№ 509
гр. Пазарджик, 02.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
при участието на секретаря Петрана Ив. Динева
като разгледа докладваното от Димитър П. Бозаджиев Въззивно гражданско
дело № 20255200500768 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение №904/16.07.2025г., постановено по гр.д.№114/2025г. по описа
на РС- Пазарджик е признато за установено на основание чл.422 ГПК, във вр.
чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, че Т. Л. И., ЕГН **********, с адрес: с.*************,
дължи на ищеца „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр.София, ул.„Димитър Хаджикоцев” 52-54, сумата от
2696,17лв., представляваща неизплатена част от главница /чистата стойност/
по Договор за потребителски кредит №720031269690 от 25.09.2023г., ведно
със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по
чл.417 от ГПК в съда- 27.09.2024г., до окончателното плащане, за което
вземане е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.
№4016/2024г. по описа на РС- Пазарджик, като е отхвърлен иска за сумата над
2696,17лв., до първоначално претендирания от 2832,73лв. главница и изцяло
исковете за договорна лихва в размер на 266,04лв., дължима за периода от
05.03.2024г. до 11.09.2024г. и обезщетение за забава в размер на 51,18лв.,
дължимо за периода 05.03.2024г. до 11.09.2024г.
Осъден е Т. Л. И., ЕГН: **********, с адрес: с.*************, да
1
заплати на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.„Димитър Хаджикоцев“ №5254, разноски в общ
размер на 598,53лв., в исковото и заповедното производство в размер на
139,32лв., съразмерно на уважената част от исковата претенция.
Осъдено е дружеството „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, ул.„Димитър Хаджикоцев“ №52-
54, да заплати на адвокат М. В. М. от АК- П., на основание чл.78, ал.3 ГПК и
чл.38, вр. с чл.36, ал.2 Закон за адвокатурата, възнаграждение съобразно
отхвърлената част от иска в размер на 57,63лв. с ДДС в исковото производство
и в размер от 28,82лв. с ДДС в заповедното производство.
Против това решение е постъпила възззивна жалба от „Ти Би Ай Банк“
ЕАД в отхвърлителната му част- за разликата над присъдената главница в
размер на 2696,17лв. до първоначално претендираната в размер на 2832,73лв.;
за 266,04лв.- договорна лихва: за 51,18лв.- обезщетение за забава
Счита се, че решението в тази му част е неправилно и
незаконосъобразно. В тази насока се сочи, че не се споделят мотивите на съда,
че за потребителя не ставало ясно какви суми се отпускат с процесния договор
и за какви цели. Конкретно, размерът на предоставения кредит бил посочен в
чл.7 от договора за потребителски кредит.
Визира се, че посочването на ГПР в договора било направено според
изискванията на закона, като е посочен годишният процент на разходите както
като процент, така и с думи и цифри е изписана общата дължима сума от
потребителя. По този начин потребителят е бил наясно какви са последиците
за него от сключването на договора, каква сума получава и каква сума следва
да върне на кредитодателя по договора.
В договора не се съдържали уговорки за каквито и да е такси, които да
оказват някакво влияние на ГПР, съответно да е необходимо да бъдат
посочвани като разход в договора. Посоченият процент на ГПР включвал
единствено посочената обща сума от потребителя, която следва да върне на
кредитополучателя, вследствие на уговорения лихвен процент на договорната
лихва.
Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставяли
като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на
годишния процент на разходите, те били нормативно определени в чл.19, ал.1
2
ЗПК. респ. Приложение №1 към ЗПК. Такова изискване било налице само по
отношение на референтния лихвен процент (чл.11, ал.1, т.9а ЗПК) като основа
за изчисляване на приложимия към договора за кредит променлив лихвен
процент, съгласно § 1, т.6 от ДР на ЗПК, но в случаите, в които уговореният
лихвен процент по кредита не е променлив, а фиксиран, не е необходимо
договорът да съдържа ясна и разписана изчислителна процедура (формула), в
която се посочват видът, количествените изражения и относителната тежест
на отделните компоненти (пазарни индекси и/или индикатори).
