Р Е
Ш Е Н
И Е
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
№……………..гр. София, 21.02.2020 г.
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІV-В въззивен състав
в публичното заседание, проведено
на двадесет и първи февруари две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
мл.съдия Андрей Георгиев
при участието на секретаря Милена Кюркчиева, като
разгледа докладваното от съдия Зл. Чолева гр. дело N 3814 по описа за 2018 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258- чл.273 от ГПК
Съдът е сезиран с въззивна
жалба, подадена от „С.А.Г Г.“ ЕООД срещу
решението на Софийския районен съд, 128 състав от 16.10.2017г. , постановено по
гр.дело № 39043/2017г., в частта, с
която е признато за установено , че жалбоподателят дължи на „Т.С.“ ЕАД, на
основание чл.422,ал.1 от ГПК, вр. с чл.59 от ЗЗД- сумата от 28,45лв.,
представляваща цената на доставена топлинна енергия за периода м.09.2014г.-
м.04.2016г. за магазин № 21 , находящ се в гр.София, кв.*********, с код на платец № Т 428397, с която
ответникът „С.А.Г. Г.“ ЕООД неоснователно се е обогатил за сметка на ищеца „Т.С.“
ЕАД, ведно със законната лихва от 16.02.2017г.- до окончателното изплащане,
както и сумата от1,56лв.- лихва за забава за плащане на главницата за периода
26.07.2016г.- 07.02.2017г. , за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № 9580/2017г. по описа на СРС, 128 състав. Решението
се обжалва и в частта за разноските.
Въззивникът поддържа доводи за незаконосъобразност
и неправилност на обжалваното решение. Поддържа, че от ищеца в съответствие с
носената от него доказателствена тежест не е доказано, че през исковия период
именно той /ответникът/ е ползвал топлинна енергия /ТЕ / за процесния имот.
Заявява искане за отмяна на обжалваното решение
и постановяване на друго, с което исковете да бъдат отхвърлени като
неоснователни, като му бъдат присъдени направените по делото разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД – не заявява становище
по жалбата.
Софийски
градски съд като взе предвид становищата и доводите на страните и след като
обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема
за установено следното от фактическа и правна страна:
Жалбата
е подадена от надлежна страна, в
законоустановения срок по чл. 259 ГПК и е процесуално допустима.
При
извършената проверка по реда на чл.269,
предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е
валидно и допустимо. Ето защо, съдът дължи произнасяне по съществото на правния
спор в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба,от които е ограничен,
съгласно нормата на чл.269, предл.2 от ГПК.
Настоящият съдебен състав намира за неправилни изводите на първата
инстанция, с които е обоснована основателността на предявените положителни
установителни искове по реда на чл.422, ал.1 от ГПК с правно основание чл.59 от ЗЗД и чл.86,ал.1 от ЗЗД. Настоящият съдебен състав приема, че от събраните по
делото доказателства не се установява основателността на исковете.
Настоящият
съдебен състав приема, че от ищеца в съответствие с носената от него
доказателствена тежест по чл.154,ал.1 от ГПК , /правилно разпределена с доклада
по делото/ не е доказано ползване на
процесния топлофициран имот от ответника. Основен елемент от фактическия състав
на чл.59 от ЗЗД е фактическото ползване на процесния имот, тъй като именно то
определя субекта, който се е обогатил с ползваната ТЕ, без да заплаща цената й
за сметка на ищеца, който е обеднял от доставката й. Ирелевантно за това
фактическо ползване е притежанието на собствеността върху имота, освен в
хипотезата, при която собственикът на имота признава ,че ползва същия, като
елемент от правомощието му владение, респ.- при доказано ползване, което
доказване следва да бъде реализирано от ищеца, съгласно правилото на чл.154,ал.1 от ГПК. В конкретния
случай с отговора на исковата молба от ответника изрично е заявено възражение,
че не е ползвал процесния имот през исковия период от време. От ищеца, в
съответствие с носената от него доказателствена тежест не са ангажирани никакви
доказателства, които да установяват, че имотът е ползван през исковия период именно от ответника. Напротив, ангажираното от ответника писмено
доказателство- договор за наем от 01.07.2013г., сключен между ответника като
наемодател и третото лице- „В.К.-1“ ЕООД – наемател, със срок от 3 години
/обхващащ целия исков период/, опровергава твърдението на ищеца, че през
исковия период процесният имот е ползван от ответника, тъй като посоченото писмено доказателство
установява ползването на процесния имот от трето лице, което е ползвало и
ТЕ. Наемният договор като писмено
доказателство не е оспорен от ищеца, поради което неправилен е изводът на
първата инстанция, че документът не е достоверен, поради факта, че върху
подписа за наемател е поставен печат на друго юридическо лице, още повече, че
този печат не задължителен елемент на съдържанието на договора. Нещо повече,
дори при липсата на този документ, /т.е., дори да не бъде ценен като
доказателство/, исковата претенция по чл.59 от ЗЗД се явява неоснователна. Както
вече бе посочено по-горе в мотивите, в доказателствена тежест на ищеца е
установяване на факта, че през исковия период процесният имот е ползван от
ответника, а доказателства за това обстоятелство по делото не са ангажирани. В
нарушение на процесуалното правило на чл.154,ал.1 от ГПК и на разпределението
на доказателствената тежест със собствения доклад по делото при спазване на
цитираната норма, от с обжалваното решение от първоинстанционния съд е прието,
че от ответника не са ангажирани доказателства, които да установяват факта, че
процесния имот се ползва от трето лице, тъй като тежестта относно ползването на
имота и ТЕ, доставяна до него, е на ищеца.
