№ 20556
гр. София, 12.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 53 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ
при участието на секретаря БИЛЯНА ЕМ. ПЕТРОВА
като разгледа докладваното от КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ Гражданско
дело № 20231110121350 по описа за 2023 година
Производството е образувано по предявен установителен иск на „СК“ ООД, ЕИК
****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7,
представлявано от управителя НПП, срещу В. К. К., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.
к. Люлин, бл. 520, вх. А, ет. 8, ап. 22, по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено
съществуването на парично задължение за сумата от 709,78 лв. – главница по договор за
паричен заем № 616306 от 03.01.2022 г. (по-надолу „Договорът“), ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 30.01.2023 г. до окончателното
плащане, сумата от 85,28 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от
03.01.2022 г. до 05.12.2022 г., както и сумата от 39,89 лв., представляваща лихва за забава за
периода от 01.08.2022 г. до 01.01.2023 г.
Ищецът твърди, че на 03.01.2022 г. е сключил договор за паричен заем № 616306 с
ответника. Условията и параметрите на договора са съгласно приложения погасителен план
към него. Твърди, че сумата от 800 лв. е получена от заемателя в брой в деня на сключване
на договора, като последният служи за разписка – чл. 4, ал. 1 от Договора. С депозираното
заявление по реда на чл. 410 ГПК ищецът е посочил, че ответникът е направил плащания в
размер на 596 лв. за погасяване на кредита, като остават дължими претендираните суми. В
образуваното ч. гр. д. № 4779/2023 г. по описа на СРС, 53 състав, е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение за сумите в заявлението. Ищецът претендира
направените разноски в заповедното и в исковото производство.
В едномесечния срок по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от
ответника В. К..
Съдът, след като взе предвид доводите на страните, и като обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно приобщената преписка по ч. гр. д. № 4779/2023 г. по описа на СРС, 53
състав, се установява, че на 30.01.2023 г. ищецът е подал заявление по реда на чл. 410 ГПК
за сумата от 709,78 лв. – главница по Договора за потребителски кредит, ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 30.01.2023 г. до окончателното
1
плащане, сумата от 85,28 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от
03.01.2022 г. до 05.12.2022 г., сумата от 236,94 лв., представляваща компенсаторна
неустойка, сумата от 200 лв., представляваща неустойка за забава, сумата от 39,89 лв.,
представляваща лихва за забава за периода от 01.08.2022 г. до 01.01.2023 г., както и разноски
в размер на 40 лв. В издадената Заповед № 5942 от 21.02.2023 г. за изпълнение на парично
задължение съдът е включил претендираните суми с изключение на неустойките, като
противоречащи на чл. 33 ЗПК.
В законоустановения срок В. К. е подал възражение, поради което съдът е дал
указания на „СК“ ООД да предяви установителен иск по реда на чл. 422 ГПК, получени от
ищеца на 23.03.2023 г.
При предявен установителен иск по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
наличието на възникването на договорното отношение с посоченото съдържание и при
спазване на изискванията на чл. 10 и чл. 11 ЗПК, както и изпълнение на собственото си
задължение да предостави уговорения заем, както и настъпване на предпоставките за
изискуемост за всяка вноска и техния размер
От представените по делото писмени доказателства – Договор за потребителски
кредит № 616306 към искане № 9047101, сключен на 03.01.2022 г. в гр. София (офис
Люлин) (л. 5-8 по делото), Приложение № 1 с погасителен план към Договора (л. 8 по
делото), Стандартен европейски формуляра за предоставяне на информация за
потребителски кредити (л. 11-12 по делото) се установява, че между страните в настоящото
производство е сключен договор за потребителски кредит. За неговата действителност и
последици следва да се прилагат разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
Съгласно договореното ответникът следва да върне предоставената в заем сума от 800 лв. с
оскъпяване при годишен процент на разходите (ГПР) от 41,32 % и годишен лихвен процент
от 35,04 %. В чл. 6, ал. 2 от Договора е уговорена „неустойка“ за неизпълнение на
задължението на длъжника за предоставяне на банкова гаранция или на поръчител като
обезпечение на задълженията за главница и възнаградителна лихва по Договора.
