Р Е Ш Е Н И Е
№ 774
град Пловдив, 29.04.2022
година
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД - ПЛОВДИВ, Десети състав, в
открито заседание на тридесет и първи март през две хиляди и двадесет и втора
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯНКО АНГЕЛОВ
при секретаря ПОЛИНА
ЦВЕТКОВА като разгледа докладваното от съдия ЯНКО АНГЕЛОВ административно
дело № 3290 по описа за 2021 година, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 118,
ал. 1 от КСО.
Делото е образувано по
жалбата на И.К.Л., с ЕГН **********,
срещу Решение № 2153-15-412/30.11.2021 г. на Директора на ТП на НОИ-Пловдив, с
което е потвърдено Разпореждане № 151-00-6142-3 от 11.10.2021 г. на
Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Пловдив за отказ
за отпускане на парично обезщетение за безработица.
В съдебно
заседание жалбоподателят се явява лично и с пълномощника си адв. Д., която
поддържа жалбата. В жалбата се сочи, че решението е несъобразено с материалния
закон и с обстоятелства относно зачитане правата на жалбоподателят при безработица.
Иска се отмяна на атакувания административен акт и присъждане на сторените
разноски, съгласно представен списък.
Ответникът по
жалбата – Директор на ТП на НОИ Пловдив, чрез
юрисконсулт В. моли жалбата да се остави без уважение и да се потвърди
решението на директора като законосъобразно, постановено при изяснена
фактическа обстановка. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение,
представя писмени бележки.
Административен съд Пловдив,
Х състав, като прецени процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата,
събраните доказателства по делото, в това число и административната преписка
заявена като представена в пълнота, поотделно и в тяхната съвкупност, и взе
предвид доводите на страните, намира жалбата за основателна поради следното:
Административното производство пред Ръководителя на
осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Пловдив е започнало въз основа на подадено
от И.Л. заявление с вх. № 5009/06.07.2021 г. за отпускане на ПОБ, като в него е
посочено, че последната му заетост е в Германия и същата е прекратена, считано
от 15.05.2021 г. Към заявлението не са приложени документи.
Във връзка с писмо изх.№ У-151-00-6142-1/01.07.2021г. на
ТП на НОИ - Пловдив, И.Л. представя заявление за удостоверение на осигурителни
периоди от друга държава-членка на ЕС с № СЕД U002 и СЕД U004,
декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.56 §2
от Регламент (ЕО) № 883/2004 и др.
На 22.07.2021г. в ТП на НОИ - Пловдив постъпва и копие
на преносим документ U1, издаден от
компетентната институция на Германия на 06.07.2021 г., с който са удостоверени
осигурителни периоди от 01.11.2019 до 31.01.2020г. и от 01.04.2020г. до 15.05.2021г.
Административният орган е приел, че процесния случай е за отпускане на ПОБ при прилагане на
разпоредбите на чл. 61-65 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. на Европейския
парламент и Съвета за координация на системите за социална сигурност и чл. 54а
- 546 от КСО.
Съгласно чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) 883/2004
г. на Европейския парламент и Съвета за координация на системите за социална
сигурност напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като
заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка,
различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в гази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. В този случай,
съгласно чл. 65, параграф 5, буква „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, това лице
получава парично обезщетение за безработица в съответствие със
законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се
е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето
или самостоятелно заето лице. Това обезщетение се предоставя от институцията по
пребиваване.
Според декларираните в декларацията относно определяне
на пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) №
883/2004 г. от 31.03.2020 г. факти и обстоятелства последния период на заетост
на И.Л. е в Германия от 01.04.2020г. до 15.05.2021г.
В административното производство жалбоподателят е декларирал,
че няма съпруг/партньор в държавата по последна заетост, няма деца, преобладаващата
част от социалните му контакти са в България, роднините му (родители) живеят в
Република България. Декларира, че не притежава собствено жилище в Република
България, както и че възнамерява трайно да се установи в страната.
По повод
подаденото от Л. заявление, до компетентната институция /КИ/ на Германия са
изпратени формуляри U003 за удостоверяване на декларирания от лицето
осигурителен период и доход, както и формуляр Н005 за определяне на
пребиваване, чрез Системата за електронен обмен на социално осигурителна
информация между България и ЕС (ЕSSI).
На 27.09.2021 г. с вх. № 151-00-4005-4/19.08.2020 г.
