Решение по дело №879/2020 на Окръжен съд - Бургас

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ІІ – 97                                                       22.07.2020г.                                                        гр. Бургас                               

 

В   И М Е Т О  Н А   Н А Р О Д А

 

Бургаският окръжен съд              гражданска колегия, втори въззивен състав

На двадесет и трети юни                                                                  2020 година

В публичното заседание в следния състав:

                                                             Председател: Росица Темелкова

                                                             Членове:        Таня Русева-Маркова

                                                                                     Елеонора Кралева

Секретар: Стойка Вълкова

Прокурор:

като разгледа докладваното от съдия Русева-Маркова

гражданско дело номер  879                                       по описа за 2020 година,

за да се произнесе взе предвид следното:

                   С Решение № 432 от 31.01.2020г., постановено по гр. дело № 8217/2019г. по описа на Районен съд – Бургас е осъдена Главна Дирекция „Гранична полиция“ МВР, седалище в гр. София, бул. „Княгиня Мария Луиза“ № 46, да заплати на Д.Й.И. сума в размер от 1 260, 73 лева, представляваща дължимо и неизплатено допълнително възнаграждение за извънреден труд от общо 176, 18 часа, получен след преизчисляване с коефициент 1, 143 на нощния труд от 1 232 часа, положен в периода от 01.10.2016г. до 30.09.2019г. по служебно правоотношение между страните, ведно със законната лихва върху главницата, начиная от предявяването на иска на 01.10.2019г. до окончателното й изплащане и сума в размер на 420 лева, представляваща направените по делото разноски.

                   Против постановеното решение е депозирана въззивна жалба от Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР, чрез юрисконсулт Красимира Иванова, съдебен адрес: гр. Бургас, ул. “Цар Асен“ № 4.   Въззивната страна изразява недоволство от постановеното решение и претендира отмяната му, с постановяване на въззивно решение, с което исковете да бъдат отхвърлени. Твърди се, че решението на БРС е неправилно поради нарушение на материалния закон и е необосновано. Заявява, че за процесния период ищецът е изпълнявал служебните си задължения на 12-часови смени и има качеството на държавен служител. В жалбата се посочва, че КТ не намира субсидиарно приложение по отношение на държавните служители като цяло и на тези от тях, работещи в МВР, защото нито ЗДСл, нито в ЗМВР има непряко препращане към нормите на КТ, че за неуредените в тези закони случаи КТ се прилага „съответно“, а напротив – във всички случаи, в които законодателят е счел, че материята следва да се уреди идентично на тази в КТ, препращането е пряко – чрез посочване на конкретните правни норми. Посочва се, че предвид качеството на държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, съдържанието на неговото правоотношение с ответната ГДГП се определя от нормите на ЗМВР, издадените въз основа на него наредби, които са специални както спрямо ЗДСл, така и спрямо КТ. В жалбата се посочва, че за да обоснове исковата претенция, първоинстанционният съд допуска смесване на нормите относно нощния труд и извънредния труд, като създава несъществуваща конструкция на „извънреден нощен труд“ и неправилно интерпретира цялостната правна уредба по тази материя.

                   В жалбата се сочи, че положеният от едно лице труд в определения от работодателя или от закона отчетен период представлява съвкупността – сбора от отработените часове дневен и нощен труд и резултатът от сумирането установява дали общо положеният труд е в рамките на нормата за продължителност на работното време за отчетения период или я надвишава, при което надвишението представлява извънреден труд. По тази причина при лица, които полагат едновременно и двата вида труд, не може да се говори за „извънреден нощен труд“, както и не би могло да се говори за „извънреден дневен труд“ – трудът или е в нормите за продължителност, или част от него е извън тях.

                   Не се отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.

                   Претендира се присъждане на съдебно-деловодни разноски за двете инстанции.

                   В съдебно заседание въззивната страна не изпраща представител. Депозира по делото писмено становище, в което изразява становище по основателността на претенцията. Отправя възражение за прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение.

                   Ответната страна по въззивната жалба – Д.Й.И. е депозирал писмен отговор, в който посочва, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно. Посочва се, че в мотивите си първоинстанционният съд по същество и въз основа на събраните доказателства е приел за установени изложените в исковата молба фактически обстоятелства и предложените правни изводи.

                   Посочва се, че ищецът има качеството на държавен служител и е полагал труд съгласно Закона за Министерство на вътрешните работи и съответно – по отношение на него следва да намерят приложение разпоредбите на Закона за държавния служител. Претендира атакуваното решение да бъде потвърдено.

