Р Е Ш Е Н И Е
№ 261117/04.10.2021 год., гр. Бургас
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Бургаският районен съд, ХXXVIІ – ми граждански състав
на двадесет и осми юни две хиляди двадесет и първа година
в публично заседание, в състав
Районен съдия: Асен Радев
при
секретаря М. Енчева, като разгледа докладваното от съдията Радев гражданско
дело № 323 по описа за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.422 от ГПК и е образувано по искова молба на „Теленор България” ЕАД
против Р.Н.А., за установяване със сила на пресъдено нещо, че ответницата дължи
на ищцовото дружество следните суми: 121.47 лв. - сбор от неплатени абонаментни
такси и използвани услуги по сключен между страните договор за мобилни услуги с
номер *** от 15.08.2018 год., начислени за периода от 20.09.2018 год. до
19.11.2018 год. и 52.47 лв. - неустойка по посочения договор; 45.78 лв. - сбор
от неплатени абонаментни такси и използвани услуги по сключен между страните
договор за мобилни услуги с номер ***от 14.09.2018 год., начислени за периода
от 20.09.2018 год. до 19.11.2018 год. и 42.48 лв. - неустойка по посочения
договор; 22.00 лв. - неплатени лизингови вноски, дължими по договор за лизинг
от 14.09.2018 год. и 92.48 лв. - неустойка по посочения договор, както и законната лихва върху всяка от
горните главници, начиная от 01.10.2020 год. до окончателното им изплащане, за
които вземания по ч.гр.д. № ***год. на БРС е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК.
Ищцовото
„Теленор България” ЕАД не се представлява в съдебно заседание. Процесуалният му
представител поддържа исковете с нарочна молба, излага съображения по същество
и моли за присъждане на деловодните разноски.
Особеният
представител на ответника оспорва исковете като частично неоснователни, по
съображения, изложени в отговора. Релевира възражения за нищожност на
неустоечните клаузи.
Предявените
искове са с правно основание в чл.79, ал.1, чл.86, ал.1 и чл.92 от ЗЗД и са
допустими.
Бургаският
районен съд, след анализ на доказателствата, събрани по делото, намира за
установено от фактическа страна следното:
По
повод заявление на „Теленор България” ЕАД от 01.10.2020
год., по ч.гр.д. № ***год. на БРС (приложено в цялост към настоящото
дело) е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
за исковите суми.
Според
находящите се в същото писмени доказателства, на 15.08.2018 год. страните са
сключили договор за мобилни услуги с предпочетен номер ***, при общи условия, съгласно който ищцовото дружество
- оператор се е задължило да предоставя на ответника - потребител мобилни
услуги по абонаментен план „Тотал 20.99“, а на 14.09.2018 год. са сключили
втори договор за мобилни услуги при общи условия - с предпочетен номер ***и
абонаментен план „Интернет + 16.99“, както и договор за лизинг, с който на
ответницата е предоставено мобилно устройство „Huawei Telenor 4G MiFi” срещу лизингова цена от 23 лв., платима на 23 месечни лизингови вноски от по 1 лв. всяка.
С
договорите е определено фактурирането на предоставените услуги и на лизинговите
вноски да се извършва на 20-то числно на
всеки месец, като абонатът изрично е заявил, че е запознат и е получил
приложимите общи условия. Съгласно последните (чл.75), при неизпълнение от страна на абоната на договорните
му задължения, операторът може да прекрати (развали) договорите, като в този
случай абонатът дължи неустойки, в общия случай възлизащи на трикратния размер
на стандартните абонаменти, а също и разликата между стандартната цена на предоставеното
му устройство и преференциалната цена, на която го е получил.
Представени
са с исковата молба и 3 бр.фактури, неподписани за получател на услугата, с
начислени такси, задължения от минали периоди, лизингови цени и неустойки, за
периода от 20.09.2018 год. до 19.01.2019 год., с 15-дневен срок за заплащане на
сумите по тях.
При
така установените факти, исковете се явяват частично основателни.
Страните
са били обвързани от твърдените облигационни правоотношения, породени от
сключените между тях договори за мобилни услуги и за лизинг. Освен тяхното
наличие, установени са и основните им елементи – страни, предмет, цена и пр.