Ответникът В. К. е извършил плащания в общ размер от 596 лв., видно от
заявлението на ищеца по реда на чл. 410 ГПК (л. 6 по ч. гр. д.), като тази сума е
недостатъчна за погасяването на задълженията му по кредита.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. В посочената разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК се съдържа гаранцията
за определяне на годишния процент на разходите по кредита като част от договора, както и
общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора. В
чл. 19, ал. 4 от ЗПК се определя, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Размерът на законната лихва
се изчислява, като към основния лихвен процент се прибавят 10 пункта, което означава, че
ГПР в процесния договор за кредит надвишава максимално определения петкратен размер.
Като съдържание ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи, които на свой ред в § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК законодателят е
дефинирал като „всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит…“.
Във връзка с горепосочените разпоредби съдът е изследвал и практиката на Съда на
Европейския съюз по отношение на прилагането на Директива 2008/48 (отменила
Директива 87/102) относно договорите за потребителски кредити. Осигуряването на
предварителна информация за общия разход по кредита под формата на процент, изчислен
2
съгласно единна математическа формула, е от основно значение за потребителя. Това е така,
защото от една страна потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо кредитора,
както от гледна точка на способността му да преговаря, така и от степента му на
информираност. Това го принуждава да приеме условия, установени предварително от
кредитора, без да може да повлиява на съдържанието им (в този смисъл решения по дела С-
377/14, С-32/14, С-34/13 и С-226/12).
Целта на ГПР следва да се изведе от Съображения 19, 20, от Директива 2008/48,
които гласят следното:
„(19) За да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при
пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за
кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на
възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор,
тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите [(ГПР)],
приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в [Европейския съюз]. […]
(20) Общите разходи по кредита за потребителя следва да включва всички
разходи, включително лихва, комисиони, такси, заплащане за кредитни посредници и
всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора
за кредит, с изключение на нотариални разходи. […]
Съгласно Чл.3 от Директивата, буква ж) „общи разходи по кредита за
потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви
други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит
и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии,
също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е
задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите
условия;
Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/2019 г., в понятието "общи
разходи по кредита за потребителя" се обозначават всички разходи, които потребителят е
длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора, включително
комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора.
Определение от 16.11.10г. по дело С – 76/10 – Словакия, което предвижда ,че
Директива 87/102 за потребителския кредит, изменена с Директива 98/7/ЕО /сега директива
2008/48/ЕО/ трябва да се тълкува в смисъл, че позволява на националния съд служебно да
прилага разпоредбите, които транспонират във вътрешното право чл.4 от последната
директива и предвиждат, че непосочване на ГПР в договор за потребителски кредит,
предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски. ГПР е уреден свръх
повелителни норми на закона – чл.19, ал. 4 ГПК, поради което съдът следи служебно за
нейното спазване. В този смисъл Решение от 4.10.2007 г. по дело C‑429/05 на СЕС, с което
се постановява, че на защитата на потребителите предвидена в Директивата за
потребителския кредит следва да се приравни на въпрос от обществен ред, тъй като
3
националният съд е длъжен служебно да преценява да ли са спазени специалните
изисквания.