Сочи се, че когато лихвения процент е фиксиран и ясен изначално, ясни
били и условията относно неговото прилагане. Ако законодателят целял като
изискване в договорите за кредит да бъде посочена методиката за изчисляване
на ГПР и неговите компоненти, той щял да посочи това изрично по подобие на
изискването в чл.11 ал. 1 т.9а. В този смисъл се цитира съдебна практика.
Преследваната от законодателя легитимна цел била, не потребителят да
бъде информиран до степен сам да може да пресметне ГПР, а да се информира
за това колко реално ще струва ползването на предоставения финансов ресурс,
при надлежно изпълнение на договора за кредит.
Визира се, че как е изчислен ГПР е било предмет на регулация на чл.19,
ал.2 и ал.3 от ЗПК. Тази информация е налична в самия закон и кредиторът
нямал задължение да я предоставя на потребителя.
Предвид сложността на приложимите формули, подробната информация
как се изчислява ГПР и какви компоненти включва, нямало да спомогне
особено на средния потребител да изчисли размера му или да извърши
съпоставка на различни оферти на пазара.
Твърди се, че в чл.3 „Определения“, буква „и“ на „Директива 2008/48/ЕО
от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити“ било дадено
определение за „Годишен процент на разходите“, а именно:„означава общите
разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия
размер на кредита и когато е приложимо, включително разходите, посочени в
член 19. параграф 2“. В този смисъл била и разпоредбата на чл.19, ал.1 от
ЗПК.
Сочи се, че в конкретния случай в ГПР бил включен единствено
уговорения лихвен процент. Кредиторът бил изпълнил и задължението си да
предостави информация за вида и размера на разходите по кредита , заложено
3
в разпоредбата на чл.11 ал.1, т.14 от ЗПК.
Визира се, че основателността и размера на претенциите били
установени от заключението на експерта.
Искането е решението в неговата обжалвана част да бъде отменено и
уважени предявените искове- да бъде присъдена сума над присъдената
главница в размер на 2696,17лв. до първоначално претендираната в размер на
2832,73лв: сумата 266,04лв.- договорна лихва; сумата 51,18лв. обезщетение за
забава
Претендират се разноски.
Направено е бланкетно възражение за прекомерност на разноските на
другата страна.
В срок е постъпил писмен отговор от Т. И., чрез процесуалния му
представител адв.М. В. М..
Счита се в него, че депозираната въззивна жалба е допустима, но
неоснователна.
Твърди се, че в договорът за потребителски кредит бил посочен годишен
лихвен процент, без да са посочени условия за прилагането му. Не било
изрично посочено, дали този процент е фиксиран или променлив. Нито в
договора, нито в погасителния план имало посочване какъв е общият размер
на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й
с главницата по кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият
лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя.
Сочи се, че от съдържанието на чл.9 от договора не ставало ясно, дали
лихвеният процент по кредита действително е фиксиран или референтен. В
чл.9 от договора бил възпроизведен текстът на чл.11, ал.1 т.9 от Закона, а
именно: “Лихвения процент по кредита, условията /а прилагането му и индекс
или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен
процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени
проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени
проценти “. Този текст не изключва приложението на референтен лихвен
процент. В чл.9.1 от договора било записано, че годишният лихвен процент е в
размер от 30.48%, но не е определен изрично като фиксиран. Това от своя
страна, води до нищожност на Договор за кредит, на основание чл.22, вр. с
4
чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК.
Твърди се, че съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е
посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Действително в Договор за потребителски кредит е посочен ГПР.
