Р
Е Ш Е Н И Е
№
гр.
Плевен, 12.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД,
ІV граждански състав в открито
заседание, на шести февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав :
РАЙОНЕН
СЪДИЯ : МИЛЕНА ТОМОВА
При
секретаря : ***
като разгледа
докладваното от съдия Томова гражданско дело № 5443 по описа на съда за 2018г., за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството е по иск с правно основание чл.422, ал.1,
вр.чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД, вр.чл.92 ЗЗД.
В Плевенският районен съд е
постъпила искова молба от ***със
седалище и адрес на управление:*** против Й.И.И. с ЕГН **********, в която се твърди,
че между страните бил сключен Договор с индивидуален ***За предоставените по
този договор услуги били издадени следните фактури: ***с падеж на плащане
16.08.2014 г., за отчетен период от 28.06.2014г. до 27.07.2014 г., за ползване
на далекосъобщителни услуги за сумата от 8,90 лв.; ***с падеж па плащане
11.08.2014 г., за отчетен период от 28.06.2014г. до 27.07.2014 г., за ползване
на далекосъобщителни услуги за сумата от 196,86лв.; ***, с падеж па плащане
17.09.2014 г., за отчетен период от 28.07.2014г. до 27.08.2014г., за ползване
на далекосъобщителни услуги за сумата от 8,90лв.; ***с падеж па плащане
17.10.2014 г. за отчетен период от 28.08.2014г. до 27.09.2014г., за ползване на
далекосъобщителни услуги за сумата от 8,90лв.; ***с падеж па плащане 16.11.2014
г. за отчетен период от 28.09.2014г. до 27.10.2014г., за ползване на
далекосъобщителни услуги за сумата от 8,90лв.; *** с падеж па плащане
16.12.2014 г. за отчетен период от 28.10.2014г. до 27.11.2014г., за ползване на
далекосъобщителни услуги за сумата от 8,90лв.; ***с падеж па плащане 17.01.2015
г. за отчетен период от 28.11.2015г. до 27.12.2014г., за ползване на
далекосъобщителни услуги за сумата от 8,90лв.; ***с падеж па плащане 16.02.2015
г. за отчетен период от 28.12.2014г. до 27.01.2015г., за ползване на
далекосъобщителни услуги за сумата от 8,90лв.; ***с падеж па плащане 19.03.2015
г. за отчетен период от 28.01.2015г. до 27.02.2015г., за ползване на
далекосъобщителни услуги за сумата от 8,90лв.; *** с падеж па плащане
16.04.2015 г. за отчетен период от 28.02.2015г. до 27.03.2015г., за ползване на
далекосъобщителни услуги за сумата от 89лв. По договор за далекосъобщителни
услуги с ***е била начислена неустойка за предсрочно прекратяване на договора
за далекосъобщителни услуги в размер на 196,86лв. върху *** с падеж па плащане
01.04.2015 г. Поради неплащането им в срок била дължима и мораторна лихва в
размер на 36,99лв. за периода от 17.04.2015г. до 24.07.2017г.
Твърди се, че клаузата за неустойка
била регламентирана и уредена в договора за мобилни услуги към датата на
подписването му и в Общите условия на оператора, които представлявали
неразделна част от индивидуалния договор и имали задължителна сила за страните.
Клаузата за неустойка фигурирала в представените с исковата молба Приложения в
Раздел Отговорност и гласяла „В случай че абонатът наруши задълженията си,
произтичащи от това Приложение, Договора или Общите условия, в това число, ако
по негово искане или вина Договорът по отношение па Услугите в това Приложение
бъде прекратен в рамките на определения срок за ползване, Операторът има право
да прекрати Договора по отношение на тези или всички Услуги и/или да получи
неустойка в размер на всички стандартни месечни абонаментни такси (без
отстъпки), дължими от датата па прекратяване до изтичане на определения срок на
ползване. Основанието за прекратяване на договора следвало и от 27.2 и чл. 54
от ОУ на мобилния оператор, в които се предвиждало, че Мобилтел имал право да
ограничи достъпа до част от услугите или да прекрати индивидуалния договор, ако
абонатът има неизплатени дължими вземания към Мобилтел. А съгласно чл. 54 от ОУ
„Мобилтел има право едностранно да прекрати Договора за услуги или временно да
спре достъпа на абоната до мрежата в следните случаи: 54.1 При неплащане на
дължими суми след изтичане срока за плащане. За самото прекратяване на договора
не се изисквала форма нито за валидност, нито за доказване, тъй като то
настъпвало по силата на договора, поради неизпълнението на абоната да заплати
цената на предоставените му мобилни услуги. Клаузата за неустойка била
регламентирана и уредена в договора за мобилни услуги към датата на
подписването му и Общите условия на оператора.
