РЕШЕНИЕ

 

                                                          гр.София, 19.04.2023 г.

 

                                                          В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в състав:

 

                                                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова

                                                                                                 ЧЛЕНОВЕ: Ивета Антонова

                                                                                                            мл.с.  Бетина Бошнакова  

при секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора .................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 881 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

              Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

              С решение № 20264847 от 01.12.2020 г., постановено по гр.д.№ 12 614/2020 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 178 състав са отхвърлени предявените от З.М.Г., ЕГН ********** *** дирекция на вътрешните работи иск с правно основание чл.178, ал.1, т.3 във връзка с чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР /ред. – ДВ бл.81/2016 г./ за заплащане на сумата от 1 498,00 лева, представляваща дължимо допълнително възнаграждение за положен извънре-ден труд в размер на 247 часа за периода от 28.02.2017 г. до 28.02.2020 г., получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1,143, ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на иска на 28.02.2020 г. до окончателното й заплащане, както предявеният иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 200,00 лева, представляваща лихва за забава върху допълнителното възнаграждение за извънреден труд, получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1,143 за периода от 29.05.2017 г. до 28.02.2020 г., като неоснователни.    

              Със същия акт З.М.Г. *** дирекция на вътрешните работи на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 100,00 лева – разноски по делото.

              Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ищеца З.М.Г.  – чрез процесуалния му представител адв.Р.– в частта, в която са отхвърлени предявените от З.М.Г. искове по чл.178, ал.1, т.3 във връзка с чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР /ред. – ДВ бл.81/2016 г./ за заплащане допълнително възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 1 345,33 лева за 187 часа за периода от 28.02.2017 г. до 28.02.2020 г., получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1,143, ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на иска на 28.02.2020 г. до окончателното й заплащане, и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 187,10 лева – обезщетение за лихва за периода от 29.05.2017 г. – 28.02.2020 г. Във въззивна жалба се под-държа, че в атакуваната му част първоинстанционното решение е неправилно и незаконо-съобразно, като са наведени доводи, че липсата на изрична регламентация за преизчисляване на нощния труд в дневен, съответстваща на чл.31, ал.2 от Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. /отм./, не следва да се тълкува като законоустановена забрана за това; че доколкото е налице празнота в нормативната уредба – следва да се приложи субсидиарно разпоредбата на чл.9 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/, както и общия граждански закон – Кодекс на труда /КТ/. Релевирани са доводи, че съставът на СРС неправил-но е приел, че статутът на ищеца в качеството му на държавен служител се урежда единствено от ЗМВР, тъй като фактът, че ЗМВР и издадените въз основа на него наредби се явяват специални, не означава, че те регламентират напълно и изцяло определена правна материя, какъвто е и даденият случай; че неоснователно се приема, че нормалната продължителност на работното време през нощта за служителите на МВР е 8 часа, с оглед на което следвало да намери приложение коефициент 1 /8:8=1/, е не посоченият коефициент 1,143 съобразно разпо-редбата на чл.140, ал.1 КТ, установената, с която закрила е специална, както и че в конкретната хипотеза са налице всички предпоставки на КТ и НСОРЗ, които обуславят уважаването на предявените от ищеца искове в обжалваната част.

              Моли въззивния съд да отмени атакуваното решение в обжалваната част и да постанови ново, с което да осъди ответникът-работодател да му заплати сумите 1 345,33 лева – допълнително трудово възнаграждение и 187,10 лева – обезщетение за забава за посочените часове и периоди, както и направените разноски пред СРС и СГС.

              Ответникът по жалбата – С.Д.В.Р., гр.София в срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозирал отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва изцяло като неоснователна и недоказана. Поддържа се, че наведените в нея оплаквания са несъстоя-телни и неправилни; че не е налице нормативна празнота, която да налага субсидиарно прило-жение на КТ и НСОРЗ, а изрична специална правна уредба, установена в ЗМВР. Релевирани са съображения, че решението на СРС като правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Претендира присъждането на разноски по производството.

              В останалата отхвърлителна част решението на СРС е влязло в сила на основание чл.296, т.2, пр.2 ГПК.

              Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото дока-зателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

              Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

              При извършената служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 ГПК настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, по-ради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по релевира-ните в жалбата доводи.

              Анализът на събрания по делото доказателствен материал и приетите за безспорно факти в производството, обосновава безспорния извод, че в исковия период: 28.02.2017 г. – 28.02.2020 г., страните по спора са били във валидно служебно правоотношение, по силата на което ищецът З.М.Г. е изпълнявал длъжността „старши полицай“ към 01 група „ВСК“, сектор „С-5“, ОСПСОВОР при СДВР 4“, като е работил на 12-часови смени, вкл. и през нощта – от 22,00 ч. до 06,00 ч., при сумарно отчитане на работното време на тримесечни периоди.  

