№ 17857
гр. София, 06.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско дело
№ 20251110107735 по описа за 2025 година
Ищецът А. А. твърди, че на 7.2.20210г. сключил с ответника * договор за заем, по
силата на който да му се отпусне сумата 4000лв главница, като съгласно чл.5 от договора за
заем, се предвиждало обезпечение чрез поръчителство, предоставено от „Multitude Bank “.
Твърди, че в договора за кредит не е предвидено възнаграждение за поръчителя, като след
усвояването на кредита, установил, че освен заемната сума и лихва, следва да плати
възнаграждение за поръчителя, като общата сума за плащане е 9400 лева, неясно какъв е
размерът на възнаграждението за поръчителя. Оспорва се като недействителен договорът за
кредит, като се сочи, че се цели заобикалянето на чл.33 ЗПК, налице е заблуждаваща
търговска практика, кредитор и поръчител са свързани лица, изборът на гарант е фиктивен,
таксата за поръчител противоречи на чл.10,ал.2 ЗПК, цели се заобикаляне на чл.19,ал.4 във
връзка с чл.10,ал.2 ЗПК, като се сключва тристранно споразумение. ГПР надхвърля
петкратния размер на законната лихва, като уговореното възнаграждение заобикаля
разпоредбата на чл.19,ал.4 ЗПК.
Затова, ищецът предявява иск за прогласяване нищожността договора за
потребителски кредит, съединен при условията на евентуалност, с иск за установяване
нищожността на чл.5 от договора.
Ответното дружество, в писмения отговор, в срока по чл.131 ГПК, е предявил
насрещен иск, с който сочи, че липсва платена от ищеца сума по ДПК, като предявява
осъдителен иск за сумата 4000лева – неплатена главница и законна лихва върху нея, от
предявяването му .- 24.4.2025г. Сочи, че обявява всички вземания за предсрочно изискуеми.
В срока за отговор по насрещния иск, първоначалният ищец признава същия и сочи,
1
че не оспорва твърдението, че е получил главницата 4000лева, като прави възражение, че
дължи нещо друго от главницата.
Предявен е: първоначално установителен иск с правно основание чл.124,ал.1 ГПК във
връзка с чл. 26 ЗЗД за нищожност на договора за кредит - противоречие с добрите нрави,
заобикаляне на закона, противоречие със закона - чл.143,ал.1 и ал.2, т.12 ЗЗП – на ДПК и на
разпоредбата на чл.5, при условията на евентуалност;
Насрещен осъдителен иск с правно основание чл.23 ЗПК.
С определението по чл.140 ГПК, обявено за доклад по делото, съдът е отделил за
безспорни и ненуждаещи се от доказване, следните обстоятелства: е сключването на
договора, чрез използване на средства от разстояние, като за безспорно е прието между
страните, че главницата 4000лева е предоставена на ищеца при сключването на договора за
кредит, както и ако към 49,66 % се включи възнаграждението за поръчителство, то
процентът ГПР ще надвиши 50 %.
Видно от представения договор за кредит, в него е посочено, че общият размер на
отпуснатия кредит възлиза на 4000 лева, при брой вноски, дължими по погасителен план,
посочено, че е неразделна част от договора, при задължение на ищеца да върне 5400 лева,
сбор от главница и лихва от 1400 лева и посочено лихвен процент 23,33 %, посочено е че
общият разход по кредита възлиза на 460 лева, ГПР 49,66 % , при предвидено обезпечение
чрез поръчителство, предоставено от Multitude bank, и вписано изявление в чл.5, че
потребителят декларира, че сам е избрал това дружество. В договора не се съдържа
посочване, че за гаранта ще се заплаща възнаграждение от страна на потребителя.
Договорът за кредит е сключен при действието на ЗПК, като по делото няма
доказателства, нито твърдение, физическото лице да е получило заемната сума за търговска
или професионална дейност, поради което и ищецът има качеството „потребител“ по
смисъла на закона, на основание § 13, т.1 ДР на ЗЗП.
Относно твърденията, направени в исковата молба – действително, със сключване на
договора се заобикаля закона. Разпоредбата на чл.24 ЗПК препраща към чл.143 до 148 ЗЗП.
Съгласно § 1, т.1 ДР на ЗПК, „общ разход по кредита на потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Т.2. „Обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и
общите разходи по кредита за потребителя.
2
В договора за кредит не е посочено, че възнаграждението за услугата „гарант“ се
включва както в общия разход по кредита, така и в общата дължима сума от потребителя,
по смисъла на посочените легални дефиниции на ЗПК. В договора изобщо не е посочено, че
се държи възнаграждение за гаранта. Възнаграждението е посочено едва в преддоговорната
информация. Разпоредбата на чл.10 ЗПФУР предвижда задължение на доставчика да
уведоми потребителя за всички условия на договора, както и да му предостави
информацията по чл.8 и 9 от закона, на хартиен носител, а когато договорът е сключен по
инициатива на потребителя, да стори това незабавно, след сключване на договора/ ал.2/.