                   С депозирания отговор на въззивната жалба се претендира и да бъдат присъдени направените от страната разноски за въззивната инстанция.

                   Не се отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.

                   В съдебно заседание ответната страна по въззивната жалба – Д.Й.И. не изпраща представител. Депозира по делото писмено становище, в което изразява становище по основателността на претенцията. Представя Договор за правна защита и съдействие от 19.06.2020г.

                   Бургаският окръжен съд като взе предвид разпоредбите на закона, исканията и твърденията на страните и събраните по делото доказателства намира за установено от фактическа и правна страна следното:

                   Предявени са два обективно кумулативно съединени иска от Д.Й.И. против Главна дирекция “Гранична полиция“ при МВР, с които се претендира да бъде осъдена ответната страна да заплати сума в размер на 1 164 лева, представляваща дължимо и неизплатено допълнително трудово възнаграждение за извънреден труд от 194 часа, получени след преизчисляване с коефициент 1, 143 на положения от него за периода от 01.10.2016г. до 30.09.2019г. – 1 360 часа нощен труд в дневен, ведно със законната лихва върху присъдената сума от депозиране на исковата молба до окончателното й плащане.

                   В хода на производството е направено изменение на претенцията, като се увеличава претендираната сума от сума в размер на 1 164 лева на сума в размер от 1 260, 73 лева за положен 176, 18 часа извънреден труд и на основание чл. 214 от ГПК съдът е приел направеното изменение.

                   Предявеният иск е с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР. Изложени са твърдения, че през исковия период, ищецът е полагал труд на длъжността „старши полицай“ в ГОДГ към ГПУ Бургас при РДГП Бургас, което е на структурно подчинение към Главна дирекция „Гранична полиция“ при МВР. Твърди се, че за периода от 01.10.2016г. до 30.09.2019г. ищецът Д.Й.И. е положил общо 1360 часа нощен труд, който преизчислен с коефициента 1, 143, съобразно чл. 9, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата възлиза на 1 554 часа нощен труд, като разликата от 194 часа на стойност от 1 164 лева не са заплатени от страна работодателя и именно тази сума се претендира с предявения иск, а след направеното увеличение на претенцията – сума в размер на 1 260, 73 лева. Върху неплатените допълнителни възнаграждения за извънреден труд се претендира и обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 01.10.2019г. до окончателното плащане.

                   В депозирания в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор ответникът ГД „Гранична полиция“ МВР, чрез процесуалния си представител юрисконсулт, е оспорил предявените искове като неоснователни и по размер. Сочи се, че за процесния период ищецът е полагал труд на 24-часови работни смени /дневни и нощни/, съгласно месечни графици, като отработеното време се изчислявало сумирано и в резултат на това изчисляване, чрез прихващане на положителните и отрицателните разлики на отработеното време се формирал резултат, който при надвишаване на нормата на работните часове бил заплащан на основание чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР като извънреден труд. Изложени са съображения, че в процесния период спорните правоотношения са регламентирани с разпоредбите на Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г., Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., и Наредба № 8121з-908/02.08.2018 г. В тази връзка се оспорва приложимостта на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, издадена на основание КТ, която се прилагала само за лицата работещи по трудово правоотношение, какъвто ищецът не е бил през процесния период.

                   Първоинстанционният съд е приел, че в действалите в процесния период Наредби № 8121з-592/25.05.2015 г. и Наредба № 8121з-776/ 29.07.2016г. на министъра на МВР не е предвидено преобразуване на часовете положен нощен труд към дневен, като липсата на такива изрични норми представлява празнота в специалната правна уредба, касаеща служителите в МВР, която следва да бъде запълнена чрез прилагане на съответните норми на общата НСОРЗ. Съдът приема, че неприлагане субсидиарно на правилата на КТ и Наредбата за структурата на работната заплата би поставила служителите на МВР в по-неблагоприятно положение от другите държавни служители и от лицата, работещи по трудово правоотношение, по отношение на заплащането на допълнителни възнаграждения.

                   На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.

                   Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не е налице спор между страните. Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което, настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл. 272 ГПК, като не е необходимо същата да се преповтаря и в настоящото решение.

                   Въззивната инстанция напълно споделя и решаващите мотиви и изводи на БРС за основателност на предявените осъдителни искове по чл. 179, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 187, ал. 5, т. 2 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като препраща към мотивите на решение на основание чл. 272  от ГПК.

                   По изложените във въззивната жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се отбележи следното:

                   Наведените във въззивната жалба възражения обобщено се свеждат до това, че по отношение на служителите на МВР следва да се прилагат наредбите, издадени от министъра на вътрешните работи, на основание законовата делегация на чл. 187, ал. 9 от ЗМВР, които уреждат реда за организация и разпределяне на работното време, за неговото отчитане и компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурствата, времето за отдих и почивки, поради което се счита от въззивника, че БРС неправилно е приел наличие на непълнота в специалната уредба, при която следва субсидиарно да се приложи Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, в т.ч. и нормата на чл. 9, ал. 2 от НОСРЗ.

                   Настоящата инстанция намира така релевираните възражения за неоснователни.

                   На основание разпоредбата на чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР, към основното месечно възнаграждение на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения за извънреден труд. Дефиниция на понятието „извънреден труд“ е посочена в нормата на чл. 143, ал. 1 от КТ - „извънреден е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън установеното за него работно време. В случая, съгласно чл. 187, ал. 1 от ЗМВР нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, като работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумарно на тримесечие, а при работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 и 6.00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл. 187, ал. 3 от ЗМВР). Разпоредбата на чл. 187, ал. 5, т. 2 и ал. 6 от ЗМВР постановява, че работата извън редовното работно време от 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечие – за служителите, работещи на смени, чрез заплащане с 50% увеличение върху основното месечно възнаграждение.

                   Действително, по отношение реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители, са създадени специални правила, определени с наредба на министъра на МВР на основание законовата делегация на чл. 187, ал. 9 от ЗМВР. Така, за процесния период от 08.08.2016г. до 08.08.2019г. са действали правилата на Наредба № 8121з-592/25.05.2015г. и на Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. на министъра на МВР, уреждащи реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на вътрешните работи. Цитираните наредби съдържат аналогични текстове относно възможността на държавните служители в МВР да полагат труд и през нощта между 22.00 и 06.00 часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл.3, ал.3 от двете наредби). И в двете наредби – в чл. 31 от тях е предвидено, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.

                   Видно е и е безспорен факт, че в Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и в Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. липсва изрично регламентирано правило за начина и методологията, по която следва да се отчитат отработените часове за положения труд през нощта, както е повелявала уредбата в предходната Наредба № 8121з-407/11.08.2014г. (отм.) – чл. 31, ал. 2 от същата, приложима в настоящия случай за част от процесния период, съгласно която норма – при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 и 06.00 часа за отчетния период се умножава по 0, 143, като полученото число се сумира с общия брой отработени часове за отчетния период, т.е. преизчислението е с коефициент 1, 143. При това положение, въззивният съд намира, че в действащите в процесния период подзаконови нормативни актове е налице празнота в специалната уредба, касаеща служителите в МВР, както правилно е приел и районния съд, като възраженията на въззивника в този смисъл са неоснователни.

                   Разпоредбата на чл. 46, ал. 2 от ЗНА предвижда, че когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Именно такъв е и настоящият случай. С оглед безспорния факт, че служителите в МВР са държавни служители, то за неуредените в специалния закон отношения следва да се приложи общия закон, а именно Закона за държавния служител (ЗДСл). В този смисъл са и задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013г., постановено по тълкувателно дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ЗДСл се прилага субсидиарно за правоотношенията на служителите на МВР и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР, следва да се прилага разпореденото в него, тъй като обратното разбиране би поставило в неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо другите държавни служители, както и спрямо работниците и служителите, работещи по трудови правоотношения. Ето защо, макар и в действащия ЗМВР да няма законова делегация, препращаща към общия Закон за държавния служител, както това е било уредено в отменения ЗМВР, то доколкото няма изрично уредено нещо друго, за неуредените отношения приложение намира ЗДСл, който от своя страна пък препраща към трудовото законодателство по КТ. Така, разпоредбата на чл. 67, ал. 3 от ЗДСл постановява, че минималните и максималните размери на основните заплати по нива и степени за държавните служители, размерите на допълнителните възнаграждения и редът за получаването им  се определят с наредба на Министерския съвет и не могат да бъдат по-ниски от определените в трудовото законодателство.

                   Мотивиран от изложеното и предвид обстоятелството, че размерите на допълнителните възнаграждения на държавните служители не могат да бъдат по-ниски от определените в трудовото законодателство, то при безспорната липса на изрична уредба в специалните наредби, издадени от министъра на МВР, в случая субсидиарно приложение намират правилата на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Ето защо, изводите на БРС са правилни, а всички изложени възражения от въззивника са неоснователни.

                   На основание разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ при сумарно изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на съотношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно място, т.е. приложимият коефициент е 1, 143. Предвид изложените по-горе съображения, въззивният съд намира, че при липсата в случая на специално правило, което да определя методология за превръщането на отработените нощни часове в дневни при сумирано изчисляване на работното време на държавните служители в МВР, то наличната нормативна празнота следва да се преодолее чрез субсидиарното приложение на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ. Както бе посочено, възприемането на обратното становище би поставило държавния служител в системата на МВР в неравностойно положение спрямо работниците по трудово правоотношение и другите държавни служители, чийто правоотношения се регламентират от КТ и ЗДСл. Ето защо, настоящата инстанция намира за неоснователни изложените във въззивната жалба възражения и доводи относно неприложимост към процесното служебно правоотношение на установения в нормата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ коефициент за преизчисление на нощния труд в дневен.

                   Мотивиран от изложеното и предвид събраните по делото доказателства, въззивният съд намира, че исковата претенция за заплащане на допълнително възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд за процесния период, получен след преобразуване на положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по основание. По отношение на размера на претенцията, съдът съобрази приетата в първата инстанция и неоспорена от страните съдебно-икономическа експертиза, от която се установява, че за периода от 01.10.2016г. до 30.09.2019г. ищецът е положил 154 броя нощни смени от по 13 часа, като за целия период от време е отработил 1 232 часа нощен труд. Видно от депозираното заключение нощният труд, установен от експертизата от 1 232 часа, преизчислени с коефициент 1, 143 за целия период от време се равнява на 1 408, 18 часа, а разликата между преизчисления и отчетения по протоколи положен нощен труд приравнени на дневно работно време възлизат на 176, 18 часа за целия период от време, а стойността на тези 176, 18 часа възлиза на сума в размер от 1 260, 73 лева. При това положение, настоящата инстанция приема, че предявените искове се явяват основателни и доказани в претендирания размер от 1 260, 73 лева, представляваща дължимо и неизплатено допълнително трудово възнаграждение за извънреден труд от 176, 18 часа, получени след преизчисляване с коефициент 1, 143 на положения от него за периода нощен труд, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба.

                   По отношение на отправеното възражение, че остава недоказано обстоятелството, че претендираните суми за отчетен тримесечен период представляват за ищеца извънреден труд, настоящата инстанция намира, че заключението на вещото лице не е оспорено от ответната страна в първоинстанционното производство, не са отправяни допълнителни искания за събиране на доказателства във връзка с възраженията за липса на обективни данни за положен извънреден труд, поради което и направеното възражение остава недоказано.

                   Мотивиран от изложеното и като взе предвид, че направените от страна на настоящата инстанция фактически и правни изводи съвпадат с тези, които е направил районния съд в атакуваното първоинстанционно решение, БОС намира, че постановеното решение следва да бъде потвърдено.

                   По отношение на разноските, съдът намира следното:

                   На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на въззиваемия следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за въззивното производство - сума в размер от 240 лева за въззивното производство за платено адвокатско възнаграждение (200 лева адвокатско възнаграждение без включен ДДС). От въззивната страна е направено възражение за прекомерност на уговореното възнаграждение, което съдът намира  за неоснователно, тъй като  уговореният и заплатен хонорар е в рамките на минималния по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №1/2004г за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

                   Мотивиран от горното, Окръжен съд – Бургас

 

Р Е Ш И:

 

                   ПОТВЪРЖДАВА Решение № 432 от 31.01.2020г., постановено по гр. дело № 8217/2019г. по описа на Районен съд – Бургас.

                   ОСЪЖДА Главна дирекция „Гранична полиция“ на Министерство на вътрешните работи със седалище гр. София, бул. „Княгиня Мария Луиза“ № 46 да заплати на Д.Й.И., ЕГН ********** ***, със съдебен адрес гр. Бургас, ул. „Раковски“ № 2 – адвокат Станко Кралев  сума в размер от 240 (двеста и четиридесет) лева, представляваща възнаграждение за адвокат за въззивното производство.

                   Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

                   Препис от постановеното решение да се изпрати на страните за запознаване.   

 

 

  

                                              

                                                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                                                   ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                                                                          

                                                                                                        2.