№ 20391
гр. С., 11.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20231110113582 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Ищцата Е. Д. Д. е предявила против „С. Кеш“ ООД установителни искове с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, ев. пр. 2 ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр.
с чл. 33, ал. 1 ЗПК, по чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП, вр. с чл. 146 ЗЗП и чл. 26, ал. 1, пр. 3
ЗЗД. Ответникът по главните искове „С. Кеш“ ООД е предявил срещу Е. Д. Д. кумулативно
съединени насрещни осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК.
Ищцата твърди, че е сключила Договор за потребителски кредит № 802707/26.01.2023 г. с
ответника за сумата от 1000 лв., като се е задължила да върне сумата от 1201,26 лв., при ГПР
49,65 %, ГЛП 40,05 %, на 21 двуседмични погасителни вноски. Твърди, че в чл. 11, ал. 1 от
договора страните уговорили заплащането на неустойка в размер на 1108,74 лв., разсрочена
на вноски, поради неизпълнение на задължението на ищцата да предостави обезпечение по
договора за кредит. Според последната, клаузата на чл. 11, ал. 1 е нищожна поради
нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. с чл. 21, ал. 1 ЗПК, поради заобикаляне на чл. 33 ЗПК,
както и поради нарушение на добрите нрави и е неравноправна клауза. Според ищцата
процесната сума за неустойка следва да бъде включена в годишния процент на разходите,
като при невключването й се заобикаля забраната ГПР да не бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, в
противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че е налице нееквивалентност на престациите,
освен това клаузата е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП, тъй като неустойката
е в размер почти равен на този на отпуснатия кредит. Твърди, че е нарушен принципът на
добросъвестността и справедливостта. С посочената неустойка се цели присъждане на
допълнително възнаграждение за неизпълнение на акцесорно задължение, с което се
1
заобикаля чл. 33, ал. 1 ЗПК. Ишцата оспорва клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора за кредит
да е индивидуално уговорена. С оглед изложеното моли съда да постанови решение, с което
да прогласи нищожността на клаузата, съдържаща се в чл. 11, ал. 1 от Договор за
потребителски кредит № 802707/26.01.2023 г., предвиждаща заплащането на неустойка в
размер на 1108,74 лв. при непредоставяне на обезпечение, на заявените основания.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпила насрещна искова молба от „С.К.“ ООД. Ответникът
не оспорва сключването на договора за кредит с посоченото в исковата молба съдържание, с
падеж на 16.11.2023 г. Твърди, че е предоставил на ищцата главница по кредита – 1000 лв.,
но от ищцата не са постъпвали последващи плащания. Счита, че ищцата е в забава по
вноски № 1 – 6 с настъпил падеж, като считано от 09.02.2023 г. за „С.К.“ ООД е възникнало
правото да обяви кредита за предсрочно изискуем, което е сторено с получаване на препис
от насрещната искова молба от страна на Е. Д. – за вноските с ненастъпил падеж № 7 – 21. С
оглед изложеното моли за осъждане на Е. Д. Д. да заплати на дружеството: сумата от 91,19
лв., представляваща незаплатена възнаградителна лихва за периода 09.02.2023 г. –
20.04.2023 г., ведно със законната лихва от подаване на насрещната искова молба до
окончателното плащане; сумата от 147,97 лв., представляваща непогасен остатък от
главницата по падежиралите вноски за периода 09.02.2023 г. - 20.04.2023 г.; сумата от 852,03
лв., представляваща непогасен остатък от главницата по непадежирали вноски от № 7 до №
21, обявени за предсрочно изискуеми, ведно със законната лихва от датата на подаване на
насрещната искова молба до окончателното плащане. Претендира разноски.
В срок е постъпил отговор на насрещните искове от Е. Д. Д., с който същите се оспорват
като неоснователни. Ответникът по насрещните искове счита, че процесният договор за
кредит е недействителен – чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК. Добавя, че
възнаградителната лихва е уговорена в нарушение на добрите нрави и нищожността на тази
клауза обуславя нищожност на целия договор. Моли за отхвърляне на насрещните искове.
При уважаването им прави възражение за прихващане с погасените от нея суми за лихва и
неустойка по отношение на дължимата главница по договора. Претендира разноски.
