№ 1414
гр. Плевен, 27.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на първи септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Вера Св. Найденова
при участието на секретаря ЯНА Д. ПЕТРОВА
като разгледа докладваното от Вера Св. Найденова Гражданско дело №
20254430102552 по описа за 2025 година
Пред ПлРС е депозирана искова молба от Г. В. Й., ЕГН**********, чрез адв.С. Т., против ***
ЕООД, ЕИК **********, с която са предявени: иск с правно основание. чл. 26, ал.1, от ЗЗД,
вр. чл. 22, вр. с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, за прогласяване нищожността на Договор
№860492/22,02,2020 г. за предоставяне на финансови услуги от разстояние- като главен иск;
иск с правно основание. чл. 26, ал.1, предл. трето от ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, за
прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5 от Договор за паричен заем
№860492/22,02,2020 г. - като евентуален; иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 840,00 лева, представляваща
недължимо платени суми по Договор №860492/22,02,2020 г., ведно със законната лихва.
Твърди се, че между страните е сключен Договор №860492/22,02,2020 г. за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, за сумата от 800 лева, при срок на кредита от 30, договорна
лихва в размер 0,00 лева; общ размер на плащанията – 800,00 лева, при ГПР 49.85%, лихвен
процент 0,00%. Твърди се, че съгласно чл.5 от Договора, кредитът се обезпечава с
поръчителство предоставено от FERRATUM BANK в полза на заемодателя „***” ЕООД.
Сочи се, че заемателят следва да сключи Договор за гаранция с FERRATUM BANK, по който
дължи сумата от 30,00 лева - такса за предоставяне на гаранция. Твърди се, че съгласно
т.9.11. от Общите условия за предоставяне на финансови услуги от разстояние на „***”
ЕООД, по искане на Заемателя и със съгласието на заемодатеря, срока за връщането на заема
може да бъде удължаван с 30 дни при всяко искане, като което заемателят дължи
допълнителна такса в размер на 35% от заетата сума, по Тарифата, за всяко едно отделно
удължаване с 30 дни. Твърди се, че ищецът е погасил задължението си по процесния
договор, чрез заплащане на следните суми: на 23,03,2020 г. – 280,00 лева; на 16,04,2020 г. –
1
280,00 лева; на 22,05,2020 г. – 280,00 лева и на 17,06,2020 г. – 800,00 лева, или общо –
1640,00 лева. Твърди се, че процесният Договор за заем от 22,02,2020 г. е недействителен,
поради нарушение на правилото по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди се, че в посоченият по
договора ГПР от 49,85 %, но не е ясно от какво се формира, като не са посочени взетите
предвид допускания. Излага, че нито в Договора, нито в Преддоговорната информация е
налице конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което води до
неяснота относно включените в него компоненти; сочи се, че е налице нарушение на
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин по чл. 10, ал. 1 от
ЗПК. Сочи, че в общата сума не е включено допълнителното плащане по договор за
гаранция в размер на 30,00 лв. По отношение на начислената такса за удължаване на срока,
се излага становище за нищожност на същата; таксата е свързана с управляване на кредита и
е в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, установяваща забрана за
начисляване на такси и разноски, свързани с усвояване и управление на кредита, поради
което начисляването на такива е в противоречие със закона и са недължими от ищеца-
кредитополучател. Представят се писмени доказателства. Претендират се разноски. В с.з.
проц.представител на ищцата се явява лично, като моли съда да уважи исковете; представя и
писмени бележки, идентични с подадената искова молба.