Липсва обаче, каквото и да е уточнение, какви точно разходи се включват в
посочения процент. Посоченият лихвен процент не е ясно как точно се
съдържа и как е изчислен по отношение на общия ГПР. По този начин
потребителя бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е
процентът па оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. За да бъде
спазена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, следвало в договора да е
посочено не само цифрово, какъв годишен процент от общия размер на
предоставения потребителски договор представлява ГПР, но и изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които ще бъдат направени и
които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя
в положение, за да разбере действителния размер на ГПР да тълкува всяка
една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по потребителския договор, невключена в ГПР
противоречало на изискването за яснота, въведено в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Сочи се, че погасителния план, не отговарял на изискванията на чл.11,
ал.1, т.11 от ЗПК, тъй като в него липсва задължителната информация по ЗПК.
Твърди се, че доколкото в Договор за потребителски кредит е
предвидена дължимостта на договорна лихва, както и застрахователна премия
е следвало да бъдат индивидуализирани, подробно посочени с оглед тяхната
периодичност. Това било самостоятелно основание за нищожност на договора
за кредит. Според чл.10, ал.1 ЗПК, договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора се представят в еднакъв
по вид, формат и размер шрифт - не по- малък от 12, в два екземпляра- по един
за всяка от страните. В Договорът за потребителски кредит било предвидено
предоставяне на потребителски кредит, както и заплащане на застрахователна
5
премия. При това положение приложеното Застрахователно удостоверение и
приложенията към него също следвало да отговарят на изискванията на
закона. Не се съдържала в договора предвидената в чл.11, ал.1, т.12 ЗПК
информация относно правото на потребителя при погасяване на главницата по
срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки
един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата
на погасителен план за извършените и предстоящите плащания, който
погасителен план трябва да посочва дължимите плащания и сроковете и
условията за извършването на тези плащания и да съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата,
изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо-
допълнителните разходи.
Визира се, че в чистата стойност на Договор за потребителски кредит не
следвало да бъде включена застраховка, тъй като липсвали доказателства
кредитодателя да е финансирал тази услуга чрез заплащането й на
застраховател. Налице били единствено данни, че кредитополучателят е поел
задължение за заплащане на застрахователната премия, която според
посоченото в договора е начислена към главницата.
Застрахователна премия следвало да се включи в ГПР, а в случая това не
било сторено. Това съставлявало заобикаляне на императивната норма на
чл.19, ал.4 ЗПК, съгласно която максимално допустимият процент на
разходите на година по потребителските кредити следва да е в размер не по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения,
определена с постановление на Министерския съвет.
Моли се, обжалваното решение да бъде потвърдено.
Претендират се разноски.
В съдебно заседание, пред въззивния съд, жалбоподателят „Ти Би Ай
Банк“ ЕАД, редовно призован законен представител не се явява. Не се явява и
процесуалния му представител юриск.И..
Ответникът по въззивната жалба- Т. Л. И., редовно призован не се явява.
Не се явява и пълномощникът му адв.М. М.. От страна на последния е
постъпило писмено становище в което се поддържа подадения писмен отговор.
Иска се да се постанови съдебен акт с който се потвърди
първоинстанционното решение, като правилно.
6
Претендират се разноски, като се прави възражение за прекомерност.
Пазарджишкият окръжен съд, след като обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите
и становищата на страните и в съответствие с правомощията си,
регламентирани в чл.269 от ГПК, намира за установено следното:
Производството пред РС- Пазарджик е образувано по повод на подадена
искова молба от страна на Производството е образувано по повод искова
молба от „Ти Би Ай Банк” ЕАД, против Т. Л. И. в която е обективирано
искане, съдът да постанови решение, с което да признае за установено по
отношение на ответника, че същият в качеството си на кредитополучател по
договор за потребителски кредит №720031269690/25.09.2023г., дължи
изпълнение на парично задължение към ищеца в качеството му на
кредитодател по същия договор, за сумата в общ размер 3149,95лв., от които:
2832,73лв. главница, 266,04лв. договорна лихва за периода от 05.03.2024г. до
21.08.2024г., 51,18лв. обезщетение за забава върху просрочена главница за
периода 05.03.2024г. до 11.09.2024г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от подаване на Заявлението по чл.417 ГПК /27.09.2024г./
до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.417 ГПК по
ч.гр.д.№4016/2024г. по описа на РС- Пазарджик. Претендират се разноски.