Твърди
се също, че неизпълнението от страна на абоната-ответник да заплати сумите за
потребените услуги, съгласно издадените фактури, довело до прекратяването на
индивидуалния договор на ответника Й.И.И. и начисляването на договорка
неустойка.
Излага се, че горните суми били
претендирани по реда на чл.410 от ГПК в производството по ч.гр.д.№6424/2017г. и
съответно издадена заповед за изпълнение, но срещу същата постъпило писмено възражение
от длъжника в законоустановения двуседмичен срок.
Като следствие от изложеното се
претендира да се признаят за установени следните вземания на ищеца спрямо
ответницата, за които е била издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д.№6424/2017г. по описа на ***а именно: главница в размер на 357,06 лв., от
която 160,20лв. – незаплатена далекосъобщителна услуга по Договор за
далекосъобщителни услуги с номер М3579250 от 03.04.2013г. и 196,86лв. –
неустойка за предсрочно прекратяване на
същия договор, както и сумата от 36,99 лв., представляваща мораторна лихва.
Претендират се и направените в заповедното и исковото производство деловодни
разноски.
С уточняваща молба от 07.09.2018г.
ищецът е заявил, че се отказва от претенцията за мораторна лихва и
производството по делото по отношение на тази претенция е прекратено с влязло в
сила определение.
Ответникът
Й.И.И. е депозирал писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК, чрез назначения
особен представител, с който оспорва исковите претенции. Релевира възражение за
погасяване на вземанията по давност. В съдебно заседание релевира и възражение
за прекомерност на неустойката.
Съдът, след като прецени събраните
доказателства и обсъди доводите на страните с оглед разпоредбата на чл.235 от ГПК приема за установено следното от фактическа страна:
Исковете
са предявени в законоустановения едномесечен срок от връчване на указанията на
заповедния съд по ч.гр.д.№6424/2018г. по описа на *** и се явяват допустими
поради което следва да се разгледат по същество.
Съдът, след като прецени събраните
доказателства и обсъди доводите на страните с оглед разпоредбата на чл.235 от ГПК приема за установено следното от фактическа страна:
По
иска с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД.
Вземането
на ищеца за главница в размер на 160,20лв., претендирана като стойност на
доставени далекосъобщителни услуги, произтича от сключен договор за
предоставяне на електронни съобщителни *** Между страните не е налице спор
относно твърдения факт за сключване на договора, копие от който е приложен по
делото.
Видно
е от приложения препис на ***че ищеца е предоставил на ответника по силата на
това правоотношение описана вещ - ***, при платима цена на 23 вноски по 8,90лв.
По
делото не е налице спор също така относно твърдените в исковата молба факти, че
при изпълнение на договорите ищцовото дружество е издало ежемесечно на ответника
фактури за предоставените на абоната услуги и предоставена вещ, както следва: ***с падеж на плащане 16.08.2014 г., за
отчетен период от 28.06.2014г. до 27.07.2014 г., за сумата от 8,90 лв.; ***, с падеж па плащане
17.09.2014 г., за отчетен период от 28.07.2014г. до 27.08.2014г., за сумата от
8,90лв.; ***с падеж па плащане 17.10.2014 г. за сумата от 8,90лв.; ***с падеж
па плащане 16.11.2014 г. за отчетен период от 28.09.2014г. до 27.10.2014г., за
сумата от 8,90лв.; *** с падеж па плащане 16.12.2014 г. за отчетен период от
28.10.2014г. до 27.11.2014г., за сумата от 8,90лв.; ***с падеж па плащане
17.01.2015 г. за отчетен период от 28.11.2015г. до 27.12.2014г., за сумата от
8,90лв.; ***с падеж па плащане 16.02.2015 г. за отчетен период от 28.12.2014г.
до 27.01.2015г., за сумата от 8,90лв.; ***с падеж па плащане 19.03.2015 г. за
отчетен период от 28.01.2015г. до 27.02.2015г., за сумата от 8,90лв.; *** с
падеж па плащане 16.04.2015 г. за отчетен период от 28.02.2015г. до
27.03.2015г., за сумата от 89лв.
Между страните не е налице спор, че ищцовото дружество е
доставило на ответника тези фактурирани услуги.
Основното
задължение на ответника е било да заплаща стойността им в уговорените срокове, като
по делото не се твърди и не се ангажират доказателства то да е било изпълнено.
