РЕШЕНИЕ
№841
гр. Пловдив, 05.05.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на двадесет и четвърти февруари, през две
хиляди и двадесетата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева
при секретаря Ваня
Петкова и с участието на прокурор при ОП
– Пловдив Илияна Джубелиева, като разгледа
докладваното от съдията административно дело № 52 по описа на съда за 2020
година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на чл.203 и сл. от АПК, във връзка с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ.
Образувано е по искова молба от И.М.П. с ЕГН ********** ***, чрез адв.С.П. ***. С
исковата молба е предявена претенция за осъждане на ответната страна да заплати
на ищеца имуществени вреди, претърпени от него в резултат на незаконосъобразно
Наказателно постановление № 18-1030-010333 от 11.12.2018г.,
издадено от Началник група в сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР
Пловдив срещу ищеца, представляващи сторените в хода на съдебното обжалване на
наказателното постановление по АНД № 3566/2019 г. по описа
на Пловдивския районен съд, и по КАНД №
3280/2019г. по описа на Пловдивски административен съд разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение съответно в размер на 400 лв. и на 300 лв., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба до окончателното й изплащане. Претендират се и направените в хода на
настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300
лева, както и заплатената държавна такса за образуване на делото от 10 лева по
представен списък са разноските.
Ищецът, редовно призована, не се явява и не се представлява в съдебно
заседание, в писмена молба от пълномощника му адв.П.,
моли исковата молба да се уважи, като излага становище в подкрепа на искането
си.
Ответникът по иска ОД на МВР Пловдив, редовно призован, не е изпратил
представител в съдебно заседание. Постъпил е писмен отговор по исковата молба
от главен юрисконсулт при ответната страна Пенкова с изложено становище относно
недопустимост на исковата претенция, както и доводи за неоснователност и недоказаност
на същата. Искът се
оспорва по основание и по размер, направено е възражение за наличие на
основанията по чл.5 от ЗОДОВ, твърди се, че направените разноски за адвокат не
са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразния акт по смисъла на
чл.4 от ЗОДОВ. Прави се възражение по размера на заплатеното за
представителство пред районния и административния съд адвокатско възнаграждение
и искане за присъждане по-нисък размер на обезщетение. Прави се искане за
намаляване на адвокатското възнаграждение под предвидения, или до предвидения в
Наредба № 1/2004 г. размер на адвокатските възнаграждения по отношение
разноските по настоящото дело. Претендира се юрисконсултско
възнаграждение и разноски по производството.
Задължително участващия по реда на чл.10, ал.1 от ЗОДОВ прокурор изразява
становище за основателност на исковата претенция, но счита че размера а същата
е завишен.
Пловдивският
административен съд, на първо място, намира, че искът е допустим. С оглед на
съдържанието на исковата претенция, се касае до иск с правно основание по чл.1,
ал.1 от ЗОДОВ, доколкото е заявено искане за присъждане от съда на обезщетение
за имуществени вреди, за които се твърди да са настъпили в резултат от
незаконосъобразен акт на държавен орган при изпълнение на административна
дейност. В тази насока следва да се има предвид, че съгласно Тълкувателно
постановление № 2/2015 г. от 19 май 2015 год. по тълкувателно дело №
2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС и
Първа и Втора колегия на ВАС, наказателното постановление, като резултат от
упражнената дейност по административно наказване, също представлява по
естеството си правораздавателен акт, който не се издава по реда на АПК и не
носи белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл.21 АПК, но
въпреки това основният вид на дейността по налагане на административно
наказание и на извършените действия или бездействия във връзка с
административното наказване не дава основание разпоредбата на чл.1, ал.1 ЗОДОВ
да се тълкува ограничително като приложното й поле да се ограничи до
административните актове, издавани по реда на АПК, а незаконосъобразните
наказателни постановления, с оглед на правораздавателния им характер, да бъдат
