РЕШЕНИЕ
№ 6579
гр. София, 12.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20231110167210 по описа за 2023 година
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание по чл. 439
ГПК вр. чл. 124 ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от И. О. Г.
срещу Д. П. М..
Ищцата И. Г. е предявила иск за признаването за установено по отношение на
ответника, че не му дължи сумите по издаден против него изпълнителен лист от
09.12.2014 г. по ч.гр.д. № 66982/2014 г. по описа на СPC, а именно: 2600 лева главница,
ведно със законната лихва от 03.12.2014 г., която към момента на подаване на исковата
молба възлиза на сумата от 2426,12 лева, 52 лева държавна такса и 321 лева
юрисконсултско възнаграждение, за които суми е образувано изпълнително дело №
ЧСИ с район на действие СГС.
Твърди се, че ищцата е длъжник по изпълнителния лист, както и че въз основа на
него е образувано изпълнително дело № г. при ЧСИ М Последното изпълнително
действие, водещо до прекъсване на давността по изпълнителното дело счита, че е от
дата 12.04.2016 г., като след тази дата не са предприемани изпълнителни действия
срещу нея. Сочи, че в период, по-дълъг от пет години по изпълнителното дело не са
предприемани изпълнителни действия, поради което вземането е погасено поради
изтекъл давностен срок. Моли да бъде признато за установено в отношенията й с
ответника, че не дължи процесната сума, предмет на издадения изпълнителен лист.
Претендира разноски.
В срочно подаден отговор ответникът Д. П. М. оспорва основателността на
предявения иск. Признава факта, че е кредитор, а ищцата длъжник по процесното
вземане, но счита, че вземането не е погасено поради изтекъл давностен срок. Сочи, че
давността е прекъсвана многократно с предприемани действия от съдебния
изпълнител. Сочи, че дори да се приеме, че последното изпълнително действие
действително е от 12.04.2016 г., то искът отново се явява неоснователен. Излага
1
подробни съображения относно института на погасителната давност. Моли искът да
бъде отхвърлен. Претендира разноски.
По съществото на спора, след съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства и съобразно приложимия закон, съдът намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
За успешното провеждане на иска в тежест на ищеца е да докаже, че след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, са настъпили факти (с оглед на наведените в исковата
молба твърдения - изтекъл давностен срок), които водят до погасяване на установеното
изпълняемо право.
Предвид наведеното единствено основание за недължимост на сумата ответникът
следва да установи настъпването на обстоятелства, водещи до прекъсване или спиране
на срока, с изтичането на който законът свързва погасяване на вземането по давност по
смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.
С приетия доклад по делото като безспорни и ненуждаещи се от доказване в
отношенията между страните на осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК са отделени фактите, че 1/
ищцата е длъжник по процесния изпълнителен лист; 2/ ответникът е кредитор по
процесното вземане, за което е издаден изпълнителен лист по ч. гр. дело № 66982/2014
г. по описа на СРС, 61 състав; 3/ въз основа на изпълнителния лист е образувано
изпълнително дело по описа на ЧСИ М
Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът приема осъществяването на
отделените за безспорни факти за доказано.
Във връзка с изложените твърдения и възражения в исковата молба и отговора на
исковата молба, спорно по делото се явява единствено обстоятелството дали
вземането е погасено по давност.
Погасителната давност е институт, уреден в полза на длъжника. Съдържанието
му се изразява в това, че след изтичането на определен от закона период от време, в
който кредиторът бездейства, той губи възможността да се удовлетвори по пътя на
принудителното изпълнение. Поначало давността е уредена в полза на длъжника и
започва да тече от момента, в който задължението стане изискуемо. Течението на
давността обаче се прекъсва с предприемане на действие, с проява на активност от
страна на кредитора. Видно от отразеното в процесния изпълнителен лист срещу И. О.
Г., същият е издаден на основание чл. 417 ГПК, т. е. въз основа на заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ. Давността за вземането се
прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл. 422,
ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът
по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на
срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението – в този
смисъл е приетото в т. 14 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д.
№ 2/2013 г., ОСГТК на ВКС. В случая по делото не са налице данни след издаването
на заповедта за изпълнение да е предявен иск за установяване съществуването на
процесното вземане, поради което се налага изводът, че след настъпване
изискуемостта на вземането, давността не е била прекъсната с депозирането на
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК.
По делото не се доказва оспореното вземане да е било установено със съдебно
решение.