чрез ЕSSI в ТП на НОИ-Пловдив, получен чрез ЕSSI е получен официален отговор от компетентната
институция на Германия, изразен в СЕД Н006, в
който КИ на държавата-членка е потвърдила, че по отношение на Л., Германия се
явява държава по пребиваване. На същата дата, отново от Германия е получен и
формуляр U004, с удостоверен доход за осигурителните периоди на Л..
Предвид постъпилите документи и установените
обстоятелства, административният орган е приел, че И.Л. не попада в обхвата на
разпоредбата на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския
парламент и Съвета от 29.04.2004 г., тъй като държавата-членка по пребиваване и
държавата-членка, чието законодателство се е прилагало по време на последната му
заетост съвпадат. С разпореждане № 151-00-6142-2/30.09.2021 г. на ръководителя
на осигуряването за безработица при ТП на НОИ е постановен отказ за отпускане
на ПОБ по подаденото от И.Л. заявление с вх. № 5009/06.07.2021 г. като е посочено,
че компетентната институция, която следва да извърши преценка на правото и
съответно да отпусне парично обезщетение за безработица е институцията на Германия.
Административният орган е приел, че при наличие на
валиден документ, по смисъла на чл. 5, ал. 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. за
установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за
координация на системите за социална сигурност, удостоверяващ по безспорен
начин пребиваването на И.К.Л., посочените в жалбата факти и обстоятелства
(налично притежавано имущество, социални и лични контакти и намерение за
установяване) се явяват ирелевантни и същите не водят до промяна в преценката
по отношение на пребиваването на лицето.
Административният орган е приел, че случая на Л. не
попада в хипотезата на чл. 11, пар. 2 от регламента, поради наличието на
изрично изразено волеизявление от страна на КИ на Германия (СЕД Н006) и липсата
на спор между компетентните институции на Германия и Република България по
въпроса за определяне на пребиваването през последния период на заетост на
лицето в чужбина.
Административният орган е приел, че жалбоподателят не
съответства на изискванията на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. на ЕС и
НОИ не е компетентна институция, която да отпусне и изплаща ПОБ.
В хода на съдебното производство, в качеството му на
свидетел е разпитан С. Н.. Свидетелят заявява, че познава И.Л. от дете. Живели са
заедно и в чужбина, в периода от 2017 г. до май месец 2021 г., когато Л. се
прибрал в България. Н. сочи, че жалбоподателят решил да замине за Германия, тъй
като бил затруднен финансово в България и имал много кредити, а в същото време
трябвало да помага и на семейството си, защото баща му се разболял. Сочи и че в
Германия живеели в мотел, нямали квартира, нито собствено жилище. Работа си
намирали сами, като работили през цялото време заедно. Н. заявява, че през този
период Л. се прибирал доста често в България, поне 2-3 пъти в годината, защото
баща му бил болен, както и за да види майка си, племенницата и сестра си. Свидетелят
твърди, че няма информация в Германия И.Л. да е плащал данъци, защото там той
няма имущество. Н. посочва, че към настоящия момент жалбоподателят живее там,
където е живял цял живот - на адреса по лична карта, в град Пловдив, ***, кв.“Кючук
Париж“, с които постоянно е поддържал
връзка от Германия. В България той има жива майка, племеници, сестра и много
приятели. С. Н. сочи, че Л. му е споделял е, че иска да се устрои в България,
да създаде семейство, да си намери жена, тъй като е необвързан. Знае, че
жалбоподателят си е намерил работа като куриер, която много харесва. Л. е
наследник на жилища, на наследствена къща в Пещера, също така има земи в
Пловдив, като доколкото знае договаря за строеж с фирми, за допълнителни апартаменти.
Имал автомобил с българска регистрация, плащал си и данъците в България през
цялото време.
Административните актове са незаконосъобразни.
Административният орган за да мотивира своя отказ е
приел, че не се установяват обективните елементи на обичайното пребиваване на
територията на Република България и също така, че Л. не представя доказателства
за трайното си намерение да се установи в България. Изведен е извод, че в
Република България не се намира центърът на жизнените и интереси по европейските
регламенти.
По делото са приобщени като доказателства и удостоверения
за постоянен и настоящ адрес, удостоверение за наследници, нотариален акт за
собственост, договор за доброволна делба, нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот, от които може да се
направи извод, че в действителност Л. притежава по наследство от починалия си
баща си идеални части от няколко имота в България.
Освен посочените по-горе доказателства, като официален
документ, съдът кредитира и трудов договор, сключен между И.К.Л. и „СИ ВИ СИ“
ООД, сключен на 25.10.2021г. в гр.София.