изключени от предметния обхват на закона. В същото ТП е посочено и че за
квалифициране на иска като такъв по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ определяща е не
правната природа на отменения акт, а основният характер на дейността на органа,
негов издател. Независимо, че наказателното постановление не представлява
индивидуален административен акт по смисъла на чл.21 АПК, определящо за
квалификацията на иска за вреди по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че
актът се издава от административен орган, представлява властнически акт и
въпреки че поражда наказателно - правни последици, е правен резултат от
санкционираща административна дейност. Заключено е, че неговото издаване е
последица от изпълнение на нормативно възложени задължения, упражнена
административно - наказателна компетентност, законово предоставена на органите
в рамките на административната им правосубектност,
което по своето съдържание представлява изпълнение на административна дейност. Тъй като
законодателят към момента на провеждане производството по обжалване на
наказателното постановление пред районен съд и към датата на провеждане на
открито съдебно заседание пред Пловдивски административен съд, с което е даден
ход на делото по същество не е бил предвидил все още ред за присъждане на разноски в производствата
по ЗАНН пред Районния съд, нито пред Административния съд в хода на
касационното производство, като разпоредбата на чл.63, ал.3 от ЗАНН е
приета с ДВ., бр.94/29.11.2019 г., то доколкото искът по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е за
обезщетение за вреди, настъпили вследствие незаконосъобразно издадено
наказателно постановление, то и исканията за обезщетяване на направени разноски
в производството по обжалване, направени преди настъпилото изменение, подлежат
на разглеждане именно по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Този ред е допълнен и
от разпоредбата на чл.203, ал.1 от АПК, като съгласно чл.204, ал.1 от АПК, за допустимостта
на иска е необходимо да е налице предхождаща отмяна на административния акт по
съответния ред. В случая исковата
претенцията е основана именно на отмяна на наказателно постановление по
предвидения за това съдебен ред по ЗАНН в производство, проведено преди
настъпване изменението на чл.63, ал.3 от ЗАНН.
Затова и възражението
на ответника за недопустимост на исковата претенция, не са основателни,
доколкото, както е посочено и в цитираното вече ТП № 2/15 г., а също и в ТР №
1/2017 г. на ВАС, ОСС І и ІІ колегия, нито ЗАНН, който е приложимият закон в
производството по обжалване на наказателните постановления, нито НПК, към който
ЗАНН препраща за неуредените случаи, са предвиждали специален ред за присъждане
на разноски в производството към момента на провеждането му. Същото се е
отнасяло и до касационното производство по обжалване решенията на районните
съдилища по административно-наказателни дела, при които, съгласно ТР № 2/2009 г. на ВАС, административните съдилища не присъждат
разноски. Както се каза вече, разпоредбата на чл.63, ал.3 от ЗАНН е приета след
провеждане на открито
съдебно заседание пред Пловдивски административен съд, с което е даден ход на
делото по същество, т.е.
не е имало процесуална възможност ищецът да иска присъждане на направените
разноски.
Искът е предявен от
надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат да търсят обезщетение в
разпоредбата на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, респ. чл.203 от АПК. Същият е предявен и
против надлежен ответник, доколкото по смисъла на чл.205 от АПК искът за
обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от
чийто незаконосъобразен акт са причинени вредите. В случая, издател на
посоченото наказателното постановление, от чиято незаконосъобразност се твърди
да са произтекли вреди за ищеца, е Началник група в сектор „Пътна полиция“ към
Областна дирекция на МВР - Пловдив. Последната е юридическо лице, съгласно
чл.37, ал.2 от ЗМВР, поради което и доколкото издателят на отмененото
наказателното постановление е част от административната структура на това
юридическо лице /по арг. на чл.9 ПУДМВР/, правилно искът
е насочен именно срещу Областна дирекция на МВР Пловдив.
По същество исковата претенция се явява основателна.