Видно е от книжата по приложеното изп. д. № 1534/15, че заповедта за
изпълнение е била връчена на 02.03.2015 г., което се установява от извършеното
отбелязване в разписката към съобщението /л. 115 от делото/. Срокът за подаване на
2
възражение по чл. 414 ГПК /в приложимата редакция на разпоредбата/ е изтекъл на
16.03.2015 г., като от 17.03.2015 г. заповедта за изпълнение е влязла в сила.
Във връзка с определяне на началната дата, от която тече давностният срок за
оспореното вземане, следва да се отбележи, че в рамките на заповедното производство
длъжникът разполага с изчерпателно посочени от закона способи за защита, като извън
тях той няма право на друг иск за защита. Тези способи са: възражение срещу
заповедта за изпълнение, възможност за жалба срещу заповедта в частта за разноските,
жалба срещу разпореждането за незабавното изпълнение, възражение по чл. 423 ГПК,
както и иск по чл. 424 ГПК. Това произтича от особения характер на заповедното
производство, уредено в глава XXXVII от ГПК. Касае се за специални процесуални
норми, установяващи специфични права (съответно задължения), относими само към
страните по вече инициирано производство по издаване на заповед за изпълнение.
Поради характера си тези разпоредби изключват прилагането на общите разпоредби на
ГПК, тъй като предвиденият специален ред е по-благоприятен за длъжника и
осигурява пълноценна защита на интересите му. Длъжникът е улеснен, защото законът
изисква само депозирането на възражение от негова страна (дори без да е необхоД.
мотивиране на това възражение), за да бъде заявителят задължен да установява
вземането си по исков ред в предвидения в чл. 415, ал. 1 ГПК срок. Пропускането на
горепосочените способи за защита води до неблагоприятни за длъжника последици, но
това не му дава основание да търси защита чрез друг иск, извън предвидените
възможности за защита в заповедното производство.
В изложения смисъл е и постановената практика на Върховния касационен съд -
напр. Определение № 688 от 14.12.2009 г. на ВКС по ч. гр.д. № 692/2009 г. на IIIГО,
ГК; Определение № 244 от 12.05.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 180/2010 г. на IIIГО, ГК;
Определение № 194 от 08.03.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 772/2009 г. на II ТО, ТК и
Определение № 335 от 27.06.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 311/2012 г., I ГО, ГК.
Възражението се прави в двуседмичен срок от връчването на заповедта /в актуалната
редакция към момента на издаването на процесната заповед за изпълнение/, който не
може да бъде продължаван, като с изтичането му длъжникът вече няма възможност да
оспорва заповедта и заповедта за изпълнение се стабилизира. Нейното атакуване може
да се извърши само при условията на чл. 424 ГПК, като в исковата молба следва да се
посочи наличието на новооткрити обстоятелства или нови факти, които са от
съществено значение и които не са могли да бъдат известни до изтичането на срока за
възражение. Вземанията по заповедта за изпълнение могат да бъдат оспорени и по
реда на чл. 439 ГПК, но само въз основа на твърдения за факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, в случая на заповедното производство - факти, настъпили
след изтичане на срока за възражение и стабилизиране на заповедта за
изпълнение. В този смисъл, възражението за изтекъл давностен срок преди изтичане
на двуседмичния срок по чл. 414 ГПК е преклудирано, ако не е направено в рамките на
заповедното производство, като е недопустимо същото да се разглежда като основание
на предявен впоследствие отрицателен установителен иск за недължимост на
вземанията. Следователно, за основателността на претенцията в настоящото
производство следва да се установи дали след влизане в сила на заповедта за
изпълнение (с изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК) е
изтекъл изискуемият давностен срок за вземането, без да са настъпили обстоятелства,
водещи до неговото спиране или прекъсване.
Както се посочи по-горе, заповедта за изпълнение е влязла в законна сила,
считано от 17.03.2015 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 110 ГПК, с изтичане на петгодишна давност се
3
погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Разпоредбата на
чл. 117, ал. 2 ЗЗД се прилага, когато вземането е определено по основание и размер с
влязло в сила решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в
сила заповед за изпълнение. Корективното тълкуване на чл. 117, ал. 2 ЗЗД се налага с
оглед променената правна рамка след влизане в сила на разпоредбата. Така както
длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила решение, поради
факт, настъпил до съдебното дирене в производството, по което решението е
постановено, така длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязлата в
сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл. 414,
ал. 2 ГПК. В този смисъл е напр. решение № 3/04.02.2022 г. по гр. дело № 1722/2021 г.
на IVг.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
В процесния случай вземането е установено с влязла в сила заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК, издадена по ч. гр. дело №
66982/2014 г. по описа на СРС, 61 състав. Заповедта за изпълнение замества съдебното
решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез
възражение по реда на чл. 414 от ГПК проверката дали вземането съществува се
извършва в общия исков процес. По силата на чл. 416 от ГПК, когато възражение не е
подадено в срок, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна
норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е
установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче обстоятелството,
че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл. 414, ал. 2 от
ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект,
близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване
на вземането са основанията по иска с правно основание чл. 424 от ГПК - при
новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. В този смисъл са
разясненията, дадени с определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. дело № 2566/2013
г. на ВКС, ГК, IVг. о, постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Извън иска по
чл. 424 от ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с
която да оспорва самото вземане. Ето защо, на основание чл. 117, ал. 2 от ЗЗД,
давността за вземания, установени със заповед за изпълнение, влязла в сила поради
неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, е 5
години, тъй като заповедите за изпълнение, издадени по реда на ГПК от 01.03.2008 г.,
се ползват със стабилитет и влизат в сила по арг. от чл. 424 от ГПК, за разлика от
несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 от ГПК /в този смисъл - определение
№ 315 от 15.05.2020 г. по т. дело № 2143/2019 г. на II т. о. на ВКС, решение № 37 от
24.02.2021 г. по гр. дело № 1747/2020 г. на ВКС, IV г. о. /. Когато длъжникът е бил
лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна
на заповедта за изпълнение на основание чл. 423 ГПК. Този режим се различава от
регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен лист въз
основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност за
предявяване на искове - чл. 252 от ГПК (отм.), чл. 254 от ГПК (отм.), чл. 255 от ГПК
(отм.), които не се преклудират със специални срокове. В действащия ГПК с изтичане
на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта за изпълнение на
парично задължение се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен
правен спор относно съществуването на вземането. В този смисъл е константната
практика на съдилищата - така напр. решение № 261588 от 10.05.2022 г. на СГС по в.
гр. д. № 9988/2020 г.; решение № 261568 от 10.05.2022 г. на СГС по в. гр. д. №
5505/2021 г.; решение № 261440 от 28.04.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 9262/2020 г. и
др.
С оглед установения момент на влизане в сила на заповедта за изпълнение, а
именно, считано от 17.03.2015 г., то изтеклият до този момент давностен срок не може
4
да бъде релевиран от ищеца като основание за недължимост в настоящото
производство, като следва да се извърши преценка дали считано от 17.03.2015 г. са
изминали пет години, без да са настъпили обстоятелства, водещи до спиране или
прекъсване на погасителната давност.
В случая кредиторът е депозирал молба при ЧСИ на 16.02.2015 г. за образуване
на изпълнително производство, като е направил искане за извършване на цялостно
имуществено проучване по отношение на длъжника и предприемането на посочени в
молбата изпълнителни действия, като е овластил съдебния изпълнител да избира
начина на изпълнение. В част от периода, в който е било висящо изпълнителното дело,
не е било изрично отменено тълкуванието на закона, дадено в Постановление на
Пленума на Върховния съд № 3/1980 г., според което давност не тече в хода на
започнало изпълнително производство. Макар и това тълкувание да е преодоляно с
приетото в т. 10 на Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на Върховния
касационен съд (ВКС) за изпълнителното производство, постановено на 26.06.2015 г.,
в случая тълкуванието на ВКС не може да има обратно действие. Това е така,
доколкото съгласно чл. 5, ал. 3 от Конституцията Република България е правова
държава, а един от основните принципи на правовата държава е защита на
легитимните правни очаквания на гражданите. Доколкото през 1980 г. е било
възприето задължително за съдилищата тълкуване на закона, че давност не тече,
докато трае изпълнителния процес за вземането, то гражданите са имали очакване това
да е така и са съобразявали поведението си с изразеното от Върховния съд. Поради
това и следва да се приеме, че за периода от образуване на изпълнителното дело и
през цялото време на неговата висящност до 26.06.2015 г. /датата на
постановяване на ТР/ давност не е текла по време на изпълнителния процес. В
този смисъл е и приетото разрешение с Тълкувателно решение № 3/2020 от 28.03.2023
г. по Тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ (насочване на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, насрочването и извършването
на публична продан и т.н.). Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, извършването на имущественото проучване на
длъжника и изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение.
