№ 19872
гр. София, 04.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Б В
при участието на секретаря С В
като разгледа докладваното от Б В Гражданско дело № 20251110117020 по
описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищците К. К. И., Д. К. И. и Н. К. И. са предявили срещу „С..“ ООД субективно
съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо и предл. трето от ЗЗД във
вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК във вр. чл. 22 от ЗПК, с които се иска прогласяването за
нищожен на Договор за потребителски кредит № .., сключен между наследодателя на
ищците К З И. и „С..“ ООД на 07.10.2024 г., поради противоречие със закона и накърняване
на добрите нрави, а в условията на евентуалност искове с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. първо и предл. трето от ЗЗД за прогласяването за нищожни на чл. 3, т.5 от Договора,
предвиждаща прекомерен размер на ГПР, както и клаузата от Стандартния Европейски
формуляр, предвиждаща неустойка за непредоставяне на обезпечение.
Ответникът „С..“ ООД е предявил насрещни осъдителни искове срещу К. К. И., Д. К.
И., Н. К. И. с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, с които се иска
осъждането на всеки от ответниците да заплати сумата в размер на по 400 лв.,
представляваща неизплатено задължение за главница по Договор за паричен заем № .. от
07.10.2024, ведно със законна лихва от 01.07.2025 г. до окончателното плащане, както и
евентуални искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 23 ЗПК, с които се иска
осъждането на всеки от ответниците да заплати сумата в размер на 400 лв., представляваща
неизплатената чиста стойност на кредита по Договор за паричен заем № .. от 07.10.2024,
ведно със законна лихва от 07.10.2024 г. до окончателното плащане.
Ищците твърдят, че между техния наследодател К З И. и „С..“ ООД е сключен
Договор за потребителски, по силата на който настоящият ответник е предоставил на
наследодателя на ищците паричен заем при годишен лихвен процент от 50 % и годишен
процент на разходите - 65.62 %. Сочат, че съгласно т. 4.4 от Стандартен Европейски
Формуляр за предоставяне, приложен към договора, ако заемателят не предоставел
обезпечение по кредита в тридневен срок от усвояването на заемната сума, дължал на
кредитора неустойка, която неустойка предварително е била разсрочена и включена към
анюитетните вноски по кредита. Твърдят, че посоченият размер на ГПР надвишава
приблизително 6 пъти законовоустановения максимален праг. Освен това посоченият в
1
договора размер на ГПР не отразявал действителния такъв, тъй като не включвал
неустойката при непредоставяне на обезпечение. Същата представлявал разход по кредита
на обезщетение по кредита. На следващо място твърдят, че възнаградителната лихва в
размер на 50 %, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. С оглед гореизложеното
молят за уважаването на предявеният иск.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът
оспорва предявените искове. Счита, че недействителност на отделна клауза не води до
недействителност на целия договор, като клаузата за неустойка не била част от
съществените параметри на договора. Счита, че договорът отговаря на всички изисквания
на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Твърди, че по
отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ са спазени всички,
закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Посочва, че При нормативно определен
лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 67.15% и ГПР определен в процесния
договор в размер на 55.48%. Сочи, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде
включвана в ГПР. Твърди, че възникването на неустойката е след сключването на договора, а
не към момента на подписването му. Счита, че уговорената неустойка има обезщетителна
функция, като размерът й е бил уговорен към момента на сключването на договора.
Посочва, че клаузата, с която е определена и приложимата лихва по кредита е индивидуално
уговорена и съставена на ясен и разбираем език, като изразеният размер на лихвения разход
върху предоставената сума не изисква преценка за неравноправен характер на договорната
клауза, тъй като е част от основния предмет на договора. Оспорва размерът на лихвата да
противоречи на добрите нрави. С оглед гореизложеното моли за отхвърлянето на
предявения иск и присъждането на сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е предявил насрещен иск срещу ищците. Твърди,
че между К З И. (починал) и „С..“ ООД е сключен Договор за потребителски кредит № .., по
силата на който „С..“ ООД, е предоставило на К З И., ЕГН ********** заемна сума в размер
на 1200 лева, която сума е била предоставена към датата на сключване на договора. Съгласно
чл. 3 от договора и Погасителния план към него, кредитополучателят се е задължил да върне
главницата при фиксиран лихвен процент от 45% на 13 месечни вноски с дата на първо
плащане 07.11.2024 г. и последна вноска на 07.11.2025 г. Твърди, че кредитополучателят не е
направил нито едно плащане по договора за кредит. Посочва, че обявява предсрочна
изискуемост по кредита с оглед неплащането на осем вноски с настъпил падеж от заемателя.