Съдът, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, а и от приетия като доказателство Договор за потребителски
кредит № 802707 към искане № 9168234 е видно, че на 26.01.2023 г. между ищцата Е. Д. Д.,
в качеството й на кредитополучател, и „С.К.“ ООД, в качеството му на кредитор, е сключен
договор за кредит, по силата на който „С.К.“ ООД е предоставило на Е. Д. сумата от 1000
лв., която ищцата се е задължила да върне на 21 двуседмични погасителни вноски – в размер
на 3 х 15,58 лв. и 18 х 64,14 лв., заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен
лихвен процент в размер на 40,05 % и годишен процент на разходите от 49,65 %, с дата на
последно плащане на 16.11.2023 г., като общата сума, дължима от кредитополучателя е
1201,26 лв.
2
В чл. 5 от договора е уговорено, че договорът за потребителски кредит ще бъде обезпечен
с поне едно от следните обезпечения: 1/ безусловна банкова гаранция, издадена от
лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до
изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и
обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за
кредит, включваща договорената главница и лихва или 2/. поръчителство на едно или две
физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: при един поръчител –
осигурителният доход следва да е в размер на не по – малко от 7 пъти размера на
минималната работна заплата за страната, а при двама поръчители размерът на
осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по – малко от 4 пъти
минималната работна заплата за страната; да не е/са поръчител/и по други договори за
кредит, сключен/и с кредитора; да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит,
сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или
финансови институции с класификация, различна от „Редовен“ както по активни, така и по
погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят
служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера
на получавания от тях доход. В чл. 5, ал. 2 страните са уговорили, че кредитополучателят ще
предостави посоченото обезпечение в срок до 3 дни от сключване на договора за кредит. В
чл. 11, ал. 1 от договора страните са приели, че в случай, че заемателят не предостави
договореното в чл. 5 от настоящия договор обезпечение в тридневен срок от сключването
му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора за кредит,
кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 1108,74 лв., с начин на
разсрочено плащане, подробно посочен в Приложение 1 към договора за кредит. Видно от
Приложение 1 – погасителен план към договор за кредит № 802707 общият размер на
вноската, с включена неустойка, е в размер на 110 лв., общо 2310 лв. (1000 лв. – главница,
201,26 лв. – договорна лихва, 1108,74 лв. - неустойка).
В хода на производството е изслушана и приета съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ),
от заключението на която се установява, че по процесния договор за потребителски кредит
няма извършени плащания от страна на Е. Д. Д., като непогасеният остатък по главница е в
размер на 1000 лв., непогасенията отстатък за възнаградителна лихва е в размер на 201,26
лв., допълнително за периода 01.04.2023 г. - 19.10.2023 г. е начислена законна лихва в
размер на 78,10 лв. Към 19.10.2023 г. неплатеният остатък по кредита е в размер на 2388,10
лв., както следва: главница - 1000 лв., договорна лихва - 201,26 лв., неустойка – 1108,74 лв.,
законна лихва – 78,10 лв., за което е представено от ответника по главните искове и
извлечение за извършените и предстоящи плащания по договора за кредит.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема следното от правна
страна:
По предявените обективно съединени установителни искове при условията на
евентуалност с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, ев. пр. 2 ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 4 и ал. 5
ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. с чл. 33, ал. 1 ЗПК, чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП, вр. с чл.
3
146 ЗЗП и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД ищцата Е. Д. Д. следва да докаже, че между страните е
сключен договор за кредит със соченото в исковата молба съдържание, че договорът
съдържа оспорената от ищцата клауза (чл. 11, ал. 1), както и че същата е нищожна на
заявените в исковата молба основания - че чрез нея се нарушават/заобикалят изискванията
на чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 33 ЗПК, че е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5
и т. 19 ЗПК, евентуално, че оспорената клауза накърнява добрите нрави, т. е. че накърнява
принципите на справедливостта, добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, включително че
посочената неустоечна клауза (чл. 11, ал. 1 от договора) е индивидуално уговорена, както и
че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна
информация, за да бъде в състояние да прецени икономическите последици от сключването
на договора с оспорената клауза.