Събраните по делото доказателства, включително
свидетелските показания, сочат недвусмислено, че жалбоподателят е манифестирал
волята си да не прекъсва връзка с държавата си по месторождение, а работата на
територията на Германия следва да се възприема единствено като възможност да се
обезпечават задълженията му по погасяване на банкови кредити и възможността му
да подпомага финансово семейството си, което е имало нужда.
В хода на делото се събраха показанията на изслушания
свидетел, от които се констатира, че Л. е работил и живеел в Германия,
единствено да осигури завръщането си в България, където трайно да се установи.
Тези доказателства разгледани в тяхната съвкупност относно
жизнената дейност на И.К.Л., недвусмислено показват желанието на жалбоподателят
да не прекъсва връзката си с Република България и да се установи в родината си
по произход.
На първо място настоящия
съдебен състав следва да отбележи, че Република България е част от ЕС и като
такава е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за
социална сигурност на държавите членки на Съюза, като всяка членка е свободна
да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното
законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се
отпускат и при какви условия; как се изчислява размера на обезщетенията и т.н. Разпоредбите
на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от
всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при
прилагането на националните закони, като към настоящият момент тези общи
правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския
парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална
сигурност, в сила от 01.05.2010г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на
Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. за установяване на
процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004г.
Като източник на
вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т.е съдържащите се в
регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко
приложими във всички държави - членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за
спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална
сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с
разпоредби от националните законодателства.
Съгласно чл.3 от Регламент
(ЕО) № 883/2004г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по
см. на чл. 1, параграф "л" ) относно посочените клонове на социална
сигурност (обезщетения и помощи) в т.ч. и относно обезщетенията за безработица
(чл. 3, параграф 1, б."з"). Няма спор по делото, че жалбоподателят е
български гражданин, и като такъв е гражданин на държава - членка на ЕС, поради
което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) №883/2004г. (чл.
2 от Регламента).
С Регламент (ЕО)
№883/2004г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в
сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите
членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ
и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа:
определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на
периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По
отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на
приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва
да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия
е заето или самостоятелно заето.
Специални правила,
представляващи изключения от общия принцип, че държавата - членка по последна
заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за
безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/ 2004г.
Съгласно чл.61 от Регламент
(ЕО) №883/2004г., компетентната институция на държавата членка, чието
законодателство поставя придобиването, запазването, възстановяването или
продължаването на правото на обезщетения за безработица в зависимост или от
завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост
зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна
заетост, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава членка,
като завършени съгласно прилаганото от нея законодателство. Това означава, че
при прилагане на Глава четвърта "а" от Кодекса за социално
осигуряване (КСО), в случаите, когато за преценка на правото (отпускане,
възстановяване или възобновяване), изчисляване на размера и определяне периода
на изплащане на парично обезщетение за безработица е необходимо наличието на
определен осигурителен стаж: периодите, потвърдени от съответната институция на
държавата - членка като периоди на осигурена заетост, задължително се вземат
предвид, без да се прави допълнителна преценка дали ако заетостта е
осъществявана на територията на Република България, за това време са дължими
осигурителни вноски за фонд "Безработица" или това време се зачита
като осигурителен стаж по българско законодателство.
Съгласно разпоредбата на
чл.62, параграф 1 от Регламент (ЕО) №883/2004, компетентната институция на
държавата членка (в случая ответника по делото), чието законодателство
предвижда изчисляването на обезщетенията да се основава на размера на
предишното трудово възнаграждение или професионален доход, отчита изключително
трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от заинтересованото
лице при последната му работа като заето или самостоятелно заето лице съгласно
посоченото законодателство.
Това означава, че
компетентната институция, чието законодателство обвързва изчисляването на
получаваното обезщетение за безработица с размера на заплатите (осигурителния
доход), получавани от лицето, взема предвид само получаваната от това лице
заплата за последната му заетост на нейна територия.
Доколкото настоящия
казус не касае последната работа на жалбоподателя на територията на Република
България, то следва да бъде приложен основния принцип за зачитане на целия
период на осигурителен доход, с получен преносим документ „U002“, в който е
отразена осигурената и заетост и доход,
съобразно чл.61 от Регламента.
В тази връзка следва да се подчертае, че
административният акт е постановен в противоречие с целта на закона за
солидарност при социалните фондове. Този извод е в съответствие с едно от
основните съображения (№ 1 от преамбюла на Регламент № 883/2004), че правилата
за съгласуване на националните системи за социално осигуряване се вписват в
рамките на свободното движение на лицата и следва да допринасят за подобряване
на жизнения му стандарт и условията на наемане на работа.
