№ 633
гр. Шумен, 04.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, VI-И СЪСТАВ, в публично заседание на
осми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мирослав Цв. Марков
при участието на секретаря Ана В. Пушевска
като разгледа докладваното от Мирослав Цв. Марков Гражданско дело №
20243630103173 по описа за 2024 година
В производството по настоящото дело са предявени първоначално
обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с
правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК и чл.86
от ЗЗД, предявени от АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес: гр. София, п.к. 1404, р-н Триадица, бул. “България” № 81 В,
представлявано от управителите Петр Валента и Христо Маринов, чрез юрк.
Б.Х. - пълномощник на управителите против П. П. В., ЕГН **********, адрес:
гр. Шумен, бул. „***“ № 26, вх. 2, ет. 4, ап. 22, с които се иска да бъде прието
за установено, че ответникът има парично задължение към ищеца в общ
размер на 2299,56 лева, от които: 1000,00 лева - главница; 334,88 лева –
договорна възнаградителна лихва върху главницата за периода от 04.09.2019
г. до 04.03.2021 г.; 295,93 лева - законна лихва за забава върху главница за
периода от 04.03.2021 г. до 03.12.2024 г.; 668,75 лв. - такси, съгласно тарифа по
Договор за потребителски кредит № 354701/04.09.2019 г. между „Сити кеш“
ООД и длъжника, прехвърлен на заявителя с Договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 13.01.2022 г., както и лихва за забава върху
главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 14.08.2024 г. до
окончателно изплащане на вземанията.
В исковата молба се сочи, че в полза на ищеца е издадена заповед за
изпълнение по реда на чл.410 от ГПК. С оглед разпоредбата на чл.415, ал.1, т.2
от ГПК на кредитора е указано да предяви иск за установяване на вземането
си, което е направено в законния срок. С издадената заповед за изпълнение по
реда на чл.410 от ГПК, длъжникът П. П. В., ЕГН **********, адрес: гр.
Шумен, бул. „***“ № 26, вх. 2, ет. 4, ап. 22 е осъдена да плати на кредитора
АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес: гр.
София, п.к. 1404, р-н Триадица, бул. “България” № 81 В, представлявано от
1
управителите Петр Валента и Христо Маринов, чрез юрк. Б.Х. - пълномощник
на управителите по Договор за потребителски кредит № 354701/04.09.2019 г.
между „Сити кеш“ ООД и длъжника, прехвърлен на заявителя с Договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 13.01.2022 г., сумата 1000.00 (хиляда)
лева – главница; сумата 668.65 (шестстотин шестдесет и осем лева и
шестдесет и пет стотинки) лева – такси съгласно Тарифа на кредитора; сумата
334.88 (триста тридесет и четири лева и осемдесет и осем стотинки) лева -
договорна лихва за периода от 04.09.2019 г. до 04.03.2021 г.; сумата 295.93
(двеста деветдесет и пет лева и деветдесет и три стотинки) лева – мораторна
лихва за периода от 04.03.2021 г. до 02.08.2024 г., ведно със законната лихва от
подаване на заявлението – 14.08.2024 г. до окончателно плащане, както и
сумата 45.99 лв. (четиридесет и пет лева и деветдесет и девет стотинки) лв. -
държавна такса и 50.00 (петдесет) лв. - юрисконсултско възнаграждение.
Ищецът моли съда да приеме за установено по отношение на ответника
съществуването на посочените вземания по заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК, постановена по ч.гр.д.№ 2124/2024 г. по описа
на РС-Шумен. Претендират се разходите в заповедното и исково
производство.
Ответникът, чрез процесуален представител депозира писмен отговор в
законоустановения срок по чл.131, ал.1 от ГПК, в който взема становище, че
предявените претенции са недопустими, неоснователни и недоказани.
В открито съдебно заседание ищецът депозира писмено становище с
което моли исковете да бъдат уважени. Претендира присъждане на разноски.
Ответникът, чрез процесуален представител представя писмено
становище, като заявява, че поддържа отговора на исковата молба. Посочва, че
по същество на спора предявените претенции са неоснователни и недоказани.
Моли съдът да се произнесе по неравноправност на клаузи.