С оглед гореизложеното моли за уважаването на предявения иск.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на насрещния иск от ответниците по него,
с който го оспорват, като поддържан аргументите за нищожност на сключения договор за
кредит.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
По иска с правна квалификация чл.26, ал.1, предл. първо и предл. трето ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с
чл.11, чл. 19 ЗПК в тежест на ищците е да докажат сключването на процесния договор за
кредит с посоченото в исковата молба съдържание, както и че по отношение на същият са
налице твърдените от тях основания за нищожност поради противоречие със закона и
накърняване на добрите нрави.
По евентуалните искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. първо и предл.
трето от ЗЗД в тежест на ищците е да докажат, че клаузите на чл. 3, т.5 от Договора,
предвиждаща прекомерен размер на ГПР, както и клаузата от Стандартния Европейски
формуляр, предвиждаща неустойка за непредоставяне на обезпечение, са нищожни, тъй като
противоречат на закона и накърняват добрите нрави.
В тежест на ответника/ищец по насрещния иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр.чл. 240, ал. 1 е
да докаже, че между него и наследодателя на ищците/ответниците по насрещния иск е
сключен действителен Договор за потребителски кредит от 07.10.2024 г., по който са
2
извършени усвоявания на суми в посочения от ищеца размер, като задълженията на
ответника за връщане на главницата по кредита, както и че задължението по кредита
надлежно е обявено за предсрочно изискуемо.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК, като безспорно между страните по делото е
отделено обстоятелство, че между К З И. и „С..“ ООД е сключен Договор за потребителски
кредит № ../07.10.2024 г.
С обявения за окончателен проект за доклад съдът е обявил на страните, че служебно
следи за неравноправност на клаузи от договора за потребителски кредит, за което
предоставя на страните при условията на състезателност възможност да ангажират
доказателства за евентуалното наличие/липса на неравноправност на клаузи от договора.
От фактическа страна:
По делото е приет договор за потребителски кредит № ../07.10.2024 г., сключен между
К З И. като кредитополучател и ответника като кредитодател, по силата на който ответното
дружество се е задължило да предостави на кредитополучателя кредит в размер на 1200 лв.
за срок от 13 месеца при лихвен процент в размер на 45 % и годишен процент на разходите
от 55, 48 %. Съгласно договора общият размер на всички плащания се равнява на 1636, 20
лв., която сума следва да бъде върната с общо 13 месечни погасителни вноски, от които
първите 5 са в размер на 45 лв., а следващите 8 в размер на 176, 40 лв. Съгласно чл. 5
страните са се споразумели в тридневен срок от сключване на договора заемателят да
предостави обезпечение по кредита, изразяващо се в безусловна банкова гаранция или
поръчителство, като в чл. 11 от договора е уговорена неустойка за неизпълнение на това
задължение в размер на 976, 80 лв. Приет е и погасителен план, в който са посочени
следните вземания: 1200 лв. главница, 436, 20 лв. лихва, 976, 80 лв. неустойка и общо
дължима сума от 2613 лв. Тези вземания са посочени и в приложения по делото Стандартен
европейски формуляр.
Съгласно чл. 4 от договора с полагането на подписа си в договора кредитополучателят
удостоверява, че е получил в брой заемната сума в размер на 1200 лв.
От приложеното на л. 8 удостоверение за наследници се установява, че
кредитополучателят К З И. е починал на 24.10.2024 г. и е оставил за свои наследници по
закон тримата ищци, негови деца.
От правна страна:
Предвид датата на сключване на процесния договор за кредит приложение намира
Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г. Договорът за заем е
неформален, реален и комутативен, като за да е налице валидно заемно правоотношение, е
необходимо да се установи предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя, с
което за последния възниква задължението да върне заетата сума в същата валута и размер.
Съгласно удостовереното в договора уговорената сума е била предадена на наследодателя на
ищците, поради което договорът се счита за сключен.