              Не се спори в процеса, което е видно и от приетото заключение на допуснатата от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице П.П., че за процесния период служителят е отработил 164 бр. 12-часови дежурства, при които е положил 1 311 часа нощен труд; че отработените часове за компенсиране с възнаграждение, което за тримесечието не надхвърля ограничението от 70 часа извънреден труд са заплатени на ищеца, както и че нощният труд положен от З.М.Г. не е превръщан в дневен с коефициент 1,143 /8ч:7ч/ и че няма начисляван извънреден труд на това основание.

              Настоящият съдебен състав напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована недължимостта на претендираните от ищеца З.М.Г. вземане за главница, представляваща допълнително възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 1 345,33 лева за 187 часа за периода от 28.02.2017 г. до 28.02.2020 г., получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1,143, както и за обезщетение за забава за сумата 187,10 лева за периода: 29.05.2017 г. – 28.02.2020 г., изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК, препраща към тях. В допълнение към същите във връзка с наведените в жалбата доводи съдът намира, че следва да бъдат добавени и следните съображения:   

Спорните в производството въпроси са свързани с това дали при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд са приложими разпоредбите на КТ и НСОРЗ – в частност разпоредбата на чл.9, ал.2 от визираната наредба, или се прилагат разпоредбите на специалния ЗМВР и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, и оттук дали е налице извънреден труд при превръщане на нощните часове в дневни по реда на чл.9, ал.2 НСОРЗ.

              Отговорът на тези въпроси е даден в Тълкувателно решение № 1 от  15.03.2023 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно задължителните за съдилищата съгласно чл.130, ал.2 ЗСВ разяснения на същото, при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерство на вътрешните работи не са приложими разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /в частност разпоредбата на чл. 9, ал.2 от същата наредба/ и следва да се прилагат разпоредбите на специалния Закон за Министерството на вътрешните работи и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове.

              Както е прието в мотивите на това тълкувателно решение, които настоящият състав напълно споделя, ЗМВР не съдържа празнота относно продължителността на работното време на служителите в МВР, изразено в брой на часовете. С императивната норма на чл.187, ал.1 ЗМВР е предвидено, че нормалната продължителност на работното време е 8 часа дневно /40 часа седмично при 5-дневна работна седмица/, като по смисъла на чл.187, ал.1 ЗМВР „8 часа дневно“ означава 8 астрономически часа, независимо от частта на денонощието, в която работ-ният ден е разположен – в „светла“ част на деня или през нощта – в „тъмната“ му част, която е от 22,00 часа до 06,00 часа. Съпоставката на нормите на чл.187, ал.1 и ал.3 ЗМВР с тази на чл. 140 КТ показва, че разпоредбите на ЗМВР установяват по-голяма продължителност на работно-то време на нощния труд на служителите от МВР в сравнение с тази на работниците и служите-лите по трудово правоотношение. Установената с разпоредбите на ЗМВР по-голяма продължи-телност на работното време на нощния труд за служителите от системата на МВР се аргументи-ра с основните функции на МВР, регламентирани в чл.2, ал.1 ЗМВР, а именно: защита на правата и свободите на гражданите, противодействие на престъпността, защита на национал-ната сигурност, опазване на обществения ред, пожарна безопасност и защита на населението.

              В същия акт ВКС е възприел и че разпоредбите на чл.179 и чл.187, ал.9 ЗМВР са делегиращи законови норми, които предвиждат условията и реда за полагане на нощен труд, включително отчитането и заплащането му да се извършват със съответни актове – наредба и заповед на министъра на вътрешните работи. С последната, представляваща индивидуален административен акт, се предвижда министърът на вътрешните работи да определя размера на възнаграждението за положен нощен труд. Действително в издадените наредби /действали в исковия период/ липсва правило като това на чл.9, ал.2 НСОРЗ, но липсата е обяснима с волята на законодателя да не се създава норма за преобразуване на нощните часове в дневни.

              От друга страна, случаите по ЗМВР и по КТ не са сходни. Трудовото правоотношение е насочено към изпълнение на частен интерес, а служебното правоотношение се реализира за осъществяване на държавна власт, т.е. като вид правоотношения те са различни, а не сходни. Прилагането на НСОРЗ към разглежданите служебни правоотношения не би обезпечило постигането на законова цел, доколкото методите на регулиране на отношенията и заложената в чл.187, ал.1 ЗМВР воля на законодателя е да се прилага еднаква продължителност на работното време през деня и нощта – 8 часа, независимо от частта на денонощието, в която работният ден се полага – през деня или през нощта. При изготвянето и приемането на ЗМВР законодателят е имал предвид разбирането за спецификата на служебните правоотношения и равенството на гражданите пред закона, като неблагоприятните последици от полагането на нощен труд от служителите на МВР се обезщетяват със съответни компенсаторни механизми: допълнително възнаграждение за прослужено време – чл.178, ал.1, т.1 ЗМВР, по-голям основен платен годи-шен отпуск /чл.189, ал.1 ЗМВР/, обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение /чл.234, ал.1 ЗМВР/, по-благоприятен режим за заплащане на извънреден труд /чл.187, ал.5, ал.6 и ал.7 ЗМВР/, липса на задължение за заплащане на осигурителни вноски и по-благоприятни условия за придобиване право на пенсия /чл.69, ал.2 КСО/, пенсиониране при условията на І категория труд /чл.69 КСО/ и др.

