Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 12.04.2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение,
VI -17 състав, в закрито заседание на дванадесети април две хиляди
двадесет и първа година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
ЧЛЕНОВЕ : НЕЛИ АЛЕКСИЕВА
ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА
като разгледа докладваното от съдия Господинова ч.гр.д. № 3384 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 435, ал. 2 ГПК.
Образувано е по жалба, подадена
от длъжника по изпълнението „С. Г. Г.“ ЕАД срещу постановление от 01.12.2020
г., постановено по
изп.д. № 20217850400062
по описа на ЧСИ Л.М., с рег. № 785 в КЧСИ, с район на действие СГС, с който
съдебният изпълнител е отказал да намали по направено възражение за
прекомерност размера на разноските, дължими на взискателя за начислени такси по ТТРЗЧСИ и за заплатено адвокатско възнаграждение.
Жалбоподателят счита, че част от таксите,
които са възложени в негова тежест от частния съдебен изпълнител, не са
дължими. Такива са таксите за издаване на изпълнителен лист, за заплатените
суми за банкови комисионни, както и за начислени по ТТРЗЧСИ такси за връчване на
съобщения за прекратяване на изпълнителното производство. Жалбоподателят
посочва, че присъдените в полза на взискателя разноски за адвокатско възнаграждение
са прекомерно завишени. Счита, че присъденото в полза на тази страна адвокатско
възнаграждение следва да бъде намалено до минималния размер, определен в чл.
10, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г., който се следва за образуване на
изпълнително дело и възлиза на 200 лв., тъй като единственото извършено от упълномощения
от взискателя адвокат е това по подаване на молба за образуване на изпълнително
производство.
В приложените към жалбата мотиви
частният съдебен изпълнител посочва, че същата е неоснователна.
Софийски градски съд, след като съобрази изложените от жалбоподателя доводи
и събраните по делото доказателства, намира следното:
Жалбата е подадена в
законоустановения срок срещу акт, подлежащ на обжалване съгласно разпоредбата
на чл. 435, ал. 2 ГПК и от лице, което има право и интерес от обжалването,
какъвто е жалбоподателят, който има качеството на длъжник по изпълнението в
производството по изп.д. № 20217850400062 по описа на ЧСИ Л.М., с рег. № 785 в
КЧСИ, с район на действие СГС. Поради изложеното същата е процесуално
допустима. Разгледана по същество жалбата е частично основателна.
От представените материали по изп.д.
№ 20217850400062 по описа на ЧСИ Л.М., с рег. № 785 в КЧСИ, с район на действие
СГС е видно, че същото е образувано по молба на взискателя „К.М.“ ЕООД срещу
длъжника „С. Г. Г.“ ЕАД за събиране на сумите, присъдени с изпълнителен лист от
14.12.2020 г., издаден по гр.д. № 28971/2018 г. по описа на Софийски районен
съд, 127-ми състав, а именно на сума в размер на 50 лв., представляваща
направени в производството разноски, като вземането за получаване на тази сума
е прехвърлено от първоначалния кредитор на дружеството-взискател с договор за
цесия, който е съобщен на длъжника по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
В чл. 79, ал. 1 ГПК е предвидено, че
разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в изрично посочените
в тази разпоредба случаи.
Таксите по изпълнението, които съгласно чл. 78 ЗЧСИ се
събират за извършването на изпълнителни действия и на други действия в
производството по принудително изпълнение в размери, определени от Тарифата за
таксите и разноските към ЗЧСИ /ТТРЗЧСИ/, представляват разноски по изпълнението
и са в тежест на длъжника.
