането на
първоначалния ответник В.Н.М. в размер на 7350 евро, присъдено по гр.д. №
6422/2011 г. на СГС, II-В състав, за което е издаден изпълнителен лист от 20.11.2013 г.
От материалите по гр.д. №
61579/2014 г. на СРС, 118 състав, е видно, че Решение № 3831/23.05.2013 г. по
в.гр.д. № 6422/2011 г. на СГС, II-В състав, с което на В.Н.М. е присъдена сумата от 7350 евро, е влязло в
сила на 26.06.2014 г., когато с
окончателен акт на ВКС не е допуснато до касационно обжалване.
Тоест към 26.06.2014 г.
активното вземане на прихващащия първоначален ответник В.Н.М. е било изискуемо. Към тази дата е било изпълняемо търсеното от В.С.М.
обезщетение за лишаване от ползване по чл. 73, ал. 1 ЗС за периода 01.03.2010
г. – 31.12.2012 г. Предвид това и с оглед горецитираното тълкувателно решение
се налага изводът, че в случая насрещните вземания на В.С.М. и В.Н.М. са
погасени с обратно действие към
26.06.2014 г., когато са били налице предпоставките по чл. 103 ЗЗД за
извършване на компенсиране на двете задължения до размера на по-малкото от тях.
Тоест установява се, че в случая последиците на прихващането са настъпили преди датата на която е депозирана
исковата молба на В.С.М., а именно – 11.11.2014
г.
След като прихващането
погасява вземанията с обратна сила и
преди иницииране на настоящото производство, то на ищцата В.С.М. не се дължи законна лихва, считано от
датата на исковата молба. Законната лихва е последица от съществуването на
вземане към датата на исковата молба. При липса на такова вземане не може да се
присъди и законна лихва от датата на депозиране на исковата молба. Аргументи в
този смисъл могат да се изведат от Решение № 50126/18.10.2022 г. по т.д. №
2078/2020 г. на II Т.О. на ВКС, Решение №
50160/13.02.2023 г. по т.д. № 1391/2021 г. на II Т.О. на ВКС, Решение № 50011/26.09.2022 г. по
т.д. № 1964/2020 г. на I Т.О. на ВКС, в които са разгледани сходни случаи и отново не е присъдена върху
погасените чрез прихващане вземания законна лихва от датата на исковата молба.
Предвид изложеното
въззивният съд намира, че СРС правилно е оставил без уважение молбата на В.С.М.
за допълване на първоинстанционното решение. Поради това решението, постановено
по реда на чл. 250 ГПК, следва да бъде потвърдено.
По частната жалба срещу
определението по чл. 248 ГПК:
Частната жалба е
процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна поради следното:
С основното решение по
делото, което е влязло в сила към датата на постановяване на настоящия съдебен
акт, СРС е отхвърлил предявения от ищцата иск по чл. 73, ал. 1, предл. 2 ЗС – частично
поради неоснователност и частично поради извършено прихващане. Освен това съдът
е отхвърлил като неоснователна претенцията на ищцата за мораторна лихва по чл.
86, ал. 1 ЗЗД. Въпреки това СРС е осъдил първоначалния ответник В.М. да заплати
на ищцата В.М. разноски в размер на 1168,56 лева. Осъдил е също така ищцата да
заплати на първоначалния ответник разноски от 383,61 лева.
Съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на разноски, в случай че предявеният срещу него иск
бъде отхвърлен. Разноски се дължат на ответника, независимо от причината, поради която претенциите на ищеца са били
отхвърлени. В Определение № 27/10.01.2019 г. по ч.т.д. № 1469/2018 г. на II Т.О. на ВКС изрично е посочено, че „Без значение е фактът, че вземането предмет
на първоначалния иск е прието за съществуващо, при положение, че по възражение
на ответника за прихващане, същото е погасено чрез съдебно такова“. Според
върховните съдии при отхвърлен иск поради прихващане отговорността за разноски
се понася от ищеца, защото е могъл да прецени дали да предяви иск, след като
има насрещно задължение към ответника, който може да направи възражение за
прихващане и по този начин искът да бъде отхвърлен. Това разрешение е възприето
и в Определение № 2681/17.10.2024 г. по ч.т.д. № 2068/2024 г. на II Т.О. на ВКС, Определение № 98/04.03.2021 г. по
ч.т.д. № 846/2020 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 44/28.01.2019 г. по ч.гр.д. № 1/2019 г. на III Г.О. на ВКС.
В случая В.М. е знаела,
че с Решение № 3831/23.05.2013 г. по в.гр.д. № 6422/2011 г. на СГС, II-В
състав, в сила от 26.06.2014 г., е осъдена да заплати на В.М. сумата от 7350
евро. Въпреки това е предявила иск по чл. 73, ал. 1, предл. 2 ЗС срещу В.М.,
който е бил отхвърлен.
С оглед изложеното дотук и
на основание чл. 78 ГПК право на разноски за първоинстанционното производство
има само първоначалният ответник В.М..
Ищцата В.М. няма право на разноски, след като двата кумулативно предявените от
нея осъдителни иска са били изцяло
отхвърлени.
Следователно Определение
№ 357343/09.03.2018 г. по гр.д. № 61579/2014 г. на СРС, 118 състав, следва да
бъде отменено като незаконосъобразно. Първоинстанционното решение следва да
бъде изменено в частта за разноските, като се отмени частта, с която В.Н.М. е
осъден да заплати на В.С.М. разноски в размер на 1168,56 лева. Първоинстанционното
решение следва да се измени и като се увеличат присъдените на В.Н.М. разноски
от 383,61 лева на претендираните 1150 лева съгласно списък по чл. 80 ГПК /л.