Съдът приема, че когато искът е за прогласяване недействителност на сделка или на
отделна договорна клауза, а в обстоятелствената част на исковата молба са заявени повече
от едно от законовите основания за недействителност, съдът е длъжен да съобрази, че е
сезиран с множество обективно съединени искове - при един петитум ищецът е заявил
множество основания за прогласяване недействителността на сделката или на отделна
клауза от нея. С оглед основанията на всеки един от исковете, същите следва да се разгледат
при условията на евентуалност в поредността, произтичаща от естеството на въведеното
основание – от най-тежкото към най-лекото (така решение № 40/07.04.2020 г. по гр. д. №
2383/2019 г. по описа на ВКС, III г. о.).
С оглед заявените с исковата молба основания за нищожност на неустоечната клауза,
съдът приема, че следва първо да разгледа иска на заявеното главно основание – нищожност
поради противоречие с императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. с чл. 21, ал. 1 ЗПК.
С доклада по делото са отделени на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като
безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото обстоятелствата, че между страните е
сключен Договор за потребителски кредит № 802707/26.01.2023 г., по силата на който Е. Д.
е получила от „С.К.“ ООД сумата от 1000 лв. – главница, че кредитополучателят се е
задължил да върне сумата от общо 1201,26 лв., при ГПР 49,65 %, ГЛП 40,05 %, на 21
двуседмични погасителни вноски, с падеж на последната вноска на 16.11.2023 г., че в
договора за кредит е уговорена неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер на
1108,74 лв. – чл. 11, ал. 1 от договора, която е била начислена на ищцата поради
неизпълнение на задължението по чл. 5 от договора за кредит за представяне на обезпечение
под формата на банкова гаранция или поръчител.
Сключеният между страните договор е потребителски, поради което намира своята
правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната
дефиниция, дадена в чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение
4
на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.
В случая от представените по делото доказателства се установява сключването на договор
за предоставяне на потребителски кредит, както и че сумата от 1000 лв. – главница по
договора е била предоставена на ищцата, което не се оспорва от последната, а и съгласно чл.
4, ал. 1 от договора същият служи като разписка за получаване на процесната сума.
За да е налице валидно сключен договор за потребителски кредит, необходимо е същият
да отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11,
ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК изисквания. Неспазването на което
и да е от тях според императивната норма на чл. 22 ЗПК води до извод за недействителност
на договора за потребителски кредит. Същата има характер на изначална недействителност,
защото последиците са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде
обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита,
но не и връщане на лихвата и другите разходи.
След като се запозна със съдържанието на процесния договор за кредит, съдът приема, че
са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 8, 9, 11, 12 и 20 ЗПК. Посочен е
общият размер на кредита и условията за усвояването му, лихвеният процент по кредита.
Доколкото е бил договорен фиксиран лихвен процент, то не е било необходимо посочването
на методика за изчисляване на референтен лихвен процент. Отделно от това в случая нито
се твърди, нито се установява, че е уговорено прилагането на различни лихвени проценти.
Изготвен е погасителен план, който съдържа информация за размера, броя, периодичността
и датите на плащане на погасителните вноски, като в случая договорът съдържа и
предупреждение за последиците за потребителя при просрочие на вноските (чл. 6, ал. 1),
както и наличието на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право
може да бъде упражнено, включително информация за задължението на потребителя да
погаси усвоената главница и лихвата (чл. 7). Уредено е и правото на кредитополучателя при
погасяване на главницата или на част от нея да получи при поискване и безвъзмездно
извлечение от сметката под формата на погасителен план за извършените и предстоящи
плащния (чл. 10, ал. 2). По въпроса дали срочният договор за потребителски кредит,
предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, трябва да съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата и лихвата
изчислена на базата на лихвения процент, когато не е налице искане на потребителя по чл.