Твърди се в същата, че на 25.09.2023г. между страните е възникнало
правоотношение по силата на Договор за потребителски кредит
№720031269690. На основание така сключения договор, ищецът е
предоставил сума в размер на 3000лв., която била получена от ответника, като
крайното задължение възлиза в размер на 4034,41лв., която сума е разсрочена
на 40 погасителни месечни вноски- 39 вноски всяка в размер на 100,86лв.,
ведно с последна изравнителна вноска в размер на 100,87лв. ГЛП е уговорен в
размер на 18,38%, а ГПР в размер от 19,99%.
Сочи се, че длъжникът е преустановил плащанията по договора, считано
от 05.03.2024г. за повече от три месечни вноски, съгласно погасителния план
към договора, а именно вноски с падежи 05.03.2024г., 05.04.2024г. и
05.05.2024г. Кредитът е обявен за предсрочно изискуем на 21.08.2024г.
Твърди се, че е възникнал правен интерес от подаване на заявление за
издаване на Заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК. Съдът уважил
7
претенцията по образуваното ч.гр.д.№4016/2024г. по описа на РС- Пазарджик,
като е издадена Заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Във връзка с
подадено възражение по чл.415 от ГПК се сочи, че със свое разпореждане,
съдът е предоставил едномесечен срок, съгласно чл.415 от ГПК, за
предявяване на иск за установяване вземането си, във връзка с депозирано
възражение.
Претендират се разноски в настоящия исковия процес.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответникът Т. Л.
И., чрез неговия пълномощник- адв. М. М. от АК- П.. В него е изложено
становище, че депозираната искова молба е допустима, но е изцяло
неоснователна.
Твърди, че сключеният между страните Договор за потребителски
кредит от 25.09.2022г. бил недействителен на специалните основания по чл.22
от ЗПК, като се сочи, че съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 от
ЗПК, договор за потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени
приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в
Договор за потребителски кредит от 25.09.2022г. е бил посочен годишен
лихвен процент 18.38 %, като липсвали, обаче, каквито и да е било условия за
прилагането му.
Визира се, че липсва изрично посочване дали лихвеният процент е
фиксиран за целият срок за кредита или е променлив. Нарушението е още по
съществено, доколкото нито в договора, нито в погасителния план имало
отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да
може да се направи проверка, дали посоченият лихвен процент отговаря на
действително прилагания от заемодателя.
Твърди се, че така визираната неяснота съществено ограничава правата
на ответника и е основание за недействителност на Договор за потребителски
кредит от 25.09.2022г. В тази насока се сочи като съдебна практика.
Сочи се, че съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е
посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
8
бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
Твърди се, че действително в Договор за потребителски кредит от
25.09.2022г. е било посочено, че ГПР от близо 19.99%, но липсвало, каквото и
да е уточнение, какви точно разходи се включват в посочения процент.
Посоченият лихвен процент от 18.38% не било ясно, как точно се съдържа и
как е изчислен по отношение на общия ГПР, като по този начин, според
процесуалния представител на ответника, последният е бил поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на
ползвания от него финансов продукт. За да бъде спазена разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК следвало в договора да бъде посочено не само цифрово
какъв годишен процент от общия размер на предоставения потребителски
договор представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени
всички разходи, които ответникът ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР.
Визира се, че поставянето на кредитополучателя в положение, за да
разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в
договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по
потребителския договор, невключена в ГПР противоречи на изискването за
яснота, въведено в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. В тази насока се сочи съдебна
практика, за която се твърди, че били именно постановени по Договори за
кредит, сключвани с „Ти би ай банк“ АД.
