Р Е
Ш Е Н
И Е
№ ………….
гр. София, 14.06.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IV – Б състав, в публичното заседание на осемнадесети февруари две хиляди и двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл.с.ЛОРА
ДИМОВА
при секретаря К. Лозева, като
разгледа докладваното от младши съдия Димова въззивно гр. дело № 15642 по описа за 2019 г. на СГС, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. ГПК.
С Решение № 173558от 23.07.2018
г. на Софийски районен съд, 47 с-в по гр.д. № 35631 по описа за 2017 г. Е.М.С. с
ЕГН ********** е осъдена да заплати на С.Т.Т. с ЕГН ********** на
основание чл. 31, ал. 2 ЗС сумата от 9100 лв., представляваща обезщетение
за лишаване от ползване на ½ идеална част от съсобствен недвижим имот, представляващ
апартамент № 42, находящ се в гр. София, ж.к. „Изток“, ул. „*****, с площ от
125, 42 кв.м., заедно с мазе № 44 с площ от 4, 37 кв.м. за периода от
29.04.2016 г. до 29.05.2017 г., ведно със законната лихва от датата на исковата
молба – 31.05.2017 г. до окончателното им плащане и на основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата от 1889 лв. – съдебни разноски.
Срещу
първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба с вх. № 5129351/31.07.2019
г. на ответницата Е.М.С., подадена чрез адв. К.П. – особен представител. В
жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на решението и се иска неговата
отмяна. Наведени са доводи, че по делото не са събрани доказателства, които да
установяват ограничаване на правата на ищеца по отношение на процесния имот,
нито че ответницата го е ползвала. Претендират се разноски.
В
срока по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
ищеца С.Т.Т., подаден чрез адв. П.К.. Изложени са доводи за неоснователност на
подадената въззивна жалба. Поддържа се, че решението на първоинстанционния съд
е правилно и законосъобразно и всички елементи от фактическия състав на
предявената претенция се установяват от събраните по делото доказателства. Иска
се потвърждаване на първоинстанционното решение и присъждане на разноски.
В проведеното на 18.02.2021 г.
открито съдебно заседание въззивницата Е.М.С. не се явява и не се представлява.
Въззиваемата страна С.Т.Т. се
явява лично и се представлява от адв. К., който поддържа отговора на въззивната
жалба и претендира разноски съгласно списък.
Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е
сезиран с искова молба вх. № 2011511/31.05.2017 г. на С.Т.Т., подадена чрез
адв. П.К., против Е.М.С., с която е предявен осъдителен иск с правно основание
чл. 31, ал. 2 ЗС за присъждане на сумата от 9100 лв., представляваща
обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения между страните апартамент №
42, находящ се в гр. София, ж.к. „Изток“, ул. *****. Ищецът твърди, че страните
са бивши съпрузи, които по времето на брака си придобили в условията на
съпружеска имуществена общност процесния апартамент. След прекратяването на
брака им двамата станали съсобственици при равни квоти. С бракоразводното
решение апартаментът би предоставен за ползване на бившата съпруга ответницата Е.М.С.,
поради което и тя му дължи обезщетение за ползването на притежаваната от ищеца
идеална част от имота. Ищецът твърди, че с нарочна нотариална покана поканил
ответницата да му заплаща по 700 лв. месечно за ползваната негова част от
съсобственото жилището и посочил банкова сметка, ***, но плащане не постъпило,
поради което и възникнал правния му интерес от предявяване на процесния иск за
заплащане на обезщетение за лишаването му от право на ползване на апартамент №
42, находящ се в гр. София, ж.к. „Изток“, ул. ***** за периода от 29.04.2016 г.
до 29.05.2017 г.
В срока по чл. 131 ГПК е
постъпил писмен отговор на исковата молба от адв. К.П., назначен за особен
представител на ответницата Е.М.С.. В отговора се поддържа, че предявеният иск
е неоснователен и недоказан, като претендираната сума не отговаря на пазарните
условия. Оспорва ищецът да бил лишаван от правото на ползване.
Приет като писмено доказателство
е Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 10.12.1996 г., издаден
от нотариус Д. Д., по силата на който е С.Т.Т. е придобил апартамент № 42,
находящ се в гр. София, ж.к. Изток, ул. „*****.