Но при
изначално възложената му с доклада на съда доказателствена тежест, ищецът не
проведе пълно и главно доказване на факта, че е бил изправна страна по
договорите, който факт е обуславящ за дължимостта на исковите суми за месечни
абонаменти и стойност на предоставени мобилни услуги, респ. за дължимост на
неустойката. В този смисъл липсват доказателства, годни да установят
предоставянето на мобилните услуги и/или осигуряването на достъп до мобилната
мрежа за срока на действие на договорите. Дори на ответника-потребител да са
предадени активни СИМ-карти по двата договора, което той да е удостоверил с
подписа си, тяхното активно състояние - осигуряването на достъпа до мобилната
мрежа през целия процесен период (без оглед наличието или липсата на
потребление), което е обуславящо за дължимостта на месечните абонаментни такси,
остана недоказано. Изходящите от ищцовата страна фактури и справки за
потребление, са неподписани от ответника, поради което не биха могли да се
ценят като разполагащи с материална доказателствена сила, относно
предоставянето на посочената в тях услуга.
В
допълнение - исковете по чл.92, ал.1 от ЗЗД са неоснователни и защото не се
доказаха предпоставките, обуславящи дължимостта на неустойката - че поради
виновно неизпълнение на потребителя договорите са прекратени/развалени по
предвидения в чл.87, ал.1 от ЗЗД ред. Освен наведените с исковата молба
твърдения, доказателства в тази насока липсват. Но не само - извършвайки служебна преценка за валидност на
неустоечните клаузи (ТР № 1/2009 год., ОСТК), на която ищецът обляга
претенцията си, съдът намира същите за нищожни, по съображенията, изложени
по-долу.
Ответникът е потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДП
на ЗЗП, комуто е предоставяна мобилна услуга, а договорът е бланков, сключен
при изначално и едностранно поставени условия от страна на оператора - ищец.
Поради това потребителят-ответник не е имал възможност да влияе върху
съдържанието му - ал.2 на чл.146 от ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. А
всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията
на доставчика и потребителя, е „неравноправна клауза“ - чл. 143 от ЗЗП.
При това положение исковете за дължимост на месечни
абонаментни такси, стойност на предоставени мобилни услуги и неустойки се
явяват недоказани, а оттам - неоснователни и като такива – следва да се
отхвърлят.
Не
така стоят нещата с претенцията за неплатена лизингова цена на предоставено
мобилно устройство - в горецитирания договор за лизинг (чл.4 от същия) се
съдържа потвърждение на абоната - потребител, че е получил лизинговата вещ -
мобилно устройство, срещу лизингова цена от 23 лв. Липсват доказателства ответникът
да е върнал вещта, отдадена му на лизинг или да е развалил лизинговия договор преди
изтичане на срока му. Няма доказателства и да е заплатил лизинговите вноски, още
повече, че техните падежи са настъпили преди депозиране на заявлението по
чл.410 от ГПК, затова искът за заплащането им следва да се уважи.
Това
има за последица основателност и на акцесорния иск - по чл.86, ал.1 от ЗЗД, за
законната лихва, начислена неплатените лизингови вноски, начиная от предявяване
на иска – 01.10.2020 год. /арг. чл. 422, ал.1 от ГПК/, до окончателното
плащане.
На ищеца, съобразно чл.78, ал.1 от ГПК, се
следват деловодни разноски, които за настоящото производство са в размер на 27.74
лв., в т.ч. държавна такса, депозит за особен представител (съобразно
определеното възнаграждение на особения представител от 150 лв.) и адвокатско
възнаграждение, а за производството по ч.гр.д. № ***год. на БРС - в размер на 22.49
лв, включващи държавна такса и адвокатски хонорар.
Водим
от изложеното и на основание чл.235 и чл.236 от ГПК, Бургаският районен съд
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че Р.Н.А. ***, ЕГН - **********,
дължи на “Теленор България”
ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: ***, представлявано от Д.К.К. и М.С., сумата от 22.00
лв. - сбор от неплатени лизингови вноски, дължими по сключен между страните договор за лизинг от
14.09.2018 год., както и законната лихва върху горната главница,
начиная от 01.10.2020 год. до окончателното й изплащане, за които вземания по
ч.гр.д. № ***год. на БРС е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК,
като ОТХВЪРЛЯ изцяло, поради неоснователност, исковете за дължимост на месечни
абонаментни такси и стойност на предоставени мобилни услуги, а също и на договорни
неустойки по сключени между страните договор за мобилни услуги с номер *** от 15.08.2018
год., договор за мобилни услуги с номер ***от 14.09.2018
год. и договор за лизинг от 14.09.2018 год.
ОСЪЖДА Р.Н.А. да заплати на “Теленор България”
ЕАД
деловодни разноски за настоящото производство в размер на 27.74 лв., както и за
производството по ч.гр.д. № ***год. на БРС - в размер на 22.49 лв.
Решението подлежи на
въззивно обжалване пред Бургаския окръжен съд, в двуседмичен срок от връчването
на страните.
Вярно с оригинала:
СТ Съдия: (П)