От приетите и приложени по делото
доказателства се установява от фактическа страна, че срещу ищеца П. е било
издадено Наказателно постановление № 18-1030-010333 от 11.12.2018 г., с което
на същия е са били наложени административни наказания, както следва: глоба в размер на 20 /двадесет/ лева на основание чл.185 от ЗДвП за нарушение на чл.190, ал.3 от ЗДВП, глоба в
размер на 20/двадесет/лева на основание чл.183, ал.2, т.2 от ЗДВП за нарушение
на чл.6, т.1 от ЗДВП, както и глоба в размер на 100 /сто/ лева на
основание чл.183, ал.5, т.1 от ЗДвП за нарушение на чл.6, т.1 от ЗДВП. Наказателното
постановление е било обжалвано от ищеца по реда на чл.59 от ЗАНН пред Районен
съд Пловдив, като по жалбата му е било образувано АНД № 3566/2019 г. по описа на
районния съд. Преди съдебното заседание по делото по същото е бил приложен,
ведно с пълномощно за адвокат П., договор за правна защита и съдействие от 05.02.2019
г. между адв.С.П. и ищеца, подписан от двете страни,
с уговорено възнаграждение в размер на 400 лева за оказване на правна защита и
съдействие по делото в районния съд чрез процесуално представителство по
делото, като в договора изрично било записано, че сумата е изплатена в брой. По
развилото се пред Районен съд Пловдив производство по образуваното по жалбата
АНД № 3566/2019 г. ищеца бил представляван от упълномощения му адвокат, който
се явил в проведеното едно съдебно заседание по делото, в което изложил и
становище по същество. С решение № 1690/20.09.2019 г. Районен съд - Пловдив, 16
наказателен състав, отменил обжалваното наказателно постановление, в частта с
която на И.М.П. е наложено административно наказание глоба в размер
на 20 /двадесет/ лева на основание чл.185 от ЗДвП за нарушение на чл.190, ал.3 от ЗДВП, глоба в размер на
20/двадесет/лева на основание чл.183, ал.2, т.2 от ЗДВП за нарушение на чл.6,
т.1 от ЗДВП и го е потвърдил в останалата част. Решението е обжалвано в
частта, с която е потвърдено НП, а именно: с която на И.П. е наложено административно наказание глоба
в размер на 100 /сто/ лева на основание чл.183, ал.5,
т.1 от ЗДвП за нарушение на чл.6, т.1 от ЗДВП и е било образувано
КАНД № 3280/2019 г. по описа на Административен съд Пловдив. Преди съдебното
заседание по делото е бил приложен, ведно с пълномощно за адвокат П., договор
за правна защита и съдействие от 26.09.2019 г. между адв.С.П.
и ищеца, подписан от двете страни, с уговорено възнаграждение в размер на 300
лева за оказване на правна защита и съдействие по делото в администратвния
съд чрез процесуално представителство по делото, като в договора изрично било
записано, че сумата е изплатена в брой. По развилото се пред Административен съд
Пловдив производство по образуваното по жалбата КАНД № 3280/2019 г. ищеца бил
представляван от упълномощения му адвокат, който поради служебна ангажираност
не се явил в проведеното едно съдебно заседание по делото, но е представил
молба в която изложил становище по същество. С решение № 2745/19.12.2019 г. Административен
съд Пловдив, 21 наказателен състав, отменил решението на ПРС в оспорената част
и отменил наказателно постановление, в частта с която на И.П. е наложено административно
наказание глоба в размер на 100 /сто/ лева на
основание чл.183, ал.5, т.1 от ЗДвП за нарушение на чл.6, т.1 от
ЗДВП.
Съгласно
Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ВКС ОСГТК, когато възнаграждението за
адвокат е заплатено в брой, то с оглед доказване на плащането, този факт следва
да бъде отразен в договор за правна помощ, а самият договор да е приложен по
делото и в този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява,
че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. В
случая, от приложените в оригинал по АНД 3566/2019 г. и по КАНД 3280/2019 г. договори,
съответно от 05.02.2019 г. и от 26.09.2019 г. е видно, че изрично е уговорено,
че има за предмет процесуално представителство именно по делото по обжалване на
наказателното постановление и по делото по обжалване на решението на ПРС. В
договорите изрично е посочено и че е договорено и платено в брой възнаграждение
съответно от 400 лева за първата инстанция и 300 лева за втората инстанция. В тази насока и според съда, въпросните
договори за правна защита и съдействие са годни да удостоверят извършените от
страна на ищеца разходи за адвокатска защита пред районния съд по обжалване на
наказателното постановление и пред административния съд по частично обжалване
решението на районен съд. Затова и разходи в претендиран
размер от 700 лева като направени от ищеца П. са доказани.