По делото, в срока по чл. 131 от ГПК, ответникът *** ЕООД, ЕИК**********, депозира
отговор на ИМ, с който се изразява становище за неоснователност на исковете. Оспорват се
изложените от ищеца фактически твърдения. Посочва се, че исковете са насочени към
ненадлежна страна. Посочва се, че договорът за гаранция е отделно облигационно
отношение, по което *** не е страна. Посочва се също, че ищецът сам е избрал
MultitudeBank /Малта/ за поръчител и е бил информиран за дължимите такси, като по този
начин не е налице заблуждение по смисъла на чл. 68е от ЗЗПотр. Посочва се също, че не е
налице нарушение на чл. 19, ал.4 от ЗПК; разходът за гаранционната сделка не е
задължителен и не се включва в ГПР. В с.з. ответникът не изпраща представител, депозира
молба на 27,08,2025 г., с която моли съда да отхвърли исковете.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни доказателства и съобрази
доводите на страните, намира за установено следното:
Не се спори между страните и се установява от Договор №860492/22,02,2020 г., че между
ищеца като кредитополучател и „***“ ЕООД е сключен процесния договор, по силата на
който на ищцата е предоставен паричен заем в размер от 800,00 лева, със срок на заема
21,06,2020 г., при посочен ГПР от 49,85%. Съгласно чл.5 от Договора, заемът се обезпечава с
поръчителство от „Фератум Банк“ в полза на ответното дружество. Представени по делото
са и преводни нареждания, от които се установява, че ищцата е погасила по процесния заем
общо сума в размер на 1640,00 лева.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от правна страна:
Относно сключения между страните договор за потребителски кредит съдът намира да важат
разпоредбите на Закона за потребителския кредит. В чл.9, ал.1 от ЗПК е посочено, че
договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя
2
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на плащане. Съгласно чл.22 от ЗПК освен при
неспазване на изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.7 – т.12 и т.20, и чл.12,
ал.1, т.7 – т.9 /неприложим в настоящия случай, доколкото процесния кредит не е
предоставен под формата на овърдрафт/. Съдът е длъжен служебно да извърши проверка
дали искането не противоречи на закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за
вземане, основано на неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит, по
което длъжникът има качеството на „потребител“, от което следва, че съдът е задължен да
провери дали договорът съответства на разпоредбите на ЗПК. Защитата на правата на
потребителите е въздигната в конституционен принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от
Конституцията на РБ и е една от основните защити в политиките на Европейския съюз. В
това отношение Законът за защита на потребителите Клаузите на общите условия са
неравноправни, ако предвиждат обективна отговорност и санкциониране на потребителя без
вина. За да бъде нищожна една клауза, когато не е уговорена индивидуално, е необходимо
същата да бъде неравноправна. Общите уговорки, клаузите в Общите условия не са
неравноправни сами по себе си, извън основанията по чл. 143 ЗЗП. Съгласно разпоредбата
на чл.146, ал.1 от ЗЗП включените в потребителските договори неравноправни клаузи са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъде нищожна
съответната договорна клауза, е необходимо наличието на две предпоставки: клаузата да
бъде неравноправна; същата да не е уговорена индивидуално. В разпоредбата на чл.143 от
ЗЗП законодателят е предвидил няколко критерия, чрез които може да се установи
неравноправният характер на съответните договорни клаузи: 1/клауза, сключена във вреда
на потребителя, т. е. клауза, чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2/клауза,
която не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите; 3/клауза, която води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. В чл.143, от т.1 до т.19 от ЗЗП са посочени 19 примера на неравноправни
клаузи. Нормата, уреждаща неравноправните клаузи в потребителските договори,
предвижда, че такава е всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на
доставчика и потребителя, като поставя изпълнението на задълженията на доставчика в
зависимост от условия, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля /т.3/ и налага
на потребителя да изпълни свое задължение дори ако търговецът или доставчикът не
изпълни своите задължения /т.14/. Съдът намира, че от обсъдените доказателства се
установи възникнало между ищеца и ответника *** ЕООД правоотношение по силата на
сключен между тях договор за паричен заем от разстояние по реда на ЗПФУР, където е
предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние. Според чл.18,
ал.2 от ЗПФУР за доказване на електронни изявления, отправени съгласно този закон, се
прилага Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
(ЗЕДЕУУ). Комуникацията между страните е осъществена посредством електронната
3
страница на кредитора, на която кредитополучателя е подал искане за получаване на кредит,
предоставена е необходимата информация и лицето се е съгласило да получи заем.
Доколкото се касае за вид заем, който по своята характеристика е реален договор, за да е
действително съглашението, трябва реално да е предадена съответната сума на заемателя.
Фактът на реално предаване на заемната сума от заемодателя не се и оспорва от ищеца.
Съобразно изрично уговореното в чл.5 от Договора за кредит се посочва, че заемът се
обезпечава с поръчителство от „Фератум Банк“ в полза на кредитора. Предвид това съдът
намира, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство представлява
разход по кредита, който неправилно не е бил включен, като такъв при изчисляването на
ГПР по договора за потребителски кредит и общата дължима сума по същия. Съгласно § 1,
т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително
условие за получаване на кредита. Действително, при кандидатстването за кредит при „***“
ЕООД потребителят може да избере освен обезпечение под формата на поръчителство и
личен гарант, но при невъзможност да осигури такъв, алтернативата за него е или да не
получи искания заем или да избере да сключи договор за гаранция с „Фератум Банк“.
„Фератум Банк“ е посочен за възможен поръчител от самия кредитор „***“ ЕООД, поради
което ответното дружество е наясно с условията за предоставяне на поръчителство от
„Фератум Банк“ и в частност с възмездния характер на договора за гаранция. Тоест
насочвайки потребителя към въпросното дружество-поръчител, кредиторът изначално е
запознат с разходите, които потребителят ще се задължи да направи във връзка с договора за
кредит, поради което тези разходи освен, че са пряко свързани с договора за кредит, но също
така са и известни на кредитора още при сключването му. По изложените съображения съдът
приема, че разходите по обезпечението е трябвало да се вземат предвид при формирането на
ГПР по кредита и да се включат в общата дължима сума. Като не е сторено това,
потребителят е бил заблуден относно действителния размер на крайната сума, която следва
да плати по договора, защото същата се завишава с възнаграждението за поръчителство и
реалните разходи по кредита, които ще направи. В тази връзка и без ползването на
специални познания е видно, че посочения в договора годишен процента на разходите от
4985% не съответства на действително приложимия между страните. Последното мотивира
извода за нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което води до недействителност на самия
договор за заем по силата на чл.22 от ЗПК. С оглед на горното искът се намират за
основателен и като такъв ще се уважи.
С оглед извода за основателност на главния иск, съдът не дължи произнасяне по предявения
евентуален иск.
По предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД съдът намира
следното:
Според задължителната практика в т.1 от ППВС №1/1979 г., фактическият състав на
4
неоснователното обогатяване по чл.55, т.1 от ЗЗД предполага преминаване на имуществени
блага от една правна сфера в друга и начална липса на основание за разместване на благата.
В тежест на ищеца по иск с правно основание чл.55, т.1 от ЗЗД е да докаже разместването на
благата - напр. даване на вещ или плащане на определена сума пари, довело до намаляване
на патримониума му, т.е. наличието на обедняване, а съществуването на основание за
разместването подлежи на доказване от ответника. В случая ответникът е получил общо
плащане по процесния договор за кредит в размер на 1640,00 лева, но доколкото ищецът
дължи на основание чл.23 от ЗПК само чистата сума по кредита, която е в размер на 800,00
лева, то разликата от 840,00 лева се явява получена от ответника без правно основание,
поради което искът следва да бъде уважен в предявения си размер.
По въпроса за разноските
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
направените деловодни разноски, които са в размер на 85,00 лева за държавна такса и 3,60
лева такса препис по чл.102з, ал.3 от ГПК.
Процесуалният представител на ищцата претендира и разноски за предоставена безплатна
правна помощ в размер на 500,00 лева, като ответникът е направил възражение за
прекомерност на претендираното адв.възнаграждение. Съдът споделя съдебната практика,
приемаща, че принципно не е необходимо да се провежда нарочно доказване на
предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ, но ако противната страна
твърди, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице и
че страните по договора за адвокатска услуга са договорили предоставяне на адвокатска
помощ без насрещно заплащане по други съображения, различни от посочените в чл.38 ЗА,
тя следва да представи доказателства в подкрепа на това свое твърдение, като опровергае
наличието на поддържаното основание /Определение №163 от 13,06,2016 г. по ч.гр.д.
№2266/2016 на ВКС, I г.о./. Относно размерът на възнаграждението, което е дължимо на
адвоката, съдът приема, че то следва да се определи с оглед на фактическата и правна
сложност на делото, като не се счита обвързан от опредените с Наредба №1 размери на
адвокатските възнаграждения, в каквато насока е тълкуването на Съюзното право, дадено с
решение от 24,01,2024 г. на Съда на Европейския съюз по дело C-438/22 г.
Възнаграждението на осъществилия безплатна правна помощ адвокат следва да се определи
като се отчете единствено спецификата на конкретния случай и действителната фактическа
и правна сложност на делото. При това, съдът съобрази, че адвоката осъществява правна
помощ на същата ищца по идентични спорове, инициирани в отделни производства. Следва
да се отчетат и броя предявени искове, но възнаграждение не се следва да се определя във
връзка с всеки от тях, тъй като подлежащите на изследване по тях факти и ангажирани във
връзка със същите доказателства са общи. Съдът съобрази, че делото не се отличава с голяма
фактическа и правна сложност, но адвоката е извършил дейност по изготвяне и депозиране
на исковата молба, явил се е в проведеното о.с.з, като е изготвил и писмени бележки.
Отчитайки горното, съдът счита, че на осъществилия безплатна правна помощ адвокат е
дължимо възнаграждение в общ размер на 400,00 лева.
5
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Г. В. Й. с ЕГН **********,
от ***, и „***“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление ***, офис 20,
че сключеният между тях Договор за паричен заем №860492/22,02,2020 г. е нищожен на
основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр.чл.22 от ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл.55, т.1 от ЗЗД „***“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и
адрес на управление ***, офис 20, ДА ЗАПЛАТИ на Г. В. Й. с ЕГН **********, от ***,
сумата от 840,00 лева, представляваща недължимо платена сума по Договор за паричен заем
№860492/22,02,2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
депозиране на исковата молба в съда – 25,04,2025 г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „***“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и
адрес на управление ***, офис 20, да заплати на Г. В. Й. с ЕГН **********, от ***,
сторените разноски за държавна такса в размер на 85,00 лева и 3,60 лева за държавна такса
по чл.102з, ал.3 от ГПК.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „***“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и
адрес на управление ***, офис 20, да заплати на адвокат С. С. Т. от ПАК, ЕГН **********,
личен номер **********, сумата от 400,00 лева, представляваща дължимо адвокатско
възнаграждение по чл.38 от ЗАдв. за оказана безплатна адвокатска помощ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
6