Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 15.01.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на петнадесети декември през две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА
КОРДОЛОВСКА
МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 15264 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
211409 от 09.09.2019
г. по гр. д.
№ 57851/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 43 състав, съдът е признал за установено по исковете, предявени от „Т.С." ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, срещу В.К.Г., ЕГН **********, с адрес: ***,
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл.
153 ЗЕ, че В.К.Г. дължи на „Т.С." ЕАД сумата от 1 277,03 лева,
представляваща главница за доставена, но незаплатена топлинна енергия през
периода от 01.11.2013 г. до 30.04.2015 г. за топлоснабден имот, находящ се в
гр. София, ж.к. ”********, с аб.№ 244358, както и сумата от 18,72 лева,
представляваща главница за услуга дялово разпределение, начислена по фактура от
м.06.2014 г. и фактура от м.05.2015 г., ведно със законната лихва върху
главниците, считано от 19.08.2016 г. до окончателното изплащане на вземането,
като е отхвърлил предявения иск за главница за услуга дялово разпределение за
сумата над 18,72 лева до пълния предявен размер от 24,84 лева.
С решението е признато за установено по искове
с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД предявени от „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:*** 23Б срещу В.К.Г., ЕГН **********,
че ответникът дължи на ищеца сумата от 8,30 лева, представляваща обезщетение за
забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 31.12.2013 г. до
30.03.2014 г., като е отхвърлил предявения иск за обезщетение за забава върху главницата
за топлинна енергия за сумата над 8,30 лева до пълния предявен размер от 141,20
лева и за периода от 30.03.2014 г. до 16.08.2016 г., както и предявения иск за
сумата от 4,55 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за
услуга „дялово разпределение“, начислена за периода от 31.12.2013 г. до
16.08.2016 г.
С решението В.К.Г., ЕГН ********** е
осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:*** 23Б на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК сумата от общо
381,16 лева, представляваща направените разноски по исковото производство
съразмерно с уважената част от исковете и сумата от общо 71,12 лева,
представляваща разноски в заповедното производство по ч.гр.дело № 46919/2016 г.
по описа на СРС, 43-ти състав съразмерно с уважената част от исковете, а „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ******** е осъдено да заплати на В.К.Г., ЕГН ********** на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 49,59 лева, представляваща направените разноски по
исковото производство съразмерно с отхвърлената част от исковете. На основание
чл. 241, ал. 1 ГПК изпълнението на дължимите съгласно настоящото решение суми
за главници, обезщетение за забава, законна лихва и разноски е разсрочено на
равни месечни вноски, всяка от които по 97,57 лева, платими до 10-то число на
всеки месец, считано от месеца, следващ влизане в сила на решението до
окончателното изплащане.
Недоволен
от така постановеното решение, в ЧАСТТА, с която са отхвърлени установителните
искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД, както и в частта за
разноските е останал ищеца в производството „Т.С.“ ЕАД, който чрез процесуалния
си представител юрк. И.М.го обжалва при твърдения, че решението е неправилно и
постановено в нарушение на материалния закон. По-конкретно поддържа, че в
раздел 7 от ОУ е определен реда и срока, по който купувачите на ТЕ са длъжни да
заплащат месечните суми за ТЕ, а именно в 30 дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. На следващо място твърди, че по делото са
представени констативни протоколи, които удостоверяват публикуването на
сметките в интернет страницата на дружеството. Искането към съда е да отмени
решението в обжалваната част. Претендира разноски и юрк. възнаграждение.
Въззиваемата страна В.К.Г., чрез
процесуалният си представител адв. М.З. оспорва въззивната жалба в депозирания
по реда на чл. 263 ГПК писмен отговор. Моли съда да потвърди обжалваното
решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Третото лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД
не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявените пред първоинстанционният съд искове са установителни,
при правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
с чл. 153 ЗЕ и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ГПК,
за дължимост на суми начислени на ответника като стойност на получена и разходвана
от него топлинна енергия на процесния адрес.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД.
Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за
ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове.
Въззивната инстанция намира, че в
правилно приложение на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за
енергетиката първостепенният съд приема за установено договорното отношение
между главите страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда
етажна собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея
топлоенергия за битови нужди. По делото е установено, а и не е било спорно
между страните, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата - етажна
собственост /в която се намира процесният имот/ е била присъединена към
топлопреносната мрежа. Поради това и съобразявайки анализът на събраните по
делото доказателства, обоснован се явява извода на първостепенния съд, че
въззиваемия В.Г. е собственик на процесния топлоснобден имот и има качеството
на потребител на топлинна енергия по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ (отм. 2012 г.),
който предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо
лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия.
Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през
2006 г. е изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи,
че потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот.
Замяната на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с
по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в
понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на
ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал.
1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г. и то само с оглед промяната
на използвания в закона термин от потребител на клиент. При все това и досега
под клиент на топлопреносното предприятие по отношение на имотите в сграда в
режим на етажна собственост се разбира собственикът на имота или лицето,
притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ
(отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за
битови нужди се разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване
(ползватели в този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на
етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата
топлинно счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и
помагача на ищеца от друга има действие и по отношение на ответника В.Г..
Валидната представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни
собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на
търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката, в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на
същата се уреждат от публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по
делото за възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът намира, че
приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за процесния
период, публикувани най-малко в един местен и един централен всекидневник са
обвързващи между ищеца и ответника. Следователно решението е обосновано в
частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на вземанията,
предмет на установителните искове).
Решението е обосновано и правилно в
частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението за цена
на топлинна енергия по отношение на ответника В.Г. за сума в размер на 1 277,03
лв. за периода от м.11.2013 г. до м.04.2015 г.
Претендираните вземания не са установени
единствено от счетоводните записвания на ищцовото дружество и представените
едностранно съставени частни документи. Изводът на СРС е направен при съвкупна
преценка на събраните по делото писмени доказателства и изслушаните експертизи.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, неоспорено от страните в
първоинстанционното производство, се установява, че стойността на доставената
топлинната енергия за процесния период възлиза на сумата от 629,08 лева, а след
плащания, изравнявания и прихващания по фактури, както и разходи за дялово
разпределение са в общ размер на 1301,87 лева.
Относно възражението на ответника, че
част от задължението му е погасено по давност настоящият съдебен състав намира
следното:
Давността за вземането за главница е
тригодишна, тъй като същото е периодично /арг. чл. 111 б. „в“ ЗЗД/.
Разпоредбите на чл. 31 и 32 от ОУ
предвиждат следните начини на заплащане на ТЕ: 1. на 10 равни месечни вноски и
две изравнителни сметки; 2. по прогнозна консумация и една изравнителна сметка
за реална консумация; предвидено е, че когато клиентите заплащат по втори
вариант, месечната консумация се определя от търговеца въз основа дела на имота
от предходната година, както и че за тази прогнозна консумация търговецът
издава фактура ежемесечно. От представените към исковата молба извлечения от
счетоводната система на ищеца, е видно, че текущото фактуриране на задълженията
за абонатния номер е по втория посочен вариант - по прогнозна консумация.
Следователно, когато се изготви дяловото разпределение, се изготвя
изравнителната сметка и ако прогнозно определената цена надвишава определената
по изравнителна сметка, разликата се приспада с кредитно известие, а при
обратния случай - сумата се добавя към фактурата, изготвена въз основа дяловото
разпределение. Разпоредбата на чл. 33 ОУ въвежда задължение на клиента да
заплати ежемесечна фактура с изтичане на 30- дневен срок от публикуването на
фактурата в интернет страницата на ответника, като съгласно чл. 33, ал. 4
продавачът начислява обезщетение за забава само върху дължимата сума по фактура
след изравнителна сметка. Поради което, с издаването на общата фактура настъпва
определеността на дължимата цена за отоплителния сезон, тъй като дотогава
клиентът плаща прогнозно начислени суми, а не реално потребена енергия. Заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е депозирано в съда от
ищцовото дружество на 19.08.2016 г., на която дата е прекъснат давностният
срок. В конкретния случай видно от заключението на ССчЕ, в която вещото лице е
описало издаваните през процесния период фактури е, че единствената фактура, с
падеж преди процесния период и включена в него е тази от м.06.2013 г. на
стойност 6,12 лева, представляваща главница за услуга „дялово разпределение“.