За да възникне правото на иск за обезщетение по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е
необходимо да са налице няколко кумулативно определени предпоставки, а именно:
да има причинена вреда - имуществена или неимуществена; да съществува
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на
държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието
да са при или по повод изпълнението на административна дейност; пряка и
непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или
бездействието и настъпилата вреда. При липсата, на който и да е от елементите
на посочения фактически състав, не може да се реализира отговорността на
държавата по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
В конкретния
случай, както се посочи, е установена по делото
наличната отмяна на издаден при изпълнение на особена по своя характер
административна дейност, каквато е административно-наказателната дейност, акт –
наказателно постановление, като незаконосъобразен. В развилото се пред Районния
съд производство по обжалване на наказателното постановление и пред
Административния съд производство се установява ищеца да е направил имуществени
по своя характер разходи, като е заплатил адвокатски хонорар на упълномощения в
производствата адвокат. Така направените разходи се явяват имуществена вреда за
ищеца, която, освен това, е в пряка причинна връзка с отменения като
незаконосъобразен акт – наказателно постановление – и е непосредствена последица
от него, доколкото ищеца не би търсил и заплащал адвокатска защита, ако срещу
него не бе издадено незаконосъобразното наказателно постановление.
Следва да се има предвид и изричното разрешение, дадено в задължителното за
съдилищата ТР 1/2017 г. на ВАС, според което адвокатската защита е
конституционно гарантирана в КРБ и законово регламентирана в ЗА и в чиито
мотиви е отхвърлено като абсурдно с конкретно изложени доводи твърдението, че
направеният разход за адвокатски хонорар в посочените производства, не се явява
имуществена вреда за ищеца, тъй като е платен само по силата на свободното
договаряне между страните. Съгласно последно посоченото ТР 1/2017 г. на ВАС,
при предявени пред административните съдилища искове по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за
имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените
адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им
представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл.4 от ЗОДОВ.
Не е част от фактическия състав на разпоредбата на чл.1 от ЗОДОВ
установяване виновно причиняване на щетите за реализиране отговорността на
държавата. В тази връзка съдът съобразява и съдържанието на изричната
разпоредба на чл.4, пр. последно от ЗОДОВ.
Напълно неоснователно е възражението
на ответника за недопустимост на иска, с оглед възможността на ищеца да
поиска допълване на съдебното решение в частта за разноските във вр. с чл. 144 АПК, вр. чл.248 от АПК, тъй като решението на ПАС е влязло в сила на 19.12.2019г., и с оглед
влизането в сила на измененията на чл.63 ал.3-5 от ЗАНН. Действително
съгласно чл.63, ал.3 от ЗАНН (Нова - ДВ бр.94 от 29.11. 2019г.), в съдебните
производства по чл.63, ал.1 от същия закон (каквото безспорно е и
производството по КАНД № 3280/2019г.) страните имат право на присъждане на
разноски по реда на АПК. Цитираната разпоредба обаче е публикувана на
29.11.2019г. и е влязла в сила на 02.12.2019г. В същото време, единственото
съдебно заседание по КАНД 3280/2019г. по описа на Пловдивски административен
съд, което се явява и последното заседание в съответната инстанция по смисъла
на чл.80 от ГПК, е проведено на 20.11.2019г. Именно до приключване на това
заседание по делото ищецът в настоящото производство и жалбоподател в административнонаказателното такова пред районния и
административния съд, би могъл да предяви претенция за присъждане на сторените
деловодни разноски, по аргумент от цитираната разпоредба на чл.80 от ГПК, субсидиарно приложима по силата на чл.144 от АПК. Към този момент обаче разпоредбата на
чл.63, ал.3 от ЗАНН не е била част от действащото законодателство и
жалбоподателят не е разполагал с право да претендира присъждане на направените
по делото разноски в производството по реда на чл.63, ал.1 от ЗАНН. След като
не е направил искане за присъждане на деловодни разноски до приключване на
последното съдебно заседание И.П. не е имал и правото да поиска изменение на решението
по реда на чл.248 от ГПК, във вр.с чл.144 от АПК, както
твърди процесуалния представител на ответника, тъй като производството по
чл.248 от ГПК е такова за изменение на съдебното решение в частта за разноските
и е допустимо тогава, когато страната е направила искане за това по реда и в
срока по чл.80 от ГПК, но съдът е пропуснал да се произнесе по същото. В случая
такава хипотеза не е налице, защото към датата на провеждане на съдебното
заседание по КАНД № 3280/2019г. по описа на ПАС жалбоподателят по същото не е
разполагал с нормативна възможност да направи искане за присъждане на сторените
деловодни разноски чрез представяне на списък с разноските, респективно съдът
не е пропуснал да се произнесе по това искане, тъй като не е бил сезиран с
такова.
На следващо
място не се установява от доказателствата по делото и нито една от хипотезите
на чл.5 от ЗОДОВ, които са основание за отхвърляне на иска, или намаляване
размера на присъденото обезщетение. Без значение е причината, поради която е
отменено наказателното постановление, защото фактическият състав за
възникването правото на обезщетение включва, както се каза вече,
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на
държавата или общината, незаконосъобразният акт, действието или бездействието
да са при или по повод изпълнението на административна дейност, да е налице пряка
и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или
бездействието и настъпилата за конкретното лице вреда и той няма отношение към
предходно поведение на търсещото обезщетение лице.
Основание за
намаляване размера на обезщетението по вина на ищеца във връзка с чл.5 от ЗОДОВ
също не е налице в случая и такова би съществувало, например, при установено
недобросъвестно процесуално поведение на същия в процедурата по отмяната на
незаконосъобразното наказателно постановление, което да е довело до
извършването на по-големи и/или неоправдани разходи за адвокатско
възнаграждение, каквото поведение в случая не се установи да е имал ищеца. В
крайна сметка, повод за нуждата от ангажиране на адвокатска защита е
незаконосъобразно издаденото наказателно постановление, което е пряк резултат
от дейността на административния орган.
От
изложеното следва, че искът е доказан по своето правно основание, като поради това
и ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение за
имуществени вреди, произтекли от заплатено адвокатско възнаграждение в
производството по обжалване на отменено като незаконосъобразно наказателно
постановление, издадено против ищеца.
За да отговори
на възражението на ответника относно размера на исковата претенция и искането
за намаляване обезщетението, съдът отново се позовава на мотивите на цитираното
и по-горе Тълкувателно решение № 1/2017 г. на ВАС, в което изрично е
отбелязано, че съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността,
следва да присъди само и единствено такъв размер на обезщетение, който да
отговаря на критериите на чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗА/, сиреч да
е обоснован и справедлив, което означава да
е съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да обезщети
страната за действително понесените от него вреди от причиненото му от
държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява, или да облагодетелства
интересите, на която и да е от страните в производството. В разпоредбата на
чл.36, ал.2 от ЗА е предвидено, освен, че размерът на договореното адвокатско
възнаграждение следва да е обоснован и справедлив, също и че не може да е
по-нисък от предвидения в наредбата на ВСС размер за съответния вид работа. В
чл.18, ал.2 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения е предвидено, че за процесуално представителство,
защита и съдействие по дела срещу наказателни постановления, каквото е установено
в случая да е извършено за ищеца пред районния и административния съд от
адвокат, когато административното наказание е под формата на глоба, имуществена
санкция и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението се определя
по правилата на чл.7, ал.2 върху стойността на санкцията, съответно
обезщетението, но не по-малко от 300 лв., а за процесуално представителство,
защита и съдействие по дела от административно -наказателен характер, извън
случаите по ал.2 възнаграждението е 300 лв. /чл.18, ал.3 от Наредбата/. А по силата на чл.2, ал.4 от наредбата, възнаграждение
за процесуално представителство се дължи поотделно за всяка инстанция.
В случая общият размер на глобите по отмененото наказателно постановление е бил
140 лева, поради което и минималният размер на адвокатското възнаграждение за
представителство пред всяка съдебна инстанция е 300 лева на основание чл.7,
ал.2, т.1 от Наредбата. Предвидените по Наредбата размери са само долна
граница, под която адвокатите не могат да договарят възнаграждение за оказаната
от тях правна помощ, а самият размер се определя по свободно договаряне въз
основа на писмен договор с клиента. Това означава, че въпросният минимален
размер не е равнозначен на обоснован и справедлив размер по смисъл на чл.36,
ал.2 от ЗА, а определянето на размера на възнаграждението като обоснован и
справедлив е в зависимост от характеристиките и обема на конкретно оказаната
правна помощ и във връзка със спецификите, сложността, продължителността и
предмета на конкретното производство. В случая, видно е, че адв.П.
е осъществил процесуално представителство в проведеното пред районния съд едно съдебно
заседание, в което е бил разпитван свидетел и адвокатът е изложил становището
си по същество, а пред административен съд адв. П.
поради служебна ангажираност не се явил в проведеното едно
съдебно заседание по делото, но е представил молба в която изложил становище по същество. С оглед на посочената действително
осъществена правна защита и съдействие, както и характера, сложността и обема
на делото, по което е осъществена защитата, съдът намира, че претендираният от ищеца размер на обезщетението, е
съразмерен. Тоест, така направеният разход от 400 лева пред районен съд и от
300 лева пред административен съд от ищеца може да бъде счетен за съответен на
фактическата и правна сложност на проведеното пред районния съд производство, в
рамките на което е постигнат и благоприятният резултат за ищеца чрез отмяната
на наказателното постановление и поради това направеното в настоящото производство
искане за обявяване прекомерност на направения разход и съответно намаляване на
претендираното обезщетение от страна на ответника не
следва да се уважава. Поради изложеното и исканото по делото обезщетение за
направени разходи за адвокатско възнаграждение следва да се уважи като
претенция до пълния претендиран размер от общо 700
лева.
Позоваването в отговора по исковата молба на
ТР 1/2018 г. на ОСГК на ВКС не е относимо съм случая,
доколкото същото касае произнасяне във връзка с различен иск по ЗОДОВ, а именно
такъв по чл.2 от ЗОДОВ.
Настоящият
състав намира за основателно и направеното акцесорно
искане, което следва съдбата на основното, за присъждане на законна лихва върху
обезщетението, което ще се присъди, като с оглед заключението по т.4 на ТР №
3/2004 г. на ВКС, ОСГК, при незаконни актове на администрацията, началният
момент на дължимостта на законната лихва върху сумата
на обезщетението е влизането в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове, а при нищожните –
моментът на издаването им. В случая се претендира законна лихва от по-късен
момент от влизане в сила на отменящото наказателното постановление решение, а
именно момента на подаване на исковата молба, а именно – 06.01.2020 г., поради
което и претенцията следва да се уважи така, като от 06.01.2020 г. се присъди
законната лихва върху сумата на обезщетението от 700 лева.
На основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ на ищеца
ще следва да бъдат присъдени и сторените в настоящото производство разноски в
размер на общо 310 лв., от които 300 лева възнаграждение за един адвокат и 10
лева държавна такса, внесена за образуване на настоящото дело. По възражението
на ответната страна за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, съгласно договора за правна защита и съдействие,
който се съдържа в кориците на делото, следва да се посочи, че възнаграждението
не е прекомерно, като не са налице основания за
присъждането на по-нисък размер на разноските в тази им част по смисъла на
чл.78, ал.5 от ГПК, приложим съгласно препращането на чл.144 от АПК. Съгласно
чл.8, ал.1, т.1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, за процесуално представителство, защита и съдействие по
административни дела с определен материален интерес възнаграждението е: при
интерес до 1000 лв. - 300 лв. Минималният размер на адвокатските
възнаграждения, както се посочи, е нормативно определен само като долна
граница, под която адвокатите не могат да договарят възнаграждение за оказаната
от тях правна помощ. В конкретния случай, оказаната от адвокат П. по настоящото
дело правна помощ се е изразила в
изготвяне и депозиране на исковата молба с доказателства, както и
внасяне на държавната такса за образуване на делото, а също и в подаване на
молба и писмена защита, в която сочи служебна ангажираност като причина, че не
може да се яви в съдебно заседание и изразява становище по същество. Поради
това и в процесния случай уговореният и платен в брой от ищеца размер на
адвокатското възнаграждение, който не надвишава минималния предвиден такъв по
специалната Наредба №1/2004 г., не е несъразмерен или несъответстващ на
критериите по чл.36, ал.2 от ЗА, нито може да бъде определен като прекомерен,
още повече, че същата Наредба предвижда в чл.9 само за изготвяне на искова молба
без процесуално представителство минимално възнаграждение от 300 лева.
С оглед така
изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - гр. Пловдив,
ул.“Княз Богориди“ № 7, да заплати И.М.П. с ЕГН **********
*** сумата в размер на 700,00 лв. /седемстотин лева/, представляваща
обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди в резултат на
незаконосъобразно издадено Наказателно постановление № 18-1030-010333 от 11.12.2018
г. на Началник група в сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР Пловдив, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 06.01.2020 г. до окончателното й
изплащане.
ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - гр. Пловдив,
ул.“Княз Богориди“ № 7, да заплати на И.М.П. с ЕГН **********
*** сумата в размер на 310, 00 лв. /триста
и десет лева/, представляваща направените от него по настоящото дело
разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение за един адвокат.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в
14-дневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: