№ 18814
гр. София, 19.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 171 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ТЕОДОРА М. ИВАНОВА
при участието на секретаря АНИТА Р. СТАМЕНОВА
като разгледа докладваното от ТЕОДОРА М. ИВАНОВА Гражданско дело №
20241110117230 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по предявен от „*******“ ООД, чрез
адв. Е. Д., против „*****“ ЕООД иск с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК, за
присъждане на сумата 3751,07 лв., представляваща обезщетение за имуществени
вреди, причинени на ищеца в резултат на наложена с определение № ****** от
30.04.2020 г. по гр.д. № 16323/2020 г. на СРС, 175 състав, потвърдено с определение №
9848 от 25.06.2020 г. по ч.гр.д. № 5136/2020 г. на СГС, ГО, II-В възз. състав,
обезпечителна мярка „запор“ на паричните средства по банковата сметка на ищеца до
размера на сумата 9293,13 лв., за периода 11.05.2020 г. – 29.01.2024 г., която мярка е
наложена за обезпечаване на бъдещ иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, който е
отхвърлен изцяло с влязло в сила решение по гр.д. № 5615/2020 г. на ПРС, потвърдено
с решение по в.гр.д. № 2525/2022 г. на ПОС, неподлежащо на касационно обжалване.
Излага се, че претендираната сума представлява пропусната полза в размер на
законната лихва върху запорираната сума за периода 11.05.2020 г. – 29.01.2024 г. Иска
се уважаване на предявения иск и присъждане на разноски по делото.
С отговора на исковата молба, подаден от ответника„*****“ ЕООД, чрез адв. Ю.
Н. и адв. С. Ц., се оспорва твърдението на ищеца, че е претърпял вреди, подлежащи на
обезщетяване, както и че минималният размер на обезщетението е съизмерим със
законната лихва за забава. Иска се отхвърляне на предявения иск и присъждане на
разноски по делото. Прави се възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК по отношение на
адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Предявено е, при условията на евентуалност (в случай, че съдът приеме иска по
чл. 403, ал. 1 ГПК за основателен), възражение за прихващане между исковата сума и
сумата 106,08 лв., дължима от ищеца на ответника на основание чл. 49 ЗЗД,
представляваща обезщетение за вреди, причинени на ответника заради
неправомерното поведение на ищеца (несвоевременно уведомяване на съдебния
изпълнител за извършено от ответника на 18.10.2023 г. плащане на присъдените в
полза на ищеца дължими суми и разноски), в резултат на което от сметката на
1
ответника незаконосъобразно били събрани и задържани сумите 4023,50 лв. – за
периода 26.10.2023 г. – 08.11.2023 г. и 1117,80 лв. – за периода 08.11.2023 г. –
22.05.2024 г. Законната лихва върху сумата 4023,50 лв. за периода 26.10.2023 г. –
08.11.2023 г. възлиза на 21,99 лв., а законната лихва върху сумата 1117,80 лв. за
периода 08.11.2023 г. – 22.05.2024 г. възлиза на 84,09 лв., като общият размер на
вредите е 106,08 лв., с която сума следва да се извърши прихващането, в случай на
уважаване на иска.
Със становище от 13.02.2025 г. ищецът излага доводи за недопустимост и
неоснователност на възражението за прихващане. Твърди, че ответникът не разполага
със защитимо по закон право да претендира обезщетение за вреди от запор, наложен
му по изпълнително дело.Твърди, че ответникът поради недобросъвестност сам се е
поставил в положение срещу него да бъде образувано изпълнително дело за
принудително събиране на суми.
Софийският районен съд, като прецени доводите на страните и събраните
по делото доказателства, прие следното:
От фактическа страна:
От приложеното гр.д. № 16323/2020 на СРС, ГО, 175 състав, и съдържащото се
в него ч.гр.д. № 5136/2020 г. на СГС, ГО, ІІ-В възз. състав, се установява, че с
определение № 79652 от 30.04.2020 г. по гр.д. № 16323/2020 г. на СРС, ГО, 175 състав,
потвърдено с определение № 9848 от 25.06.2020 г. по ч.гр.д. № 5136/2020 г. на СГС,
ГО, ІІ-В възз. състав, е допуснато обезпечение, на основание чл. 390, ал. 1 ГПК, на
бъдещи осъдителни искове на „*****“ ЕООД срещу „*******“ ООД за сумата 80910
лв. неплатен остатък от възнаграждение, дължимо по договор № ПМБ01/11.02.2020 г.
за проектиране във фаза ПИП, съгласно фактура № 19/17.03.2020 г. и за сумата 383,13
лв., представляваща неустойка за забава по т. 6.2 от договора, дължима за периода
17.03.2020 г. – 29.04.2020 г., чрез налагане на запор на вземанията по банкови сметки
на „*******“ ООД до сумата 9293,13 лв. (общият размер на претенциите). Издадена е
обезпечителна заповед на 04.05.2020 г., връчена на пълномощника на молителя
„*****“ ЕООД на 05.05.2020 г.
Видно от удостоверение изх. № ******** г., издадено по изп.д. № ****** по
описа на ЧСИ ******, и банкова референция от 23.02.2024 г., издадена от „*********“
АД, във връзка с допуснатото обезпечение на бъдещи искове е образувано изп.д. №
****** по описа на ЧСИ ****** и на 11.05.2020 г. е наложен запор по банковата
сметка на „*******“ ООД в „*********“ АД за сумата 9293,13 лв., вдигнат на
29.01.2024 г. За периода 11.05.2020 г. – 29.01.2024 г. сумата 9293,13 лв. е била налична
по банковата сметка на дружеството, блокирана на основание наложения запор.
От приложеното гр.д. № 5615/2020 г. на РС-***** и съдържащото се в него
възз.гр.д. № 2525/2022 г. на ОС-***** се установява, че обезпечените бъдещи искове
са предявени в рамките на предоставения от съда срок и са отхвърлени с решение №
260362 от 14.06.2022 г. по гр.д. № 5615/2020 г. на РС-*****, ГО, 18 състав, потвърдено
с решение № 831 от 19.06.2023 г. по възз.гр.д. № 2525/2022 г. на ОС- *****, влязло в
сила на 19.06.2023 г.
От приложеното гр.д. № 16323/2020 на СРС, ГО, 175 състав, се установява
също, че с молба от 25.10.2023 г., подадена от „*****“ ЕООД е поискано отмяна на
наложената обезпечителна мярка „запор“ по сметката на „*******“ ООД в
„*********“ АД за сумата 9293,13 лв. и обезсилване на издадената обезпечителна
заповед поради отпадане на обезпечителната нужда. Идентична молба е подадена и от
2
„*******“ ООД на 26.10.2023 г. С определение № 20106710 от 27.10.2023 г. е отменено
допуснатото с определение от 30.04.2020 г. по ч.гр.д. № 16323/2020 г. на СРС, ГО, 175
състав, обезпечение на бъдещите искове и е обезсилена издадената на 04.50202 г.
обезпечителна заповед.
Видно от приложените към отговора на исковата молба писмени доказателства -
молба от 25.10.2023 г. по изп.д. № ****** по описа на ЧСИ ******, изпратена по
електронен път на 25.10.2023 г., се установява, че на 25.10.2023 г. ответникът „*****“
ЕООД е поискал вдигане на всички наложени запори на длъжника „*******“ ООД по
посоченото изпълнително дело и прекратяване на изпълнителното производство.
От платежно нареждане от 18.10.2023 г. се установява, че на посочената дата
„*****“ ЕООД е превело по сметка на „*******“ ООД сумата 4023,50 лв., на
основание влязлото в сила решение по възз.гр.д. № 2525/2022 г. на ОС- *****.