Твърди се, че в чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК било предвидено, че в договора
трябва да се съдържат условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. В настоящия случай имало погасителен план, който според
процесуалния представител на ответника изцяло не отговарял на чл.11, ал.1,
т.11 от ЗПК. В него липсвала задължителната информация по ЗПК.
Сочи се, че доколкото в Договор за потребителски кредит от 25.09.2022г.
е била предвидена дължимостта на договорна лихва, следвало да бъдат
индивидуализирани, подробно посочени с оглед тяхната периодичност, както
9
и, че това не било сторено от кредитодателя, а единствено и само се бил
задоволил с посочване на обща дължимата сума, без да ставало ясно, какво
точно се съдържа в тази обща сума. Това създавало невъзможност за
ответника да разбере заплащаните от него вноски по погасителния план, какви
компоненти включват, как са изчислени и на каква база.
Твърди се, че посоченото се явявало още едно самостоятелно основание
за нищожност на договора за кредит. В този смисъл се сочи съдебна практика.
Визира се, че Договор за потребителски кредит от 25.09.2022г. не
отговарял на част от изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК, както и на изискванията
на чл.11, ал.1, т.12 ЗПК, както и че в договора за потребителски кредит и
погасителен план към него не се съдържала предвидената в чл.11, ал.1, т.12
ЗПК информация относно правото на потребителя при погасяване на
главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора,
извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и
предстоящите плащания, който погасителен план трябвало да посочва
дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези
плащания и да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща
погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения
процент и когато е приложимо- допълнителните разходи. Именно и въз основа
на това е налице недействителност на процесния договор, на основание чл.10,
ал.1 ЗПК, както и на изискванията на чл.11, ал.1, т.12 ЗПК.
Искането е съдът, да отхвърли предявените искове като неоснователни и
недоказани. Претендират се разноски.
Въззивният съд приема за установена следната фактическа
обстановка:
Видно от приложените и приети по делото писмени доказателства
/Договор за потребителски кредит №720031269690, Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити от „Ти Би
Ай Банк“, Заявление- декларация за установяване на договорни отношения,
Декларация, че между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД от една страна и Т. Л. И. от друга
се установява, че на 25.09.2023г. между страните е сключен Договор за
потребителски кредит, по силата на който дружеството се задължило да
предостави на ответника потребителски кредит в размер на 3000лв. Крайното
10
задължение възлиза на сума в размер от 4034,41лв., която сума е разсрочена на
40 погасителни месечни вноски- 39 вноски всяка в размер на 100,86лв., ведно
с последна изравнителна вноска в размер на 100,87лв. ГЛП е уговорен в
размер на 18,38%, а ГПР в размер на 19,99%.
Съгласно чл.15.1 от договора в случай, че потребителят е допуснал
просрочие на дължимите от него плащания, той дължи на кредитора и
законната лихва върху цялата просрочена сума за целия период на
просрочието- от датата на падежа до датата на ефективното изплащане на
сумата.
В чл.16.2 от договора е уговорено, че при пълно или частично просрочие
при изплащането на три поредни месечни вноски цялото непогасено
задължение, съгласно погасителния план към договора става предсрочно и
незабавно изискуемо, считано от датата на падежа на последната от трите
поредни просрочени месечни вноски. Считано от тази дата върху цялото
непогасено към момента задължение за главница, на потребителя се начислява
законна лихва по чл.9.4 до окончателното погасяване на задължението.
Съгласно чл.25.8 от договора цялата кореспонденция между страните,
свързана с изпълнение на договора се изпраща единствено и само на адресите
за кореспонденция и контакти, посочени в чл.3 и чл.4 от договора.
С чл.25.10 от договора е предвидено, че при промяна на адресите,
съответната страна трябва да уведоми за това другата страна предварително в
писмен вид, а при невъзможност- незабавно след промяната на адреса.