Кредиторът има задължение да посочи по ясен и разбираем за потребителя начин
всички разходи, включени в ГПР, за да може длъжникът да направи преценка преди
сключване на договора. Включването на клаузи по съдържание с кратки срокове и високи
изисквания за изпълнение на задължения за предоставяне на обезпечение от страна на
кредитополучателя, които при неизпълнение да носят допълнителна финансова тежест по
кредита за длъжника, са в нарушение на гореизброените задължения за кредитора при
потребителски заем. Обратното виждане би противоречало както на предвидените гаранции
в ЗПК за защита на по-слабата страна, така и на тълкуването в горепосочената съдебна
практика. Налага се извод, че уговорките на чл. 6 от договора нямат друга цел освен
създаване на привидно договорно основание за кредитора да начислява допълнителна
погасителна вноска към погасителния план по основния договор, т. е. последната разкрива
характеристиките на скрито възнаграждение за ползването на заетата сума (виж в този
смисъл определение № 11696 от 05.10.2023 г. по ч. гр. д. № 866/2023 г. на СГС и Решение
№ 3939 от 17.07.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 12826/2022 г., определение № 50685 от 30.09.2022
г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС, решение № 261440 от 4.03.2021 г. на СГС по в. гр. д.
№ 13336/2019 г. и решение № 3321 от 21.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 8029/2021 г. ).
Приема се, че кредиторът като професионалист, е длъжен да направи преценка на
възможността на кредитополучателя да върне кредита, съответно да даде надлежно
обезпечение на предоставения му кредит. Предвиждането на санкция за потребителя, ако не
осигури обезпечение, всъщност цели освобождаване на кредитора от изпълнение на
задължението му по чл. 16 от ЗПК и чл. 8 от Директива 2008/48 и е опит за прехвърляне на
същото в отговорност на потребителя. В тежест на кредитора е да проучи предварително
финансовото състояние на потребителя, да изиска обезпечение на задълженията по договора
за кредит най-късно към момента на сключването му и да не допуска предоставяне на
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността. Прехвърлянето на
неблагоприятните последиците от неизпълнение на това задължение на кредитора в
патримониума на потребителя е в нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, съгласно която всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна.
С оглед изложеното, задължението по чл. 5 от договора не е свързано с
неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който
не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заем, дължима от
потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в договора са посочени
годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на
обсъжданата сума, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на
потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него
икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение
за сключването му.
В случая уговорката за обезпечаване на вземането е задължително условие за
получаване на сумата, доколкото е част от типизираните общи условия на договора, а и
дължимата неустойка поради неизпълнението на това задължение е изначално определена да
се дължи разсрочено, заедно с всяка една от погасителните вноски, като е вкюлчена изрично
в погасителния план към договора. Дължимостта на тази неустойка е свързана с
неизпълнение на задължения, които очевидно са неизпълними от страна на длъжника, и
4
имено затова е включена и в погасителния план. Тоест е очевидно известно на кредитора, че
този разход, ще възникне, както е сигурен и неговият размер.
Целта на ГПР следва да се изведе от Съображения 19, 20, от Директива 2008/48,
които гласят следното:
„(19) За да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при
пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за
кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на
възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор,
тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите [(ГПР)],
приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в [Европейския съюз]. […]
(20) Общите разходи по кредита за потребителя следва да включва всички
разходи, включително лихва, комисиони, такси, заплащане за кредитни посредници и
всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора
за кредит, с изключение на нотариални разходи. […]
Съгласно Чл.3 от Директивата, буква ж) „общи разходи по кредита за
потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви
други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит
и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии,
също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е
задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите
условия;
Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/2019 г., в понятието "общи
разходи по кредита за потребителя" се обозначават всички разходи, които потребителят е
длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора, включително
комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора.
Клаузата в договора, с която е предвидено потребителят да дължи неустойка на
кредитора при неосигуряване на обезпечение в тридневен срок след сключването му, е
уговорена във вреда на длъжника и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя.
В случая уговорката за обезпечаване на вземането е задължително условие за
получаване на сумата, доколкото е част от типизираните общи условия на договора, а и
дължимата неустойка поради неизпълнението на това задължение е изначално определена да
се дължи разсрочено, заедно с всяка една от погасителните вноски, като е включена изрично
в погасителния план към договора. Дължимостта на тази неустойка е свързана с
неизпълнение на задължения, които очевидно са неизпълними от страна на длъжника, и
именно затова е включена и в погасителния план. Тоест е очевидно известно на кредитора,
че този разход, ще възникне, както е сигурен и неговият размер, който се равнява на нова
главница, тосет е скрита възнгардителна лихва.