11, ал. 1, т. 12 ЗПК, както и дали трябва договорът за потребителски кредит, по отношение
на който не са приложими различни лихвени проценти, да съдържа посочване отделно на
главницата и лихвите, които се погасяват с погасителната вноска, е постановено решение №
106 от 03.06.2022 г. по гр. д. № 3253/2021 г. по описа на ВКС, III г. о., според което само при
наличие на искане от потребителя кредиторът е длъжен безплатно да му предостави
извлечение под формата на погасителен план. Когато не са приложими различни лихвени
5
проценти, не е необходимо в погасителния план да се съдържа посочване отделно на
главницата и лихвите, които се погасяват с погасителната вноска. Потребителят е получил
още при сключването на договора погасителен план, в който се съдържа разбивка на
вноските по главница и лихва, и който не се променя, с което са спазени и разпоредбите
на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК.
Съдът приема обаче, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в тази
връзка намира за необходимо да изложи съображения по твърдението на ищцата за
нищожност на неустоечната клауза на чл. 11 от договора за потребителски кредит:
Преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 11, вр. с чл. 5 от
договора следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с
нормите на ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията на волята на
страните да определят свободно съдържанието на договора, в т. ч. да уговорят такси
и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на
договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за
търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.
дело № 1/2009 г., ОСТК.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен ГПР - 49,65 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно - неустойката в размер на 1108,74 лв., която
се начислява автоматично от кредитора. Размерът на неустойката надхвърля заетата сума и
заедно с нея се формира годишен процент на разходите, който е значително по-висок от
нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с предмета на
договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора.
Съдът приема, че задължението за заплащане на неустойка не е свързано с неизпълнение на
договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който в противоречие с чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК не е включен в годишния процент на разходите (индикатор за общото
оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4
6
ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от
дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1
от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по - специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. В случая разходът за неустойка е предварително известен на страните,
целта на неустойката е да създаде за потребителя задължение за допълнително плащане в
полза на кредитора, което се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита -
допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по
кредита, формално извън договорната лихва, но все на кредитодателя, който е овластен да
получава и двете плащания. Последното несъмнено води до съществено и необосновано
оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на
потребителя. Прикривайки даден разход по кредита като не е посочен изрично в договора за
кредит и не е взет предвид при посочване размера на ГПР, кредиторът на практика е въвел в
заблуждение потребителя и същият не е бил наясно за риска, който поема, респективно
цената, която трябва да плати преди да бъде обвързан от договора.
В допълнение, получаването на заема е било обусловено от предоставяне на едно от
посочените „обезпечения“, като заемателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на
1108,74 лв., която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.
С уговорената в чл. 5 неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително
възнаграждение за предоставяне на заемната сума - т. нар. „скрита възнаградителна лихва“.
Този извод следва от спецификата и краткия срок за изпълнение на задължението, по
отношение на което е уговорена неустойката – тридневен срок от сключване на договора.
Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за потребителя, са на практика
неосъществими за него. Посочената алтернатива за обезпечение - банкова гаранция е
житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит, доколкото
кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни за издаването на
банковата гаранция. По този начин кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на
задължението. Още повече, ако кредиторът действително е имал намерение да получи
обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на договора за кредит и
предоставяне на паричните средства под условие от предварителното поемане на
поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има
съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и
7
уговорката, че в случай на възникване на задължение за заплащане на неустойка, то ще бъде
заплащано заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в
договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните,
че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за
неустойка ще възникне. В аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от
договора носи характеристиките и на неравноправна такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй
като е уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност
и внася значително неравновесие в правата и задълженията между страните. Същата попада
под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение
на задължението си за предоставяне на обезпечение по договора след неговото сключване да
заплати необосновано висока с оглед цената на договора за кредит за потребителя
неустойка, при липса на насрещна престация. Следва да се отчете и задължението на
кредитора преди сключване на договора за кредит да оцени кредитоспособността на
потребителя като извърши справки в достъпните му бази данни и регистри и ако прецени, че
не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства. На
практика с тази клауза кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на това си задължение
на потребителя, кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез сключването на
договора. Последното води до значително нарастване на цената на кредита и възлага на
потребителя финансова тежест, което е в противоречие със закона - чл. 16 ЗПК.