Прочитът на съдържанието на клаузите, по силата на които се предвижда задължение
за потребителя да предостави обезпечение и неустойка в полза на кредитора при
неизпълнение на това задължение, и съпоставянето им всяка с естеството на сключения
договор за заем, налага извод, че по силата на същите ответникът е договорил скрито
възнаграждение за себе си. Въведените изисквания за вида обезпечение, което следва да се
предостави по избор на заемателя: физическо лице - поръчител, или банкова гаранция в
двукратния размер на цялото задължение на заемателя по договора (включващо главница и
лихви) и тридневен срок за представянето му, създават значителни затруднения на длъжника
при изпълнението на това задължение до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Така се
стига до значително нарастване на цената на кредита и възлагане на потребителя финансова
тежест. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. На
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е
3
отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства. Така се увеличава опасността от
свръхзадлъжнялост на длъжника. Нищожността на такава уговорка за неустойка е
разгледана в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г.,
ОСТК, в което е посочено, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Обстоятелствата, обуславящи възникването на
задължение за заплащане на посочената неустойка, водят до извод, че с нея се цели
постигане на забранен от закона правен резултат, като тя води до неоснователно обогатяване
на кредитора за сметка на длъжника, тъй като длъжникът изначално е изправен пред
невъзможността да изпълни задължението, чието изпълнение обезпечава неустойката.
Основателен е и доводът на ищеца, че е налице нарушение на императивното
изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход,
свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото де факто се явява за
потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо
наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната
лихва и все на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано
оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на
потребителя. В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е
включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не
съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не нарушава
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че бъдат включени, то процентът на разходите
надхвърля допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер, тъй
като размерът на предвидената неустойка се равнява на 81% от стойността на главницата.
Следва да се даде отговор на въпроса дали това обуславя нищожност на целия договор
за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР. Както се посочи и по-
напред, след като неустойката не е включена като разход по кредита в обявения в договора
за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите.
Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че тези
вземания бъдат включени, то процентът на разходите надхвърли допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния договор за
кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в договора за
кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Годишният
процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски
кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува
яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може
да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като
в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му
елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В този смисъл е и решение от
13.03.2025 г. по дело С-337/23 на СЕС и решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС,
според които за да осигури по-голяма защита на потребителите законодателят на Съюза е
възприел широко определение на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" /§
40/. Разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски
кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането
4
му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и
възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният
размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "годишен процент на разходите" по
смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва
задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива (чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО
на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета) разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски,
така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в
нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен, поради което доводите на ответника в обратен смисъл се явяват
неоснователни. Ето защо и предявеният главен установителен иск е основателен и следва да
бъде уважен. Предвид уважаването на главния иск, не следва да бъде разглеждан
предявеният при условията на евентуалност иск.
По насрещния иск
По силата на чл. 23 ЗПК при недействителност на целия договор потребителят връща
само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва и други разходи по кредита. В случая
чистата стойност на кредита, т.е. главницата се равнява на 1200 лв. По делото не се твърди
да са били извършени плащания от страна на наследодателя по процесния договор за
кредит, поради което съдът приема, че такива плащания не са били извършени и е дължима
чистата стойност на кредита в размер на 1200 лв., като всеки от тримата ищци дължи по 1/3
от тази сума или по 400 лв. всеки от тях, с оглед на което и насрещните искове са
основателни.
По разноските:
При този изход на спора всяка от страните има право на разноски. Ищците претендират
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 950 лв. и платена държавна такса в
размер на 50 лв. ответникът е направил възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, като съдът намира същото за основателно и прецени, че то следва да бъде
намалено до претендираното и заплатено на процесуалния представител на ответника
възнаграждение в размер на 400 лв., без върху него да се начислява ДДС поради липсата на
доказателства за регистриране по ЗДДС. С Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът
на ЕС дава принципни тълкувания и разяснения относно приложението на института на
съдебните разноски в светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е посочено, че член 14 от
Директива 2004/48 прогласява принципа, че направените от спечелилата делото страна
разумни и пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото
страна, освен ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. В пар. 23 и 24
изрично е посочено, че от съображение 17 от Директива 2004/48 се установява, че
предвидените в нея мерки, процедури и средства за защита следва да се определят във всеки
случай по такъв начин, че да отчитат надлежно специфичните особености на случая, при все
това член 14 от Директива 2004/48 налага на държавите членки да гарантират
възстановяването единствено на "разумни" съдебни разноски. Правната уредба следва да
цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се
вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да
понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези
разноски са пропорционални обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските,
които спечелилата/загубилата делото страна действително е понесла. Съответстваща на
5
правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането
на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за
несправедлив, да се отклони по изключение от този режим. В Решение от 23.11.2017 г. по
съединени дела C-427/16 и C-428/16 Съдът на ЕС, излагайки сходни съображения, достига до
крайния извод, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да
се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните
производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под
страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-
нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация
на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла
да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф
1 ДФЕС.
