№ 170
гр. София, 19.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО II ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Величка Маринкова
Членове:Атанас Н. Атанасов
Слави Г. Славов
при участието на секретаря Красимира Й. Динева
в присъствието на прокурора Д. В. М.
като разгледа докладваното от Слави Г. Славов Въззивно частно наказателно
дело № 20241100604034 по описа за 2024 година
Производството е по реда на глава 21 от НПК.
Делото е на производство пред настоящия съдебен състав на СГС след
Решение на САС от 01.07.2024г, с което предходно произнасяне на друг състав
на СГС е отменено и е постановено съдопроизводствените действия да бъдат
продължени.
Образувано е по депозирана частна въззивна жалба от осъдения Р. С. З.,
чрез защитника му адв. Е. Н.. Оспорва се протоколно определение от
08.02.2023г. / л. 27 от съд. дело/ на СРС, НО, 122 с-в, постановено по дело
НЧД № 13542/2022г, с което по реда на член 25 от НК първостепенният съд е
извършил групиране на наказанията, наложени на осъденото лице със
следните актове:
Определение от 04.06.2020г, в сила от същата дата, по НОХД 6463/2020г.
на СРС
Определение от 10.11.2021г, в сила от същата дата, по НОХД 9263/2019г.
на СРС, като е определил едно общо, най – тежко наказание вид „
лишаване от свобода “ в размер на една година и шест месеца, търпимо
при първоначален общ режим, като е приспаднало времето, през което
жалбоподателят е бил задържан по делата от съвкупността, както и
1
времето, през което е търпял наказание „ лишаване от свобода“.
В жалбата се навеждат доводи, че определението на СРС е неправилно и
незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено от въззивната
инстанция. Изтъкнатата от защитата причина се корени в това, че
първостепенния съд не установил, съответно не е обсъдил всички предходни
осъждания на Р. З., което е в противоречие на императивните разпоредби на
материалния наказателен закон.
В закритото заседание по реда на чл. 327 от НПК на 05.07.2024г,
въззивният съд е изискал служебно актуална справка за съдимост на Р. С. З.,
както и такава за търпяно наказание „ лишаване от свобода“, в това число
мярка за неотклонение „ задържане под стража“, от ГД „ ИН “ към
Министерство на правосъдието, които справки са приети в първото открито
съдебно заседание по делото.
В последното открито съдебно заседание пред втората инстанция от
03.02.2025г, Р. З., редовно уведомен за датата и часа на делото, не се явява. Не
се явява й упълномощеният му защитник – адв. Р.Л., която моли за отлагане. З.
се представлява от служебен защитник - адв. С. Д., която поддържа
въззивната жалба. Навежда също така, че първоинстанционният акт е
неправилен, тъй като поставя подзащитния й в по – неблагоприятно
положение, отколкото преди извършване на групирането. Счита, че член 66 от
НК следва да бъде приложен по отношение на двете наказания на З..
Представителят на държавното обвинение намира определението на
СРС за правилно и законосъобразно като прави искане до СГС за
потвърждаването му.
Софийският градски съд, след като обсъди доводите и възраженията
във частната въззивна жалба, както и тези, изложени в съдебно заседание, и
след като в съответствие с чл. 314 от НПК провери изцяло правилността на
оспореното определение, която проверка включва неговата
законосъобразност, намира за установено следното:
Софийският районен съд е насрочил и разгледал делото по реда на член
306, ал.1, т. 1 от НПК.
Първостепенният съд детайлно и обстойно е описал и обсъдил всички
предходни осъждания на Р. С. З. като правилно е установил, че единството
ново възможно групиране на наказанията на жалбоподателя е възможно за
тези, наложени по две НОХД дела - НОХД 9263/2019г. и по НОХД
6463/2020г по описа на СРС. Това е така, тъй като Д.ието по първото е
извършено през 2017г, при което в темпорален аспект е разделено от всички
2
предходни осъждания на жалбоподателя, последният акт от които, по НОХД
№ 7090/2013г. по описа на СРС, е в сила от 22.04.2013г. за престъпление,
извършено на 04.08.2012г.
При така установеното до тук, член 23 от НК законосъобразно е
приложен по отношение на горепосочените дела по описа на СРС. НОХД
6463/2020г. е приключило с протоколно определение от 04.06.2020г, с което З.
е признат за виновен в извършване на престъпление, консумиращо състав на
престъпление по член 198, ал.1, във връзка с член 20, ал.2, във връзка с ал. 1 от
НК, на 13.03.2020г. за което му е наложено наказание вид „ лишаване от
свобода“ за срок от една година и шест месеца, изпълнението на което е
отложено за срок от четири години. НОХД 9263/2019г по писа на СРС също е
приключило с протоколно определение от 10.11.2021г, с което е одобрено
споразумение, а жалбоподателят е признат за виновен в извършване на
престъпление, субсумиращо се под състав на престъпление по член 343в, ал. 2
от НК, на дата 28.08.2017г. като му е наложено наказание „ лишаване от
свобода “ в размер на четири месеца, търпимо при първоначален общ режим.
Въззивният съд се солидализира с преценката на първостепенния, че
наказанията следва да бъдат групирани на основание член 23, ал.1,
предложение второ от НК. Те са от един и същи вид – лишаване от свобода,
респективно, както и СРС е съобразил, общото най – тежко е това, наложено
по НОХД 6463/2020г по описа на СРС.
Приложението на член 24 от НК никога не е задължително, а имайки
предвид, че производството пред СГС е образувано единствено по жалба на
осъдения, коментар по отношение на увеличаване на така определеното общо
най – тежко наказание е безпредметен.