Съдът, като взе предвид представените по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Ответникът сключил Договор за потребителски кредит №
354701/04.09.2019 г., с който „Сити кеш“ ООД, като заемодател отпуснал заем
за 18 месеца в размер на 1000 лв., при договорен лихвен процент – 40.05 % и
годишен процент на разходите /ГПР/ - 48.05 %, или обща сума за плащане в
размер на 1401,64 лева, което не оспорва от страните.
При непредставяне на обезпечение, отговарящо на изискванията по
чл.6.2 от договора, се начислява неустойка в размер на 2018,36 лева. Не е
спорен и въпроса, че с клаузите на договора страните са постигнали съгласие,
че кредитополучателят наред с главницата, следва да заплаща на ответното
дружество и неустойка, в случай, че не осигури обезпечение в тридневен срок.
Ответникът твърди, че уговорката за неустойка е нищожна като развива
подробни съображения, които съдът по същество приема за основателни.
Предвид чл.143, ал.1 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
2
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца, или доставчика и потребителя. В този
смисъл, съдът намира, че уговорката за неустойка се явява неравноправна
клауза.
Предпоставките за определяне на клаузата като неравноправна са: да не
е индивидуално уговорена, т.е. да е предварително изготвена от търговеца,
като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й
(чл.146, ал.2 от ЗЗП); клаузата да е уговорена във вреда на потребителя; не
отговаря на изискването за добросъвестност; уговорката да води до
значително неравновесие между правата и задължението на търговеца и
потребителя, т.е. да е налице съществено радикално несъответствие в
насрещните престации на страните по договора, водеща до тяхната
нееквивалетност. В разглеждания случай е уговорена неустойка за
непредставяне на обезпечение.
Според чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, неравноправна е клаузата, която
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Съгласно разпоредбата на
чл.92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи
като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват. Неустойката конкретно е парична сума, която длъжникът се
задължава да плати на своя кредитор в случай на виновно, от негова страна,
неизпълнение на поето с договора задължение. Фактическият състав на
неустойката съдържа изрична неустоечна клауза, неизпълнение и вина, като
тук вината се презюмира оборимо. Неустойката се дължи в уговорения размер
без оглед на конкретните вреди, ако са настъпили такива, т.е. при неустойката
следва да бъде доказан фактът на неизпълнение на задължението. Неустойката
е винаги проявление на принципа на автономия на волята. Автономията на
волята означава предвидена от законодателя възможност на страните свободно
да определят съдържанието на договора, в това число и на неустойката, като
се съобразяват с повелителните разпоредби на закона и добрите нрави.
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието със закона. Добрите нрави са критерии и норми на поведение,
които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората,
според вътрешното си убеждение, ги приемат и се съобразяват с тях. Те не са
писани, систематизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях, като за спазването им, при риск за присъждане на
неустойка, съдът следи служебно.
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите
нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г.
на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно
посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
3
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В случая
уговорената неустойка е повече от 100% от размера на главницата, затова
съдът намира, че тази уговорка противоречи на чл. 21, ал. 1 от ЗПК.
Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение
за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в
договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена
като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно
задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита с повече от
два пъти от заетата сума. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала печалба за
заемодателя, която би увеличила стойността на договора. Основната цел на
така уговорената неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване
на заемодателя за сметка на заемополучателя. Тъй като противоречието между
клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на
договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1, във вр. с ал.4
от ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие.
Съдът счита, че нищожността на горепосочената клауза от процесния
договор, води до недействителност и на самата сделка сключена между
страните. Изхождайки от предмета на Договор за потребителски кредит и
страните по него - физическо лице, което при сключване на контракта действа
извън рамките на своята професионална компетентност и финансова
институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ, предоставяща кредита в рамките
на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има
характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит,
уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11.
За да се приеме, че процесния договор е изцяло нищожен, поради
противоречие със закона, следва да се имат предвид чл. 22 от ЗПК, където
императивно е посочено, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за потребителски
4
кредит е недействителен. Според т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК, договорът
трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му
и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент, годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит. Неспазването на всяко едно от посочените изисквания, законът
санкционира с недействителност на договора, съгласно чл. 22 от ЗПК. Според
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите. В § 1, т. 2 от ДР на ЗПК е дадена легална
дефиниция за "Обща сума, дължима от потребителя" и това е сборът от общия
размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя.