Другото съображение, вписано под № 12 в
преамбюла, изисква приравняването на факти или събития да не доведе до
обективно неоправдани резултати. Всичко това следва да бъде постигнато, чрез
сумирането на всички периоди, които се зачитат съгласно различните национални
законодателства за придобиване и упражняване на правото на обезщетения и за
изчисляване на размера на обезщетенията, както и чрез предоставяне на
обезщетения за различни категории лица, попадащи под действието на настоящия
регламент.
При
изчисляване размера на обезщетението за безработица при условията на прилагане
на интегрирани схеми за социална сигурност по Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004
г. за координация на системите за социална сигурност, органите на НОИ следва да
съобразят нормата на чл. 62, § 1 от регламента, която гласи, че компетентната институция на
държава-членка, чието законодателство предвижда изчисляването на обезщетенията
да се основава на размера на предишното трудово възнаграждение или
професионален доход, отчита изключително трудовото възнаграждение или
професионалния доход, получавани от заинтересованото лице при последната му
работа по трудово правоотношение или като самостоятелно заето лице съгласно
посоченото законодателство.
В чл. 62 § 2 от Регламент (ЕО) №
883/2004 г. изрично се посочва, че §
1 се прилага също когато законодателството,
прилагано от компетентната институция ( чл. 54б, ал. 1 КСО) предвижда специален изискуем осигурителен период за
определяне на трудовото възнаграждение, служещо за база за изчисляване на
обезщетенията и когато за целия или за част от този период спрямо
заинтересованото лице се е прилагало законодателството на друга държава-членка
Фактическата обстановка
не е спорна между страните. Настоящият състав намира, че спорът в случая е за
правото, като касае компетентната държава по изплащането на парично обезщетение
за безработица.
Съгласно чл.3 от
Регламент /ЕО/ №883/2004г. разпоредбите му се прилагат към всички
законодателства /по см. на чл.1, параграф „л“/ относно посочените клонове на
социална сигурност /обезщетения и помощи/, в т.ч. и относно обезщетенията за
безработица /чл.3, параграф 1, б.“з“/.
Няма спор по делото, че Л.
е гражданин на Република България, респ. е гражданин на държава-членка на ЕС,
поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент /ЕО/
№883/2004г. /чл.2 от Регламента/, с който регламент са въведени
материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на
системите за социална сигурност на държавите-членки. Механизмът на координация
на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се
основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство;
равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или
пребиваване и износ на обезщетения.
По отношение на
обезщетенията за безработица, общият принцип за определяне на приложимото
законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да
принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е
заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от
общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава
отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в
чл.65 от Регламент /ЕО/ №883/2004г., сред които и е правилото на параграф 2, в
който е уредено, че напълно безработно лице, което по време на последната си
дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в
държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да
пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя
на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.
Легална дефиниция на
понятието „пребиваване“ се съдържа в чл.1 §3 б.„й“ от цитирания Регламент, а
именно - мястото, където лицето обичайно пребивава.Това място /на обичайно
пребиваване на лицето/ се определя, съгласно чл.11 §1 от Регламент /ЕО/ №
987/2009 /регламента по прилагането/, с оглед центъра на интересите на
съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно
релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на
територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските
връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и
естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т.ч.
постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за
заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно
изброени в цитираната норма.
Съгласно разпоредбата на
чл.11 §2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на
действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето,
което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за
преместването на лицето.
В член 1, б.„й“ и б.“к“
от Регламент /ЕО/ №883/2004 пък се прави разграничение между „пребиваване“ и
„престой“. А в изготвения съвместно с държавите членки наръчник се изясняват
понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“. Тези
определения, посочени в законодателството на ЕС са необходими, за да се
установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни
схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки.
Съгласно правото на ЕС,
може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една
държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по
социалноосигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и
самостоятелно заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в
държавата по месторабота, а неактивните /напр. пенсионери и студенти/ - в
държавата-членка по обичайно пребиваване. Определянето на държавата-членка по
обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят
в повече от една държава - членка. В наръчника се разглеждат специфичните
критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото
на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и
роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в
съответната държава-членка; състоянието на трудова заетост /по-специално
мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният и
характер, както и продължителността на договора за работа/; упражняването на
неплатена дейност; в случай на студенти - източникът на доходите им; доколко
постоянно е жилищното положение на лицето; държавата-членка, в която лицето
плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на
всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост
могат да се вземат предвид и други факти. Наръчникът предоставя също така
конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото
на пребиваване, като например при погранични, сезонни или командировани
работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна
голяма мобилност.