Следователно, когато инициативата за сключване на договора е на потребителя, какъвто е и
настоящият случай, тогава доставчикът не е освободен от задължението си да предостави
информацията по чл. 8 и 9 на потребителя.-Доколкото и за сключването на договора не се
изисква същият да е подписан, то и не може да се приеме, че за удостоверяване
задължението на доставчика е необходим подпис на потребителя. От значение е дали по
реда на чл.18,ал.3 се установява, че доставчикът е изпълнил задължението си.
Разпоредбата на чл.18,ал.3 ЗПФУР предвижда, че преддоговорната информация,
както и изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от
разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на другата страна
и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях. Не
може да се приеме, че преддоговорната информация, с посочването от страна на кредитора,
че за гаранта се плаща възнаграждение, което плащане е разсрочено заедно с вноските по
кредита, е достигнала до потребителя, както и че доставчикът е изпълнил задължението си
да му предостави информацията незабавно, след сключването на договора.
Обезпечението се изразява в следното. Гарантът следва да заплати цялото неплатено
от длъжника задължение. Страните не са формирали спор, че възнаграждението по
договора за поръчителство е платимо от длъжника разсрочено, на вноски, с падежи,
съвпадащи с падежите на вноските по договора за кредит. Така е и плащано самото
възнаграждение, видно от справките, приложени от ответника.
С оглед изложеното, съдът намира, че договорът за гаранция е „пряко свързан“ с
договора за кредит, по смисъла на § 1, т.1 ДР на ЗПК, тъй като за предоставянето на услуга
„гарант“ потребителят дължи, през целия срок на договора, заплащане на възнаграждение на
гаранта, за обезпечаване на задължението за плащане. Обстоятелството, че в
преддоговорната информация кредиторът е вписал изявлението си, че възнаграждението не
се включва в общия разход по кредита, или във формирането на ГПР не може да доведе до
заобикаляне на закона.
Съдът намира, че уговореното възнаграждение заобикаля закона, поради което и
разпоредбата, включваща задължение на потребителя да заплати възнаграждение по него, е
нищожна, на основание чл.26,ал.1 ЗЗД във връзка с чл.22,ал.1 ЗПК. Заобикалянето на закона
съставлява постигане на забранен от правото резултат с разрешени средства
Заобикалянето на закона се изразява в обстоятелството, че ищецът дължи
3
възнаграждението на гаранта, независимо от плащанията / не го дължи единствено ако
предсрочно погаси заетата сума, и тогава дължи частично възнаграждение/. Следователно,
възнаграждението за гаранта, съставлява „общ разход по кредита“ за потребителя.
Същевременно, тъй като възнаграждението е свързано с договора за кредит пряко, то
съставлява „косвен разход“ по смисъла на чл.19,ал.1 ЗПК. От договора за кредит, обаче, е
видно първо, че не е посочено какво включва ГПР, както и дали това възнаграждение е
включено.От договора за гаранция е видно, че погасителните вноски са платими на
ответника, а не на гаранта, следователно се налага извод, че 49,11% ГПР, посочен в
договора за кредит, не включва и възнаграждението по договора за гаранция. Легалната
дефиниция на „годишен процент на разходите“ в чл.19,ал.1 ЗПК предвижда, че в него следва
да се включи и това възнаграждение за гаранта, тъй като попада под хипотезата
„възнаграждение от всякакъв вид“ – в частност - за обезпечение на изпълнението по
договора за кредит. А заобикаляне на закона е налице, защото, за да се избегне да се
превиши ГПР, в размера, посочен в чл.19,ал.4 ЗПК, е уговорено, че ищецът ще дължи
възнаграждението на гаранта.
Изчислено математически, ако възнаграждението за гаранта се включи като „общ
разход по договора за кредит“, то и ГПР по договора за кредит надвишава 50 %,
следователно, на основание чл.19,ал.5 ЗПК, е налице нарушение на императивна
разпоредба. Следователно, разпоредбата на чл.5 от договора е нищожна. По искането в
нарочна молба на ищеца за прогласяване нищожността на целия договор, действително,
договорът е нищожен, на основание чл.22 във връзка с чл.11,т.10 ЗПК и искът е основателен.
Поради гореизложените съображения, настоящият състав намира, че процесният договор за
потребителски кредит не отговаря на императивните изисквания, поради което и
предявеният установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1, пр.
1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен. При това положение, не възниква
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуално предявения иск за
признаване нищожността на чл. 5 от договора за кредит, поради което искът следва да се
остави без разглеждане.
