РЕШЕНИЕ
№ 101
гр. Монтана, 18.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на десети април
през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Елизабета Кралева
Таня Живкова
при участието на секретаря Даниела Мл. Макавеева
като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно гражданско дело №
20231600500080 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 34 от 26.01.2023 г., постановено по гр. д. № 1843/2021 г.
Районен съд - Монтана е отхвърлил като неоснователен предявеният от Т. Т.
срещу Е. П. иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на
сумата от 5000 лв ведно със законната лихва върху тази сума. Предвид
отхвърлянето на иска по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, районният съд се е произнесъл
по предявения в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 от ЗЗД, като осъдил Е. П. да заплати на ищеца Т. Т. процесната сума.
Е. П. обжалва решението в частта, с която е уважен евентуалният иск
по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. В жалбата се поддържа, че решението е
неправилно и необосновано. Сочи се, че Районният съд неправилно е приел
липса на основание за предаване на процесната сума. В тази връзка се
релевират доводи, че от заключението на вещото лице К.И. и разпитаните в
хода на производството свидетели се установява наличие на основание за
предаване на сумата и то е погасяване на задължение на ищеца Т. Т. към
1
ответника по договор за заем, сключен в края на 2020 г. Твърди се, че
последният е дал сумата от 5000 лв на ищеца за закупуване на имот, като този
факт се установява от свидетелските показания, които Районният съд не е
следвало да игнорира, а да ги прецени наред с останалите данни по делото.
Предвид това се иска отмяна на решението в обжалваната част и
постановяване на ново, с което исковата претенция да се отхвърли като
неоснователна. Направено е и искане за присъждане на сторените в двете
производства разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от Т. Т. чрез пълномощника му адв. Б. Ц., с който я оспорва като
неоснователна. Твърди, че ответникът е получил процесната сума, но до
настоящия момент не я е върнал въпреки отправената покана за това. Излага
доводи, че преведената на ответника сума не е поради изпълнение на
задължение към последния. Изтъква, че ответникът не разполага с писмен
документ, който да установява предаване на каквато и да било сума на ищеца,
поради което районният съд правилно не е ценил свидетелските показания, а
освен това последните не установяват по никакъв начин клаузите в твърдения
договор за заем. Сочи, че ответникът не е успял да докаже наличието на
правоотношение, въз основа на което е получил процесната сума. Моли съдът
да потвърди първоинстанционното решение и да присъди сторените разноски.
Във въззивното производство не са искани и събирани доказателства.
Окръжен съд - Монтана, като провери атакувания по реда на въззивното
обжалване съдебен акт във връзка с оплакванията в жалбата, предвид
събраните по делото доказателства и въз основа на закона, приема следното:
Въззивната жалба е допустима като подадена в срок от легитимирано
лице, но по същество е неоснователна.
За да постанови своето решение, Районният съд е изложил мотиви, че
при иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД в тежест на ответника е да установи
наличието на правно основание за получаване на сумата, а ищецът единствено
следва да докаже предаването на сумата на ответника. В тази връзка е приел,
че от съвкупния доказателствен материал не могат да се приемат за доказани
твърденията на ответника, че той дал заем на ищеца от 5000 лв, а процесната
сума представлява изпълнение на задължението за връщане на заема. Така
съдът е стигнал до извод, че с получената сума ответникът се е обогатил
неоснователно, тъй като липсва основание за получаването й.
2
По делото е безспорно установено, че на 16.02.2021 г. въззиваемият Т.
Т. е превел сумата от 5000 лв по сметката на въззивника Е. П.. От съдебно-
икономическата експертиза се установява, че процесната сума е получена от
П. на 16.02.2021 г., като последната не е върната на Т.. От допълнителната
съдебно-икономическа експертиза се установява, че текстът „кредитен
превод“, отразен върху платежното нареждане, означава извършване на
паричен превод от платежна сметка на клиента по друга платежна сметка при
същия доставчик на платежни услуги. Смисълът на употребения банков
термин е, че е налице прехвърляне на собственост върху парични средства от
едно лице на друго. Изразът „кредитен превод“ не се отнася до основанието
за извършване на транзакцията.
При иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД в тежест на ищеца е да установи
предаването и получаването на парите, а ответникът, ако твърди, че те са
дадени на някакво правно основание, следва да го докаже по правилата на
пълно главно доказване. В случая между страните не е спорен фактът, че Т. е
превел сумата от 5000 лв на П., а последният я е получил. Защитната теза на
въззивника, че в края на 2020 г. между страните е бил сключен договор за
заем и процесната сума представлява изпълнение на задължението по него,
остава недоказана в производството. Не е представен писмен документ,
установяващ предаването на сумата по твърдения заем.
Както първоинстанционния съд, така и настоящата инстанция намира,
че от разпитаните свидетели следва да се ценят единствено показанията на св.
П. П., а на останалите свидетели не следва да се дава вяра предвид тяхната
заинтересованост от изхода на делото заради родствената им връзка, а на св.
Б.И.а - предвид връзката й със сина на въззиваемия.
Приетите в хода на производството експертизи също не могат да
установят на какво основание е преведена процесната сума. В тази връзка
съдът намира, че няма доказателства, от които да се установи наличието на
правоотношение, въз основа на което въззивникът е получил процесната
сума. Доколкото последният не успя да докаже, че е получил сумата на
някакво правно основание, следва да се приеме, че същата е получена без
основание, респ. въззивникът се е обогатил неоснователно и тази сума следва
да бъде върната на въззиваемия. В този смисъл е и задължителната практика,
която приема, че фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД изисква
3
предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т.
е. когато липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно
лице в имуществото на друго (Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. №
1/79 г., Пленум на ВС). В случая съдът приема, че предаването на сумата е
станало без наличието на някакво правоотношение между страните,
съответно въззивникът няма основание за получаването на тази сума. Това
води до извода, че исковата претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е
основателна, а първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено
като правилно.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 от ГПК Е. П. следва
да заплати на Т. Т. разноски в размер на 600 лв, съразмерно с отхвърлената
част от иска.
На основание горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 34 от 26.01.2023 г., постановено по гр.
дело № 1843 по описа за 2021 г. на Районен съд - Монтана като правилно.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал. 3 от ГПК Е. П., ЕГН **********, с
адрес: с. *, общ. *, ул. „*“ №*, да заплати на Т. Т., ЕГН **********, с адрес:
гр. *, ул. „*“ № *, вх. „*“, ап. *, сумата 600 лева, представляваща направени
разноски пред въззивната инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4