Според чл.25.11 от договора всички писма, изпратени на последния
посочен писмено от страната адрес се смятат за получени от страната и в
случаите, когато страната е променила адреса си за кореспонденция и
контакти, но не е изпълнила задължението си по чл.25.10 от договора.
Видно от приложеното по делото уведомление за предсрочна
изискуемост, банката- ищец е изпратила до ответника уведомление за
предсрочна изискуемост на вземането по процесния договор на адреса,
посочен в договора. Установява се от приложената обратна разписка, че
уведомлението е получено от близка родственица /Е.Д.- баба/ на 21.08.2024г.
Видно от заключението на съдебно- счетоводна експертиза се
установява, че общо платените от ответника Т. Л. И. суми за погасяване на
задължението му по процесния договор са в размер на 303,83лв. Вещото лице
11
дава заключение, че размерът на останалите неплатени месечни вноски по
процесния договор към момента на подаване на заявлението в съда
/включващи главница, договорна лихва и обезщетение/ при настъпила
предсрочна изискуемост се равнява на сумата от 3150,89лв., от които главница
в размер от 2832,73лв., 266,04лв. договорна лихва за периода 05.03.2023г. до
21.08.2024г. и обезщетение за забава в размер от 52,12лв. за периода
05.03.2024г. до 27.09.2024г.
По делото не се оспорва, а и от т.3 от заключението на експертизата се
установява, че кредиторът е превел в полза на ответника договорената заемна
сума.
Като взе предвид изложената фактическа обстановка по делото,
съдът стига до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима- подадена е в законоустановения срок, от
страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт.
След извършена служебна проверка на първоинстанционното решение,
настоящата въззивна инстанция намира, че то е изцяло валидно и допустимо.
В случая подадената въззивна жалба се явява основателна. В тази насока
следва да се посочи следното:
Първоинстанционният съд е счел за основателни доводите за
недействителност на договора във връзка с уреждането в него на ГПР.
Констатирал е в случая, че в договора за кредит формално фигурира
размерът на ГПР- 19,99 %, но в него не са посочени по вид и размер всички
разходи, от които се формира ГПР, така както те са описани в текста на чл.19,
ал.1 ЗПК и в Приложение №1 към закона, поради което не може да се приеме,
че са спазени особените изисквания на закона съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Нито в договора, нито в условията по договора за кредит, имащи характер на
общи условия, не е посочено какви точно разходи, освен възнаградителната
лихва от 18,38%, са включени в ГПР и какво е стойностно измерение в
проценти на всеки един от формиращите ГПР компоненти.
Счетено е, че това, освен че противоречи на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
лишава кредитополучателя, а и съда от възможността да извърши преценка за
съответствието на договора с императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК за
максималния размер на разходите по кредита. Ето защо е и прието, че
12
договорът за потребителски кредит е сключен в нарушение на императивните
изисквания на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което същият е недействителен по
силата на чл.22 ЗПК.
Извел е изводи, че уговорката в процесния договор за възнаградителната
лихва в размер на 18,38лв. годишно не надхвърля трикратния размер на
законната лихва, предвид на което е прието, че тази уговорка не противоречи
на добрите нрави.
Съответно е прието, че в случая след като следва да се приложи
разпоредбата на чл.23 от ЗПК, според която, когато договорът за
потребителски кредит е недействителен потребителят връща само чистата
стойност на кредита, като не дължи лихва или други разходи по кредита.
Счетено е, че чистата стойност на заетата сума по смисъла на
разпоредбата на чл.23 от ЗПК е в размер на 2696,17лв., тъй като от
неоспореното заключение на вещото лице се установява, че са извършени
плащания от ответника, а именно- последния е погасил общо сумата в размер
на 303,83лв. На база това е констатирано, че непогасената главница възлиза на
сумата от 2696,17лв. и в полза на ищеца следва да бъде признато вземане за
главница в този размер, представляващо чистата стойност на кредита и
отхвърлен до първоначално претендирания от 2832,73лв.