От платежно нареждане от 26.10.2023 г. е видно, че на посочената дата „*****“
ЕООД е превело по сметка на ЧСИ ******** сумата 5895,56 лв., на основание изп.д.
№ ******* по описа на ЧСИ ******** и наложения по делото запор № 747616.
Видно от преводно нареждане от 08.11.2023 г., на посочената дата по сметката
на „*****“ ЕООД е върната сумата 4023,50 лв., която е била събрана принудително по
изп.д. № ******* по описа на ЧСИ ********.
Видно от 3 бр. преводни нареждания от 22.05.2024 г., на посочената дата по
сметката на „*****“ ЕООД са възстановени сумите 20,60 лв., 1049,20 лв., 48 лв. (т.е.
общо 1117,80 лв.), които са били събрана принудително по изп.д. № ******* по описа
на ЧСИ ********.
От правна страна:
Отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК за вреди, причинени от допуснато
обезпечение, е основана на общата гражданска отговорност за непозволено увреждане
(чл. 45 ЗЗД), но за разлика от деликтната отговорност, е невиновна (обективна).
Ищецът не може да се освободи от нея като докаже, че е положил дължимата грижа да
провери допустимостта и основателността на иска. Предвид липсата на изрична
регламентация относно вредите, приложими са съответно разпоредбите на ЗЗД, а
съгласно чл. 51, ал. 1 от ЗЗД, обезщетение за вреди от непозволено увреждане се
дължи за всички вреди (загуби и пропуснати ползи), които са пряка и непосредствена
последица от увреждането. Изразът „всички вреди“ обхваща както вредите, които са
настъпили, така и тези, които ще настъпят, ако ищецът докаже, че са в причинна
връзка с увреждането, и че такива действително са настъпили, или непременно ще се
осъществят. По иска с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК ищецът следва да докаже
предпоставките за възникване на отговорността на ответника: наложено обезпечение,
неоснователност на обезпечението (поради отхвърляне на обезпечения иск, поради
прекратяване на исковото производство, а при допуснато обезпечение на бъдещ иск – и
поради непредявяване на бъдещия иск в срок) и вреда, възникнала от неоснователното
обезпечение. В посочения смисъл са и решение № 216 от 03.04.2024 г. по гр. д. №
1536/2023 г. на ВКС, III г. о., решение № 77 от 17.03.2025 г. по т. д. № 332/2024 г. на
ВКС, І т.о. и др.
Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 13.01.2023 г. по тълк.д. № 3/2021 г. на
ВКС, ОСГТК, причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със
сигурност, както трябва да бъдат доказани със сигурност и пропуснатите ползи,
причинени от неизпълнение на договорно задължение, в който смисъл е тълкуването,
дадено с Тълкувателно решение № 3 от 12.12.2012 г. по тълк.д. № 3/2012 г. на ВКС,
3
ОСГТК. Посочено е, че след като законът изисква реално настъпила вреда, за да
възникне правото на обезщетение, предположението за наличието на пропусната полза
трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на
имуществото на увреденото лице, като не може да почива на логическото допускане за
закономерно настъпване на увеличението. Прието е, че на обезщетяване подлежат
само реалните вреди, т.е. правото на обезщетение се поражда само за действително
претърпените вреди, а не предполагаемите или хипотетични, тъй като обратното може
да доведе до случаи на неоснователно обогатяване. Подчертано е, че възможността за
увеличение на имуществото на увреденото от деликта лице сама по себе си не е
достатъчна, за да се приеме наличието на пропусната полза. Дали пропуснатата полза
е щяла да бъде реализирана е въпрос на съществуване или несъществуване на
обективни факти от действителността, които подлежат на доказване и от които
произтича тази възможност, като при иск за обезщетение за вреди увреденото лице
трябва да установи всички елементи, включени във фактическия състав на
увреждането, включително и вредите. Посочено е, че вредите са обективна категория
и затова за уважаването на иска за непозволено увреждане не е достатъчно
настъпването им да е предполагаемо и хипотетично, а е необходимо да се установи
реалното им съществуване, като на доказване подлежат фактите, от които произтича
възможността за реализиране на ползата, както и че реализирането й е станало
невъзможно поради деликта. Тези факти са конкретни и обективно съществуващи,
затова при спор относно претърпяна пропусната полза съдът следва да преценява
всички – както преки, така и косвени доказателства за действително съществуващите
факти и състояния, от които може да се направи обоснован извод за сигурно
увеличаване на имуществото на увреденото лице, което е осуетено от деликта.
