№ 342
гр. Ботевград, 27.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БОТЕВГРАД, IV-ТИ ГР. СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:-
при участието на секретаря -
като разгледа докладваното от - Гражданско дело № 20241810102413 по
описа за 2024 година
С исковата молба от Д. И. Д., чрез пълномощник адв. Л. Б. от САК, срещу
„Ф.Б.“ ЕООД е предявен иск с правно основание чл. 124 ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за прогласяване
нищожността на Договор за потребителски кредит № 1387620 от 27.09.2024 г.
В исковата молба се сочи, че Договор за потребителски кредит № 1387620 от
27.09.2024 г. е недействителен, тъй като в него не е посочен реално дължимият
процент на разходите (ГПР) и не включва възнаграждението за поръчител. По силата
на процесния договор на ищеца била предоставена в заем сумата от 3 000,00 лв. при
фиксирани ГЛП – 23,33 % и ГПР – 49,66 %. Цялата сума, която следвало да се погаси
по договора, възлизала на 4 050,00 лв. и включвала главница и лихва. На датата на
сключване на договора за заем, ищецът трябвало да сключи и договор за предоставяне
на поръчителство с „Multitude Bank p.l.s.”, за да му се отпусне уговореният кредит.
„Multitude Bank p.l.s.” следвало да обезпечи задълженията на ищеца по кредита срещу
възнаграждение в размер на 3180,00 лв., разсрочено на вноски, дължими на падежа на
погасителните вноски по кредита. Сочи се, че и договорът за поръчителство бил
недействителен, тъй като противоречал на добрите нрави, водел до
неравнопоставеност на страните, липсвало и основание за сключването му, защото
обезпечавал нищожна сделка. Ищецът се позовава на чл. 22 ЗПК вр. с чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, като счита, че дължи единствено
връщане на чистата стойност по кредита. В договора за кредит формално било спазено
изискването за посочване на ГПР и общата дължима сума, но всъщност посочването
1
не било коректно, а имало подвеждащ и заблуждаващ характер спрямо потребителя.
Посоченият ГПР от 49,66 % не бил верен, тъй като в него не се включвали разходите
за обезпечението по кредита. В заключение, процесният договор за кредит бил
нищожен, т. к. нарушавал изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Липсвала ясна
разписана методика на формиране на ГПР по кредита, липсвала яснота какви
компоненти включвал ГПР. По отношение на договорната лихва се изтъква, че същата
противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 9 ЗЗД. Досежно договорът за
поръчителство се посочва, че същият само привидно е уговорен като отделна
гаранционна сделка, но в действителност представлява част от кредитното
правоотношения и цели единствено генериране на допълнителна печалба за
кредитора. Дружеството гарант било свързано лице с кредитора, поради което нито
реално поемало риска от неизпълнение, нито получавало уговореното възнаграждение.
Престацията на потребителя по гаранционната сделка възлизала на над 100 % от
стойността на главницата по кредита и представлявала част от общия разход по
кредита. В заключение се иска съдът да прогласи нищожността на процесния договор
за потребителски кредит. Претендира разноски.
Ответникът е получил препис от исковата молба, като е подал отговор в
законоустановения срок чрез юриск. Г. Г.. Оспорва иска като неоснователен. Ищецът
взел информирано решение да сключи договора за кредит, като преди това на
електронна поща му била предоставена необходимата преддоговорна информация под
формата на Стандартен европейски формуляр (СЕФ). Лихвеният процент бил посочен
в договора като фиксиран размер. Договорната лихва също била ясно уговорена в
договора. Ищецът бил запознат с конкретния погасителен план, с размера и
периодичността на вноските, както с това какви компоненти се включват в тях. По
отношение на възнаграждението за поръчителство се акцентира, че същото е дължимо
към трето лице, поради което нямало как да се включи в погасителни план. Договорът
за кредит можело да бъде обезпечен и по друг начин, по избор на ищеца. Последният
обаче избрал да обезпечи задълженията си именно по този начин. За кредитора
съществувала необходимост от гаранция, от понасяне на финансовия риск при
евентуално неизпълнение по договора за кредит от страна на потребителя. Наред с
изложеното, ищецът не се възползвал от правото си в срок от 14 дни след сключване
на договора за кредит да се откаже от същия. По същество искането към съда е да
отхвърли предявения иск. Претендират се и съдебно – деловодни разноски.
