РЕШЕНИЕ
№ 278
гр. Русе, 25.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, IV НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Венцислав Д. Василев
при участието на секретаря Юлия К. Острева
като разгледа докладваното от Венцислав Д. Василев Административно
наказателно дело № 20254520200663 по описа за 2025 година
Производството е по чл.59 и сл. от ЗАНН.
Постъпила е жалба от „Севан“ ООД чрез редовно упълномощен процесуален
представител, против електронен фиш № **********/27.10.2021г, издаден от Агенция
„Пътна инфраструктура“ за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от
електронна система за събиране на пътни такси по чл.10 ал.1 от Закона за пътищата.
Наказаното дружество, редовно призовано не изпраща представител, но е постъпило
писмено становище по жалбата от процесуалния представител, с което се поддържа същата.
Ответникът по жалбата, редовно призован изпраща процесуален представител, който
взема становище за неоснователност на жалбата.
Русенската Районна прокуратура редовно призована, не изпраща представител и не
взема становище по жалбата.
Съдът след преценка на събраните доказателства,приема за установено от фактическа
страна следното:
На 27.10.2021г. в 13,08ч. е установено нарушение №
D01E7F2C13805343E053041F160A91DB, с ППС т.а. „ДАФ ФТ ЦФ“ с ДК№ А 87 31 МР в
състав с ремарке , с обща технически допустима максимална маса 44 000 кг., общ брой оси 5,
екологична категория ЕВРО 5, в община Иваново, за движение по път 1-5 км 25+914 с
посока нарастващ километър, включен в обхвата на платената пътна мрежа, като за
посоченото ППС изцяло не е заплатена дължимата пътна такса по чл. 10. ал. 1. т 2 от Закона
1
за пътищата, тъй като за посоченото ППС няма валидна маршрутна карта или валидна тол
декларация за преминаването. Нарушението е установено с устройство № 40341,
представляващо елемент от електронната система за събиране на пътни такси по чл.10, ал 1
от Закона за пътищата и позиционирано на път 1-5 км 25+914. Собственик на това превозно
средство било „Севан“ ООД. За извършеното нарушение на основание чл.179 ал.3б
вр.чл.187а ал.2 ал.2 т.3 от ЗДвП на дружеството било наложено наказание имуществена
санкция в размер на 2 500 лв.
Тази фактическа обстановка съдът приема за установена от събраните в хода на делото
доказателства.
Жалбата е допустима, защото е подадена в срока по чл.189ж ал.5 от ЗДвП и от лице,
което има право на това.
Разгледана по същество е основателна.
Разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 17 юни 1999 г. относно таксуването на превозни средства за използване на пътни
инфраструктури предвижда, че държавите-членки установяват съответен контрол и
определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби,
приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да
гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да
бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Директива 1999/62/ЕО е транспонирана в
националното ни право в ЗП – вж. § 16 от ДР на ЗИДЗП (ДВ, бр. 43 от 2008 г.). В
съответствие с нея, съгласно нормата на чл.10, ал.7 от ЗП, се уреждат условията, редът и
правилата за изграждане и функциониране на смесената система за таксуване на различните
категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние, които
правила са детайлно разписани в Наредбата за условията, реда и правилата за изграждане и
функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни
средства на база време и на база изминато разстояние.
Следователно, когато държавите-членки приемат законодателен акт, с който
определят по вид и размер санкциите за нарушаване на националните разпоредби, приети в
изпълнение на Директива 1999/62/ЕО, то те безспорно прилагат правото на ЕС. По тази
причина и съгласно чл.51, § 1 от Хартата на основните права на ЕС (вж. решение на Съда на
ЕС от 26.02.2013 г. по дело C‑617/10, Åkerberg Fransson, т.17 и т.19, решение на Съда на ЕС
от 05.05.2022 г. по дело C‑83/20, т.25 и т.26 и др.), те са длъжни да зачитат правата и спазват
принципите, регламентирани в разпоредбите на Хартата. В Разясненията по чл.49 от
ХОПЕС, които съгласно чл.52, § 7 от ХОПЕС и чл.6, § 1, ал.3 от ДЕС следва да бъдат взети
предвид от юрисдикциите на държавите-членки при нейното тълкуване, е предвидено
следното: “Този член повтаря традиционното правило за липса на обратно действие на
законите и наказанията. Добавено е правилото за обратното действие на наказателния
2
закон, предвиждащ по-леко наказание, което съществува в редица държави-членки и е
отразено в член 15 от Пакта за граждански и политически права…… Параграф 3 повтаря
общия принцип на пропорционалност на престъплението и наказанието, утвърден от общи
за държавите-членки конституционни традиции и от практиката на Съда на
Европейските общности“. Следователно разпоредбите на чл.49, § 1 и § 3 от ХОПЕС,
установяващи принципа на законоустановеност и пропорционалност на наказанието,
регламентират не право, а именно принцип, на който страните по делото, съгласно чл.52, § 5,
изр.второ от ХОПЕС, могат да се позоват пред националния съд за тълкуване и проверка
законността на актовете на държавите-членки, когато те прилагат правото на Съюза.
С решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД беше
прието, че чл.9а от Директива 1999/62/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в
него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда
налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на
правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на
пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато
тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна
отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер. След анализ на
предвидените в националното ни право глоби и имуществени санкции по чл.179, ал.3 – 3б от
ЗДвП с фиксиран размер, възлизащ съответно на 300 лв., 1800 лв. и 2500 лв. (т.48 от
решението), в т.52 от същото Съдът на ЕС изрично е посочил, че разглежданата система от
наказания не предвижда никаква възможност за индивидуално определяне на наказанието от
националните съдилища при отчитане на характера или тежестта на извършеното
нарушение (напр. степента на умисъл или непредпазливост на извършеното нарушение –
т.49 от решението, разстоянието, изминато от превозното средство, без водачът да е
заплатил дължимата пътна такса или наличието на предварително заплащане на размера на
тол таксата за даден маршрут – т.50 от решението, категорията на емисиите, към която спада
използваното превозно средство – т.51 от решението). В т.53 от същото решение Съдът на
ЕС е приел, че при тези условия налагането на глоба или на имуществена санкция с
фиксиран размер за всяко нарушение на някои предвидени в закона задължения, без да се
предвижда различен размер на тази глоба или имуществена санкция в зависимост от
тежестта на нарушението, както предвижда системата от наказания, предвидени в чл.179,
ал.3 – 3б от ЗДвП, се явява непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба
на Съюза.
Така установената явна несъразмерност на предвидените в тези разпоредби
наказания, предвид техния фиксиран размер и невъзможността за адаптирането им в
съответствие с особеностите на конкретния случай, както и изключването на възможността
за прилагане на института на маловажния случай съгласно чл.189з от ЗДвП, се явява в
противоречие както с вторичното – чл.9а от Директива 1999/62/ЕО, но така и с първичното
право на ЕС – чл.49, § 3 от ХОПЕС (според чл.6, § 1, ал.1 от ДЕС Хартата има същата
юридическа сила като Договорите).
3
В константната практика на Съда на ЕС безпротиворечиво се приема, че
националните съдилища, натоварени в рамките на тяхната компетентност с прилагането на
разпоредбите на правото на Съюза, са длъжни да гарантират пълното действие на тези
разпоредби, като при необходимост по собствена инициатива оставят без приложение
разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат, без да е
необходимо да искат или да изчакват тяхната предварителна отмяна по законодателен път
или по какъвто и да било друг конституционен ред (вж. в този смисъл решение от 04.12.2018
г. на Съда на ЕС по дело C‑378/17, Minister for Justice and Equality, т.35, решение от
09.03.1978 г. по дело С-106/77, Simmenthal, т. 17, 21 и 24, решение от 06.03.2018г., по
съединени дела C‑52/16 и C‑113/16, SEGRO и Horváth, т.46 и мн.др.).
Следователно, след като с решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23,
„Екострой“ ЕООД е установено противоречието на предвидените в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП
санкции с изискването за тяхната пропорционалност, изведено в първичното и вторичното
право на ЕС, то за българския съд следва задължението да остави посочените санкционни
разпоредби неприложени.
Същевременно, с оглед принципа на законоустановеност на наказанието, уреден
както в първичното право на ЕС – чл.49, § 1 от ХОПЕС, но така и в националното ни право –
чл.2, ал.1 от ЗАНН, съдът не може да замести законодателя при определянето на наказанието
по вид и размер. Диференциацията на административнонаказателната отговорност,
разбирана като уреждане в закона на различна такава отговорност за различните видове
административни нарушения в зависимост от тяхната тежест и степен на обществена
опасност, е задача на законодателя, а не на съда. В правомощията на съда е единствено
нейната индивидуализация, при която дейност, съгласно чл.27, ал.2 от ЗАНН, наказващият
орган, а при проверка на издадения санкционен акт и съдът, вземат предвид тежестта на
нарушението, подбудите за неговото извършване и другите смекчаващи и отегчаващи вината
обстоятелства, както и имотното състояние на нарушителя. Наказанието, разбира се,
подлежи на индивидуализация, само ако санкцията, предвидена за извършеното нарушение,
е относително определена, в чиито граници съдът е длъжен да определи наказанието – чл.27,
ал.1 от ЗАНН. Когато обаче санкцията е, както в случая, във фиксиран, абсолютно определен
размер, то съдът не разполага с възможност да наложи наказание в размер, по-нисък от
предвидения – чл.27, ал.5 от ЗАНН, дори и да установи очевидната несъразмерност на
предвиденото от законодателя наказание с оглед конкретната тежест на извършеното
нарушение.