5
С оглед изложеното, задължението по чл. 5 от договора не е свързано с
неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който
не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заем, дължима от
потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в договора са посочени
годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на
обсъжданата сума, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на
потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него
икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение
за сключването му.
С оглед посоченото съдът смята, че неустоечната клауза в чл. 6, ал. 2 от Договора за
потребителски кредит страните са имали намерение да заобикалят правилата на чл. 19, ал. 4
ЗПК и на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК и да уговорят по-висок размер на разходите по кредита от
нормативно допустимия, като в него не включат всички разходи, дължими от потребителя.
Поради това при изчисляването на ГПР кредиторът „СК“ ООД е следвало да
съобрази неустойката по чл. 6, ал. 2 вр. чл. 5 от Договора. Съгласно нея кредитополучателят
е длъжен в тридневен срок от сключване на договора да предостави едно от обезпеченията –
безусловна банкова гаранция или поръчител с изброени високи условия, на които да
отговаря. Ако дължимата сума по тази неустойка се включи в ГПР, то същият ще е в размер
на 123,46 %, а не посочените в Договора 41,32 %. Без включване на възнаграждението по
клаузата за неустойка потребителят не би могъл да направи обективна и ясна преценка за
произтичащите икономически последици от договора, а по този начин се ограничава и
правото му да вземе предварително информирано решение.
Съгласно приложените по делото Погасителен план и Тарифа на таксите за
допълнителните услуги, предоставяни от „СК“ ООД, дължимата неустойка за неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение е била предварително изчислена на
вноски, наред с погасителните вноски по кредита, като към размера на всяка вноска за
първите три месеца се прибавя сумата в размер на 124,64 лв., а след това по 34,42 лв. до края
на Договора или общо 649,28 лв. за целия период. Това е допълнителен аргумент, че на
кредитора е било предварително известно, че този разход ще възникне и е следвало да бъде
включен при определяне на ГПР. Съдът приема, че така уговореното възнаграждение няма
характера на неустойка, а цели да се кумулира със задължението, изчислена като размер от
погасителните вноски, в отклонение от обезпечителната, обезщетителната и наказателната
функция, която неустойката би следвало да има, което е отклонение от принципа на
добросъвестността.
С оглед наличието на установено заобикаляне на закона следва да се постави и
въпросът - каква е правната последица от заобикалянето на закона, дали само
недействителност на дадена клауза или прилагане на последиците от заобиколната норма в
случая това са санкциите, предвидени при неточно посочен ГПР в чл. 22 ЗПК във вр. 23 ЗЗД
– освобождаване на договора от лихви и разноски и задължение за връщане само на чистата
главница.
За да гарантира тази защита, член 22, параграф 3 от Директива 2008/48 задължава
държавите членки да гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на тази
директива, не могат да бъдат заобиколени посредством начина, по който са формулирани
договорите, „по-конкретно чрез включване на усвоявания или договори за кредит, попадащи
в приложното поле на настоящата директива, в договори за кредит, чийто характер или цел
би позволил да се избегне изпълнението “. От обяснителния меморандум към
предложението на Комисията за Директива 2008/48 е видно, че целта на тази разпоредба е да
се гарантира, че изключенията от приложното поле на тази директива[1]. В този смисъл
Решение от 11 септември 2019 г., Lexitor (C‑383/18, EU:C:2019:702, т. 30).
6
Предвид изложеното съдът намира, че при заобикаляне на законова разпоредба,
имплементираща Директивата за потребителски кредит, следва съдът служебно да приложи
последиците от нарушаването на заобиколената разпоредба, като обяви целия договор за
недействителен за действителното нарушение по чл. 22 ЗПК не посочен ГПР съобразно
правилата на директивата. Само по този ще се постигне реално недопускане на
заобикалянето на закона и ще се гарантира целите на директивата за потребителския кредит.
Като целите на директивата освен ефективна защита на потбителя са и защита на
конкуренцията, това прилагане осигурява равно третиране на търговците нарушаващи
правилата на Директивата за потребителски кредит и еднаква защита на потребителите,
станали жертва на тези нарушения, без значение договорния път по който се е стигнало до
самото нарушение, дали чрез предвиждане на неустойка, застраховка или допълнителна
услуга, които обаче не са включени в ГПР, а са ясни едностранно поставени условия за
сключване на договора при конкретните параметри.
В обобщение: Недопускането на злоупотребата с право изисква съдът да третира по
еднакъв начин правните последици с оглед действителното намерение на страните и
истинската им цел, за да се постигне справедливо и еднакво третиране на всички търговци ,
като само по този начин може да се постигне ефективно спазване на правото на ЕС. В случая
разхода за неустойка е именно финансова тежест а длъжника, която възниква със сигурност,
което няма как да се третира като обезщетение, тъй като то няма такава функция, доколкото
е ясно, че вреди няма от неизпълнение на акцесорно задължение, което е в тежест на
кердитоателя. При това положение не може да се допусне да се избегнат правните
последици от нарушението съответно да се избегне съответната санкция недействителност
на целия договор. В този смисъл и Заключение на генералния адвокат L. Medina,
представено на 12 януари 2023 г. по дело C-598/21 на СЕС.
В този смисъл отговорът на поставения въпрос не зависи от това дали ищецът
претендира съответния разход или неустойка, защото възпиращия ефект на санкцията и
нужда от ефективно прилагане на правото на ЕС изискват санкцията да се налагат за
нарушението при самото договаряне, което е в отклонение на изискванията на Директивата
за потребителския кредит, като аргумент за това е и аналогичната практика на СЕС по
неравноправните клаузи, като част от тях не се претендират.
Разпоредбите на Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че за да се определи
дали неустойката, която потребителят трябва да заплати при неизпълнение на задълженията
си, е неоснователно висока по смисъла на точка 1, буква д) от приложението към тази
директива, следва да се прецени кумулативното действие на всички клаузи за неустойка в
съответния договор за кредит, независимо дали кредиторът действително настоява те да
бъдат изпълнени изцяло, и че при необходимост съгласно член 6, параграф 1 от посочената
директива националните съдилища трябва да вземат всички мерки, които се предвиждат при
констатиране на неравноправността на някои клаузи, като оставят без приложение всички
признати за неравноправни клаузи, за да се уверят, че потребителят не е обвързан от тях. В
този смисъл Решение на съда (СЕС) от 21 април 2016 г. по дело С-377/14. Тези аргументи
важат и при нарушенията на Директивата за потребителсикя кредит В този смисъл Решение
от 4.10.2007 г. по дело C‑429/05 на СЕС.
Във връзка с изложеното съдът приема, че дължимата неустойка следва да се включи
към ГПР, а липсата в процесния случай е в противоречие с императивната разпоредба на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
От това произтича и недействителността на договора за потребителски кредит на
основание чл. 22 ЗПК – в този смисъл определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. №
7
578/2022 г. на ВКС, III г. о. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. При този изход на делото съдът
установява дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит
и я присъжда на ищеца. Това е така, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД
и ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то ще се стигне до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК (виж в този смисъл
решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о., и решение №
3432 от 28.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 3194/2022 г., решение № 262416 от 06.04.2021 г.
на СГС по в. гр. д. № 11890/2019 г., решение № 262316 от 06.04.2021 г. на СГС по в. гр. д.
№ 1799/2020 г.).
Следва да се посочи, че в своята практика ВКС приема, че противоречаща на
добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва.
В този смисъл са решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, Второ ГО;
решение по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, Второ ГО; решение по гр. д. № 5093/2007 г. на
ВКС, Второ ГО; определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, Четвърто
ГО, определение № 527 от 09.06.2022 г. по гр. д. № 151/2022 г. на ВКС, Трето ГО.
В случая е уговорен годишен лихвен процент от 35,04%. Трикратният годишен
размер на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, формирана като сбор от
основен лихвен процент на БНБ плюс 10 процентни пункта е 30 % /основен лихвен процент
към датата на сключване на договора – 0. 00 %, плюс 10 %/, а дневният размер на законната
лихва за просрочени парични задължения е равен на 1/360 част от годишния размер,
определен по ал. 1 /чл. 1 от Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне
размера на законната лихва по просрочени парични задължения/. При съобразяване на
размера на отпуснатата сума, срока на ползване и функцията на възнаградителната лихва
/цена на парите като капитал и цена на времето, през което търговецът е лишен от
ликвидността на този капитал/, се налага извод, че клаузата за възнаградителна лихва от 35,
04 % е недействителна поради противоречие с добрите нрави. Налице е нарушаване на
принципа за недопускане на несправедливото облагодетелстване, тъй като
възнаграждението е предвидено за генериране на свръхпечалба.
Съдът намира, че тъй като договорът има ясно дефинирани насрещни престации,
едната от които е нищожна, то сключването на договора е опорочено. Съгласно чл. 26, ал. 4
ЗЗД, нищожността на отделни части от договора не влече нищожност на договора, когато те
са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи,
че сделката би била сключена и без недействителните части. От една страна не съществува
правомощие на съда да интервенира в отношенията между страните като замества една
8
нищожна клауза с друга нормативна разпоредба на закона. С оглед характера на нищожната
клауза, засягаща възнаградителната лихва, заместване и прилагане по аналогия не би могло
да бъде допуснато, тъй като спрямо възнаграждението на кредитора не е приложимо
ограничението относно законната лихва в чл. 10, ал. 2 ЗЗД и определения лимит от МС.
По тази причина договора също е недействителен и следва да се върне само чиста
главница, а възнаградителната лихва не се дължи изобщо.
В този смисъл и константната практика Решение № 4491 от 16.08.2023 г. на СГС
по в. гр. д. № 10283/2022 г.и Решение № 4321 от 2.08.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 1648/2022
г.
В този смисъл и Решение № 50058 от 14.07.2023г. по т.д.№ 1004 по описа за 2022
г. на I т.о. ВКС.
Изводът, който произтича от практиката СЕС, конкретно по отношение на
неравноправна клауза, определяща размер на възнаградителна лихва, е, че такава уговорка
не може да се замести от повелителни или диспозитивни правила на закона, каквито липсват
в националното законодателство. Определянето на лихва по кредита от съда не може да се
извърши при предположение каква би била уговорена, тъй като това би представлявало
допълване на договора чрез подменяне на изразената от страните воля. В националното
право договорът за банков кредит е уреден като възмезден. За договорите, по отношение на
които не се прилага специална уредба (като например тези по ЗПК, ЗКНИП),
възнаграждението за предоставената парична сума по чл.430 ТЗ подлежи на уговорка между
страните, без да са въведени императивни изисквания за минималния или максималния му
размер. За тези договори законодателно не са разписани и правните последици, ако в тях
липсва уговорка за възнаграждението, за разлика от чл.22 ЗПК, обявяващ за недействителен
договор, в който не са посочени лихвения процент, годишния процент на разходите и други
задължителни данни. Неравноправната клауза в договора за банков кредит относно
възнаградителната лихва има за последица липса на уговорка за цената на предоставената
парична сума, поради което по принцип не би могло да се предположи, че договорът би бил
сключен от банката без насрещно възнаграждение.
Предявеният иск от „СК“ ООД по реда на чл. 422 ГПК следва да бъде уважен на
основание чл. 23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредита – 800 лв.
От признанието на ищеца за получени плащания в общ размер от 596 лв., видно от
заявлението по реда на чл. 410 ГПК (л. 6 по ч. гр. д.), се установява, че ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 204 лв. – разликата в чистата стойност
на главницата, доколокото от дължимата чиста главница следва да се извършат всички
извършени реални плащания от длъжника на основание извършено служебно от съда
прихващане на изпълнението на основание чл. 76 ЗЗД. В този смисъл решение от 30 юни
2022 година по дело C‑170/21 на СЕС.
Относно възнаградителната лихва – на основание чл. 23 вр. чл. 22 ЗПК тя не се
дължи. Същото е основанието и за отхвърляне на вземанията за мораторна лихва, но само за
периода до подаване на заявлението по реда на чл. 410 ГПК – 30.01.2023 г. За периода след
подаването, такава ще се дължи на основание чл. 84, ал. 2 ЗЗД, тъй като вземането по
9
главницата на договора за потребителски кредит е парично вземане и за него падежът
настъпва от датата на поканата за изпълнение. В процесния случай това е датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Поради това законна лихва за забава
на основание чл. 86 ЗЗД се дължи за периода от 30.01.2023 г. до окончателното заплащане
на задължението.
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право да получи
претендираните разноски съобразно уважената част от иска. Той е направил искане за
присъждане на разноски в размер на 1110,44 лв., включващи 50,44 лв. (държавна такса в
заповедно и в исково производство), 260 лв. (юрисконсултско възнаграждение в заповедно
производство), 350 лв. (депозит за ССчЕ), 450 лв. (юрисконсултско възнаграждение в
исковото производство).
На основание чл. 78, ал. 8 ГПК размерът на присъденото юрисконсултско
възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело,
определен с Наредбата за заплащането на правната помощ, приета с ПМС № 4/2006 г.
Поради това юрисконсултското възнаграждение за правна помощ в заповедното
производство не може да надхвърля 180 лв., а тази в исковото – 360 лв. (аргумент от чл. 25 и
чл. 26 от Наредбата).
Общият размер на претендираните разноски от ищеца следва да се намали до размера
на минимума на юрисконсултското възнаграждение, а именно 40 лв. колкото са присъдени в
заповедта за изпълнение и 100 лв. в исковото производство.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на
131,91 лв., представляващи 24,43 % от общия размер на разноските (540 лв.) съгласно
уважената част от иска.
С оглед гореизложеното съдът
[1] Предложение за директива на Европейския парламент и на Съвета за хармонизиране на
законовите, подзаконовите и административните разпоредба на държавите членки относно
потребителските кредити, COM (2002) 443 final (ОВ C 331 E, 2002 г., стр. 200), стр. 221.
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79 ЗЗД, с чл.
240, ал. 1 и 2 ЗЗД и с чл. 86 ЗЗД, ЧЕ В. К. К., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к.
Люлин, бл. 520, вх. А, ет. 8, ап. 22, ДЪЛЖИ НА „СК“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, сумата от 204 лв., представляваща
неизплатената част от чистата стойност на предоставения кредит по Договор за
потребителски кредит № 616306 от 03.01.2022 г., ведно със законната лихва, считано от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 30.01.2023 г. до
окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. №
4779/2023 г. но СРС, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск по чл. 422 ГПК вр. с чл. 79 ЗЗД за
разликата над присъдената сума от 204 лв. до пълния предявен размер от 834,95 лв.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения иск по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1
ЗЗД за установяване съществуването на вземане в размер на 85,28 лв., представляващо
възнаградителна лихва, начислена върху главницата, за периода от 03.01.2022 г. до
05.12.2022 г.
10
ОТХВЪРЛЯ неоснователен предявения иск по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 86 ЗЗД за
установяване съществуването на вземане в размер на 39,89 лв., представляващо мораторна
лихва за периода от 01.08.2022 г. до 01.01.2023 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК В. К. К., ЕГН **********, с адрес: гр.
София, ж. к. Люлин, бл. 520, вх. А, ет. 8, ап. 22, да заплати на „СК“ ООД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, сумата от 131,91
лв., разноски в заповедното и в исковото производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11