275/. В този смисъл е искането на първоначалния ответник, обективирано в
оставената без уважение молба по чл. 248 ГПК, депозирана пред СРС /л. 300/.
Пред СРС са представени
доказателства за това, че първоначалният ответник В.Н.М. е заплатил депозит от
150 лева за вещо лице /л. 160/, както и адвокатски хонорар от 1000 лева /л. 166/.
В договора за правна помощ е удостоверено, че възнаграждението е заплатено в
брой. Съгласно Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. по тълк.д.
№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС в тази част договорът за правна помощ следва да се
разглежда като разписка от адвоката.
Въззивният съд споделя
извода на СРС, че адвокатското възнаграждение, претендирано от В.Н.М. за
първоинстанционното производство, не е прекомерно с оглед средната правна и
фактическа сложност на делото, броя на проведените открити съдебни заседания и извършените
от адвоката защитни действия.
По разноските
за въззивното производство:
С оглед изхода
на спора право на разноски имат само въззиваемите И.И.М., Ц.В.М.-З.и Н.В.М.,
конституирани на основание чл. 227 ГПК на мястото на починалия В.Н.М.. Същите
са претендирали в последното съдебно заседание разноски за предоставена
безплатна правна помощ.
Съгласно
трайната практика на ВКС възнаграждение за оказана безплатна правна помощ се
присъжда, ако правната помощ е била предоставена и е налице изявление, че
възнаграждение не е било заплатено. За присъждане на възнаграждение за
безплатна правна помощ не се изисква да е представен и договор за правна помощ,
в който да е уговорена безплатна правна услуга – така Определение №
515/02.10.2015 г. по ч.т.д. № 2340/2015 г. на I
Т.О. на ВКС, Определение № 528/20.06.2012 г. по ч.т.д. №
195/2012 г. на II Т.О. на ВКС, Определение № 163/13.06.2016 г. по ч.гр.д. № 2266/2016 г. на I
Г.О. на ВКС.
Възнаграждението
за безплатна правна помощ се определя от страна на съда. С Решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. на СЕС е прието, че наредба от националното
право, която определя минимални размери на адвокатските възнаграждения, няма
задължителен за съда характер. Поради това в актуалната практика на ВКС се
приема, че размерът на присъжданото адвокатско възнаграждение се определя, след
като съдът вземе предвид вида на спора, интереса, вида и количеството на
извършената работа от адвоката и преди всичко фактическата и правна сложност на
делото. В този смисъл са Определение № 1954/19.04.2024 г. по ч.гр.д. №
3695/2023 г. на III Г.О. на ВКС, Определение № 892/10.04.2024 г. по ч.т.д. №
954/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. №
1908/2022 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 638/18.03.2024 г. по ч.т.д. №
757/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 2199/08.08.2024 г. по т.д. №
1884/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 3149/20.06.2024 г. по ч.гр.д. №
2221/2024 г. на III Г.О. на ВКС, Определение № 4107/18.09.2024 г. по ч.гр.д. №
3089/2024 г. на II Г.О. на ВКС и много други.
Въззивното
производство в случая е с ниска правна и фактическа сложност. В хода на
въззивното производство не са събирани доказателства. Съобразявайки тези
обстоятелства, както и извършените от адвоката процесуални действия по защита,
въззивният съд намира, че на адв. А.П. следва да се присъди адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лева за осъщественото процесуално
представителство в производството пред СГС.
Следва изрично
да посочи, че разноски за частната жалба, депозирана по реда на чл. 248 ГПК, не
се дължат. Според трайната практика на ВКС в производство относно дължимостта и
размера на разноските не се допуска кумулиране на нови задължения за разноски –
така Определение № 489/17.10.2017 по ч.гр.д. № 3926/2017 на IV Г.О. на ВКС,
Определение № 393/17.09.2018 г. по ч.гр.д. № 2845/2018 г. на IV Г.О. на ВКС,
Определение № 75/14.02.2019 г. по ч.гр.д. № 4561/2018 г. на III Г.О. на ВКС и
други.
Така
мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 357276/09.03.2018 г., постановено по гр.д. № 61579/2014 г. на Софийски
районен съд, 118 състав.
ОТМЕНЯ Определение
№ 357343/09.03.2018 г. по гр.д. № 61579/2014 г. на СРС, 118 състав, като вместо това на основание чл. 248 ГПК ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ Решение
№ 284013/02.12.2017 г. по гр.д. № 61579/2014 г. на СРС, 118 състав, В ЧАСТТА, в която В.Н.М., ЕГН **********,
е осъден да заплати на В.С.М., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски
за първоинстанционното производство в размер на 1168,56 лева.
ИЗМЕНЯ Решение
№ 284013/02.12.2017 г. по гр.д. № 61579/2014 г. на СРС, 118 състав, като УВЕЛИЧАВА присъдените на основание чл.
78, ал. 3 ГПК на В.Н.М., ЕГН **********, разноски за първоинстанционното
производство от сумата от 383,61 лева на сумата от 1150,00 лева.
ОСЪЖДА В.С.М.,
ЕГН **********, да заплати на адв. А.П.,***0, с адрес на кантората в гр.
Пловдив, ул.******* , сумата от 300,00
лева, представляващи възнаграждение за осъществено безплатно процесуално
представителство във въззивното производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването
му на страните, при наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.