Като писмени доказателства по
делото са приети Решение № 230/30.10.2006 г. по гр.д. № 3706/2005 г. по описа
на СРС, 84 с-в, с което бракът между страните С.Т. Т.и Е.М. Т., сключен на
29.04.1993 г., е прекратен с развод като дълбоко и непоправимо разстроен и е
постановено съвместно ползване на семейното жилище, находящо се в гр. София,
ж.к. Изток, ул. „*****, ап. 42. Прието е и Решение № 202/03.06.2008 г. по гр.д.
№ 1048/2006 г. по описа на СГС, с което е отменено първоинстанционно решение по
гр.д. № 3706/2005 г. в частта за семейното жилище като вместо него е
постановено, че семейното жилище, находящо се в гр. София, ж.к. Изток, ул. „*****,
ап. 42 се предоставя за ползване на Е.М. Т. и С.Т.Т. е осъден да го освободи
веднага след влизане на решението в сила. Върху въззивното решение се съдържа
щемпел, че същото е влязло в сила на 23.12.2008 г.
Като писмено доказателство са
приети Покана за доброволно изпълнение до С.Т.Т. по изп.д. № 2009846040040,
образувано пред ЧСИ О.М.по искане на взискателя Е.М.С. срещу длъжника С.Т.Т.,
въз основа на изпълнителен лист от 12.02.2009 г. за освобождаване на семейното
жилище и предаване изцяло на владението му на взискателя и за изнасянето на
всички собствени движими вещи на длъжника, Протокол за въвод във владение
/предаване на семейно жилище/ от 25.03.2009 г., както и Уведомление до С.Т.Т.,
с което същият се уведомява, че в двуседмичен срок може да вземе личните си
вещи от процесния имот.
Приета като писмено
доказателство е и Нотариална покана /акт № 24, том 1, рег. № 306/02.04.2009
г./, подадена чрез нотариус Х.В., от С.Т.Т. до Е.М.С. за заплащане обезщетение
на ползваните съсобствени вещи от страна на бившата съпруга. В поканата е
поискано заплащане на сумата от 700 лв. – месечно обезщетение за апартамента,
находящ се в гр. София, ж.к. Изток, ул. „*****, **. Съдържа се и банкова
сметка, ***ите суми. Върху гърба на поканата се съдържа отбелязване, направено
от нотариус Х.В., че същата е връчена на Е.М.С. на 08.04.2009 г. на адреса на
процесния апартамент.
Като доказателство по делото е
прието и заключението по изслушаната съдебно-техническа експертиза, от чието
съдържание се установява, че средната пазарна наемна месечна цена за периода от
29.04.2016 г. до 29.05.2017 г. на недвижимия имот апартамент № 42 в гр. София,
ж.к. Изток, ул. „*****, състоящ се от две стаи, дневна, столова, кухня и
сервизни помещения със застроена площ от 125, 42 кв.м. при отчитане на факта,
че апартаментът е обзаведен и годен за ползване възлиза на 19010, 04 лв., като
средната пазарна цена за ползването на ½ ид.ч. от правото на собственост
върху процесния недвижим имот за процесния период възлиза на 9505, 02 лв.
По делото са събрани и гласни
доказателства чрез разпита на свидетеля П.П. – познат на страните по делото. Свидетелят
дава показания, че страните са живеели в апартамента, находящ се гр. София,
ж.к. Изток, ул. „***** до развода им, след което ищецът бил принуден чрез съдия
изпълнител да го напусне. Спомня си, че ищецът многократно ходил в имота и
искал ответницата да го пусне да го ползва, но тя го гонила, била сменена
ключалката и бил сложен СОТ. Свидетелят дава показания, че бившата съпруга
ползва имота и живее в него и е присъствал на разговори, в които е отказвала на
ищеца да го ползва, а той живеел под наем. Присъствал е на случай преди две
години, когато в разговор тя му е отказала да го допусне да живее в имота.
С оглед на така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е допустима –
същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Предмет на обжалване е
първоинстанционното решение изцяло.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В конкретния случай
постановеното по делото решение е валидно и допустимо.
