Решение по к. адм. дело №1807/2025 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

Образувано е по подадена касационна жалба от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) – София, чрез процесуален представител юриск. Ч., срещу Решение № 2983/28.03.2025 г., постановено по адм. дело № 2363/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, II състав, в частта, с която ГДИН е осъдена да заплати на Т. Б. Д., [ЕГН], сумата в размер на 4 934,48 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди за период 01.01.2020 г. – 28.12.2022 г. вкл., ведно със законна лихва, считано от 21.04.2022 – датата на преустановяване на увреждането до окончателно изплащане на сумата.

В жалбата са релевирани доводи, че в обжалваната част решението е неправилно и необосновано - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което моли да бъде отменено и постановено друго, с което се отхвърлят претенциите на ищеца или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по касационната жалба – Т. Б. Д. чрез пълномощник адв. А. В. К., счита същата за неоснователна и настоява за нейното отхвърляне. Претендират се сторените разноски, в т.ч. и от адв. К. възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 2 от Закона за адвокатурата, като е приложен и списък на разноските.

От адв. А. В. К. е подадена частна касационна жалба срещу Решение № 5945/01.07.2025 г., постановено по адм. дело № 2363/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, II състав, в частта, с която е отхвърлено искането за изменение на Решение № 2983/28.03.2025 г. по адм. д. № 2363/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив в частта му за разноските.

Представител на Окръжна прокуратура – Пловдив в съдебно заседание застъпва становище за основателност на подадената касационна жалба, а в нарочно писмено възражение изразява становище за неоснователност на частната касационна жалба.

Административен съд – Пловдив, ХIХ състав, след като разгледа поотделно и в съвкупност, наведените с касационната жалба касационни основания и в изпълнение изискването на чл. 218, ал. 2 от АПК, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена от надлежна по чл. 210 от АПК страна в преклузивния по чл. 211 от АПК срок, поради което е допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Предмет на производството пред първоинстанционния съд е била, предявена от Д., искова молба срещу ГДИН, с която се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди – общо 10 000 лв., както следва – 8 000 лв. за периода от 01.01.2020 г. до 28.12.2022 г. и 2 000 лв. за периода от 01.04.2023 г. до 30.12.2023 г., ведно със законна лихва, считано от датата на преустановяване на уврежданията до окончателно изплащане на сумата.

С Решение № 2983/28.03.2025 г. по адм. дело № 2363/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, II състав, в обжалваната в настоящото производство част, ГДИН е осъдена да заплати на Д., [ЕГН], сумата в размер на 4 934,48 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, за период 01.01.2020 г. - 28.12.2022 г. вкл., ведно със законна лихва, считано от 21.04.2022 г. - датата на преустановяване на увреждането до окончателно изплащане на сумата.

За да стори това, от фактическа страна съдът е констатирал, че ищецът е пребивавал в Затвора Пловдив от 01.01.2020 г. до 21.04.2022 г. и от 18.04.2023 г. до 06.12.2023 г., както и че са основателни оплакванията за пренаселеност на помещенията (неосигуряване на минимална жилищна площ от 4 кв.м.), в които е пребивавал ищецът, за общо 841 дни през първия исков период, за които не са представени доказателства и следва да се приложат правилата, съобразно указаната тежест на доказване. Мотивирано е, че наличието на нарушение на чл. 3 във връзка с чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС (неосигуряване на минимална жилищна площ) води до извод, че са настъпили презюмираните неимуществени вреди и е налице причинно-следствена връзка между вредите и бездействието на ответника. Посочено е, че тези обстоятелства, свързани с неосигуряване на минимална жилищна площ, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително решение „Н. и други срещу България“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС и чл. 3 от ЕКЗПЧОС. При това положение и като е цитирал разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, приложима по препращане от § 1 ЗР на ЗОДОВ, съдът е приел, че се дължи обезщетение в размер на 4 934,48 лв., ведно със законна лихва, считано от 21.04.2022 г. - датата на преустановяване на увреждането до окончателно изплащане на сумата.

Тук е мястото да се посочи, че в касационната жалба първоначално се възразява срещу решението в частта, в която ГДИН е осъдена да заплати на Д. обезщетение в размер 4 934 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на иска, при положение, че с решението ГДИН е осъдена да заплати на лицето сумата в размер на 4 934,48 лв., ведно със законната лихва, считано от 21.04.2022 – датата на преустановяване на увреждането до окончателно изплащане на сумата. Доколкото обаче в петитума се иска отмяна на решението в осъдителната му част, т.е. в цялата осъдителна част и доколкото по този начин е докладвано делото в откритото съдебно заседание и от страните не са постъпили възражения, съдът приема, че е сезиран с жалба срещу Решение № 2983/28.03.2025 г., постановено по адм. дело № 2363/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, II състав, в частта, с която ГДИН е осъдена да заплати на Т. Б. Д., [ЕГН], сумата в размер на 4 934,48 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди за период 01.01.2020 г. – 28.12.2022 г. вкл., ведно със законна лихва, считано от 21.04.2022 – датата на преустановяване на увреждането до окончателно изплащане на сумата.

Видно от мотивите на съдебния акт, първоинстанционният съд е приложил изцяло стандартите на ЕКПЧ, което сочи на правилност и обоснованост на решението. Неоправдано в тази връзка е оплакването в касационната жалба на ГДИН, че съдът не е изследвал наличието на вреди и причинно-следствена връзка между лошите условия и твърдените вреди от ищеца, т.е., че не е приложил елементите от фактическия състав на чл. 1 от ЗОДОВ и решението по тази причина се счита за необосновано.

С оглед обстоятелствата, изложени в исковата молба и становищата на страните в хода на делото, първоинстанционният съд е дал възможност на страните да ангажират доказателства, като са събрани посочените такива, относими към предмета на спора. Със събирането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка. Неоснователни според настоящия съдебен състав са възраженията на касатора, че не е преценена доказателствената тежест на събраните доказателства. Това е така, защото с разпореждането за насрочване на делото в о.с.з. на страните са дадени указания. Ето защо, именно с оглед доказателствената тежест в процеса, правилно решаващият съд е приел, че ответникът не е представил доказателства за осигуряване на приемливи условия на ищеца за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив за определени периоди от неговия престой. Отговорността на държавата за причинените вреди по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава още, че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях.

С оглед изложеното, като взе предвид, че решаващият съд изцяло е приложил стандартите за защита на правото по чл. 3 от ЕКПЧ по отношение на ищеца, настоящият съдебен състав намира, че съдът е постановил решението си изцяло в съответствие с материалния закон. Правилно е определен и размерът на обезщетението, като същият е съобразен изцяло с релевантните обстоятелства. Останалите наведени възражения в касационната жалба, които освен, че носят бланкетен характер и не коментират никакви конкретни за случая факти, са идентични с възраженията, изложени в първоинстаннционното производство, като съдът е направил обосновани и правилни изводи, които се споделят напълно от настоящата инстанция и няма да бъдат преповтаряни. Това обосновава и изводите на настоящия състав за неоснователност на касационната жалба. По изложените съображения в обжалваната част решението като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила.

На основание чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС, във връзка с чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата и чл. 8, ал. 1 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 2 във връзка с чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 от 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (в приложимата редакция), ГДИН следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на ответника по касационната жалба, адвокатско възнаграждение в размер на 592,50 лв. при съобразяване с действителната фактическа и правна сложност на делото и обема на предоставената правна помощ, която в случая се изразява в изготвяне на молба с изразено становище по делото.

Подадената от адв. А. В. К. частна касационна жалба срещу Решение № 5945/01.07.2025 г., постановено по адм. дело № 2363/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, II състав, в частта, с която е отхвърлено искането за изменение на Решение № 2983/28.03.2025 г. по адм. д. № 2363/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив в частта му за разноските, е допустима и основателна, като съображенията за това са следните:

Ищецът в първоинстанционното производство – Т. Д. е представляван пред съда от адв. А. В. К., като последният е оказал безплатна правна помощ на материално затруднено лице съгласно вписаното в договора за правна помощ и съдействие от 10.07.2024 г. правно основание за безплатна помощ – чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. От пълномощника е направено своевременно искане за присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Съгласно чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС, когато искът се уважи изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, когато е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Казано по друг начин, ищецът има право на разноски, в т.ч. и на държавна такса – в пълен размер, както и на възнаграждение за един адвокат, ако ищецът е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска и тези разноски се възстановяват от бюджета на ответника – в случая ГДИН. Следователно, на това основание ищецът има право на разноските, които е направил по делото, същият обаче не е направил реално разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение, тъй като макар да е бил представляван от адвокат, при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата му е оказана безплатна адвокатска помощ. В чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата е предвидено, че в случаите по ал. 1 (какъвто е процесният), ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.

С Решение № 2983/28.03.2025 г. съдът е отхвърлил искането на адв. А. К. за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата, като за да стори това е приел, че по делото липсват каквито и да е доказателства, от които да се установи, че безплатната адвокатска помощ е предоставена на лице, което отговаря на изискването да е материално затруднено, а само при наличие на такива доказателства, според първоинстанционния съд, възниква правото на присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, като е цитирал практика на ВКС и ВАС, а именно Определение № 94 от 22.02.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5458/2015 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Л. А.; Определение № 10252 от 2.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6524/2018 г., II о., докладчик председателят С. Ч.; Решение № 8616 от 10.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 11394/2018 г., VIII о., докладчик съдията В. Ш.; Определение № 4911 от 17.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 12830/2017 г., II о., докладчик председателят Н. Д.; Определение № 6059 от 26.05.2015 г. на ВАС по адм. д. № 5300/2015 г., V о., докладчик председателят Д. Д..

