№ 1087
гр. Плевен, 15.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на десети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Милена Св. Томова
при участието на секретаря Анета Хр. Йотова
като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело №
20244430107371 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по обективно съединени искове с правно основание
чл.422, ал.1, вр.чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 и ал.2, вр.чл.79 ЗЗД, вр. с
чл.86 ЗЗД, вр.99 ЗЗД.
Пред ПлРС е депозирана искова молба от “АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА
ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: *** против К. С. Ш., ЕГН-**********, в която се твърди, че
процесните вземания произтичали от Договор за паричен заем № *** между
„Вива Кредит" ООД като Заемодател и К. С. Ш. като Заемател, сключен при
условията на Закона за потребителския кредит. Сочи се, че с подписването на
договора за паричен заем, Заемателят удостоверил, че е получил Стандартен
европейски формуляр, посочващ индивидуалните условия по паричния заем.
Твърди се, че съгласно сключения договор, Заемодателя се задължил да
предостави на Заемателя сума в размер на 5000 лв., като с подписването на
процесния договор последният удостоверил, че е получил същата. Длъжникът
се задължил да върне отпуснатата сума, ведно с дължимата договорна лихва в
размер на 1700.98 лв., съгласно условията на сключения договор, като заплати
общо сума в размер на 6700.98 лв. на 39 двуседмични погасителни вноски.
1
Излага се, че размерът на ГПР по договора бил фиксиран и определен в
съответствие с изискванията на чл. 19 ал. 2 от ЗПК, съгласно формулата по
Приложение № 1 към ЗПК и включвал единствено договорената между
страните възнаградителна лихва.
Твърди се, че по процесния договор за паричен заем, ответницата К. С.
Ш. извършвала плащания в общ размер на 1523.74 лв. Сочи се, че към
момента на завеждане на делото, дължимата главница била в размер на
4513.74 лв.
Излага се, че за ползването на предоставената заемна сума по процесния
Договор за паричен заем, ответницата дължала договорна лихва в размер на
1328.14 лева за периода от 23 май 2022 г.- датата на първата вноска до 06
ноември 2023 г. - датата на настъпване на падежа на договора.
Навеждат се доводи, че ответницата е трябвало да изплати целия заем на
06 ноември 2023 г. г. - последната падежна дата, като от тогава до подаването
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист,
както и на исковата молба, сроковете по всички падежи на остатъчните вноски
били изтекли, като било дължимо и обезщетение за забава върху непогасената
главница, в размер на 331.66 лева от 07 ноември 2023 г. г. -датата, следваща
деня на последната погасителна вноска на паричния заем до датата на
подаване на заявлението - 06 ноември 2023 г., ведно със законната лихва върху
главницата от момента на подаване на заявлението до окончателното
изплащане на дължимите суми.
Твърди се, че по силата на сключен Рамков договор за прехвърляне на
парични задължения (Цесия) от 01.12.2016 г. на основание чл. 99 от ЗЗД и
Приложение № 1 към него от 03.04.2024 г., подписано между „Вива Кредит"
ООД и „Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД, вземането
било прехвърлено в полза на ищеца изцяло с всички привилегии, обезпечения
и принадлежности.
Излага се, че процесните вземания били претендирани по реда на чл.410
от ГПК и в производството по ч.гр.д.№6208/2024г. по описа на ПлРС била
издадена съответна заповед за изпълнение, но поради постъпило възражение
от длъжника в законоустановения срок били дадени указания на заявителя за
предявяване на установителен иск за съществуване на вземанията му.
Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на
2
решение, с което да се признае за установено съществуването на вземанията
на ищеца спрямо ответницата за сумите, за които е издадена заповедта за
изпълнение в производството по ч.гр.д.№6208/2024г. Претендират се и
направените по делото разноски.
Ответницата К. Ш., чрез назначения особен представител адв.Ч. Д. е
депозирала писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК, с който оспорва
исковите претенции. Релевира възражение за нищожност на клаузата на чл.1,
ал.3 от процесния договор. Счита, че с твърдените от ищеца плащания в общ
размер на 1 523,74лв. са били погасени частично задължения за договорна
лихва и главница.
Съдът като прецени събраните в хода на производството доказателства и
обсъди доводите на страните намира за установено следното от фактическа
страна :
От приложеното ч.гр.д. №6208/2024г. по описа на ПлРС се установява,
че исковете са предявени в законоустановения едномесечен срок от даване на
указанията на заповедния съд, поради което съдът ги намира за допустими.