При тълкуване на нормата на чл. 70, ал. 1 ГПК заедно с тази
на чл. 70, ал. 2 ГПК, в която е предвидено, че когато таксите по изпълнението
не са внесени от взискателя, те се събират от длъжника, се налага изводът, че
разноските по заплащане на таксите по изпълнението винаги се възлагат в тежест
на длъжника, без значение дали тези такси са платени авансово от взискателя или
не. Отговорността на последния за разноските за заплащане на дължимите по
изпълнението такси, обаче, може да бъде ангажирана само ако се установи, че
определено действие е реално извършено. Извод в тази насока се налага по
аргумент от разпоредбата на чл. 79, ал. 1, т. 2 ГПК, която изрично изключва
отговорността на длъжника за разноски за изпълнителни действия, които са
изоставени от взискателя или са отменени от съда, т.е. такива, които не са
извършени или са признати за незаконосъобразно извършени. Произнасяне в този
смисъл е направено и в мотивите по т. 5 от Тълкувателно решение № 3 от
10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. по описа на ОСГТК на ВКС, където е
посочено, че отговорността на длъжника за разноски в изпълнителното
производство е деликтна, има обективен характер и е ограничена до размера на реално
извършените в производството разноски, които са направени във връзка с изпълнението
и са били необходими за принудителното реализиране на вземането. В
тълкувателното решение е налице произнасяне и за това, че длъжникът не отговаря
за онази част от разноските, чието извършване не е било необходимо с оглед на
реализиране на вземането, както и за тези, които са били извършени във връзка с
изпълнителни способи, които са останали нереализирани, тъй като взискателят е
бил удовлетворен чрез други способи, както и за разноските, които са направени
във връзка с изпълнителни способи, насочени върху имущество, което не е
съществувало в патримониума му към момента на предприемане на изпълнението,
когато тази липса е обективна, т. е. не е вследствие на негово действие или
поведение, което е непротивопоставимо на взискателя. В т. 5 от тълкувателното
решение е налице изрично произнасяне за това, че изпращането на запорно
съобщение до банка в хипотезата, при която съдебният изпълнител е получил на
основание чл. 508, ал. 1 ГПК отговор, че длъжникът няма сметка в съответната
банка, представлява действие по налагане на запор, но длъжникът не отговаря за
разноските по извършването му и те остават за сметка на взискателя.
С оглед на горното в случая се установява, че само част
от разноските за дължими такси по ТТРЗЧСИ, които съдебният изпълнител е
определил, са такива, които следва да бъдат възложени в тежест на длъжника по
изпълнението „С. Г. Г.“ ЕАД. Това са тези за заплатени от взискателя такси за
образуване на изпълнителното дело в размер на 20 лв. и за връчване на покана за
доброволно изпълнение в размер на 20 лв. Действията, за които са начислени
описаните такси се установява, че към момента са реално извършени от съдебния
изпълнител, че са били необходими, както и че размерът на начислените за тях
такси съответства на този, определен в т. 1 и т. 5 ТТРЗЧСИ. Общият размер на
тези такси е 40 лв. без ДДС и 48 лв. с ДДС.
В тежест на длъжника трябва да се възложат и разноските
за заплатена от взискателя по сметка на съда такса за издаване на изпълнителен
лист в размер на 5 лв., за които по изпълнителното дело са представени
доказателства, че са реално извършени. Производството по издаване на
изпълнителния лист се развива пред съда и предхожда образуването на изпълнителното
дело. То обаче не е част от образувания пред съда граждански процес, тъй като
за да бъде издаден изпълнителен лист, той трябва да е приключил с окончателен
съдебен акт, който има характер на изпълнително основание. С оглед на това и
при съобразяване на систематичното място на разпоредбите за издаване на
изпълнителния лист в ГПК, които се намират в общите положения на част пета на
ГПК „Изпълнително производство“, се налага извода, че производството по
издаване на изпълнителен лист е част от изпълнителното производство, поради
което и разноските, направени от кредитора в тази връзка се включват в
разноските за изпълнението по смисъла на чл. 79, ал. 1 ГПК и следва да се
съберат от съдебния изпълнител извън сумите по изпълнителния лист. Това се
приема в практиката на ВКС – Определение № 617/ 16.12.2013 г., постановено по
ч.гр.д. № 6154/2013 г. по описа на ВКС, I гр.о.
Останалите начислени от съдебния изпълнител такси не
могат да се възложат в тежест на длъжника. На първо място това е таксата за
налагане на запор върху вземанията на длъжника за получаване на суми по сметки
в една банка. Това е така, тъй като тя е начислена за изпълнителен способ, който
не може да се заключи, че е довел до удовлетворяване на взискателя, като насочен
върху имущество, което е съществувало в патримониума на длъжника към момента на
предприемане на изпълнението – по делото няма информация длъжникът да е имал
открити банкови сметки с налични суми по тях в „Юробанк България“ АД, до която банка
е изпратено запорно съобщение в хода на изпълнителното производство.
Не следва да се възлагат за заплащане от длъжника и
таксите за изпращане на три броя съобщения за връчване на постановление за
прекратяване на делото и за вдигане на наложени запори в размер на 72 лв. с ДДС,
тъй като от представените преписи от документи по изпълнителното дело не се
установява към настоящия момент такива действия да са извършени в хода на
принудителното изпълнение – изпълнителното дело не е прекратено с постановление
и не са предприемани действия за връчване на такъв акт на страните, а наложените
в изпълнителното производство запори не са вдигнати. Освен това за
осъществяване на действието по вдигане на наложени запори в ТТРЗЧСИ не е
предвидено да се начислява такса, каквато
е регламентирано да се начислява за налагане на запора съгласно т. 9
ТТРЗЧСИ, както и за вдигане на наложена възбрана съгласно т. 10 ТТРЗЧСИ. Ето
защо и липсва основание за частния съдебен изпълнител изобщо да начисли такси
за извършване на действия по вдигане на наложени запори.
Не се установява да е настъпило основание за съдебния
изпълнител да начисли и такса по т. 3 ТТРЗЧСИ, тъй като в документите по
изпълнително дело липсват такива, от които да е видно, че съдебният изпълнител
е извършил справки за длъжника и неговото имущество.
В тежест на длъжника не следва да се присъждат и разноски
за заплатени банкови такси, тъй като те не представляват разноски по
изпълнението по смисъла на чл. 79 ГПК.
Предвид изложеното актът на
съдебния изпълнител, с който е отказал да намали възложените в тежест на
длъжника разноски следва да бъде отменен за сумата от 0, 91 лв. – банкова
такса, платена във връзка с искането за издаване на изпълнителен лист, както и
за сумата над 48 лв. с ДДС до размера от 168 лв. с ДДС, представляващи
начислени обикновени такси по ТТРЗЧСИ.
В частната
жалба жалбоподателят твърди, че неправилен е и актът на съдебния изпълнител в
частта, с която е отказано намаляване на възложените в негова тежест разноски
за заплатено от взискателя адвокатско възнаграждение за защита в хода на
изпълнителното дело, както и за начислена такса по т. 26 ТТРЗЧСИ.
Установява се, че по изпълнителното дело взискателят „К.М.“ ЕООД, е
представляван от адвокат М.Л., като в хода му и
преди изпълнителното производство да бъде приключено са представени
доказателства, че тази страна е заплатила в полза на упълномощения адвокат възнаграждение
в размер на 400 лв. Това е видно от преводно нареждане за извършен превод на
сумата от 400 лв. От посоченото в документа
основание за извършване на превода се установява, че заплатената сума
представлява възнаграждение на адвокат, дължимо от „К.М.“ ЕООД за действия по
изпълнително дело срещу „С. Г. Г.“ ЕАД, които юридически лица са страните по
процесното изпълнително дело. С оглед на това съдът приема, че сумата от 400
лв., представлява платено възнаграждение за осъществени от адвоката действия
точно по изп.д. № 20217850400062 по описа на ЧСИ Л.М., с рег. № 785 в КЧСИ, с
район на действие СГС.
Длъжникът е направил възражение
по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на така заплатеното в полза на
процесуалния представител на взискателя адвокатско възнаграждение, което е
оставено без уважение от съдебния изпълнител, който е счел, че не са налице предпоставките
на чл. 78, ал. 5 ГПК.
В хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК
съдебният изпълнител съответно съдът в производството по обжалване на акта на
съдебния изпълнител не могат да присъждат разноски за заплатено от взискателя адвокатско
възнаграждение за защита в изпълнителното производство в размер по - нисък от
минимално определения такъв съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, а
именно под размера за съответния вид работа, предвиден в Наредба № 1 от
09.07.2004 г., издадена от Висшия адвокатски съвет /Наредбата/.
В случаите на осъществена
защита по изпълнителното производство, какъвто е настоящия, минималните размери
на адвокатските възнаграждения са определени в чл. 10 от Наредбата в редакцията
на нормата, която е била действаща към датата на сключване на договора за
правна защита и съдействие от 21.01.2021 г.,
както и на извършване на плащането на уговореното адвокатско възнаграждение /в
тази насока е практиката на ВКС - Определение № 499/ 19.07.2019 г., постановено
по ч. т. д. № 3019/2018 г. по описа на ВКС, II т.о./. В
посочената разпоредба е предвидено, че за процесуално представителство, защита
и съдействие по изпълнително дело се дължи възнаграждение за образуване на
изпълнително дело в размер на 200 лв. /чл. 10, т. 1 от Наредбата/ и възнаграждение
за процесуално представителство, защита и съдействие на страните по
изпълнително дело и извършване на действия с цел удовлетворяване на парични
вземания, което предвид размера на вземането на взискателя, който възлиза на
сумата от 50 лв., е в
размер на 200 лв. / чл. 10, т. 2 от
Наредбата/.
От договора за правна защита и
съдействие от 21.01.2021 г.
се установява, че на адвокатa е възложено да извършва както правни действия по
образуване на изпълнително производство срещу длъжника „С. Г. Г.“ ЕАД, така и
действия по водене на изпълнителното дело, които безспорно имат за цел да бъде
постигнато удовлетворяване на паричното вземане. Ето защо и минималният размер
на възнаграждението, което се следва на адвоката, е този по чл. 10, т. 1 и т. 2
от Наредбата и възлиза на 400 лв.
Предвид изложеното се налага
изводa, че в случая в полза на
взискателя не може да се присъди адвокатско възнаграждение под 400 лв., без
значение каква е правната и фактическа сложност на делото и какви и колко
процесуални действия е извършил упълномощеният от него адвокат за събиране на
присъдените в негова полза суми. Претендираното от взискателя и платено в полза
на упълномощения адвокат възнаграждение е равно на тази сума, поради което
разноските за неговото заплащане не могат да бъдат намалени в хипотезата на чл.
78, ал. 5 ГПК и следва да бъдат възложени изцяло в тежест на длъжника. Това
прави подадената частна жалба в тази й част неоснователна. Съдът констатира, че съдебният изпълнител е
изчислил правилно дължимата по т. 26 ТТРЗЧСИ пропорционална такса, като е
съобразил размера на присъденото вземане и този на разноските за адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лв.
В производството пред съда по
произнасяне по правилността на акта на съдебния изпълнител, с който е
разпределена отговорността за разноски в изпълнителното производство, не се
следват разноски за страната, в полза на която то е приключило.
Така мотивиран
съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ постановление от 01.12.2020 г., постановено по изп.д. № 20217850400062 по описа
на ЧСИ Л.М., с рег. № 785 в КЧСИ, с район на действие СГС, в частта, с която
съдебният изпълнител е отказал да намали по направено възражение
разноските по изпълнението, които се възлагат в тежест на длъжника „С. Г. Г.“ ЕАД, за сумата от 0, 91 лв. – банкова
такса, платена във връзка с искането за издаване на изпълнителен лист, както и
за сумата над 48 лв. с ДДС до размера от 168 лв. с ДДС, представляващи
начислени обикновени такси по ТТРЗЧСИ, посочени в поканата за доброволно
изпънение.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната
жалба, подадена от „С.
Г. Г.“ ЕАД срещу постановление от 01.12.2020 г., постановено по изп.д. № 20217850400062 по описа
на ЧСИ Л.М., с рег. № 785 в КЧСИ, с район на действие СГС, в останалата му обжалвана
част.
Решението не подлежи на обжалване
на основание чл. 437, ал. 4 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.