В договора като обща сума, която следва да бъде върната е посочена
сумата 1401,64 лева, в която е включена главницата и договорната лихва, при
фиксиран годишен лихвен процент - 40.05%, за 18 месеца.
Посочено е, че ГПР е 48.05%, но не е ясно същия от какво се формира.
Не са посочени взетите предвид допускания, каквото е изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК. В Договора липсва конкретизация относно начина, по
който е формиран посочения ГПР, което води до неяснота относно
включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл.
10, ал. 1 от ЗПК).
В общата сума не е включено допълнителното плащане за неустойка.
Сумата за неустойка следва да бъде включена в ГПР, тъй като е разход във
връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК.
Предвид посоченото, съдът намира, че при сключването на процесния
договор и чрез предвиждане на неустойката, което е свързано с допълнителни
разходи за потребителя за заплащането й, е заобиколена императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на
годишния процент на разходите по кредита. Налице е неяснота при
определяне на ГПР, което води до недействителност на договора съгласно чл.
22 от ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, нищожността на
отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по
право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи,
че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е
налице нито една от тези две хипотези - нищожната клауза на процесния
договор за кредит относно определянето на ГПР да бъде заместена по право
от повелителни норми на закона, или че договора за потребителски кредит би
бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като
той е въведен като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.
Поради това, в настоящия случай не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 от
ЗЗД и нищожността на посочената по-горе клауза от договора обуславя
5
недействителността на целия договор.
В допълнение към горното и във връзка с чл.235, ал.3 от ГПК, следва да
се посочи peшeниe нa CEC пo дeлo 337/23, oбявeнo нa 13 мapт 2025 гoдинa.
Съдът е приел, че ĸoгaтo пoтpeбитeлят e зaдължeн дa cĸлючи дoпълнитeлeн
дoгoвop зa пopъчитeлcтвo cpeщy зaплaщaнe, зa дa пoлyчи ĸpeдитa, paзxoдитe
пo тoзи дoгoвop cлeдвa дa ce вĸлючaт в изчиcлeниeтo нa гoдишния пpoцeнт нa
paзxoдитe (ГΠP) cъглacнo чл. 3, б. ж) и н) oт Диpeĸтивa 2008/48/EO.
Kpeдитнитe дoгoвopи тpябвa дa пocoчвaт вcичĸи paзxoди, вĸлючитeлнo тeзи
пo тpeти cтpaни, aĸo ca зaдължитeлни. Пpи нapyшeниe нa зaдължeниeтo зa
пpaвилнo пocoчвaнe нa ГΠP, нaциoнaлнoтo пpaвo мoжe дa пpeдвиди caнĸция,
ĸaтo нaпpимep oбявявaнe нa дoгoвopa зa бeзлиxвeн или ocвoбoждaвaнe oт
дoпълнитeлни paзxoди (чл. 23 oт Диpeĸтивa 2008/48/EO), т.е. aнyлиpaнe нa
лиxвитe и тaĸcитe.
В заключение, съдът намира, че сключения между страните Договор за
потребителски кредит, следва да бъде прогласен за нищожен, на основание
чл.26, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД, вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради
противоречие със закона.
По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че
сключеният договор за потребителски кредит е недействителен, като
ответникът дължи само чистата стойност, като не се дължат никакви лихви,
включително законна лихва за забава от подаване на исковата молба до
окончателното плащане. Нормата на чл. 23 от ЗПК не прави разграничение
между възнаградителна и мораторна лихва, а използва родовото понятие
лихва, поради което следва да се приеме, че потребителят дължи връщане
само на чистата стойност на кредита и никакви лихви. В този смисъл е и
практиката на ВКС – Решение № 129/30.07.2024 г. по т. д. № 630/2023 г., I ТО
на ВКС, в което е прието, че прилагането на разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД в
случая не съответства на целта на Директива 2008/48/ЕО, посочена в
съображение 7 и 9, за пълна хармонизация в областта на потребителските
кредити, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и
равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни
изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски
кредити. Ето защо, в полза на кредитора не следва да се присъжда на
основание чл. 86 от ЗЗД законната лихва върху чистата стойност на
главницата, считано от подаване на исковата молба до окончателното
плащане.