По разноските. Ищецът е представил доказателства за плащане на уговореното
адвокатско възнаграждение 600 лева , което, ведно с държавната такса 80 лева, внесена по
делото на основание чл.78,ал.1 ГПК, му се дължи от ответната страна. Сумата над 80 лева
следва да се възстанови на ищеца, при поискване, тъй като указанията за плащането й са
неправилни – искът е неоценяем и максималният размер на таксата възлиза на 80 лева.
С отговора на исковата молба е предявен насрещен осъдителен иск от ответното
дружество с правна квалификация чл. 23 ЗПК, по отношение на който съдът счита, че са
налице предпоставките за уважаване. Прогласяването на договора за потребителски кредит
за нищожен има посочените в чл. 23 ЗПК последици - кредитодателят губи правото си на
възнаградителна лихва и разноски, като потребителят дължи връщане единствено на чистата
стойност на заемната сума. В хода на производството кредитополучателят е признал
обстоятелствата, че е усвоил отпуснатата му в кредит сума на стойност от 4000 лева, както и
че не е предприемал действия по погасяването на кредита. Признанието на този неизгоден
факт кореспондира и с представените по делото писмени доказателства – справки за
отпусната и изплатена на каса в „Изипей” сума в размер на 4000 лв. Не са ангажирани
доказателства в обратна насока, като по аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК фактът на плащането
е в доказателствената тежест на първоначалния ищец.
По претенцията за присъждане на законна лихва върху главницата, считано от
4
предявяване на иска, съдът намира следното.
С Решение от 15.06.2023г. по д. С-520/2021 на СЕС е възприето, че чл. 6, § 1 и чл. 7,
§ 1 Директива 93/13/ЕИО следва да бъдат тълкувани в смисъл, че не се допуска национална
съдебна практика по тълкуването на националното право, според която кредиторът има
право да претендира от потребителя обезщетение, надхвърлящо връщането на паричните
средства, предоставени за изпълнението на този договор, в това число и законна лихва от
датата на поканата. При това положение, исковата претенция следва да бъде уважена
единствено по отношение на чистата стойност на кредита -4000 лв. , без да се присъжда и
законната лихва
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски възниква
в полза ищеца по насрещния иск, като не се съобразява обстоятелството, че претенцията за
присъждане на законна лихва е отхвърлена, защото същата не съставлява самостоятелен иск,
а е евентуална законова последица от уважаването му, поради което и разпоредбата на
чл.78,ал.3 ГПК – присъждане на разноски на ответника по насрещния иск, е неприложима .
Следва да се добави, че с решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на
Съда на Европейския съюз е възприето, че член 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, както
и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба,
която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в
зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие
на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния характер,
като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да
възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен
съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. От
изложеното е видно, че потребителят дължи такси и разноски по иск, предявен с основание
чл.23 ЗПК, какъвто е и насрещният.
Ищецът по него е извършил разноски за държавна такса за разглеждане на исковата
претенция в размер на 160 лв., като се претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение. Съдът не е обвързан с посочения от процесуалния представител
размер,като същото следва да се определи, при съобразяване, че по делото е проведено едно
открито съдебно заседание, събирани са само писмени доказателства, спорните въпроси по
делото са два, по правото, поради което и следва да се присъди възнаграждение в рамките на
минималното, съгласно чл.25 НЗПП от 100 лева.
При тези мотиви Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по предявения от А. Б. А. ЕГН ********** , с адрес *
против * ЕИК * със седалище и адрес на управление *, че договор за потребителски кредит
№*/2.1.2024г. е недействителен, на основание чл.22 във връзка с чл.11,ал.1,т.10 ЗПК.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения от А. Б. А. ЕГН ********** против *
ЕИК * евентуален иск за признаване на разпоредбата на чл.5 от договор за потребителски
кредит №*/2.1.2024г за нищожна.
ОСЪЖДА „* ЕИК * със седалище и адрес на управление * да заплати на А. Б. А.
ЕГН ********** , с адрес град София, улица Съборна № 3, етаж 2, ап.5 сторените по
делото разноски от 680 лева.
ОСЪЖДА, на основание чл.23 ЗПК, А. Б. А. ЕГН ********** , с адрес град София,
улица Съборна № 3, етаж 2, ап.5 да заплати на * ЕИК * със седалище и адрес на управление
5
* сумата 4000лева- главница по договор за потребителски кредит №*/2.1.2024г., както и
сторените разноски от 260 лева, от които 160 лева държавна такса и 100 лева
юрисконсултско възнаграждение.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ формулираната от * ЕИК * претенция за присъждане на
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 4000лева, считано от
предявяване на насрещния иск – 24.4.2025г., до плащането.
СУМАТА е платима от А. Б. А. по банкова сметка на * : BG89BPBI79421079675802.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6