РАЗПОРЕЖДАНЕ
№ 152998
гр. София, 03.10.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 72 СЪСТАВ, в закрито заседание на
трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:БОРЯНА СТ. ШОМОВА СТАВРУ
като разгледа докладваното от БОРЯНА СТ. ШОМОВА СТАВРУ Частно
гражданско дело № 20251110147139 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 410 и сл. ГПК. Образувано е по заявление на „Кр. И.” АД
срещу Д. С. С. за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК
въз основа на запис на заповед, издаден във връзка със сключен договор за потребителски
кредит. След указание заявителят е представил оригинал на запис на заповед, върху гърба на
който е налице отбелязване за погасяване на шест суми в общ размер от 707.58 лева. Към
заявлението са представени и преписи от договор за потребителски кредит, сключен между
длъжника и заявителя, с погасител план в него и общи условия. От представените
документи се установява, че процесният запис на заповед, издаден за сумата от 1410.11 лева
обезпечава следните вземания: главница в размер на 800 лева по договора за заем,
възнаградителна лихва по договора в размер на 176.80 лева, както и сумата от 433.31 лева,
представляваща неустойка за неосигуряване на гаранция.
Съгласно разпоредбата на чл. 417, т. 10, изр. 2 ГПК, когато ценната книга обезпечава
вземане, произтичащо от договор, сключен с потребител, към заявлението се прилага
договорът, ако е в писмена форма, заедно с всички негови приложения, включително
приложимите общи условия. Искането за издаване на заповед и изпълнителен лист следва да
се отхвърли в случаите, когато противоречи на закона или добрите нрави или искането се
основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована
вероятност за това – арг. чл.411, ал.2, т.2 и т. 3 ГПК.
В хипотезата на т. 10 на чл. 417 ГПК, съдът следва да извърши проверка както на
редовността на ценната книга от външна страна, така и на каузалното правоотношение, за
обезпечение на което е издадена. Ето защо в случая съдът следва да прецени дали
обезпечените с документа вземания са действителни.
Относно предвидената в договора неустойка за неизпълнение на задължение за осигуряване
на гаранция: В чл. 4.5 от договора е уговорено задължение за кредотоплучателя да представи
в срок до края на следващия ден след сключването на договора банкова гаранция или такава
от небанкова финансова институция в размер на предоставената сума за главница и
1
договорна лихва. При неизпълнение на задължението, съобразно разпоредбата на чл. 7.1 е
предвидено, че дружеството може да начисли неустойка в размер на 433.31 лева. От данните
по делото се установява, че дружеството е начислило неустойката, включена в погасителния
план, което се потвърждава и от неплатения размер на вземането който претендира при
отмитане на извършените плащания. Настоящият съдебен състав намира, че договорът, в
частта на уговорената неустойка, противоречи на добрите нрави и клаузата, с която е
уговорена, е нищожна. Начинът по който е уговорена неустойката за непредставяне на
гаранция излиза извън нейните функции, което я лишава от смисъл и основание.
Неустойката следва да обезпечава изпълнението на договора, тоест на основните и присъщи
на конкретния договор задължения на страните, което при договор за заем е задължението на
заемателя да върне заетата сума. В случая такава зависимост на неустойката от
неизпълнение именно на това задължение липсва. При дадения казус, предвид заявения от
кредитора размер на главницата, поставените от кредитора прекомерни изисквания относно
дължимото от длъжника обезпечение за изпълнение на задължението му за връщане на тази
главница, сочат на единствената цел, противоречаща на добрите нрави - задължението за
предоставяне на гаранция да не може да бъде изпълнено от длъжника и като последица от
това неизпълнение - кредиторът да получи претендираната неустойка. Такава уговорка за
неустойка я лишава от нейните обезпечителна и обезщетителна функция, превръщайки я в
средство за обогатяване на кредитора. Ето защо съдът приема, че е налице хипотезата на чл.
26, ал.1, предл. 3, вр. ал. 4 ЗЗД, и клаузата за неустойка е нищожна поради противоречието й
с добрите нрави.
По действителността на договора: Уговорената неустойка следва да бъде включена при
изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на
договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната
разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „Общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на
Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4
размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В настоящия случай невключването на
допълнителната сума в размера на ГПР води до нарушение на императивната разпоредба на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащането й и
липса на основание за дължимост на тези вземания. Вписаните в договора параметри на
2
ГПР не кореспондират на изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Обявеният ГПР,
вписан в договора, е в размер на 49,7 %, като действителният такъв, след като се прибави
уговорената неустойка в размер на 433.31 лева, надхвърля многократно допустимия
максимален размер съобразно 19, ал. 4 ЗПК. Тази част от сделката е особено съществена за
интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите
по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него
задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова
висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не
е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията
на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за
недействителност на договора за паричен заем на основание чл. 22 от ЗПК. Следва да бъде
приложена последицата по чл. 23 ЗПК, а именно че потребителят връща само чистата
стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита.
В случая чистата стойност на кредита е 800 лв. При отчитане на платените 707.58 лв.,
дължими остават още 92.42 лева, за които заявлението следва да се уважи, доколкото
записът на заповед е редовен от външна страна, като за горницата до пълния предявен
размер се отхвърли като неоснователно.
На заявителя следва да се присъдят разноски, пропорционално на уважената част от
заявлението.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление, подадено от „Кредит Инс” АД, ЕИК *********, срещу Д. С. С., ЕГН
**********, за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и
изпълнителен лист за разликата над сумата от 92.42 лева дължима като част от сума по
запис на заповед от 22.08.2024 г. до пълния заявен размер от 488.36 лева /399.98 лева
главница и 88.38 лева договорна лихва/.
УКАЗВА на заявителя, че може да предяви осъдителни искове за вземанията, по отношение
на които заявлението е отхвърлено, пред компетентния да го разгледа съд, в едномесечен
срок от съобщението, като довнесе държавна такса, съгласно чл.1 от Тарифа за таксите,
които се събират от съдилищата по ГПК.
ДА СЕ ВРЪЧИ препис от разпореждането на заявителя.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчване на препис от него на заявителя.
3
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4