№ 2404
гр. София, 10.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Теодора И.ова
при участието на секретаря Юлия С. Д. А.а
като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело №
20211100514875 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
Със съдебно решение № 20116747 от 15.05.2021 г., постановено по гр.дело №
36804/2015 г. по описа на СРС, І Г.О., 174 състав, е признато за установено на
основание чл.422 ГПК, вр. чл.153 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД, че ответниците И. А. С., ЕГН
********** и М. П. С., ЕГН ********** дължат при условията на солидарност на
ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, сумата от 2455,78 лв.,
представляваща цена за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от
01.05.2012 г. до 30.04.2014 г., ведно със законната лихва от 23.04.2015 г. до изплащане
на вземането, лихва за забава върху главницата за топлинна енергия в размер на 418,21
лв. за периода от 30.06.2012 г. до 08.04.2015 г., сумата от 6,12 лв., представляваща цена
за извършена услуга дялово разпределение през периода от 01.05.2012 г. до 30.04.2014
г., ведно със законната лихва от 23.04.2015 г. до изплащане на вземането, 1,03 лв.-
лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода 30.06.2012 г. до
08.04.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение от 29.04.2015 г. по
гр.дело № 22193/2015 г. по описа на СРС, 27 състав. С решението на съда са осъдени
на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответниците И. А. С., ЕГН ********** и М. П. С.,
1
ЕГН ********** да заплатят на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, сумата
в размер на 590,86 лв.- разноски за исковото производство, както и сумата в размер на
388,46 лв.- разноски за заповедното производство.
Постъпила е въззивна жалба от И. А. С. и М. П. С., подадена чрез пълномощника
им адв.Ц. П., с която обжалват изцяло постановеното решение на СРС, 174 с-в.
Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно и незаконосъобразно,
постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона, по съображения
изложени в жалбата. Предвид изложеното се моли настоящата въззивна инстанция да
отмени обжалваното решение на СРС, и да постанови друго, с което предявените
установителни искове да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани.
Претендират присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София, чрез своя
процесуален представител юрк.Филиз Ибрямова оспорва жалбата, по съображения
изложени в депозирана по делото писмена молба. Моли жалбата на ответниците като
неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение –потвърдено, като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за въззивната
инстанция.
Третото лице-помагач „Техем Сървисис”-ЕООД, гр.София, не взема становище
по жалбата.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по
същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка
се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК,
които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва
да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
2
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми на закона. Решението е и правилно, като на основание
чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Топлофикация София“
ЕАД, гр.София срещу ответниците И. А. С. и М. П. С. по реда на чл.422, ал.1 от ГПК,
установителни искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ и
чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно
нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на
чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. За да постанови
решението си, първоинстанционният съд е приел, че вземанията, предмет на
установителните искове са дължими поради проведено доказване на количеството и
стойността на потребената от ответниците топлоенергия, както и че същите са
изпаднали в забава, тъй като задължението за заплащане на цената на топлинната
енергия е срочно.
Въззивният състав споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно
дължимостта на вземанията, предявени с исковите претенции, за които исковете са
уважени, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Фактическите и
правни констатации на настоящия съд, съвпадат с направените от районния съд в
обжалваното съдебно решение констатации, като възраженията изложени в жалбата
съдът приема за изцяло неоснователни. Неоснователни са изложените доводи във
въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за
установи с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Изводите на съда са
обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.
Независимо от това, предвид доводите по жалбата следва да се добави следното:
В процесния случай, противно на изложеното във въззивната жалба, безспорно
установено е обстоятелството, относно съществуването на валидно договорно
правоотношение между страните за продажба на топлинна енергия. Според
действалата през периода разпоредба на чл.153, ал.1 ЗЕ /в ред. преди изм. ДВ бр.54/12
г./, потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярът
на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот. Разпоредбата императивно
установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота
– собственост или вещно право на ползване. В случая, не е имало оспорване от страна
на ответниците на обстоятелството, че с договор за прехвърляне на недвижим имот
срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нот.акт № 187, том І, нот.дело
№ 107/ 2013 год., сключен на 17.05.2013 год., И. А. С. и М. П. С. са прехвърлили на
3
сина си И. И.ов С. следния свой собствен недвижим имот, придобит по време на брака
им, находящ се в гр.София, район „Надежда“, ж.к.“Надежда-ІІІ“/трета част“, в
жилищна сграда- блок № 322, вход „В“, а именно: апартамент № 61, разположен на
VІІ-ми етаж в сградата, със застроена площ от 79,36 кв.м. Установява се от същия
нот.акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, че
прехвърлителите са запазили правото да ползват безвъзмездно прехвърления недвижим
имот заедно и поотделно до края на живота си. Съдът приема, че това вещно право на
ползване дава изключително право на титуляра да владее и ползва имота и юридически
лишава от същите правомощия собственика, като съгласно чл.57 от ЗС ползувателят е
длъжен да плаща и разноските, свързани с ползуването, поради което настоящият
въззивен състав намира, че при учредено вещно право на ползване “потребител на
топлинна енергия” по смисъла на цитираните разпоредби следва да е единствено
титулярът на правото на ползване. Според настоящия въззивен състав след
учредяването на вещно право на ползване “потребител на топлинна енергия” по
смисъла на цитираните разпоредби е единствено титулярът на правото на ползване.