Прието е, че като недължими, с оглед разпоредбата на чл.23 от ЗПК
следва за бъдат отхвърлени изцяло претендираните от ищеца вземания за
договорна лихва и обезщетение за забава.
В конкретният казус настоящата инстанция не може да сподели изцяло
тези доводи. В този аспект следва да посочи, че съгласно т.90 от решение по
дело C-377/14г., СЕС, определянето на общия разход по кредита е от основно
значение за потребителя, за да се получи информация, под формата на
процент, изчислен съобразно единна формула, посочена в директивата. Това
позволява на потребителя да сравни офертите и от друга страна да определи
обхвата на задълженията си. Целта е да се установи функционирането на
вътрешния пазар в ЕС и да се гарантират правата на потребителите. От
значение е използването на еднаква математическа формула за определяне на
ГПР. При неизпълнение на посочените задължения, произтичащи от
директивата, имаща директен ефект и транспонирана в чл.11, т.10 от ЗПК е
прието от СЕС, че е допустимо договорът да бъде обявен за недействителен,
13
съгласно вътрешното законодателство, което ще съответства на по- засилената
защита, допустима да се осъществи от националния законодател с цел
постигане целите на директивата, възпиращ ефект спрямо финансовите
институции и защита на потребителите.
В случая въззивният съд следва да посочи, че съобразява с решение на
СЕС по дело C‑714/22 от 21.03.2024г. В него е прието, че от практиката на
Съда следва, че посочването на ГПР в договора за кредит е от съществено
значение, по[1]специално доколкото позволява на потребителя да прецени
обхвата на своето задължение (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2016г.,
Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 67 и 70).
Съдът е приел обаче, с оглед на съществения характер на посочването на
ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на
потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на
изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи
по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, че следва да се приеме, че
посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава
потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по
същия начин както непосочването на този процент. Следователно санкция,
изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при
посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява
тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер.
Действително в договора не са посочени всички разходи по вид и
размер, но от заключението на вещото лице се установява, че ГПР е формиран
само като е взет предвид ГЛП. Съответно няма други плащания- застраховки,
такси и т.н., които да са посочени в договора и да не са взети предвид при
формиране на ГПР.
Поради това въззивният съд счита, че следва да приема, че нарушението
не е реципрочно на санкцията, предвидена в разпоредбите на чл.22 от ЗПК.
Следва да се отбележи, че първоинстанционният съд е констатирал, че
уговорката за възнаградителната лихва не противоречи на добрите нрави и
този му извод няма основание да не бъде възприет изцяло. Независимо от
последната констатация, както е посочено по- горе констатираното нарушение
не може да бъде основание за приложение разпоредбата на чл.23 от ЗПК и
оттам да следва последицата, потребителят да върне само чистата стойност на
14
кредита, като не дължи лихва и други разходи по него.
Отделно от това, от доказателствата по делото, не се установява
задължението да е обезпечено по какъвто и да е начин. Уговорения срок за
погасяване на кредита е три години и четири месеца. Кредитополучателят е
заплатил само една вноска в размер на 303,83лв., като с тази сума са платени
следните задължения, а именно: 167,27лв.- главница за вноски с падежни
дати- 05.11.2023г.; 05.12.2023г. и 09.02.2024г.; 136,31лв.- договорни лихви за
вноски с падежни дати- 05.11.2023г.; 05.12.2023г. и 09.02.2024г. и частично по
вноска с падеж 05.03.2024г., както и 0,25лв.- обезщетение за забава.
Поради изложеното, съдът намира че решението в обжалваната част е
неправилно. Това е така, тъй като възникналата облигационна връзка между
страните в конкретния казус е валидна, няма основание за обявяване на
кредитния договор за недействителен, съответно за прилагане разпоредбата на
чл.23 от ЗПК.
Задължението на ответника е установено по размер от заключението на
приетата експертиза.
Поради изложеното съдът намира, че решението в частта, с която са
отхвърлени исковете на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД против Т. Л. И., за признаване
за установено, на основание чл.422, във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, че
последния дължи на ищеца „Ти Би Ай Банк“ ЕАД вземане, за което е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.
№4016/2024г. по описа на РС- Пазарджик за сумата над 2696,17лв., до
първоначално претендирания от 2832,73лв.- главница и изцяло исковете за
договорна лихва в размер на 266,04лв., дължима за периода от 05.03.2024г. до
11.09.2024г. и обезщетение за забава в размер на 51,18лв., дължимо за периода
05.03.2024г. до 11.09.2024г. е неправилно и като такова следва да се отмени,
като се уважи иска изцяло. Съответно следва да се отмени и решението в
частта за разноските, а решението в неговата уважителна част поради това, че
то не е обжалвано от страните по делото да се приеме, че е влязло в законна
сила.
С оглед изхода на спора, в тежест на ответника следва да се присъдят
направените от страна на въззивника съдебно- деловодни разноски, както в
заповедното производство, така и в исковото производство пред двете съдебни
инстанции.
15
В случая в заповедното производство са реализирани такива в общ
размер на 163лв., от които 63лв.- държавна такса и 100лв.- юрисконсултско
възнаграждение. Пред първата инстанция съдебно- деловодните разноски са в
общ размер на 813лв., от които 63лв.- ДТ, 450лв.- депозит за вещо лице и
300лв.- юрисконсултско възнаграждение. Респективно пред втората инстанция
разноските са в общ размер на 225лв., от които 75лв- ДТ и 150лв.-
юрисконсултско възнаграждение.
Мотивиран от изложеното , Пазарджишки окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение рег.№904/27.11.2025г., постановено по гр.д.
№114/2025г. по описа на РС- Пазарджик, в частта, с която са отхвърлени
исковете на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД против Т. Л. И., ЕГН **********, с адрес:
с.*************, за признаване на установено на основание чл.422 ГПК, във
вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, че дължи на ищеца „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.„Димитър
Хаджикоцев” 52-54, за вземане, за което е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение №2303/30.09.2024г. по чл.417 ГПК по ч.гр.д.
№4016/2024г. по описа на РС- Пазарджик, над размера от 2696,17лв., до
първоначално претендирания размер от 2832,73лв.- главница и договорна
лихва в размер на 266,04лв., дължима за периода от 15.02.2024г. до
08.08.2024г. и обезщетение за забава в размер на 63,13лв., дължимо за периода
05.03.2024г. до 21.08.2024г., както и изцяло в частта за разноските, като
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Т. Л. И., ЕГН **********, с
адрес: с.*************, че дължи на „Ти Би Ай Банк“ЕАД вземане, за което е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение №2303/30.09.2024г.
по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№4016/2024г. по описа на РС- Пазарджик, над
2696,17лв., до първоначално претендирания размер от 2832,73лв.-
главница/или общо 2832,73лв. главница/; договорна лихва в размер на
266,04лв., дължима за периода от 15.02.2024г. до 08.08.2024г. и обезщетение за
забава в размер на 63,13лв., дължимо за периода 05.03.2024г. до 21.08.2024г.,
ведно със законната лихва върху главницата от 27.09.2024г. до окончателното
плащане на сумата.
Осъжда Т. Л. И., ЕГН **********, с адрес: с.*************, да
16
ЗАПЛАТИ на „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр.София, ул.„Димитър Хаджикоцев” 52-54, съдебно-
деловодни разноски в общ размер на 1201лв., от които в заповедното
производство в общ размер на 163лв., от които 63лв.- държавна такса и 100лв.-
юрисконсултско възнаграждение, пред първата инстанция съдебно-
деловодните разноски в общ размер на 813лв., от които 63лв.- ДТ, 450лв.-
депозит за вещо лице и 300лв.- юрисконсултско възнаграждение и пред
втората инстанция разноските са в общ размер на 225лв., от които 75лв- ДТ и
150лв.- юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17