Следователно към тази дата са били
погасени по давност вземанията единствено по отношение на сумата от 6,12 лева,
представляваща главница за услуга дялово разпределение, начислена по фактура от
м.06.2013 г.
С оглед на това, претенцията на ищеца за
заплащане на услуга дялово разпределение правилно е била уважена до размера от
18,72 лева, като в останалата му част до пълния предявен размер от 24,84 лева, е
била отхвърлена като погасена по давност.
Непогасените по давност вземания за
периода от м.11.2013 г. до м.04.2015 г. са в размер на 1 277,03 лв. за ТЕ
и 18,72 лв. за услугата „дялово разпределение“. Ответника не доказва плащане на
процесните сума, следователно предявеният иск по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ правилно е бил уважен за тези суми.
По отношение на претенциите с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД настоящият съдебен състав намира
следното:
Основателността на иска за мораторна
лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на
забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните.
Според чл. 33, ал. 4 от Общите условия
на ищцовото дружество от 2014 г. продавачът на топлинна енергия начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само върху задълженията по
чл. 32, ал. 2, които не са изплатени в срок, тоест само върху общо дължимата
сума за съответния отчетен период на база на изготвената изравнителна сметка.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия
клиентите са длъжни да заплащат стойността на сметките за съответните отчетни
периоди, формирани след извършване на изравняването, в тридесетдневен срок от
публикуването им на интернет страницата на продавача. С оглед на това съда
приема, че за да изпаднат в забава клиентите, ищецът следва да публикува
сметките им и да измине предвиденият тридесетдневен срок. В настоящия случай
ищецът не е ангажирал доказателства на коя дата сметките на ответника са били
публикувани на сайта му, поради което и е останал недоказан факта на
поставянето на ответника в забава по отношение изпълнението на задължението за
заплащане на сумите по чл. 32, ал. 2 от общите условия от 2014 г. в размер на
132,90 лв. и за периода от 30.03.2014 г. до 16.08.2016 г. Преди тази дата и при
действието на ОУ от 2008 г., одобрени с Решение № ОУ-002/07.01.2008 г. на
ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ на 14.01.2008 г. и в сила от
13.02.2008 г. ответникът е останал задължен за сума в размер на 8,30 лв. и за
периода от 31.12.2013 г. до 30.03.2014 г.
Тъй като от страна на ищцовото дружество
не е доказана и датата на която ответникът е изпаднал в забава за изпълнението
на задължението за заплащането на услугата „дялово разпределение“, то правилно
и искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 4,55 лева -
обезщетение за забава върху възнаграждението за услугата „дялово разпределение“
е бил отхвърлен като неоснователен.
В заключение, съдът приема, че
задължението на ответника е определено според отчетното количество и подадената
топлоенергия съобразно законовите изисквания.
В упражнение на правомощията си по чл.
271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваните му
части.
С оглед изхода на делото, разноски
следва да бъдат присъдени на въззиваемата страна В.К.Г. на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК във вр. с чл. 38 ЗА в размер на 100.00 лв.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 211409 от 09.09.2019 г. по
гр. дело № 57851/2017 г. по описа на СРС, ГО, 43 състав, вкл. в частта за
разноските.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, с адрес: *** да заплати на адв.
М. З. – САК, с адрес: *** сумата от 100 лв.,
представляваща сторените в производството разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.