От приложените преписи на Предложение за сключване на договор за
паричен заем, Приложение към същото и Договор за паричен заем ***
сключен между „Вива Кредит” ООД, в качеството на заемодател и
ответницата К. С. Ш., в качеството на заемател се установява, че по силата на
постигнато между същите съглашение, заемодателя е предоставил на
заемателя заем в размер на 5000лв.
Според обективираното в чл.1, ал.3, ал.3 и ал.4 от Договора, заемателят
избрал доброволно да се ползва от допълнителна услуга по експресно
разглеждане на документи, за което дължал такса в размер на 3106,35лв.,
платима разсрочено с отделните погасителни вноски.
Видно е от отразеното в чл.4, ал.1 от Договора, че заемателя се задължил
в 3-дневен срок от усвояване на сумата по заема да предостави на заемодателя
едно от следните обезпечения на задълженията му по съглашението, а именно:
1. Поръчител- физическо лице, което да представи на Заемодателя бележка от
работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на представяне и да
отговаря на следните изисквания: да е навършило 21- годишна възраст, да
работи по безсрочен трудов договор, да има минимален стаж при настоящия
си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1 000
3
лв., през последните 5 години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или
да има кредитна история със статус “период на просрочие от 0 до 30 дни“, да
не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за
паричен заем в качеството си на заемател или 2. Банкова гаранция, която е
издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на
Заемателя по договора, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. В
чл. 4 ал. 2 от договора е предвидено, че страните се съгласяват, че в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в
ал. 1, Заемателят дължи неустойка в размер на 2070,90лв., като страните се
уговарят неустойката да се разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка
от погасителните вноски, посочени в чл.2, ал.1, т.4, като в този случай
дължимата вноска е в размер на 304,57 лева, а общото задължение по
договора става в размер на 11878,23лв.
Според обективираното в чл.2 от договора, ответницата е следвало да
върне предоставената й в заем сума на 39 броя месечни вноски с посочени
дати на падеж на всяка от тях. При това е посочен в чл.5 фиксиран годишен
лихвен процент по заема в размер на 49,36 % и в чл.8 годишен процент на
разходите в размер на 49,36%.
Ищецът признава извършени от ответницата плащания по процесния
договор, направени към кредитодателя, в размер на общо 1523,74лв., от които
486,26лв. са осчетоводени за погасяване на главница; 372,84лв. за договорна
лихва; 265,50лв. за неустойка и 399,14лв. за такса експресно разглеждане.
Ответницата не твърди и не представя доказателства за други плащания.
Установява се от приложения препис на Рамков договор за цесия от
01.12.2016г. и препис-извлечение от Приложение №1 към него от 03.04.2024г.,
че заемодателя „Вива кредит” ООД е прехвърлил на ищеца „Агенция за
контрол на просрочени задължения” АД вземанията, произтичащи от
процесния договор за заем, сключен с ответницата К. Ш.. Представено е и
потвърждение за извършената цесия от цедента.
От представения препис на пълномощно, изходящо от „Вива кредит”
ООД, чрез представляващия го, че дружеството е упълномощило цесионера
„Агенция за контрол на просрочени задължения” да уведоми от името на
цедента всички длъжници по вземанията, които са били цедирани по силата
на сключения договор за цесия от 01.12.2016г. Това касае и цесиите,
4
извършени във формата на допълнителни приложения към сочения договор.
Видно е от приложения препис на уведомление, изходящо от ищеца и
адресирано до ответника, че с него е било предприето уведомяване на
длъжника за извършената цесия на вземанията, произтичащи от процесния
договор за заем. Не са ангажирани доказателства, че същото е достигнало до
адресата.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
Установи се в производството по делото възникнало облигационно
правоотношение между ответницата, в качеството на заемател и „Вива
кредит” ООД, в качеството на заемодател по сключен между тях договор за
заем №***
За да прецени какви вземания са съществували в полза на кредитора по
процесния договор, съдът извърши преценка валидността на договорните
клаузи, от които произтичат претендираните вземания, цедирани на ищеца,
като разглеждащия спора съд е задължен служебно да следи за наличието на
неравноправни клаузи и нищожност на договорите за кредит с потребители
физически лица. А в случая ответницата има качеството на потребител по
смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
Извършвайки тази преценка, съдът намира, че е налице нищожност на
процесния Договор за паричен заем, сключен на 09.05.2022г. между цедента
„Вива Кредит“ ООД и ответницата К. Ш., поради неспазване изискването на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
С нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е предвидено, че договорът за
кредит задължително следва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита.
Установи се, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен
процент на ГПР 49.36%, т. е.формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал.
1, т. 10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Съдът обаче намира, че този размер не отразява действителният такъв,
тъй като не включва регламентираните неустойка в размер на 2070,90лв. по
чл.4, ал. 3 и Такса за бързо разглеждане в размер на 3106,35лв. по чл.1, ал.3,
които съдът намира, че следва да са включени в ГПР.
5
Съобразявайки разясненията, дадени от СЕС при тълкуване Правото на
ЕС в Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C 714/22, сезирания с настоящия
спор съд изследва дали предвидените неустойка и такса експресно
разглеждане попадат в рамките на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ по смисъла на 3, буква ж) от Директива 2008/48, а оттам и на
понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква и).
За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на
Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C 686/19,
EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C 377/14,
EU:C:2016:283, т. 84).
Настоящият съдебен състав приема, че в случая регламентираните като
неустойка и такса експресно разглеждане задължения на кредитополучателя
да заплати на кредитора сума за непредоставяне на обезпечение и за
експресно разглеждане на документи представляват точно такъв разход,
свързан с договора и известен на кредитора още при сключването му.
На първо място, съдът намира, че постигането на съгласие по клаузите
на чл.4 и чл.1, ал.2-3 от Договора е условие за сключването му и предоставяне
на заемната сума. Касае се за клаузи, които са част от бланкови договори по
предоставяни от финансовата институция кредити и не се установява от
доказателствата по делото да е имало възможност за кредитополучателя да
влияе върху съдържанието на процесния договор, изключвайки тези клаузи.
В същото време, разглеждайки предвидените обезпечения в чл.4, съдът
счита, че второто от тях - предоставянето на безусловна банкова гаранция, е
очевидно неизпълнимо за кредитополучател, молещ за заем в размер на
5000лв. В случай, че би могъл да осигури такава банкова гаранция, той би
получил кредит от банка, а не би се обърнал за услуга към небанкова
институция. На следващо място, специално предвидените изисквания, на
които следва да отговарят поръчителите са реално неизпълними в краткия
тридневен срок. Пооради това, съдът намира, че поставеното в чл.4, ал.1 от
Договора изискване за обезпечаване поначало е неизпълнимо от длъжника и
това е било ясно на двете страни по правоотношението, в това число на
6
кредитора, още при подписване на съглашението им.
Поради това, предвидената като неустойка сума, дължима при
непредставяне на обезпечението, е изначално определена като част от
плащанията на заемателя и включена в погасителния план, дължима с всяка
месечна вноска.
В същото време, макар и наречена неустойка, тя очевидно не
съответства на въведените й от Закона функции да служи за обезпечение,
обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения.
На заемателят е отпуснат кредит в размер на 5000 лв., а уговорената и
начислена неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение е в размер на 2070,90лв., т. е. близо половината от главницата по
заема. Освен това неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на
непарично задължение /компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е
уговорена за забава за неизпълнение на вноските по заема и за периода на
неизпълнението, поради което е изключено да се приеме, че размерът й се
получава твърде висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и
това се дължи на периода на неизпълнение от страна на ответника. На
практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение
на задължението за внасяне на договорените вноски. Основното задължение
на длъжника по договора за заем е да върне предоставените му в заем парични
средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и
съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната
неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с
неустойката не се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и
обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на
кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури
длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на
договорните задължения, като проверката за кредитоспособността на
потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на
кредита, за което на кредитора са предоставени редица правомощия да
изисква и събира информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и едва след анализа й да
прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното задължение за
представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил
предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си
7
клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от
неизпълнението на това свое задължение. Не може да се приеме, че изпълнява
и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя
отнасящо се до осигуряване на поръчители не е определено като
предварително условие за сключване на договора, а регламентираните
изисквания към поръчителите съдът преценява като утежнени и затрудняващи
получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в
предвидения 3 - дневен срок от усвояване на сумата на договора за заем, като
по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и
равнопоставеност на страните. Това цели да създаде предпоставки за
начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните вноски е
включена част от нея, т. е. води до оскъпяване на заема. Неустойката не е
обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за
връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът
би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за
заем задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното
задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на
обезпечение чрез поръчителство.
След като не отговаря на регламентираните от Закона функции на
неустойката и при неизбежното й следване като задължение в тежест на
потребителя, ясно и на двете страни още изначално при подписване на
договора, съдът намира, че се касае и за конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по кредита, предоставен на ищеца.
При преценката по отношение на регламентираната такса за експерсно
разглеждане, съдът съобразява установената практика на СЕС, като например
Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/2022 г., в което е прието, че чл. 3, б.
„ж“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23
април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна
на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че
разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за
потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет
при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, попадат в обхвата на понятието „общи разходи
по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
8
понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3,
буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за
получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. В случая,
регламентираната в чл.1, ал.2-3 такса за експресно разглеждане покрива
сочените критерии, т.к. закупуването на тази услуга на практика се явява
задължително за сключване на договора – не са налице доказателства за
съществуваща за потребителя възможност да влияе на съдържанието на
включените в договора бланкетни клаузи, налични във всеки един такъв, по
който кредитора предоставя заемни средства. Изначално е било ясно на
кредитора, че заема се оскъпява с надхвърлящата половината от главницата
такса за експресно разглеждане, която е посочена и като част от погасителните
вноски в самия договор.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че предвидените в договора
неустойка и такса експресно разглеждане попадат в рамките на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на чл.3, буква ж) от
Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква
и).
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент, който
към момента на сключване на договора е бил 0.0 %, плюс 10 %), което
означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от
взетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4, са
нищожни по аргумент от чл. 19, ал. 5 ЗПК. В договора е посочено, че размерът
на ГПР по кредита е 49,36 %, а е безспорно, че в него не са включени
разходите по процесните клаузи за неустойка и такса за експресно
разглеждане, който общо надхвърлят по размер главницата, която е била
предоставена в заем. Така, включвайки неустойката и таксата за екпресно
разглеждане към приложимия по договора размер на ГПР, несъмнено това би
довело до превишение на посоченото ограничение в размера на ГПР от 50%.
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за
заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата
9
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати
по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.
Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на
императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. А съгласно чл.22 от ЗПК
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2
и чл.12, ал.1, т.7 - т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
При съобразяване на така установената недействителност, съдът
намира, че ответницата К. Ш. е дължала по сключения с „Вива Кредит“ ООД
Договор за паричен заем №*** единствено главницата в размер на 5000лв.
Поради това с внесените от нея суми в общ размер на 1523,74лв. е била
погасено единственото съществуващо вземане, а именно това за главница в
размер на 5000лв. Неоснователно кредитора е осчетоводил като погасявани
договорна лихва, неустойка и такса за експресно разглеждане, които при
установената недействителност на договора за кредит, на основание чл.22, във
вр. с чл.10, ал.1, т.10 от ЗПК, не са били дължими, както повелява
разпоредбата на чл.23 от ЗПК.
При отчитане на извършените плащания за погасяване на главницата,
непогасена е останала такава в размер на 3476,26лв. (5000-1523,74) и именно
тази сума ответницата К. Ш. е дължала на кредитодателя „Вива Кредит“ по
процесния Договор за заем от 09.05.2022г.
От представените преписи на Рамков договор за цесия от 01.12.2016г. и
Приложение №1 към него от 03.04.2024г. се установи, че вземанията,
произтичащи от процесния договор за кредит са били прехвърлени от
заемодателя „Вива Кредит” ООД в полза на ищеца „Агенция за контрол на
просрочени задължения” АД на 03.04.2024г.
Съгласно разпоредбата на чл.99, ал.4 от ЗЗД цесията има действие
спрямо длъжника от деня, когато му бъде съобщена от предишния кредитор.
Безспорно е, че правно релевантно е уведомлението, извършено от цедента, а
не и такова от цесионера.
10
Както приема ВКС в практиката си, няма пречка предишният кредитор
да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като
негов пълномощник. Това упълномощаване не противоречи на целта на
разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД, а длъжникът може да се защити
срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице като поиска
доказателства за представителната власт на новия кредитор.
В случая, както се установи от доказателствата по делото, цесионера
„Агенция за контрол на просрочени задължения” АД е предприел уведомяване
на длъжника за извършената цесия, в качеството на пълномощник на цедента
„Вива Кредит” ООД, съгласно изрично пълномощно за това действие.
Съдът намира, че уведомяването не е надлежно сторено преди
депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК, т.к. няма представени
доказателства в тази насока.
Въпреки горното, обаче, уведомителното писмо, заедно с
пълномощното от цедента е връчено на ответника по реда на чл.47, ал.5 от
ГПК, като приложение към исковата молба. Както приема трайната практика
на ВКС, получаването на уведомлението в рамките на съдебното
производство по предявен иск за прехвърленото вземане следва да бъде
съобразено по правилото на чл.235, ал.3 от ГПК.
С оглед приетото за редовно връчване на уведомлението като
приложение към исковата молба, съдът счита, че цесията, извършена
посредством Приложение №1 от 03.04.2024г. към Рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания от 01.12.2016г., е породила действие спрямо
ответницата и тя дължи плащане на произтичащите от процесния договор за
заем задължения в полза на цесионера „Агенция за контрол на просрочени
задължения” АД.
Това обаче се отнася само за съществуващите в полза на цедента
вземания, а в настоящия случай се установи, че ответницата е дължала към
заемодателя само непогасена главница в размер на 3476,26лв. и единствено
това вземане е прехвърлено на цесионера „Агенция за контрол на просрочени
задължения“.
Ответницата дължи и обезщетение за забава по правилото на чл.86, ал.1
от ЗЗД в размер на законната лихва върху главницата за процесния период от
11
датата, следваща датата на падеж на последната вноска – 07.11.2023г. до
24.09.2024г. Установява се при използване на онлайн калкулатор за законна
лихва, че дължимата такава върху непогасената главница от 3476,26лв. за
посочения период се изчислява на 425,22лв. Кредиторът е претендирал по-
малка по размер мораторна лихва – 331,66лв. и тя е изцяло дължима.
Предвид изложеното, съдът счита, че исковата претенция се явява
основателна и доказана до размера на сумата от 3476,26лв., представляваща
непогасена главница по процесния договор за заем и сумата от 331,66лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 07.11.2023г. до 24.09.2024г. и
следва да бъде уважена , като се признае за установено съществуването на
тези вземания.
Претенцията в останалата част – за установяване съществуването на
вземания за главница над сумата от 3476,26лв. до пълния претендиран размер
от 4513,74лв. и за договорна лихва в размер на 1328,14лв. се явява
неоснователна и недоказана и следва да се отхвърли като такава.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК съдът следва да
се произнесе по направените разноски в заповедното и исковото
производство, при съобразяване приетото в т.12 от Тълкувателно решение от
18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК. В заповедното производство са били
сторени разноски за държавна такса в размер на 123,47лв., а разноските за
юрисконсултско възнаграждение се определят от съда на 50лв. по правилото
на чл.78, ал.8 от ГПК, изм. ДВ бр.8 от 2017г., във вр. с чл.37, ал.1 от Закона за
правната помощ, във вр. с чл.26 от Наредбата за заплащане на правната помощ
или общо разноски в размер на 173,47лв. Съразмерно уважената част от иска,
ответницата дължи част от тези разноски – в размер на 76,72лв. В исковото
производство ищеца е направил разноски за държавна такса в размер на
123,47лв., за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100лв., определено
по правилото на чл.78, ал.8 от ГПК, във вр. с чл.25, ал.1 от НПП, за
възнаграждение на особен представител в размер на 865лв. (ищецът е внесъл
900лв., но в.о.с.з. на 10.07.2025г. е определено възнаграждение на особения
представител в размер на 865лв., а разликата от 35лв. е постановено да се
върне по посочена от ищеца банкова сметка) или общо 1088,47лв. С оглед
изхода на спора и съразмерно уважената част от иска, ответницата дължи за
исковото производство разноски в размер на 675,02лв.
12
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422, ал.1 от ГПК, че
К. С. Ш. с ЕГН **********, с настоящ и постоянен адрес ***, ДЪЛЖИ на
“АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД с
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, следните суми : сумата от
3476,26лв., представляваща главница по Договор за паричен заем №*** и
сумата от 331,66лв., представляваща лихва за забава за периода от
07.11.2023г. до 24.09.2024г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 29.10.2024г. до окончателното изплащане на вземането, за които
вземания е издадена Заповед за изпълнение №3530 от 29.10.2024. по ч.гр.д.
№6208/2024г. по описа на ПлРС, като ОТХВЪРЛЯ иска в останалата част за
установяване съществуването на вземания за главница над сумата от
3476,26лв. до пълния претендиран размер от 4513,74лв. и за договорна лихва в
размер на 1328,14лв. за периода от 23.05.2022г. до 06.11.2023г., като
НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК К. С. Ш. с ЕГН **********,
с настоящ и постоянен адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на “АГЕНЦИЯ ЗА
КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД с ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: ***, следните суми: сумата от 76,72лв.,
представляваща разноски за заповедното производство и сумата от 675,02лв.,
представляваща разноски за исковото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд с
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
13