Когато ищецът претендира обезщетение за вреди от неоснователно обезпечение
на иск чрез наложена обезпечителна мярка „запор на парични вземания по банкови
сметки“, които вреди представляват пропусната полза от възможността да увеличи
имуществото си като използва паричните си средства по запорираната банкова сметка,
то е приложима необоримата презумпция на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, според която при
неправомерно задържане на парична сума (включително и под формата на запорирани
парични средства по банкова сметка), носителят на правото на вземане търпи
пропуснати ползи в размер на законната лихва. Презумпцията е, че ако правото на
вземане не беше засегнато, то същото щеше да доведе до увеличаване на имуществото
поне в размер на законната лихва върху запорираната сума. Това е минималният
размер на вредите, който не подлежи на доказване. На доказване подлежат вредите,
които са над законово определения размер. Функцията на законната лихва е да
възстанови нарушеното имуществено равновесие между страните. В този смисъл е
решение № 156 от 18.12.2017 г. по т. д. № 449/2017 г. на ВКС, II т. о., решение № 281
от 04.10.2011 г. по гр. д. № 1684/2010 г. на ВКС, IIІ г. о., решение № 432 от 27.12.2011 г.
по гр. д. № 1380/2011 г. на ВКС, IIІ г. о., решение № 101 от 05.08.2013 г. по т. д. №
1029/2012 г. на ВКС, І т. о., както и постановените след посоченото по-горе
тълкувателно решение определения на ВКС - определение № 1264 от 17.03.2025 г. по
гр.д. № 2916/2024 г. на ВКС, ІІІ г.о., определение № 335 от 25.01.2024 г. на ВКС по гр.
д. № 2667/2023 г., III г. о. и др.
В случая искът по чл. 403, ал. 1 ГПК е доказан по основание. Налице е
наложено обезпечение на предявен от ответника срещу ищеца, в предоставения от
съда срок, бъдещ иск, чрез налагане на обезпечителна мярка запор на вземания на
ищеца по банковата му сметка до размер на сумата 9293,13 лв., за периода 11.05.2020
4
г. – 29.01.2024 г. Така наложеното обезпечение се явява неоснователно поради
отхвърляне на обезпечения иск.
Размерът на обезщетението, определен от съда по реда на чл. 162 ГПК, възлиза
на 3751,07 лв., какъвто е размерът на законната лихва върху главница 9293,13 лв. за
периода 11.05.2020 г. – 29.01.2024 г.
По възражението за прихващане:
Същото е основателно. Установено е по делото, че ответникът има вземане към
ищеца за сумата 106,08 лв., основано на чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД. Налице е противоправно
поведение на служители на ищцовото дружество, взискател по изп.д. № ******* по
описа на ЧСИ ********, изразяващо се в несвоевременно уведомяване на съдебния
изпълнител за извършено от ответника към ищеца, на 18.10.2023 г., плащане на
присъдените в полза на ищеца дължими суми за разноски. В резултат на това от
сметката на ответника незаконосъобразно били събрани и задържани сумите 4023,50
лв. – за периода от 26.10.2023 г. до 08.11.2023 г. и 1117,80 лв. – за периода от
08.11.2023 г. до 22.05.2024 г., върнати на ответника съответно на 08.11.2023 г. и на
22.05.2024 г. Както бе посочено по-горе, при неправомерно задържане на парична
сума, носителят на правото на вземане за задържаната сума търпи пропуснати ползи в
размер на законната лихва. Тези вреди се презумират от разпоредбата на чл. 86, ал. 1
ЗЗД – презумпцията е, че ако правото на вземане не беше засегнато, то същото щеше
да доведе до увеличаване на имуществото поне в размер на законната лихва върху
запорираната сума. Това е минималният размер на вредите, който не подлежи на
доказване.