При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не отговаря
на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният
размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено съществена за интересите
на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита
е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите задължения. Поради това
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, не може да се приеме, че
е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно и при съобразяване на чл. 22 ЗПК
потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и/или
други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК (така решение № 2261 от
18.08.2022 г. по в. гр. д. № 14174/2021 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, решение №
3432 от 28.11.2022 г. по в. гр. д. № 3194/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен състав,
решение № 156 от 11.01.2023 г. по в. гр. д. № 2399/2022 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен
състав, решение № 54 от 09.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б
въззивен състав, решение № 260628 от 21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. по описа на
СГС и др.).
Плащането на неустойката не е отразено като разход при формиране на ГПР и този начин
8
на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При
отчитане на неустойката като разход действителният ГПР би бил значително завишен.
Следователно и оспорената клауза е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл.
19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК и искът следва да бъде уважен на това основание.
С оглед уважаване на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало процесуалното
условие за разглеждане на исковете, предявени в условията на евентуалност – за
установяване, че процесната клауза за неустойка заобикаля закона и че е уговорена в
противоречие с добрите нрави, поради което не дължи произнасяне по тях.
По отношение на предявения насрещен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
вр. с чл. 9 ЗПК в тежест на ищеца по насрещния иск е да докаже сключването на договора за
кредит със соченото съдържание, реалното предаване на главницатав по кредита на
кредитополучателя съгласно условията на договора, срока за погасяване на задължението и
настъпването на изискуемостта на вземането. По отношение на претендираната
възнаградителна лихва ищецът по насрещния иск следва да докаже наличието на валидно
сключена клауза за възнаградителна лихва, настъпването на предпоставките за нейната
дължимост и размера й.
При доказване на тези обстоятелства ответникът по насрещните искове следва да
установи погасяването на дълга на падежа.
В случая съдът прие, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният размер на
разходите по кредита, което води до недействителност на договора за кредит съгласно чл. 22
ЗПК и по силата на чл. 23 ЗПК кредитополучателят дължи връщане само на чистата
стойност по кредита.
По въпроса допустимо ли е предявен на договорно основание иск да бъде уважен на
основание чл. 23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредита, при положение, че съдът е
достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на чл. 22 ЗПК, е формирана
константна практика на ВКС (решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. по
описа на ВКС, IV г. о., решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. по описа на
ВКС, I т. о. и др.), според които договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в
производството по предявен на договорно основание иск, съдът следва да установи с
решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски
кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба
9
на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения
кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност, което би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 в специалния ЗПК.
Предвид изложените съображения съдът следва да даде отговор на въпроса каква е
чистата стойност на сумата, получена от ответницата по насрещните искове, която не е
погасена от нея до момента на приключване на съдебното дирене пред настоящата
инстанция.
Установено е по делото, че получената от Е. Д. сума по договора е в размер на 1000 лв. –
главница. Съгласно заключението на ССчЕ, неоспорено от страните, което съдът кредитира
като компетентно и обосновано, кредитополучателят не е извършвал плащания по
процесния договор за кредит. Следва да се посочи, че към датата на устните състезания –
22.11.2023 г. падежът на всички вноски по договора е настъпил, поради което съдът не
дължи произнасяне относно наличието на предпоставки за обявяване на предсрочна
изискуемост. Ето защо предявеният насрещен иск следва да се уважи за сумата от 1000 лв. –
главница, а искът за договорна лихва следва да се отхвърли изцяло – чл. 23 ЗПК. Към
посочената сума следва да се присъди и законна лихва от датата на подаване на насрещната
искова молба – 03.05.2023 г. до окончателното плащане.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се дължат на първоначалната ищца на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК. Същата е извършила разноски в размер на 50 лв. за държавна такса, които следва
да се възложат в тежест на ответника. Претендира се и адвокатско възнаграждение по реда
на чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 ЗАдв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 38, ал. 2, вр. с
ал. 1, ЗАдв. в полза на процесуалния представител на ищцата – адв. М. М., следва да бъде
присъдена сумата от 492,20 лв. с ДДС - адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна
адвокатска защита на ищцата, за което е представен и договор за правна защита и
съдействие от 28.02.2023 г. Размерът на възнаграждението съдът определи при съобразяване
с минималния такъв съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения и предвид представените
доказателства за регистрация на адвокат М. по ЗДДС.
С оглед изхода от спора по насрещните искове на ищеца по същите се дължат разноски
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Извършени са такива както следва: 100 лв. за държавна
такса, 250 лв. за депозит за вещо лице, 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение,
определено от съда съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПП, вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредба
за заплащане на правната помощ, при съобразяване материалния интерес и фактическата
10
и правна сложност на делото. Съобразно уважената част от насрещните искове, на ищеца по
тях се дължат разноски в общ размер на 412,39 лв.
На ответника по насрещния иск на основание чл. 78, ал. 3 ГПК също се следват разноски,
като такива са претендирани за адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ, което съдът определя в минимален размер от 480 лв. с ДДС, като съобразно
отхвърлената част от насрещните искове в полза на адвокат М. М. следва да се присъди
сумата от 40,11 лв. с ДДС.
Мотивиран от изложеното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски
кредит № 802707 към искане № 9168234 от 26.01.2023 г., сключен между Е. Д. Д. и „Сити
К.“ ООД, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 1108,74 лв. за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение, по предявения от Е. Д. Д., ЕГН **********, с
адрес: гр. С., ж. к. „Л. - 5“, бл. ***, вх., ап. 30, срещу „С.К.“ ООД, ЕИК ************, със
седалище и адрес на управление: гр. С., р-н М., бул. „Ц.Ш.“ № 115 Е, ет. 5, иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, вр. с чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА Е. Д. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж. к. „Л. - 5“, бл. ***, вх., ап. 30, да
заплати на основание чл. 23, вр. с чл. 22 ЗПК на „С.К.“ ООД, ЕИК ************, със
седалище и адрес на управление: гр. С., р-н М., бул. „Ц.Ш.“ № 115 Е, ет. 5, сумата от 1000
лв., представляваща непогасен остатък от чистата стойност на получената по Договор за
потребителски кредит № 802707 към искане № 9168234 от 26.01.2023 г. сума за главница,
ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба – 03.05.2023 г.
до окончателното изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ предявения от „С.К.“ ООД
против Е. Д. Д. насрещен иск по чл. 9 ЗПК за сумата от 91,19 лв. – договорна
възнаградителна лихва за периода 09.02.2023 г. - 20.04.2023 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на насрещната искова молба – 03.05.2023 г. до окончателното изплащане
на вземането, като неоснователен.
ОСЪЖДА „Сити К.“ ООД, ЕИК ************, със седалище и адрес на управление: гр.
С., р-н М., бул. „Ц.Ш.“ № 115 Е, ет. 5, да заплати на Е. Д. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.
С., ж. к. „Л. - 5“, бл. ***, вх., ап. 30, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 50 лв. –
разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „Сити К.“ ООД, ЕИК ************, със седалище и адрес на управление: гр.
С., р-н М., бул. „Ц.Ш.“ № 115 Е, ет. 5, да заплати на основание 78, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 38, ал.
2, вр. с ал. 1, т. 2 ЗАдв. на адвокат М. В. М. от АК – Пловдив, със съдебен адрес: гр.
Пловдив, бул. „Пещерско шосе“ № 81, ет. 3, ап. Б, сумата от 492,20 лв. с ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена на Е. Д. Д., ЕГН **********, с
адрес: гр. С., ж. к. „Л. - 5“, бл. ***, вх., ап. безплатна правна помощ в производството пред
СРС по главните искове, както и на основание 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т.
11
2 ЗАдв. на адвокат М. В. М. от АК – Пловдив, със съдебен адрес: гр. Пловдив, бул.
„Пещерско шосе“ № 81, ет. 3, ап. Б, сумата от 40,11 лв. с ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставена на Е. Д. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж. к. „Л. - 5“,
бл. ***, вх., ап. безплатна правна помощ в производството пред СРС по насрещните искове.
ОСЪЖДА Е. Д. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж. к. „Л. - 5“, бл. ***, вх., ап. 30, да
заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на „С.К.“ ООД, ЕИК ************, със седалище и
адрес на управление: гр. С., р-н М., бул. „Ц.Ш.“ № 115 Е, ет. 5, сумата от общо 412,39 лв. –
разноски съразмерно на уважените насрещни искове.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12