Посочи се, че с оглед възприетото в т. 10, Тълкувателно решение № 2/26.06.2015
г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, след 26.06.2015 г. давността за
вземанията по време на изпълнителния процес не е спряла да тече.
По време на изпълнителното производство са предприети различни
изпълнителни действия. Така на 24.02.2015 г. са изпратени запорни съобщения до
търговските банки в страната, връчени на същите в периода 26.02.2015-05.03.2015 г.
Видно от депозираните до съдебния изпълнител отговори, част от търговските банки, а
именно: „Юробанк България“ АД /л. 123/, „УниКредит Булбанк“ АД /л. 125/,
„Райфайзенбанк (България)“ ЕАД /л. 130/, са наложили запор върху разкритите при
тях банкови сметки на длъжника. На 24.02.2015 г. е връчено запорно съобщение на
трето задължено лице „Аладин фуудс“ ООД за налагане на запор върху получавано от
ищеца трудово правоотношение. На 22.05.2015 г. е изпратено ново уведомление до
работодателя на длъжника, като с молба от 28.05.2015 г. „Аладин фуудс“ ООД
признава вземането, върху което се налага запор, и посочва други изпълнителни дела,
по повод на които са налагани запори върху трудовото възнаграждение /л. 136/. На
10.11.2015 г. взискателят е депозирал молба до ЧСИ М, с която моли да бъде извършен
5
опис на движимите вещи, собственост на длъжника /л. 142/. На 09.09.2016 г. е
изпратено ново запорно съобщение до „Лъки – 888“ ЕООД – трето задължено лице /л.
147/, получено на 17.09.2016 г., за налагане на запор върху вземанията на И. Г.. Всяко
от така посочените изпълнителни действия е довело до ново прекъсване на давността
/арг. от чл. 116, б. "в" ЗЗД/.
Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (в сила от 01.03.2008 г.) изпълнителният процес
се прекратява, ако в рамките на 2 години взискателят не поиска извършване на
изпълнителни действия. Законът изисква в рамките на изпълнителния процес активно
поведение на взискателя, като липсата на такова в 2-годишен срок се санкционира с
автоматично прекратяване на изпълнителното дело съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Прието е обаче в мотивите на т. 10 към Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК
на ВКС за изпълнителното производство, както и в други актове на ВКС – напр.
Определение № 731/13.12.2018 г. по дело № 1325/2018 г., II ТО , че когато по
изпълнителното дело постъпват парични суми, то взискателят не е длъжен да
предприема каквито и да е действия, за да поддържа висящността на изпълнителния
процес. Тоест, законодателната цел е взискателят да издирва имущество на длъжника,
ако такова е налично, и да търси изпълнение от него, но ако по делото се извършва
изпълнение и постъпват суми, то взискателят не е длъжен да поддържа висящността
на процеса с активни действия. Следователно задължение на взискателя е активно да
издирва имущество на длъжника и да иска насочване на изпълнението върху него.
От друга страна, перемпцията е без правно значение за давността. Общото между
двата правни института е, че едни и същи юридически факти могат да имат значение
както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни правни институти с
различни правни последици. Изтеклата погасителна давност изключва правото на
принудително изпълнение, въпреки че кредиторът се е снабдил с изпълнително
основание (пред съдебния изпълнител обаче длъжникът не може да се позове на нея и
съдебният изпълнител не може да я зачете, освен при влязло в сила решение за
уважаването на иска по чл. 439 ГПК). Перемпцията не изключва правото на
принудително изпълнение. Обратно, и след настъпването й, правото на принудително
изпълнение може да съществува, но въпреки това чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК задължава
съдебният изпълнител да я зачете. Съгласно задължителното тълкувание, дадено с т. 3
на Тълкувателно решение от 04.07.2024 г. по Тълкувателно дело № 2/2023 г. на
ОСГТК на ВКС, погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие,
извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Видно е, че на
10.11.2015 г. е подадена молба от взискателя за предприемане на изп. действия, а в
периода 12.11.2015 г.-09.09.2016 г. са изпращани запорни съобщения. Посочи се по-
горе, че според задължителното тълкуване, дадено в т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по
тълк. дело № 2/13 г. на ОСГТК на ВКС, искането на взискателя за предприемане на
валидно изпълнително действие прекъсва давността, като в случая от поискването
и/или предприемането на нови изпълнителни действия давността е била прекъсвана
всеки път, като е започвал да тече нов, 5- годишен давностен срок.
С последното действие от 09.09.2016 г. давностният срок е бил прекъснат, като е
започнал да тече нов 5-годишен давностен срок. В периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г.
същият е спрял да тече на основание чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по
време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13
март 2020 г., и за преодоляване на последиците , във връзка с § 13 от ПЗР на ЗИД на
Закона за здравето (обн. ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г.) , следователно
давността е изтекла на 16.11.2021 г.
Налага се извод, че до образуване на настоящото дело на 07.12.2023 г. е изтекъл
срок, по-дълъг от пет години, без да са предприети изпълнителни действия спрямо
6
имуществото на длъжника, поради което оспореното от ищеца вземане е погасено,
поради изтекла погасителна давност. Следва да се отбележи, че независимо, че е
предявен отрицателен установителен иск за недължимост на сумата, то по време на
висящността на исковото производство давност не тече /чл. 115, б. "ж" ЗЗД/.
Длъжникът може да се позове на давност, изтекла в хода на делото, но такъв довод е
винаги неоснователен. Предявеният отрицателен установителен иск за вземането
прекъсва погасителната давност, ако искът бъде отхвърлен - в този смисъл е
постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 50017/27.03.2023 г. по гр. дело №
720/2022 г. на IV г. о. на ВКС. Ето защо съдът съобразява налице ли е изтекъл срок на
погасителна давност до образуване на настоящото исково дело, като стигна до извод,
че в случая вземането е погасено поради изтекъл давностен срок.
Доводи в обратния смисъл не могат да бъдат извличани и от постъплението на
сума чрез банков превод към ЧСИ на 15.05.2024 г. от „Уникредит Булбанк“ АД /л.
157/, именно защото плащането е направено, след като вземането е било погасено
поради изтекъл давностен срок.
Поради гореизложеното, предявеният отрицателен установителен иск е
основателен и следва да бъде уважен.
По разноските:
При този изход на спора право за присъждане на разноски възниква за ищцовата
страна. На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА ответникът следва да бъде осъден
да заплати на адв. И. С. С., вписана в АК – Перник, възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищцата в производството. В молби с вх.
№ 13855/15.01.2025 г. и 86726/12.03.2025 г. адв. С. претендира разноски в размер на
840,00 лева. Ответникът е направил възражение за прекомерност на претендираната
сума, което е основателно. Съдът е задължен да определи размера на задължението с
оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, като съгласно
възприетото с решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС виждане чл. 101, § 1
ДФЕС във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на
която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е
подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От
изложеното следва, че съдът не е обвързан от размерите, разписани в Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да
определи дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай след
извършване на преценка относно правната и фактическа сложност на производството
и извършените от процесуалния представител действия. В случая повдигнатият спор
не се отличава с правна или фактическа сложност, която да е обусловена от събирани в
производството гласни доказателствени средства или експертни заключения, като
производството е приключило с провеждането на две открити съдебни заседания, в
което процесуалният представител на ищеца не се е явил. Предвид изложеното
настоящият състав счита, че в полза на процесуалния представител на ищеца следва да
бъде определено адв. възнаграждение в размер на 600 лева.
На осн. чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт, по сметка на СРС, сумата от 215,96 лева, представляваща
дължима държавна такса върху уважения размер от иска, както и сумата от 450,00 лева
- заплатено възнаграждение за особен представител на ответника.
Водим от горното и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
7
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл. 439 ГПК вр. чл. 124 ГПК, че И. О.
Г., ЕГН: **********, не дължи на Д. П. М., ЕГН: ********** сумите по издаден
против нея изпълнителен лист от 09.12.2014 г. по ч.гр.д. № 66982/2014 г. по описа на
СPC за сумите: 2600 лева главница, ведно със законната лихва от 03.12.2014 г., която
към момента на подаване на исковата молба възлиза на сумата от 2426,12 лева, 52 лева
държавна такса и 321 лева юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА Д. П. М., ЕГН:
********** да заплати на адв. И. С. С., вписана в АК – Перник, личен № **********,
със съдебен адрес: гр. София, ж.к. „ адвокатско възнаграждение в размер на 600,00
лева за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищцата.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК Д. П. М., ЕГН: ********** да заплати в
полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Софийски районен съд, сумата от
665,96 лева, от които: 215,96 лева, представляващи дължима държавна такса в
производството, и 450 лева, представляващи заплатено възнаграждение за особен
представител на ответника.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8