Като следствие от изведения в константната практика на Съда на ЕС принцип на
предимството на правото на ЕС пред противоречащото му национално право съдът е длъжен
да не приложи санкционните разпоредби на чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП без обаче да може да
определи и съответстващо на тежестта на нарушението наказание. Да се приеме противното
би означавало да се наруши посочения принцип за законоустановеност на наказанията, както
и принципът на разделение на властите, прокламиран в чл.8 от Конституцията на Република
България.
4
Конституционният съд последователно се придържа към възприетото в практиката му
разбиране, че е конституционно нетърпимо който и да било от органите на законодателната,
изпълнителната и съдебната власт да излиза извън конституционно очертаните предели на
властване, да отказва осъществяването на възложените му властнически правомощия или да
делегира другиму свои конституционни правомощия, както и да отнема конституционно
предвидени правомощия на държавните органи (решение № 15 от 28.11.2022 г. на КС по к.д.
№ 10/2022 г., решение № 6 от 2020 г. по к.д. № 10/2019 г., решение № 3 от 1996г. по к.д. №
2/1996; решение № 6 от 1998 г. по к.д. № 4/1998; решение № 10 от 2003 г. по к.д. № 12/2003;
решение № 4 от 2010 г. по к.д. № 1/2010; решение № 11 от 2010 г. по к.д. № 13/2010 и др.).
Не е в компетентността на съдебната власт да законодателства като създава правни норми.
Органите на съдебната власт - съд, прокуратура и следствие, не могат да издават
нормативни актове във връзка със своята дейност. Съдебната власт не може да създава
правила за поведение, а следва да прилага законите, създавани от законодателната власт, и
подзаконовите нормативни актове, издавани от органите на изпълнителната власт (в този
смисъл изрично решение № 10 от 15.11.2011 г. на КС по к.д. № 6/2011 г.).
Предвид основателността на касационната жалба и на основание чл.143, ал.1 от
АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН основателно се явява искането на процесуалния представител
на жалбоподателя за присъждане на направените разноски за адвокатско
възнаграждение. Разноските за заплатено адвокатско възнаграждение в настоящото
производство са в размер на 500 лева като доказателство за тяхното извършване, съгласно
разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. №
6/2012 г., ОСГТК, съставлява отбелязването за заплащането в брой на възнаграждението в
представения договор за правна защита и съдействие от 04.04.2025 г. (на л.6 от делото).
Основателно обаче се явява възражението по чл.63д, ал.2 от ЗАНН на процесуалния
представител на ответника по касационната жалба за прекомерност на така направените
разноски за адвокатско възнаграждение (макар по този въпрос, с оглед приетото в
посоченото по – долу решение на Съда на ЕС, съдът да е длъжен да следи
служебно). Касационната инстанция, като съобрази задължителното тълкуване на съюзното
законодателство - чл.101, § 1 и § 2 от ДФЕС и чл.4, § 3 от ДЕС, дадено в решение на Съда на
ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, намира, че в полза на жалбоподателя следва да
бъде присъдена сумата от 300 лева – разноски за адвокатско възнаграждение в касационното
производство. При определянето на този размер на възнаграждението съдът отчита липсата
на значителна правна и фактическа сложност на делото, доколкото след постановяването на
решението на Съда на ЕС по обуславящото изхода на настоящото производство дело C‑61/23
основният правен спор е решен по един задължителен за съда и всички правни субекти
начин.
Деловодните разноски, на основание § 1, т.6 от ДР на АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН,
следва да бъдат възложени в тежест на Агенция „Пътна инфраструктура“, която има
качеството на юридическо лице съгласно чл.21, ал.2 от ЗП и чл.2, ал.1 от Правилника
за структурата, дейността и организацията на работа на Агенция „Пътна инфраструктура“.
5
С оглед на изложеното и на основание чл.63 ал.2 т.1 вр. ал.3 т.1 вр.чл.чл.63д ал.1 от
ЗАНН, съдът:
РЕШИ:
ОТМЕНЯ електронен фиш № **********/27.10.2021г., издаден от Агенция „Пътна
инфраструктура“, с който на „Севан“ ООД за нарушение по чл.179 ал.3б от ЗДвП му било
наложено наказание имуществена санкция в размер на 2 500 лв.
ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“ да заплати на „Севан“ ООД сумата от 300
лв. за разноски по делото, представляващи адвокатско възнаграждение.
Препис от решението да се изпрати на жалбоподателя и АНО.
Решението подлежи на обжалване в 14-дневен срок от съобщаването му пред Русенски
Административен съд.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
6