Поради
горното, съдът намира предявеният иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК,
във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД за основателен и доказан за сумата от 160,20лв.,
представляваща стойност на предоставени услуги, ведно със законната лихва от
датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното
изплащане.
Ответникът,
чрез назначения особен представител е релевирал възражение за погасяване на
горните вземания по давност, като съдът намира възражението за частично
основателно по отношение на вземането по ***в размер на 8,90лв., падежът на
което е настъпил на 16.08.2014 г., както е посочен и в издадена фактура. Касае
се за периодично плащане, което се погасява с краткия три годишен давностен
срок. Броен от датата на падежа – 16.08.2014г., този срок е изтекъл към датата
на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК – 24.08.2017г. По отношение на
задълженията по останалите фактури, към датата на иницииране на заповедното
производство на е изтекъл тригодишния давностен срок, броен
от датата на падежите на отделните вземания.
С
оглед горното, искът по чл.422, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД
следва да бъде уважен до размера на сумата от 151,30лв., а за разликата до
пълния претендиран размер следва да се отхвърли като погасен по давност.
По
иска с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.92 от ЗЗД.
Видно
е от приложените Общи условия, за които е безспорно, че са действали през
процесния период, че според обективираното в т.26.4 заплащането на услугите е
следвало да бъде извършвано въз основа на издавани месечни фактури, като
неполучаването им от клиента не го освобождава от задължението за плащане на
дължимите суми. Съгласно т.26.5, на абоната е следвало да се предоставя
15-дневен срок за плащане след издаване на фактурата.
Според предвиденото в т.54.1 от Общите
условия, операторът е имал право да прекрати договора за услуги или временно да
спре достъпа на абоната до мрежата при неплащане в срок на дължими суми по
правоотношението, а според предвиденото в т.54.12 договорът се е считал за едностранно
прекратен от страна на Мобилтел в случай, че забавата на плащането е продължила
повече от 124 дни.
Установява се от приложените препис на
подписаното между страните Приложение №1 към договора им с номер ********* от 03.04.2013г.,
че в него се съдържа клауза в раздел „Отговорност” (т.5.3.1), предвиждаща
неустойка в тежест на абоната, дължима в случай на извършено поради негово
виновно поведение предсрочно прекратяване на договора, в размер на всички
стандартни месечни абонаментни такси (без отстъпки), дължими от датата на
прекратяване до изтичане на определения срок на ползване.
По
делото е ***в която е начислена неустойка
за предсрочно прекратяване на договора за далекосъобщителни услуги в размер на 196,86лв.,
при посочен падеж– 11.08.2014г.
При обсъждане претенцията на ищеца
за заплащане на начислената неустойка, съдът на първо място се занима с
валидността на неустоечната клауза по процесния договор. От ответника е налице
възражение за прекомерност, но доколкото предмет на иска е реалното изпълнение
на процесната неустоечна клауза, за да
прецени основателността на претенцията в тази й част, съдът следва да извърши
първо преценка относно съществуването на това задължение. Тази преценка
неминуемо включва обсъждане действителността на клаузата, пораждаща
задължението, чието изпълнение се претендира (в този смисъл е съдебната
практика, изразена в Решение №229 от 21.01.2013г. на ВКС по т.д.№1050/2011г.,
II т.о.). При тази преценка, съдът намира, че неустоечната клауза се явява
нищожна, на основание чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите, във
вр. с чл.143, т.14 от ЗЗП. Съображенията за това са следните: Ответникът Й.И. има
качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби
на Закона за защита на потребителите. Съгласно разпоредбата на чл.146, ал.1 от
ЗЗП неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. В
нормата на чл.143 от ЗЗП се съдържа примерно изброяване на неравноправни
клаузи, а разпоредбата на чл.144 посочва изключенията. Т.е, за да е нищожна
една клауза в договор, сключен с потребител, тя следва да е неравноправна, осъществявайки
някой от фактическите състави на чл. 143 от ЗЗП; да не попада в някое от
изключенията на чл. 144 от ЗЗП и да не е уговорена индивидуално. Съдът намира,
че процесната клауза за неустойка осъществява фактически състав по чл.143, т.14
от ЗЗП, т.к. налага на потребителя изпълнение на неговите задължения за
заплащане на абонаментната такса за предоставяните от оператора услуги до края
на първоначално уговорения срок, без доставчика на практика да предоставя
услугите. В същото време не попада в изключенията по чл.144 от ЗЗП. Съдът намира,
че клаузата от процесния договор, предвиждаща търсената от ищеца неустойка не е индивидуално уговорена, тъй като
представлява част от предварително изготвен от оператора бланков договор/приложение,
в който се попълват при подписването му единствено данните индивидуализиращи
конкретния потребител и избрания план/вид предоставяна услуга. Поради това,
очевидно е, че ответника, в качеството на потребител не би могъл да влияе върху
съдържанието му, договаряйки със служителя на дружеството промени в бланкетните
клаузи. Противното – предоставена такава възможност при подписване на
процесните договори, не се установява от ангажираните от ищеца доказателства. Съдът счита, че тази неустоечна клауза е
нищожна и по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. В тази насока е формирана
задължителна съдебна практика на ВКС (изразена например в Решение №110 от
21.07.2016г. на ВКС по т.д.№1226/2015г., I т.о.), приемаща нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустоечни клаузи в договори с периодично
изпълнение, които предвиждат при прекратяване на правоотношението заплащане на
неустойка в размер на останалите периодични платежи до крайния уговорен срок на
договора, т.к. позволяват едната страна
по правоотношението да получи имуществена облага от насрещната страна в размер,
какъвто би получила, ако договорът не беше прекратен, но без да се предоставя своята
насрещна престация. Така се създават условия за неоснователно обогатяване на
едната страна и позволяващата това
неустойка излиза извън присъщите й по закон функции и нарушава принципа за
справедливостта.
С оглед горното, съдът намира, че
претендираната въз основа на нищожната договорна клауза неустойка в размер на 196,86лв.
не се дължи и заявената претенция за установяване съществуването й е
неоснователна и недоказана.
Ответникът, чрез назначения му особен представител е
релевирал възражение за погасяване по давност и на това вземане, което е изцяло
основателно. Съгласно разпоредбата на чл.111, б.“в“ от ЗЗД вземанията за неустойки от
неизпълнен договор се погасяват с тригодишна давност. В случая
падежът на вземането, определен в издадената сметка е 11.08.2014г. и броен от
тази дата давностния срок е изтекъл на 11.08.2017г. Заявлението по чл.410 от ГПК е депозирано в съда на 24.08.2017г., т.е. след изтичане на давнодстния
срок.
При съобразяване на изложеното, съдът счита, че претенцията
за установяване съществуването на вземането на ищеца за неустойка в размер на
196,86лв. следва да се отхвърли като погасена по давност.
С
оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК съдът следва да се
произнесе по направените разноски в заповедното и исковото производство, при
съобразяване приетото в т.12 от Тълкувателно решение от 18.06.2014г. по
т.д.№4/2013г. на ОСГТК. В заповедното производство са били сторени разноски
за държавна такса в размер на 25 лв. и разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 180лв. или общо разноски в размер на 205лв. Неоснователно е
възражението на ответника, чрез особения представител, за прекомерност на
заплатеното в заповедното производство адвокатско възнаграждение, т.к. същото е
в минималния размер, определен по правилото на чл.7, ал.7, във вр. с ал.2, т.1
от Наредба
/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. От
тях ответника дължи сумата от 77,90лв., съответно на вземанията, чието
съществуване се установи в исковото производство. В исковото производство са
направени от ищеца разноски за държавна такса в размер на 25лв., за адвокатско
възнаграждение в размер на 180лв. и за особен представител в размер на 300лв.
или общо разноски в размер на 505лв. Неоснователно е възражението на ответниказ
за прекомерност на заплатеното в исковото производство адвокатско
възнаграждение, т.к. и то е под установения минимум с цитираната Наредба. Съразмерно
уважената част от исковите претенции, ответника дължи част от тези разноски в
размер на 212,10лв.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание
чл.422, ал.1 от ГПК, че Й.И.И. с ЕГН **********,***,
ДЪЛЖИ на ***, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 151,30лв.,
представляваща незаплатена далекосъобщителна услуга, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 24.08.2017г. до
окончателното изплащане на вземането, която сума представлява част от вземанията, за които е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 25.08.2017г. по
ч.гр.д.№6424/2017г. по описа на ***като ОТХВЪРЛЯ иска за
установяване съществуването на вземане за главница в размер на 8,90лв. по ***и
вземане за неустойка в размер на 196,86лв., начислена по ***., като ПОГАСЕН ПО
ДАВНОСТ.
ОСЪЖДА на основание
чл.78, ал.1 от ГПК Й.И.И. с ЕГН **********,***
ДА
ЗАПЛАТИ на ***, със седалище и адрес на управление:***, следните суми: сумата от 77,90лв.,
представляваща разноски за заповедното производство и сумата от 212,10лв.,
представляваща разноски за исковото производство, съразмерно уважената част от
иска.
Решението подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд с въззивна
жалба в двуседмичен срок от връчването му.
районен съдия: