Р Е Ш Е Н И Е
№
4695
09.12.2019 година, град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, V граждански
състав, в публично заседание на двадесет
и първи ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА
при участието на секретаря Марияна
Михайлова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 986 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано въз
основа на искова молба от Т.Н.Д., ЕГН **********,*** против ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********,
гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет.2, офис 40 -46, с
която са предявени кумулативно
съединени искове с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, чл. 22 от ЗПК и чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД за
прогласяване за нищожен Договор за потребителски заем №***г., поради поради липса на посочената обща сума, дължима
от потребителя, липса на посочен размер на възнаградителната лихва и поради
липса на посочване в погасителния план на последователността на разпределение
на вноските по договора измежду различните суми – главница, възнаградителна
лихва и ГПК т.е. поради нарушение на разпоредбите на чл. 10, ал.1, чл.11, ал.1,
т.9, т. 10 , т.11 , т. 20 ЗПК и за връщане на сумата от 300 лв.- получена
без основание по недействителен договора за паричен заем №***г., ведно със
законна лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба
-18.01.2019 г. до окончателното й изплащане.
Предявени са при условията на
евентуалност и искове за прогласяване на
нищожни на разпоредбите на Договор за потребителски заем № ***г.,
касаещи възнаградителната лихва, поради накърняване на добрите нрави и
съответно за връщане на сумата от 50 лв. - получена от ответника без основание
сума, предвид недействителност на клаузите, касаещи възнаградителната лихва,
ведно със законна лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата
молба -18.01.2019 г. до окончателното й изплащане. Претендират се разноски.
С молба от 05.03.2019 г. ищецът е
оттеглил първите два кумулативно съединени искове и е изменил размера на
предявения осъдителен иск за 1 739,74лв. получена от ответника без основание
сума, предвид недействителност на клаузите, касаещи възнаградителната лихва,
ведно със законна лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата
молба -18.01.2019 г. до окончателното й изплащане. Предвид обстоятелството, че
молбата е депозирана преди първото съдебно заседание, то не следва да се иска
съгласие от ответника, като производството в тази част следва да се прекрати,
поради оттегляне на исковете.
В първото съдебно заседание от
25.09.2019 г. ищецът е уточнил исковата молба, като е оттеглил исковата молба
по отношение на разликата между първоначално предявения размер от 1739, 74 лв.
и сумата от 1198,44 лв., като е пояснено, че периодът на претенцията е от 25.01.2014
г. до 07.07.2014 г. В съдебно заседание, проведено на 21.11.2019 г. съдът е
допуснал изменението на иска, като е прекратил производството по отношение на
разликата между сумата от 1739, 74 лв. и сумата от 1198,44 лв., поради
оттегляне на исковата претенция. Определението е влязло в сила на 29.11.2019 г.
Ищецът твърди, че на 30.11.2013г. е
сключила с ответното дружество договор
за потребителски кредит, по силата на който й е предоставена в заем сумата от
1800 лв. Посочва се, че договорът е недействителен, поради специалните
основание на чл. 22 ЗПК, като не са спазени разпоредбите на чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК – не са посочени условията за
прилагане на договорния лихвен процент , не е посочен размерът на възнаградителната
лихва и как тя се разпределя във времето с изплащане на всяка една погасителна
вноска, чл. 11, ал.1, т. 11 ЗПК – не е посочено разпределението на вноските
измежду дължимите по договора суми.
Предвид така изложеното и на основание чл. 22 ЗПК се сочи, че договорът
за кредит е недействителен, като в този случай кредитополучателят дължи връщане
на получената в заем сума, като не се дължи платената възнаградителна лихва,
както на това основание, така и поради противоречие с добрите нрави на клаузата
за възнаградителна лихва. .На основание
подробно изложените доводи се моли искът
да се уважи. Претендират се разноски.
Постъпил е отговор на исковата молба
от „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД. Не се оспорва, че е сключен Договор за паричен
заем №*** между ответника и ищеца, като
ответникът се е задължил да предостави сумата от 1800 лв. на Т.Д., като същият
се е задължил да върне сумата от 3539,74лв
и той дължи фиксиран годишен лихвен процент по заема. Посочва се , че се счита исковата молба за
допустима , но изцяло неоснователна, като се оспорват всички заведени с
исковата молба и допълнителната молба твърдения, както и че твърденията са
неоснователни и недоказани.Моли се да се отхвърли иска като неоснователен и
недоказан и да се присъдят разноските по делото и адвокатското възнаграждение в
полза на ответника.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл.
235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори
и от представените доказателства се установява, че ищецът в качеството на
кредитополучател е сключил на 29.11.2013 г. с ответника – финансова институция
договор за потребителски кредит , по силата на който му е предоставена в заем
сумата от 1800 лв., както и че от общата сума платена по
договора за заем е 3939,74 лв., а сумата, с която е погасена
уговорената възнаградителна лихва за периода от 25.01.2014 г. до 07.07.2014
г. е в размер от 1198,44 лв. (видно от
справка за извършени плащания – л. 23)
Налице е спор относно
действителността на договора и неговото съответствие със сочените от ищеца
разпоредби на ЗПК, както и действителността на договора за кредит.
В договора е посочено, че
предоставената в заем сума е в размер от 1800 лв., като същата следва да се
върне в срок от 34 седмици. Посочен е
фиксиран годишен лихвен процент по заема
в размер от 146,20 %, лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора -0,65
% и общ размер на плащанията 3539,74 лв.
В т.8 от договора е посочен годишен процент на разходите – 907,63 % . Посочен е размер на погасителната вноска от
104,11 лв. и дата на плащане на всяка погасителна вноска. Липсва информация за
компонентите, включени в седмичната погасителна вноска. В договора е предвидено,
че при изчисляване на ГПР са взети предвид следните допускания: договорът ще е
валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно
задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране и лихви
за забава.
По делото е приета, като
доказателство и не е оспорена от ищеца справка за извършени от ищеца плащания,
разпределени по главница и възнаградителна лихва. (л.23)
Приет е по делото погасителен план, в
който е отразен размер и дата на
погасяване на месечната погасителна вноска 104,11 лв., като същият не е подписан от страните по делото.
Между ищеца и ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД
са възникнали правоотношения по договор за
паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора
за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й,
визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната
разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи
връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Съгласно
чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в отношенията
между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и
съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и
условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .
Съдът счита за неоснователни
възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на
разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при
променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се
касае за фиксиран годишен лихвен процент.
Не налице и второто посочено от
ищеца основание за недействителност, а именно нарушение на чл. 11, ал.1, т. 10
от ЗПК, доколкото в договора е посочена общата сума, дължима от потребителя,
изчислена към момента на сключването му.
С оглед гореизложеното по повод
съдържанието на сключения договор за потребителски кредит между ищеца и ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД съдът счита, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1,
т. 11 от ЗПК- условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването, тъй като единствено е посочена общата дължима сума по кредита и
размерът на годишния лихвен процент, но
липсва посочване на разпределение на вноските между дължимите по договора суми.
В договора за кредит не е посочен и размера на дължимата месечна вноска, като
същата е отразена в погасителен план, който обаче не е подписан от страните и
липсват доказателства да е връчван на ищеца при сключване на договора. Съдът
счита, че не би могло да се приеме, че заемополучателят би могъл да разбере
какъв е лихвеният процент след извършване на съответните математически
изчисления, а именно от сбора на определените погасителни вноски да извади
размера на главницата по договора за кредит и по този начин да получи сумата,
която дължи, като договорна лихва. Посочен е годишен лихвен процент, от който
обаче не става ясно по какъв начин той се отразява в размера на погасителните
вноски. Липсва погасителен план, съставен съгласно изискванията на закона,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването.
В ЗПК е посочено изчерпателно какво следва да е
съдържанието на договора за кредит. Липсата на изрично посочените в чл.22 във
вр. с чл. 11 ЗПК реквизити на договора за кредит водят до недействителност на
същия, като в закона не е предвидена възможност тези реквизити да са
определяеми такива.
С оглед гореизложеното по повод
съдържанието на сключения договор за потребителски кредит между ответника и ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД съдът счита, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1,
т. 11 от ЗПК, поради което договорът за потребителски кредит е недействителен
на това основание.. Имайки предвид последиците на тази недействителност
съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, то потребителят – ответник по настоящото
дело дължи връщане на чистата стойност по кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита.
За пълнота следва да се посочи, че
клаузата, касаеща годишния лихвен
процент е недействителна и на самостоятелно основание – противоречие с добрите
нрави. В договора е уговорен годишен лихвен процент или възнаградителна лихва
по договора в размер на 146,20 %. Така
уговорения размер на възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави.
Действително към датата на уговарянето на размера на възнаградителната лихва по
кредита няма императивни разпоредби (императивните разпоредби в ЗПК касаят
единствено размера на ГПР), които да определят максималния размер на
възнаградителната лихва, но това не означава, че свободата на волята на
страните по никакъв начин не е ограничена и то при положение, че се касае за
потребителски договор, при който едната страна-потребителят е по-слабата
икономически страна; поради което и се ползва със засилена защита от ЗЗП и
ЗПК. Ограничителят на свободата на
волята на страните са именно добрите нрави като неписани, но трайно утвърдили
се правила, непосредствено свързани със справедливостта,добросъвестността и
нормалното развитие на обществените отношения. В правната доктрина и съдебна
практика се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1,
предл.3-то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той
изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби.
Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта,
е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за
сметка на другата. Налице е трайно установена практика на Върховен касационен
съд на Република България,която посочва добросъвестния и съответстващия на
добрите нрави /като ограничение на свободата на волята/ предел на волята на
страните за заплащане на възнаградителна лихва, а именно: три пъти размера на
законната лихва. В този смисъл е практика на ВКС/Решение№4/2009г. по
т.д.№395/2008г., Решение №1270/2009г. по гр.д.№5093/2007г.,определение№877 по
т.д.№662/ 2012г. и др./ според която съглашението за плащане на възнаградителна
лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната лихва.
След справка в електронната страница на БНБ съдът установи, че към датата на
сключване на договора за потребителски кредит основният лихвен процент е 0,04
%, от което следва, че размерът на законната лихва е бил 10,04 % т.е.
уговорения в договора за кредит годишен лихвен процент надвишава повече от четири път законната
лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва в размер на 146,20
% годишно надхвърля с над 10 пъти законната, което представлява нарушение на
добрите нрави/ критерии за норми на поведение,установени в обществото/, тъй
като надхвърлят драстично трикратния размер на законната лихва. Ето защо
клаузите на договора,с които е уговорен ГЛП в размер на 146,20% накърняват договорното равноправие между
страните, противоречат на добрите нрави и са в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което се явяват нищожни на основание
чл.26, ал.1, предл. трето от ЗЗД като противоречащи на добрите нрави.
На основание гореизложените
съображения искът се явява доказан по основание и размер и следва да се уважи
изцяло.
По
отговорността за разноски:
В съдебно заседания процесуалният
представител на ответника е поискал присъждане на разноски с оглед частичното
прекратяване. На основание чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноски
при прекратяване на делото, като същият е представил доказателства за направени
разноски в размер от платен адвокатски хонорар от 1080 лв., транспортни разходи
от 23,50 лв. и транспортни разходи в размер на 9,50 лв. Ищецът е направил
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което съдът счита за
основателно. В случая заплатеното
адвокатско възнаграждение не съответства на усилията на адвоката по
осъществяване на защитата по делото и съответно адвокатското възнаграждение,
платено както за заповедното производство, така и в настоящото исково
производство следва да се намали до предвидения в чл.7, ал.2, т. 2 от Наредба
1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение размер от 352
лв. По отношение на претенцията за заплащане на разноски, направени от ответника
по повод делото, извън платените такси и адвокатско възнаграждение, е налице
съдебна практика, съгласно която същата се явява неоснователна. Съгласно
Решение № 189 от 20.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5193/2013 г., IV г. о., ГК Отговорността
за разноски е уредена като ограничена обективна отговорност за вредите от
предявяването на неоснователен или недопустим иск и включва само внесените
такси и разноски по производството, както и възнаграждението за един адвокат.
Отговорността за разноски е ограничена, защото не включва всякакви други
разходи и пропуснати ползи от страната по делото (напр. пътните разноски за
явяването на страните пред съда - за разлика от уредбата в ЗГС) и е обективна,
защото ищецът отговаря без вина, стига ответникът да е дал повод за завеждане
на делото. В тази връзка съразмерно на прекратената част от производството в
полза на ответника следва да се присъдят разноски в размер от 110 лв. –
съразмерно на прекратена част заплатено адвокатско възнаграждение, намалено
поради прекомерност.
С оглед изхода на делото и на
основание чл. 78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят направените по
делото разноски. Ищецът претендира разноски за платени държавни такси в размер
на 70 лв. – държавна такса и 5 лв.-
съдебно удостоверение, които следва да му се присъдят съразмерно, доколкото държавна такса се дължи
върху уважената искова претенция в размер от 1198,44 лв. или държавна такса в
размер на 47,94 лв. Относно разноските
за съдебно удостоверение, съдът счита, че същите представляват съдебни разноски
и следва да се присъдят. Или общият размер на разноските, които следва да се
присъдят в полза на ищеца е 52,94 лв. Претендира се адв. възнаграждение.
Представен е договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено
защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв.
Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.
Този размер, съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ, възлиза на 313,89
лв. без ДДС или 376,66лв. Доколкото процесуалният представител на ответника
претендира сумата от 375 лв., то с оглед диспозитивното начало следва да му се
присъди възнаграждение в този размер.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********, гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър Център, ет. 2, офис 40 -46 да
заплати на Т.Н.Д., ЕГН **********,*** сумата от 1198,44
лв.- главница, представляваща недължимо платена сума за възнаградителна
лихва по Договор за потребителски заем №***г. за
периода 25.01.2014 г. до 07.07.2014 г., ведно със законна лихва върху тази сума
от датата на предявяване на исковата молба -18.01.2019 г. до окончателното й
изплащане, както и сумата от 52,94 лв. – разноски по делото за платена
държавна такса за уважената искова претенция и такса
съдебно удостоверение.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:
*********, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“, №28, „Силвър Център“, ет. 2,
офис 40-46 да заплати на *** Д.Г.Б., личен номер ***, със служебен адрес: ***,
сумата от 375 лв. - адвокатско възнаграждение за
оказаната на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. безплатна правна помощ с
включено ДДС.
ОСЪЖДА
Т.Н.Д.,
ЕГН **********,*** да заплати на ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28,
Силвър Център, ет. 2, офис 40 -46 сумата от 110 лв.- разноски на основание чл. 78, ал. 4 ГПК съразмерно на
прекратената част от производството.
Присъдените суми
да се преведат по банковата сметка: ***,
IBAN: ***.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд–
Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
/Дафина Арабаджиева/
Вярно
с оригинала.
ПМ