Районният съд е постановил така определеното общо най – тежко
наказание „ лишаване от свобода“ да бъде търпяно ефективно, при
първоначален общ режим. Въззивната инстанция намира неприлагането на
института, уреден в член 66 от НК за правилно и добре мотивирано -
съдебното минало на Р. З. е обременено, същият е осъждан двадесет пъти в
периода 2009г. до 2021г. като спрямо него за прилагани разнообразни
наказателни репресивни мерки, сред които глоба, пробация, лишаване от
свобода. Видно от последващата престъпна дейност жалбоподателят не се
повлиял и не се е поправил – напротив, поради което на още едно основание
член 66 от НК не следва да се приложи.
Още повече, по отношение на осъждането по НОХД 9263/2019г по
писа на СРС, наказанието „ лишаване от свобода“ не би могло да не бъде
ефективно, тъй като осъденият не е бил реабилитиран нито по реда на член
87 от НК, нито по този на член 88а от НК, за осъжданията си по НОХД
7090/2013г, НОХД 17795/2012г. и НОХД № 17263 по описа на СРС.
Наказанията по тези дела са групирани по реда на член 23 от НК като е
определено ефективно наказание „ лишаване от свобода“ в размер на три
месеца. Видно от справката от ГД „ ИН “, находяща се на л. 20 от съдебното
3
дело, това наказание е изтърпяно като Р. З. е освободен от мястото за
лишаване от свобода по него на 15.08.2013г. За настъпване на реабилитация по
член 88а от НК за тези осъждания, която разпоредба препраща към сроковете
по член 82, ал. 1 от НК, е било необходимо от освобождаването на
подсъдимия да са изминали пет години, но това не е единствената
предпоставка. В този смисъл, следвало е той до 15.08.2018г. да не извършва
ново умишлено престъпление от общ характер, наказуемо с лишаване от
свобода. Преди изтичането на този времеви период, на дата 28.08.2017г,
осъденият е осъществил състав на престъпление по член 343в, ал. 2 от НК, а
определението на съда по това дело е в сила от 10.11.2021г.
Съобразявайки изложеното до тук, обективно не е било възможно при
спазване на разпоредбите на НК наказанието по НОХД 9263/2019г по описа на
СРС да бъде в условията на член 66 от НК поради липсата на реабилитация. В
настоящият казус, контролиращата инстанция намира, че след като едното от
двете наказания „ лишаване от свобода“ от процесната група е императивно да
бъде търпяно ефективно, то неминуемо в този аспект е налице идентитет с
общото най – тежко, определено по реда на член 23 от НК. В този смисъл
окончателното наказание от една година и шест месеца лишаване от свобода,
определено след групиране, не би могло да бъде отложено по реда на член 66
от НК, каквото искане е направила защитата.
Правилно и законосъобразно времевият период, пред който, през което
З. е бил задържан по реда на ЗМВР и НПК по двете дела, предмет на
групиране, е изчислен и приспаднат от окончателното наказание в размер на
една година и шест месеца „ лишаване от свобода“ на основание член 59 от
НК.
Контролираната инстанция не е определила законосъобразно
първоначалният режим на изтърпяване на наказанието като погрешно е
приела, че следва да приложи разпоредбата на член 57, ал.1, т. 3 от ЗИНЗС.
Правилната и отговаряща на фактическата обстановка по делото хипотеза е
тази, уредена в член 57, ал. 1, буква „ б “ от НК, от която следва, че
първоначалният режим е следвало да бъде „ строг“. Поради липса на нарочен
протест СГС не е оправомощен да наруши принципът на reformatio in pejus по
отношение на З., влошавайки положението му, поради което и в тази част
счита, че следва да потвърди първоинстанционния съдебен акт.
Престъплението по член 343в, ал. 2 от НК е умишлено, а както вече по – горе
бе отбелязано, петгодишният срок от изтърпяване на наказание “ лишаване от
свобода“ по при предходното осъждане, което не е отложено по реда на член
66 от НК, не е изтекъл.
Досежно възражението на защитата на осъдения, в което се твърди, че
групирането е влошило положението на З. в сравнение с това преди
извършването му, СГС намира следното. Действително, съгласно
задължителната тълкувателна практика на върховната съдебна инстанция,
утвърдена в Постановление на ВС на РБ № 4 от 1965г, то съчетаването на
4
наказанията, в частност групирането им следва да бъде сторено „ по най –
благоприятния за осъдения вариант“. Постулатът, залегнал в него, безспорно е
спазен, тъй като преди групирането от СРС Р. З. е следвало да търпи отделно
едно наказание „ лишаване от свобода“ в размер на година и половина, както и
едно наказание „ лишаване от свобода“ в размер на четири месеца. След
дейността на първостепенния съд е останало за изтърпяване едно наказание в
размер на една година и шест месеца с вид „ лишаване от свобода“. Фактът, че
не е приложен член 66 от НК по отношение на него, освен поради обективната
липса на законова възможност на база гореизложеното, е въпрос, стоящ извън
групирането на наказанията и благоприятното им съчетание, тъй като
отлагането на изтърпяване на наказание е предмет на изпълнение на
наказанието, уреден в коренно различен институт на материалното
наказателно право и преследващ съвсем различни цели.
В заключение, след обобщаване на резултатите от извършената на
основание чл. 314 НПК служебна проверка на първоинстанционния съдебен
акт, въззивната инстанция не констатира основания за отмяна или изменение
на обжалваното определение, а единствено за неговото потвърждаване,
поради което и с оглед гореизложените съображения, постанови своето
решение.
Така мотивиран и на основание чл. 334, т. 6, вр. чл. 338 от НПК,
Софийският градски съд, НО, втори въззивен състав:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло протоколно определение от 08.02.2023г. на
СРС, НО, 122 с-в, постановено по дело НЧД № 13542/2022г.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
Препис да се изпрати на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5