По делото обаче е установено, за което не се спори между страните, че
кредиторът е предоставил на ответника сумата от 1000,00 лв. в изпълнение на
договора за кредит. Ответникът е внасял на няколко пъти суми по кредита, с
обща стойност в размер на 642,00 лева. Поради това, над този размер следва
да бъде уважен предявеният иск за главницата, а именно 358,00 лева, а за
разликата до пълния предявен размер и за останалите вземания подлежи на
отхвърляне.
По разноските:
Двете страни си направили своевременно искания за разноски. Предвид
6
изхода на спора и разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК в тежест на всяка от
страните следва да се възложи отговорността за разноски, съобразно
уважената и отхвърлената част от исковете, като предвид решението по т. 12
от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4 от 2013 г. на
ОСГТК на ВКС, съдът по делата с правно основание чл. 415 от ГПК, респ. 422
от ГПК следва да се произнесе и по дължимостта на разноските и по
заповедното производство.
Ищецът претендира за разноски за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение в заповедното производство, общо в размер на 95,99 лева и в
исковото производство в общо размер на 150,00 лева.
Ответникът е представил списък, с който претендира разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 570,00 лева.
От страните не са направени възражения за прекомерност на посочените
възнаграждения.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, направеното от ищеца искане,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски предвид
уважената част от исковата претенция, с оглед представените доказателства за
извършени деловодни разноски, в размер на 18,00 лева за исковото
производство.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищецът следва да заплати на
ответника, сума в размер на 501,60 лева, представляваща направени по
настоящото дело разноски съразмерно отхвърлената част на иска направени за
адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО спрямо П. П. В., ЕГН **********,
адрес: гр. Шумен, бул. „***“ № 26, вх. 2, ет. 4, ап. 22, че ДЪЛЖИ на „АПС
Бета България“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес: гр. София, п.к.
1404, р-н Триадица, бул. “България” № 81 В, представлявано от управителите
Петр Валента и Христо Маринов, сумата от 358,00 /триста петдесет и осем/
лева, представляваща дължима част от главница, която е в размер на 1000,00
лева по Договор за потребителски кредит № 354701/04.09.2019 г. между „Сити
кеш“ ООД и ответника, прехвърлен на ищеца с Договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 13.01.2022 г., както и лихва за забава върху
главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 14.08.2024 г. до
окончателно й изплащане, за които по чл. 410 от ГПК е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 2124/2024 г. на РС-Шумен.
ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл. 422 от ГПК,
предявен от „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и
адрес: гр. София, п.к. 1404, р-н Триадица, бул. “България” № 81 В,
представлявано от управителите Петр Валента и Христо Маринов, срещу П.
П. В., ЕГН **********, адрес: гр. Шумен, бул. „***“ № 26, вх. 2, ет. 4, ап. 22, в
7
останалата част, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА П. П. В., ЕГН **********, адрес: гр. Шумен, бул. „***“ № 26,
вх. 2, ет. 4, ап. 22, ДА ЗАПЛАТИ на „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК
********* със седалище и адрес: гр. София, п.к. 1404, р-н Триадица, бул.
“България” № 81 В, представлявано от управителите Петр Валента и Христо
Маринов, СУМАТА от 113,99 лв. (сто и тринадесет лева и деветдесет и девет
стотинки), представляващи направени от ищеца в заповедното и в исковото
производство разноски, съразмерно на уважената част от претенциите.
ОСЪЖДА „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК ********* П. П. В., ЕГН
**********, адрес: гр. Шумен, бул. „***“ № 26, вх. 2, ет. 4, ап. 22, сума в
размер на 501,60 лева, представляваща направени по настоящото дело
деловодни разноски съразмерно отхвърлената част на иска на основание чл.
78, ал. 3 от ГПК.
Решението може да бъде обжалвано пред ОС - Шумен в двуседмичен
срок от връчването му от страните.
След влизане на решението в сила, препис от същото да се приложи
ч.гр.д.№2124/24г. по описа на РС-Шумен.
Съдия при Районен съд – Шумен: _______________________
8