Това следва, както от изричното разглеждане в ЗЕ хипотезата на учредено вещно право
на ползване и нарочно определяне на титуляра на същото като потребител на
доставяната в имота топлинна енергия, така и от общата уредба на задълженията на
титуляра на вещното право на ползване по чл.57 ЗС. Съгласно последната разпоредба,
ползувателят на имота е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването му. Той
дължи и заплащането на данъци и такси за имота, както и да застрахова имота за своя
сметка в полза на собственика – ал. 4 на чл. 57 ЗС. От тези норми е ясно, че законът
предвижда ползувателят да понесе цялата тежест във връзка с ползването на имота,
тъй като това вещно право му дава изключително право да владее и ползва имота, като
юридически лишава от същите правомощия собственика, който остава притежател
само на т. нар. гола собственост, поради което не е юридически оправдано в тази
хипотеза той да бъде потребител на топлинна енергия. В конкретния случай върху
процесния имот е учредено пожизнено вещно право на ползване в полза на
ответниците И. А. С. и М. П. С.. По делото няма данни за прекратяване на така
учреденото вещно право на ползване по силата на предвидените в закона
прекратителни основания. Ето защо ответниците И. А. С. и М. П. С., а не собственика
на процесния недвижим имот, са потребители на топлинна енергия за
топлоснабдявания имот за процесния период по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и страни
по облигационното отношение с ищеца. Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР, като писмена
форма на договора не е предвидена. Т.е по силата на закона /чл.150 от ЗЕ/ между
битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по
4
продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е
необходимо изричното им приемане от потребителя. Тези общи условия се публикуват
най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В
случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито
има данни, че ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите
условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Следователно правилно първоинстанционният съд
е приел, че между страните са възникнали договорни правоотношения по продажба на
топлинна енергия за битови нужди, със съдържание по общите условия, като
отношенията им в процесния период се регулират от ЗЕ и Наредба № 16-334 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването /обн. ДВ бр. 34 от 24.04.2007 г./.
По изложените съображения и с оглед на приетите по делото доказателства пред
първата съдебна инстанция настоящият въззивен състав намира, че при установеното
облигационно правоотношение между страните и при съобразяване на действащата
през процесния период нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за
заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, правилно СРС е приел, че
исковете за главница и обезщетение за забава са основателни до размерите и за
периодите, посочени в обжалваното решение.
С оглед на така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от
двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските,
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
По отношение на разноските за възивното производство:
При този изход на спора на жалбоподателите не се следват разноски за
въззивното производство. С оглед изхода на спора в настоящото производство и
независимо от факта, че претенцията на въззиваемата страна- ищец за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение е направена своевременно същата се явява
неоснователна доколкото по делото няма данни за извършени процесуални действия от
процесуален представител на въззиваемата страна- ищец – няма подаден писмен
отговор на въззивната жалба, както и неин представител не се явява в съдебно
заседание. По тези съображения въззивният съд счита, че в случая в полза на
въззиваемата страна- ищец не се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Разноски за въззивното производство от въззиваемата страна- ищец не са поискани,
поради което такива с настоящото решение не следва да й бъдат присъдени.
Водим от горното, съдът
5
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20116747 от 15.05.2021 г., постановено по гр.дело
№ 36804/2015 г. по описа на СРС, І Г.О., 174 състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване на осн. чл.280, ал.3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието в процеса на „Техем Сървисис”-
ЕООД, гр.София, като трето лице – помагач на ищеца “Топлофикация София” ЕАД,
гр.София.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6