В случая, съдът намира,
че е неправилна преценката на административния орган при определяне мястото на
обичайното пребиваване на оспорващия. В периодите на заетост от 01.11.2019 до
31.01.2020г. и от 01.04.2020г. до
15.05.2021г. И.Л. действително е бил на
територията на ФР Германия, но това пребиваване не покрива критериите, въз
основа на които се обосновава извод за „обичайно пребиваване“.
Това е така, тъй като
времетраенето на пребиваване във Германия е било обусловено преимуществено от трудови
правоотношения с местен работодател, с цел подобряване на финансовото състояние
на Л. в България. След прекратяване на трудовото правоотношение, жалбоподателят
се е върнал, като е заявил намерение да остане да живее на територията на
България, което се подкрепя от събраните по делото доказателства, които съдът кредитира.
Следователно, в
оспорваното решение и в разпореждането
незаконосъобразно и неправилно е позоваването на чл.65 параграф 2 от
Регламент /ЕО/ №883/2004, съгласно който напълно безработно лице, което по
време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е
пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което
продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази
държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка по пребиваване. Безработно лице, без да е пограничен работник,
което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на
разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието
законодателство за последно е било подчинено.
Не е спорно, че И.Л. е
безработно лице и е пребивавал за времето на трудовата си заетост в
държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно във Германия.
Безспорно установено е обаче, че оспорващият не продължава да пребивава в тази
държава-членка, нито се е върнал в тази държава-членка /т.е. в Германия/, на
чието законодателство за последно е бил подчинен, за да се регистрира /т.е. да се
постави на разположение/ в службите по заетостта в държавата-членка по
пребиваване /за времето на трудова заетост/ в Германия, а се регистрира в
България, където се е върнал и всъщност обичайно пребивава.
Приложимото законодателство
в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на
оспорващия, на която държава той е и единствен гражданин, а именно - законодателството
на Република България. Обезщетението за безработица, претендирано от И.К.Л. ,
следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско
законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това.
В този смисъл е т.3 от
Решение №U3 от 12.06.2009г. на Административната комисия за координация на
системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото
и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка
с държавата-членка на заетост /например понеже трудовоправното договорно
отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл/, то се разглежда като
напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент,
а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.
Ето защо и по изложените
съображения, съдът намира, че оспореното Решение на Директора на ТП на НОИ -
Пловдив и потвърденото с него разпореждане са неправилни, като постановени в
нарушение на закона, и следва да бъдат отменени. Доколкото естеството на акта
не позволява делото да се реши по същество, същото следва да се върне като
преписка на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Пловдив,
за ново произнасяне по заявлението на И.Л. при съобразяване с мотивите на
настоящото решение.
С оглед изхода на спора,
на жалбоподателя следва да бъдат присъдени сторените в настоящото производство
разноски за заплатено възнаграждение за
един адвокат. Що се отнася до възражението
за прекомерност на адвокатското възнаграждение, съдът намира същото за неоснователно.
Аргументите на съда в тази насока са, че с оглед броя на проведените съдебни
заседания, събираните и представени доказателства, делото дори и да не се
квалифицира като такова с изключителна фактическа и правна сложност, то заплатеното
адвокатско възнаграждение по ДПЗС от 03.12.2021 г. не е прекомерно. Уговореният и заплатен от жалбоподателя размер
на адвокатското възнаграждение, който се констатира в размер на 840 лв. (с
включен ДДС) за настоящата съдебна инстанция, макар и да е над минималния
размер, следва да се определи като съразмерен и съответстващ на критериите на
чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата - "справедлив и обоснован".
Предвид горното и на основание
чл. 173, ал. 2 от АПК, Пловдивският административен съд, II отделение, десети
състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 2153-15-412/30.11.2021 г. на Директора на ТП
на НОИ-Пловдив, с което е потвърдено Разпореждане № 151-00-6142-3 от 11.10.2021
г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Пловдив за
отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица.
ВРЪЩА делото като преписка на Ръководителя на осигуряването
за безработица при ТП на НОИ Пловдив за ново произнасяне по направеното пред
него искане от И.К.Л. със заявление вх. № 5009/06.07.2021 г. за отпускане на
ПОБ, съобразно даденото в мотивите на настоящото съдебно решение тълкуване по
прилагане на закона.
ОСЪЖДА ТП на НОИ Пловдив да заплати на И.К.Л., с ЕГН **********, разноските по делото в
размер на 840лв. /осемстотин и четиридесет лева/ за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО на основание чл.119, във вр.с чл.117, ал.1, т.2, б.“б“
от КСО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: