РЕШЕНИЕ
№ 287
гр. Пловдив, 17.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно
гражданско дело № 20245300502186 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258, ал.1 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Неткредит“ ООД против Решение №
2814/20.06.2024г., пост. по гр.д.№ 2989/2024, ПРС, в частта, в която е признато за
установено в отношенията между страните В. В. В. и „Неткредит“ ООД, че
сключеният между тях договор за потребителски кредит № *** от *** г. е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Жалбоподателят „Неткредит“ ООД поддържа, че решението е неправилно.
Счита, че по делото не е доказано, че сключването на договора за гаранция е бил
задължително условие за сключване на договора за кредит, поради което и няма
основание да бъде отчитан при определяне на ГПР. Поддържа, че ищецът дори не е
уведомил кредитора, че възнамерява да сключва договор за гаранция, за да бъде
включено възнаграждението на гаранта в ГПР. Счита, че съдът е допуснал
процесулано нарушение, като не е допуснал извършването на съдебно-компютърна
експертиза, както и като не се е произнесъл по искането за поставяне на въпроси към
ищеца. Моли за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което
предявеният иск бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира се юрисконсултско
1
възнаграждение и разноски.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от В. В. В., в който се поддържа
правилност на постановеното решение. Развива съображения, че в процесния договор
не е посочен реалния ГПР и е бил въведен в заблуждение относно оскъпяването на
кредита. Поддържа и че предвиждането за заплащане на договорна гаранция води до
заобикаляне на чл.19, ал.4 от ЗПК. Тези пороци , съставляват заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл.68 от ЗЗП и водят до нищожност на договора за кредит.
Моли за потвърждаване на решението.
Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице –
ответник, останал недоволен от постановеното съдебно решение, откъм съдържание е
редовна, поради което и се явява допустима.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по
въпроса относно валидността на решението и допустимостта в обжалваната му част.
Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във въззивната
жалба.
По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение,
съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск,
който му е подсъден, произнесъл се е в законен състав.
Очертаният във въззивната жалба предмет на въззивното производство е спорът
относно задължителността на договора за гаранция и дали той дава отражение при
формиране на ГПР по основния договор.
За да уважи иска за нищожност на договора, съдът е приел, че същият съдържа
клаузи, които водят до неговото оскъпяване, без това да е намерило отражение в
посочения ГПР. Предвидено е задължително предоставяне на гаранция и то в
изключително кратък срок от сключване на договора или при неизпълнение на това
задължение – заплащане на неустойка, която е в размер значително по-висок от
заемната сума. При посочен в договора ГПР от 49,65% , включването на разходите за
заплащане на гаранция или за заплащане на договорната неустойка би оскъпило
значително самия кредит и стойността на ГПР би надхвърлило максималния ,
допустим от закона размер. Квалифицирал е сочената клауза като нелоялна търговска
практика, целяща подвеждане на потребителя и препятстваща го да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора.
От фактическа страна по делото е безспорно, че страните са сключили
процесния договор за заем от ***г., съгл. който е предоставен заем от 1700лв., за срок
от 18 месеца, при договорна лихва от 41% и ГПР – 49,65%. В чл.4, ал.3 път е записано
2
задължение на кредитополучателя за предоставяне на гаранция, съобразно общите
условия в срок до следващия ден или заплащане на неустойка в размер на 2304лв.
Представен е и договор за гаранция, съобразно който се дължи месечно
възнаграждение в размер на 114лв. за срока на договора, т.е. общо дължимото
възнаграждение е в размер на 2052лв.
Пред настоящата инстанция е допусната и приета СТЕ, поискана от кредитора
жалбоподател, която е приета без оспорвания от страните и която установява, че он
лайн комуниказията по подаване на заявка за договдор за кредит , одобрението му и
сключване на договор за застраховка са протекли в един и същи ден, в рамките на 10
минути.
При така установеното, съдът намира, че договорът за кредит е недействителен
поради нарушаване на императивни изисквания на ЗПК. Поставянето на задължително
условие в договора за сключване на договор за гаранция, без разходите по него да са
включени в ГПР , респ. поставяне на условие за дължимост на договорна неустойка
без тези разходи отново да са включени в ГПР съставлява заблуждаваща и нелоялна
търговска практика. В сключването на който и да е от посочените разходи в общия
процент от разходи, в случая се заобикаля законово установения максимум на
разходите по този вид потребителски договори. Така потребителя е поставен в
неравностойно положение. След като този допълнителен и задължително необходим за
сключване на договора разход /било за заплащане на суми по договора за гаранция,
било за заплащане на договорна неустойка, като и двата разхода надвишават
номинално отпуснатия заем/ не е включен в посочения в самия договор ГПР, то е
налице нарушение на изискването по чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК за съдържанието на
договора за потребителски кредит. Съгласно императивната норма на чл.22 от ЗПК
нарушението на нормата на чл. 11, ал.1, т. 10 от същия закон води до недействителност
на договора за потребителски кредит. Това обуславя извода за основателност на
предявения иск за обявяване на процесния договор за недействителен.
В същия смисъл е и разрешението дадено от СЕС в Решение от 13.03.2025г. по
дело С-337/23, в което е разяснено, че разходите за поръчител в водят до
увеличаването на общия размер на дълга, респ. ГПР.
Обжалваното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено.
На осн.чл.78 от ГПК във вр. с чл.38 от ЗА жалбоподателят ще следва да заплати
на адв.М. М., пълномощник на въззиваемата страна сумата от 480лв. с ДДС за
адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ и съдействие във
въззивното производство.
С оглед на изложеното съдът
3
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2814/20.06.2024г., пост. по гр.д.№ 2989/2024, ПРС, в
обжалваната част.
В необжалваната част решението е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА “Неткредит“ ООД, ЕИК 20153421, да заплати на адв. М. В. М., АК-
***, личен № **********, да оказана плавна помощ и съдействие на въззиваемия В. В.
В., сумата от 480лв. с ДДС, адвокатско възнаграждение на осн. чл.38 от ЗА.
Решението е окончателно и не подлежи обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4