В отговора на ответника е инкорпориран и насрещен осъдителен иск с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ за сумата от 1343,32 лв.,
представляваща неизплатения остатък от главницата по процесния договор за кредит,
ведно със законната лихва, считано от подаването на насрещната искова молба. Сочи
се, че ищецът е получил кредит в размер на 3000,00 лв., а от тях до момента е погасил
само 1656,68 лв. Акцентира се също, че на основание чл. 6 от Договора и чл. 13, л. 1
2
от Общите условия, ответникът и ищец по насрещния иск се възползва от правото си
да обяви всички суми по кредита за предсрочно изискуеми.
В законоустановения срок е постъпил отговор по насрещния иск. Ищецът и
ответник по насрещния иск изрично признава, че дължи сумата от 1343,32 лв.,
представляваща неизплатена главница. Възразява срещу искането за присъждане на
разноски на ищеца по насрещния иск.
В откритото съдебно заседание страните, редовно призовани, не се явяват и не
се представляват. Ответното дружество в предварително депозирано писмено
становище заявява, че поддържа доводите и исканията си.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди относимите
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното от фактическа страна:
С Договор № 1387620 от 27.09.2024 г. за предоставяне на потребителски кредит,
ответникът „Ф.Б.“ ЕООД се е задължил да отпусне на ищеца кредит в размер на
3000,00 лв., който да бъде погасен на 18 месечни вноски, съгл. погасителния план.
Общата сума за връщане е 4050,00 лв., като в договора е пояснено, че тя включва
главницата и лихва в размер на 1050,00 лв., при лихвен процент 23,33 % и годишен
процент на разходите (ГПР) – 49,66 %. В чл. 5 от ДПК е уговорено, че кредитът се
обезпечава с поръчителство, предоставено от „Multitude Bank“ в полза на „Ф.Б.“
ЕООД.
В Договор за гаранция (поръчителство) от същата дата (27.09.2024 г.) ищецът и
„Multitude Bank p.l.s.” са се договорили за следното: гарантът предоставя гаранция,
като се задължава да обезпечи изпълнение на задълженията, произтичащи от договора
за потребителски кредит, като таксата за предоставяне на гаранция възлиза на 3180,00
лв. и следва да се изплаща заедно с погасителните вноски по кредита, на падежите по
погасителен план.
От предоставената на потребителя Преддоговорна информация (СЕФ), в чл. 4.3
се сочи при кандидатстване кредитополучателят може да избере да сключи договор за
гаранция с гарант (поръчител), предложен от кредитора, за да обезпечи задълженията
си по кредита, но сключването на договор за гаранция от кредитополучателя не е
задължително условия за сключването на договор за кредит. В цитираната клауза се
сочи също, че разходите във връзка с гаранцията не влизат в общия разход по кредита,
доколкото касаят допълнителна услуга.
Според заключението на ССчЕ действителният ГПР, с отчитане на платената
такса за поръчителство, е 95,31 %. Основният лихвен процент на БНБ към дата
27.09.2024 г. е 3,54 %. Съдът не обсъжда т. 3 от заключението относно постъпилите по
3
кредита погашения, т. к. същата е от значение за обстоятелството какви суми остават
дължими, а за това обстоятелство е заявено признание на факт.
По делото е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че ищецът Д. И. Д. дължи на ответника „Ф.Б.“ ЕООД сумата от
1343,32 лв., представляваща неизплатения остатък от главницата по процесния
Договор за потребителски кредит № 1387620 от 27.09.2024 г.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до
следните правни изводи:
По главния иск с правно основание чл. 124 ГПК във вр. с. чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД във вр. с чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК ищецът следва да докаже
нарушаването на императивни норми, на които основава твърдението си за
недействителност на договора за кредит. Ответникът следва да докаже възраженията
си в условията на насрещно доказване.
По насрещния иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ
ищецът следва да докаже наличието на договорно правоотношение по договор за
кредит, предоставяне на сумата по кредита (усвояване), настъпила изискуемост и
размер на процесните вземания.
По главния иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл.
22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
Атакуваният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 във вр. с
чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за потребителския кредит, тъй като годишният процент на
разходите (ГПР) е само формално посочен в договора като 49,66 %, но действителният
му размер възлиза на 95,31 % според заключението по ССчЕ. По този начин се стига
до заблуждаваща търговска практика, която целенасочено поставя в солидно
затруднение икономически по – слабата страна потребител да добие ясна и реална
представа с каква сума се оскъпява кредитът, какви са реалните му параметри, респ.
дали същите са изпълними от потребителя. В случая некоректното посочване на ГПР е
довело и до заобикаляне на императивната разпоредба на 19, ал. 4 ЗПК, съгл. която
ГПР не може да бъде по – висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на РБ. В процесната хипотеза действителният ГПР надхвърля
многократно половината от усвоената главница по кредита. Некоректното посочване
на ГПР в договора се корени в обстоятелството, че т. нар. „такса за предоставяне на
гаранция (поръчителство)“ не е отчетена при изчисляване годишния процент на
разходите, а следва да се включва в него, защото по естеството си представлява
допълнително възнаграждение и уговорена по скрит начин печалба.
Поначало кредитното правоотношение и правоотношението по гаранционната
сделка са самостоятелни. В настоящия случай обаче те не могат да бъдат разгледани
4
изолирано едно от друго, а следва да се обсъдят в своята систематическа и
функционална обвързаност, поради следните съображения:
Макар и формално обективирани в два различни документа, договорът за
кредит и договорът за гаранция са неразривно свързани, сключени са неслучайно на
една и съща дата, а клаузите на единия договор препращат към тези на другия и
обратното. Договорът за кредит поставя като изискване за отпускане на кредита
сключването на договор за гаранция, като само формално предоставя на потребителя и
друга опция за обезпечаване на кредита. Отделно от това, кредиторът „Ф.Б.“ ЕООД и
предварително одобрения от него гарант „Multitude Bank p.l.s.” са свързани лица по
смисъла на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на ТЗ, който факт е служебно известен на съда, а и
публично известен, предвид, че всеки може да го установи при справка в Търговския
регистър. Обстоятелството, че договорът за гаранция е сключен формално със субект,
различен от заемателя, има за цел единствено да създаде състояние на привидност, че
се касае за два напълно независими договора, с различно основание и сключени с
различни договарящи страни. Договорът за гаранция цели единствено с позволени от
закона средства (договорът за гаранция е уреден в закона) да се постигне забранена от
закона цел, а именно по скрит и заблуждаващ начин да се генерира допълнителна
печалба за заемодателя, респ. кредитът да бъде оскъпен за потребителя. Т. нар.
възнаграждение за издадената гаранция обективно води до оскъпяване на заема,
поради което следва да се включи и посочи в ГПР, съгл. § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и чл.
19, ал. 1 ЗПК. В случая заемодателят в договора за заем е посочил ГПР - 49,66 %, а
действителният такъв според заключението по ССчЕ възлиза на 95,31 %, отчитайки и
разходът по кредита за издадената гаранция. Не на последно място, възнаграждението
по договора за гаранция е уговорено да се заплаща заедно с анюитетните вноски по
кредита, на едни и същи падежи. Всичко изложено обосновава извод, че въпросният
договор за гаранция е предназначен единствено, за да заобиколи закона, като генерира
допълнително възнаграждение за кредитора в нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а в
действителност гаранционният договор представлява част от договора за
потребителски кредит. Затова процесният договор за потребителски кредит е нищожен
на основание чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД и следва да бъде прогласен за такъв, респ.
искът по чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД е основателен и следва да се
уважи.
По насрещния иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1
ТЗ
Предвид недействителността на процесния договор за потребителски кредит, на
основание чл. 23 от ЗПК, потребителят дължи връщане само на чистата стойност по
кредита, но не дължи лихва или други разходи. По процесния кредит са извършвани
5
частични погашения, като ответникът по насрещния иск изрично признава, че
остатъчното му задължение по главницата възлиза на 1343,32 лв., колкото се
претендират. Това обстоятелство е отделено за безспорно и ненуждаещо се от
доказване, поради което и съдът не обсъжда заключението по ССчЕ в тази част.
Предвид извършеното признание на факт и доказателствената съвкупност по делото,
насрещният иск се явява основателен и следва да бъде уважен.
По разноските
С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва
да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 689,20 лв. (шестстотин осемдесет и
девет лева и двадесет стотинки), представляваща разноски в исковото производство,
от които 289,20 лв. – държавни такси и 400,00 лв.– депозит за ССчЕ.
На основание чл. 38 ЗА ответникът следва да бъде осъден да заплати на
процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 480,00
лв. (четиристотин и осемдесет лева), предвид фактическата и правна сложност на
делото. Следва да се отбележи, че при определяне на адвокатското възнаграждение по
реда на чл. 38 ЗА съдът не е обвързан от конкретните размери, които претендира
адвокатът, а в процесния случай е съобразено и възражението за прекомерност,
релевирано от ответника.
По насрещния иск, въпреки че същият е уважен, разноски в тежест на ответника
по този иск не следва да се присъждат. Аргументи за подобно разрешение съдът черпи
от Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС. В
настоящия случай правоотношенията между страните имат потребителски характер,
почиват на договор, който е обявен за недействителен по съдебен ред, поради което
страната кредитор, проявила недобросъвестност при договарянето и сама създала
неяснота у потребителя и предпоставки за неизпълнение от негова страна, не може да
черпи права от собственото си недобросъвестно поведение, вкл. под формата на
съдебно – деловодни разноски.
Така мотивиран, Ботевградският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иск с правно основание чл. 124 ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК от Д. И. Д. с ЕГН:
**********, с постоянен адрес: *, срещу „Ф.Б.“ ЕООД с ЕИК: *, със седалище и адрес
на управление: *, НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски кредит №
1387620 от 27.09.2024 г.
6
ОСЪЖДА по иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ, Д.
И. Д. с ЕГН: **********, с постоянен адрес: *, да заплати на „Ф.Б.“ ЕООД с ЕИК: *,
със седалище и адрес на управление: *, сумата от 1343,32 лв. (хиляда триста
четиридесет и три лева и тридесет и две стотинки), представляваща неизплатения
остатък от главницата по Договор за потребителски кредит № 1387620 от 27.09.2024 г.,
ведно със законната лихва, считано от подаването на насрещната искова молба –
12.03.2025 г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „Ф.Б.“ ЕООД с ЕИК: *, със
седалище и адрес на управление: *, да заплати на Д. И. Д. с ЕГН: **********, с
постоянен адрес: * сумата от общо 689,20 лв. (шестстотин осемдесет и девет лева и
двадесет стотинки), представляваща разноски в исковото производство, от които
289,20 лв. – държавни такси и 400,00 лв.– депозит за ССчЕ.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата „Ф.Б.“ ЕООД с
ЕИК: *, със седалище и адрес на управление: *, да заплати на адв. Л. К. Б. от САК с
адрес на адвокатската кантора: гр. София, ул. „Триадица“ № 5Б, ет. 3, офис 311, сумата
от 480,00 лв. (четиристотин и осемдесет лева), представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Ботевград: _______________________
7