              Решаващият състав на СГС поддържа застъпеното в мотивите на тълкувателното решение становище, че изложеното разрешение съответства и на правото на ЕС. С решение от 24.02.2022 г. по дело № С-262/2020 г. на Съда на Европейския съюз /СЕС/, 2 състав, образувано по преюдициално запитване на РС-Луковит – т.49, т.51 и т.55, се приема, че Директива 2003/88/ ЕО не съдържа указание за дадена разлика или съотношение между нормалната продължител-ност на нощния труд и нормалната продължителност на труда през деня, но следва да се следи за това за полагащите труд през нощта да има други мерки за защита под формата на продължителност на работното време, заплащане, обезщетения или сходни придобивки, които позволяват да се компенсира особената тежест на този вид труд. Съгласно решението на СЕС член 8 и член 12, б.„а“ от Директива 2003/88/ЕО следва да се тълкуват в смисъл, че не се налага да се приема национална правна уредба, която да предвижда, че нормалната продължителност на нощния труд за работниците от публичния сектор като полицаите и пожарникарите, е по-кратка от предвидената за тях нормална продължителност на труда през деня.

              В цитирания акт СЕС е обосновал извод и че чл.20 и чл.31 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат определената в законодателството на държава-членка нормална продължителност на нощния труд от седем часа за работниците в частния сектор да не се прилага за работниците в публичния сектор, вкл. за полицаите и пожарникарите, ако такава разлика в третирането се основава на обективен и разумен критерий, т.е. е свързана с допустима от закона цел на посоченото законодателство и е съразмерна на тази цел. Такава цел в случая е установена във визираната по-горе норма на чл.2, ал.1 ЗМВР, като разликата в третирането е съизмеримо с тази цел.

              Поради липсата на кумулативната даденост на елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл.178, ал.1, т.3 във връзка с чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР /ред. – ДВ бр.81/2016 г./, предявеният иск на това основание срещу ответната дирекция относно главното вземане на жалбоподателя-ищец за заплащане на допълнително възнаграждение в размер на 1 345,33 лева за 187 часа извънреден труд за периода от 28.02.2017 г. до 28.02.2020 г., получен в резултат на преизчисляване на положения от него нощен труд с коефициент 1,143, се явява неоснователен и като такъв същият подлежи на отхвърляне.

              При приетия изход на спора по отношение на търсената главница, като неоснователна следва да се отхвърли и претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД на стойност от 187,10 лева и период: 29.05.2017 г. – 28.02.2020 г., тъй като това задължение е акцесорно и се обуславя от съществу-ването на валидно, ликвидно и изискуемо главно вземане на кредитора, по отношение на чието изпълнение длъжникът да е изпаднал в забава, каквото в конкретната хипотеза не е налице.

              Поради съвпадение на крайните изводи на настоящата съдебна инстанция с тези на първоинстанционния съд по отношение на изхода от спора в обжалваната част, решението на СРС в тази част като правилно следва да бъде потвърдено.

              В останалата отхвърлителна част решението на СРС по гр.д.№ 12 614/2020 г. е влязло в сила на основание чл.296, т.2, пр.2 ГПК.

            При приетия изход на спора на жалбоподателя не се дължат разноски за настоящото  производство на основание чл.78, ал.1 ГПК. На основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК на въззиваемата страна следва да се присъдят разноски за въззивната инстанция в размер на 100,00 лева – юрисконсултско възнаграждение.

              Воден от горното, Съдът

 

                                                           Р    Е    Ш    И:

 

              ПОТВЪРЖДАВА решение № 20264847 от 01.12.2020 г., постановено по гр.д.№ 12 614/2020 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 178 състав в обжалваната част.

 

              ОСЪЖДА З.М.Г., ЕГН **********, с адрес: *** да ЗАПЛАТИ на С.Д.В.Р., с адрес: гр.София, ул.”******на основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 ГПК сумата 100,00 /сто/

лева – разноски за въззивното производство.          

                         

              Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.3 ГПК.

 

 

 

 

                           

              ПРЕДСЕДАТЕЛ:                           ЧЛЕНОВЕ: 1.                            2.