В настоящия случай съдът следва да се съобрази именно с горецитираната практика на
СЕС, която има превес над националната такава, като в полза на процесуалния представител
бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адвокатско
възнаграждение. При определяне на размера им съдът намира, че следва да съобрази
наличните обективни фактори, че делото не се отличава с процесуални усложнения, както и
реално извършените действия от процесуалния представител. Производството по делото се е
развило в минимални рамки. Не без значение е обстоятелството, че делото касае
потребителски спор по т. н. масови дела във връзка с нищожност на клаузи от договори за
потребителски кредити и извършените по тях плащания. Тоест, делото не се отличава с
никаква фактическа и правна сложност. Отделно от това макар и да са налице две претенции
същите имат един общ правопораждащ юридически факт, а именно договора за заем.
Така определеното общо адвокатско възнаграждение по двата иска съдът условно
разделя на две, като половината от него се дължи изцяло предвид уважаването на главния
иск, а останалата половина остава за сметка на ищеца предвид уважаването на предявения
срещу него насрещен иск. При тези съображения съдът изчисли, че в полза на ищеца следва
да бъдат присъдени разноски в общ размер от 250 лв. (от които 200 лв. адвокатско
възнаграждение и 50 лв. държавна такса).
Ответникът е направил разноски в размер на 50 лв. за държавна такса по насрещния
иск и 480 лв. с вкл. ДДС за адвокатско възнаграждение. По аналогични съображения на
изложените по-горе, в негова полза следва да се присъди половината от адвокатското
възнаграждение в размер на 240 лв. предвид уважаването на насрещния иск, а останалата
половина да остане в негова тежест предвид уважаването на предявения срещу него
отрицателен установителен иск. Така общият размер на разноските в полза на ответника се
равнява на 290 лв.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от К. К. И., ЕГН **********, Д. К. И., ЕГН
**********, и Н. К. И., ЕГН **********, и тримата с адрес: с. К..., ул. „В..“ №... срещу „С..“
ООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление: гр.София, район „М..“, бул.”Ц..е” № .., ет.
5, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД нищожността на договор за
потребителски кредит № .., сключен между наследодателя на ищците К З И. и „С..“ ООД на
07.10.2024 г., поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА К. К. И., ЕГН **********, Д. К. И., ЕГН **********, и Н. К. И., ЕГН
**********, и тримата с адрес: с. К..., ул. „В..“ №... да заплатят на „С..“ ООД, ЕИК .., със
седалище и адрес на управление: гр.София, район „М..“, бул.”Ц..е” № .., ет. 5, сума в размер
на по 400 лв. всеки от тях, представляваща чистата стойност на прогласения за нищожен
договор за потребителски кредит № .., сключен между наследодателя на ищците К З И. и
6
„С..“ ООД на 07.10.2024 г., ведно със законната лихва от 01.07.2025 г. до окончателното
плащане.
ОСЪЖДА „С..“ ООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление: гр.София, район
„М..“, бул.”Ц..е” № .., ет. 5, да заплати на К. К. И., ЕГН **********, Д. К. И., ЕГН
**********, и Н. К. И., ЕГН **********, и тримата с адрес: с. К..., ул. „В..“ №... на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 250 лв., представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА К. К. И., ЕГН **********, Д. К. И., ЕГН **********, и Н. К. И., ЕГН
**********, и тримата с адрес: с. К..., ул. „В..“ №... да заплатят на „С..“ ООД, ЕИК .., със
седалище и адрес на управление: гр.София, район „М..“, бул.”Ц..е” № .., ет. 5, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 290 лв., представляваща разноски по делото.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Преписи от решението да се връчат на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7