Размерът на обезщетението, определен от съда по реда на чл. 162 ГПК, възлиза
на 106,08 лв., която сума включва размера на законната лихва върху главница 4023,50
лв. за периода от 26.10.2023 г. до 08.11.2023 г. - 21,99 лв. и размера на законната лихва
върху главница 1117,80 лв. за периода от 08.11.2023 г. до 22.05.2024 г. - 84,09 лв.
След извършване на прихващане между сумите 3751,07 лв. и 106,08 лв. и
погасяване на двете насрещни вземания до размера на по-малкото, вземането на ищеца
към ответника остава дължимо за сумата 3644,99 лв., до който размер предявеният иск
е основателен и следва да бъде уважен. За разликата над сумата 3644,99 лв. до сумата
3751,07 лв. искът следва да бъде отхвърлен като погасен чрез прихващане.
По разноските:
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответинкът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца 97% от направените по делото разноски, съразмерно
на уважената част от иска. Ищецът е направил разноски, включващи 150,05 лв. платена
държавна такса и 1200 лв. платено адвокатско възнаграждение. Възражението на
ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно предвид фактическата и правна сложност
на делото, броя на проведените открити съдебни заседания, защитения имуществен
интерес и извършените от адвоката-пълномощник на ищеца процесуални действия.
Поради това подлежащите на присъждане разноски за адвокатско възнаграждение
следва да бъдат намалени от 1200 лв. на 1000 лв. От общия размер на подлежащите на
присъждане разноски, възлизащ общо на 1150,05 лв. ответникът ще следва да бъде
осъден да плати на ищеца сумата 1115,55 лв. (97%), съразмерно на уважената част от
иска.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът ще следва да бъде осъден да плати на
ответинка сумата 25,50 лв. – 3% от направените от последния разноски по делото за
адвокатско възнаграждение в размер на 850 лв., съразмерно на отхвърлената част от
5
иска.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „*****“ ЕООД, ЕИК ******, на основание чл. 403, ал. 1 ГПК, да
заплати на „*******“ ООД, ЕИК *****, сумата 3644,99 лв., представляваща
обезщетение за имуществени вреди, причинени на ищеца в резултат на наложена с
определение № ****** от 30.04.2020 г. по гр.д. № 16323/2020 г. на СРС, 175 състав,
потвърдено с определение № 9848 от 25.06.2020 г. по ч.гр.д. № 5136/2020 г. на СГС,
ГО, II-В възз. състав, обезпечителна мярка запор на вземанията на „*******“ ООД по
банковата му сметка в „*********“ АД до размера на сумата 9293,13 лв., за периода
11.05.2020 г. – 29.01.2024 г., която обезпечителна мярка е наложена за обезпечаване на
бъдещ иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, отхвърлен изцяло с влязло в сила
решение по гр.д. № 5615/2020 г. на ПРС, потвърдено с решение по в.гр.д. № 2525/2022
г. на ПОС, неподлежащо на касационно обжалване, като ОТХВЪРЛЯ иска над сумата
3644,99 лв. до сумата 3751,07 лв. поради прихващане.
ОСЪЖДА „*****“ ЕООД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да
заплати на „*******“ ООД, ЕИК *****, сумата 1115,55 лв. разноски по делото.
ОСЪЖДА „*******“ ООД, ЕИК ***** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да
заплати на„*****“ ЕООД, ЕИК ******, сумата 25,50 лв. разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6