По правилността и доколкото настоящият
казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, следва да се
обсъдят релевираните във въззивната жалба доводи за неправилност на решението в
обжалваната част.
Настоящият въззивен състав
намира поставеното първоинстанционно решение в обжалваната част за правилно,
поради което същото следва да бъде потвърдено и на основание чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на първоинстанционния съд. В допълнение и във връзка с
оплакванията, съдържащи се във въззивната жалба, съдът намира следното:
Предявеният осъдителен иск е с
правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за лишаване от
ползване на съсобствен недвижим имота. Уважаването му е обусловено от следните
предпоставки: процесният имот да е съсобствен между страните по делото, същият да
бъде ползван лично от страна на ответницата, а ищецът да е лишен от правото си
да го ползва, както и да е поканил ответницата да му заплати обезщетение.
Страните не спорят, а и от
събраните доказателства се установява, че имотът е съсобствен между тях, като е
придобит при условията на бездялова съпружеска общност, а след прекратяването
на брака им същите са станали съсобственици при равни квоти.
След прекратяването на брака
помежду им по силата на съдебно решение имотът е бил предоставен за ползване на
бившата съпруга, като по делото не са събрани доказателства, които да
удостоверяват наведените в изходящите от особения представител книжа твърдения,
че тя не е ползвала имота в процесния период от 29.04.2016 г. до 29.05.2017 г. От
приложените по делото документи от изпълнителното дело се установява, че през
2009 г. С.Т.Т. е бил изведен от имота, респективно бил е лишен от правото на
ползване на собствената си идеална част. А от показанията на разпитания
свидетел се потвърждава, че след извършения въвод неколкократно бившият съпруг
е търсил контакт с бившата си съпруга и е искал да се разберат относно
ползването на процесния имот, но до съгласие така и не се стигнало, тя не го
допускала в имота и той живеел под наем. Ответницата от своя страна и към
процесния период ползвала фактически имота и живеела в него. Ето защо и
съобразявайки дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи
се в Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012 г. по тълк.д. № 7/2012 г. на ОСГК
на ВКС, настоящият състав споделя изводите на първоинстнационния съд, че по
делото се доказва както едноличното фактическо ползване на имота от страна на
съсобственика Е.М.С., така и лишаването от правото на ползване върху имота на
съсобственика С.Т.Т..
По делото се установява и че с
нарочна нотариална покана ответницата е редовно поканена да заплаща обезщетение
на ищеца за лишаването му от правото на ползване, поради което и всички
елементи от фактическия състав на чл. 31, ал. 2 ЗС се установяват
Размерът на дължимото обезщетение
се определя в съответствие с наемното възнаграждение, при съобразяване обема,за
който ползващия имота съсобственик-длъжник надхвърля своята квота или дял
в съсобствеността. Съгласно изслушаната експертиза средната пазарна наемна цена
на ½ ид.ч. от процесния имот за периода от 29.04.2016 г. до 29.05.2017
г. е 9505, 02 лв. и доколкото искът е предявен за сумата от 9100 лв., същият се
явява доказан по основание и по размер.
По изложените съображения
настоящият състав намира, че предявеният иск е основателни и доказан, а
първоинстанционното решение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемата страна има право на разноски. В представения
пред настоящата инстанция списък са поискани само такива за заплатено
възнаграждение за особен представител размер на 392, 50 лв., поради което и
тази сума следва да бъде присъдена.
Съгласно дадените
задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 7 от ТР № 6 от
06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС особеният представител не
дължи такса, тъй като такава се дължи от страната. Дължимата такса за въззивно
обжалване е в размер 182 лв. и същата е дължима от въззивницата Е.М. С..
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 173558 от 23.07.2018 г. по гр.д. №
35631 по описа за 2017 г. на Софийски районен съд, 47 с-в.
ОСЪЖДА Е.М.С. с ЕГН ********** с адрес *** на основание чл.
78, ал. 3 ГПК да заплати на С.Т.Т. с ЕГН **********, с адрес ***
сумата от 392, 50 лв. съдебни разноски
ОСЪЖДА Е.М.С. с ЕГН ********** с адрес *** да заплати по сметка на СГС държавна такса в размер на
сумата от 182 лв.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване по арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.