С оглед изложените мотиви,настоящият съдебен състав
приема, че исковата претенция по чл.422,ал.1 от ГПК, вр. с чл.59 от ЗЗД следва
да бъде отхвърлена като неоснователна. Като последица от неоснователността на
иска за главницата, като неоснователен следва да бъде отхвърлен и обусловеният
от него иск за акцесорното веземане за обезщетението за забава по чл.86,ал.1 от ЗЗД.
Поради несъвпадане на изводите на
настоящата инстанция с тези на първата, обжалваното решение следва да бъде
отменено и вместо него- постановено друго, с което предявените искове да бъдат
отхвърлени като неоснователни.
При горния изход на делото и на
основание чл.78,ал.3 от ГПК на ответника се дължат направените пред първата
инстанция разноски по делото в размер на 100,00лв.- депозит за СТЕ, поради
което ищецът следва да бъде осъден да заплати допълнително на ответника сумата
от 51,78лв. над присъдените с обжалваното решение разноски от 48,22лв. За въззивното производство на ответника се
дължат разноски за държавна такса от 25,00лв. и адвокатско възнаграждение в
размер на 300,00лв. или общо 325,00лв. Съдът намира за неоснователно
възражението на въззиваемия-ищец за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, заплатено от въззивника, тъй като то е в минималния размер по
чл.7,ал.2 от Наредба № 1/ 2004г.
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решението на Софийския районен съд, 128 състав
от 16.10.2017г. , постановено по гр.дело № 39043/2017г., в частта, с която е признато за установено , че „С.А.Г Г.“ ЕООД дължи на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.422,ал.1
от ГПК, вр. с чл.59 от ЗЗД- сумата от 28,45лв., представляваща цената на
доставена топлинна енергия за периода м.09.2014г.- м.04.2016г. за магазин № 21
, находящ се в гр.София, кв.*********, с
код на платец № Т 428397, с която ответникът „С.А.Г. Г.“ ЕООД неоснователно се
е обогатил за сметка на ищеца „Т.С.“ ЕАД, ведно със законната лихва от
16.02.2017г.- до окончателното изплащане, както и сумата от1,56лв.- лихва за
забава за плащане на главницата за перида 26.07.2016г.- 07.02.2017г. , за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело №
9580/2017г. по описа на СРС, 128 състав, както
и в частта, с която „С.А.Г.Г.“ ЕООД е осъдено да заплати на „Т.С.“ ЕАД
сумата от 388,22лв.- разноски по заповедното и исковото производство, на
основание чл.78,ал.1 от ГПК, ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените обективно съединени искове по реда на
чл.422,ал.1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу
„С.А.Г Г.“ ЕООД , както следва:
1/ иск с правно основание чл.59 от ЗЗД, с предмет- признаване вземане
на „Т.С.“ ЕАД срещу „С.А.Г.Г.“ ЕООД за
сумата от 28,45лв., претендирана като цената на доставена топлинна енергия за
периода м.09.2014г.- м.04.2016г. за магазин № 21 , находящ се в гр.София, кв.*********, с код на платец № Т 428397, с която
ответникът „С.А.Г. Г.“ ЕООД неоснователно се е обогатил за сметка на ищеца „Т.С.“
ЕАД, ведно със законната лихва от 16.02.2017г.- до окончателното изплащане,
както 2/ иск с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД с предмет- признаване вземане
на „Т.С.“ ЕАД срещу „С.А.Г.Г.“ ЕООД за сумата от 1,56лв., претендирана като
лихва за забава за плащане на главницата за периода 26.07.2016г.- 07.02.2017г.
, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело
№ 9580/2017г. по описа на СРС, 128 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД да заплати на „С.А.Г Г.“
ЕООД- сумата от 51,78лв.- допълнително дължими разноски по делото за първата
инстанция и сумата от 325,00лв.- разноски за въззивното производство, на
основание чл.78,ал.3 от ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.