А с Решение № 5945/01.07.2025 г. съдът е отхвърлил искането за изменение на Решение № 2983/28.03.2025 г. по адм. д. № 2363/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив в частта му за разноските, като е мотивирано отново, че по делото липсват каквито и да е доказателства, от които да се установи, че безплатната адвокатска помощ е предоставена на лице, което отговаря на изискването да е материално затруднено, а само при наличие на такива доказателства, според първоинстанционния съд, възниква правото на присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, като е цитирана същата практика на ВКС и ВАС, а именно Определение № 94 от 22.02.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5458/2015 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Л. А.; Определение № 10252 от 2.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6524/2018 г., II о., докладчик председателят С. Ч.; Решение № 8616 от 10.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 11394/2018 г., VIII о., докладчик съдията В. Ш.; Определение № 4911 от 17.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 12830/2017 г., II о., докладчик председателят Н. Д.; Определение № 6059 от 26.05.2015 г. на ВАС по адм. д. № 5300/2015 г., V о., докладчик председателят Д. Д..

Настоящият съдебен състав намира, че така постановеното решение в обжалваната част е неправилно. Първоинстанционният съд неправилно е тълкувал приложимите правни норми, като е приел, че съдът следва да направи преценка дали страната има право на безплатна правна помощ. Хипотезата на оказване на безплатна адвокатска помощ на материално затруднено лице по чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата не е идентична на хипотезата на предоставяне на безплатна правна помощ по чл. 23, ал. 3 във връзка с чл. 21, т. 3 от Закона за правната помощ ЗПП). В първия случай преценката дали да окаже безплатна адвокатска помощ на лице, за което счита, че е материално затруднено, е предоставена на адвоката. Във втория случай – за безплатна правна помощ за процесуално представителство пред съда на лице, което е доказало, че няма средства за заплащане на адвокатско възнаграждение, чрез представяне на доказателствата, неизчерпателно изброени в чл. 23, ал. 3 от ЗПП, преценката действително се прави от съда. Правната помощ по реда на ЗПП се финансира от държавата, със средства от държавния бюджет, затова е напълно обосновано при разходването на тези средства да се прави преценка от съответния компетентен орган (в случаите на процесуално представителство - от съда) дали са налице предпоставките за предоставяне на безплатна правна помощ. Процесният случай обаче не е такъв, тъй като безплатната адвокатска помощ е предоставена от адвоката при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, при извършена от него преценка, че е налице визираното в тази разпоредба условие. Затова, в съответствие с чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС и чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата адвокатът има право на възнаграждение съразмерно с уважената част от иска. При преценката на основанието по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата съдът не разполага с правна възможност да проверява дали са налице хипотезите на чл. 38, ал. 1, т. 1 - 3 от Закона за адвокатурата, а релевантния за установяване от съда факт е дали предвид изхода на съответното производство, насрещната страна е осъдена за разноски, който факт в случая е безспорен по делото, а ответникът не е направил възражение относно присъждане на адвокатско възнаграждение. В определение № 163 от 13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г. на І Г. О. на ВКС, което има принципно значение на спорове от подобно естество и се споделя от настоящия съдебен състав е посочено следното: „Както е прието в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 515/02.10.2015 г. по ч. т. д. № 2340/2015 г. на тричленен състав на Първо ТО, договарянето на осъществяваната от адвоката правна помощ като безплатна не се презюмира и следва да бъде установено от данните по делото, но изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. В този случай нарочно доказване на предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното производство по делото не е необходимо да се провежда. Ако обаче противната страна твърди, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице и че страните по договора за адвокатска услуга са договорили предоставяне на адвокатска помощ без насрещно заплащане по други съображения, различни от посочените в чл. 38 ЗА, тя следва да представи доказателства в подкрепа на това свое твърдение в производството по чл. 248 ГПК като опровергае наличието на поддържаното основание.“. ГДИН, който дължи на ищеца Д. разноски, с оглед изхода по спора в първоинстанционното производство, както вече се посочи и по-горе нито е възразил, нито е представил такива доказателства, в т.ч. не е изразил становище, въпреки предоставената му от съда възможност.

Предвид изложеното, в случая първоинстанционният съд неправилно е оставил без уважение молбата на адв. К. за изменение на решението в частта за разноските. Решение № 5945/01.07.2025 г., постановено по адм. дело № 2363/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, II състав, в частта, с която е отхвърлено искането за изменение на Решение № 2983/28.03.2025 г. по адм. дело № 2363/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив в частта му за разноските, следва да бъде отменено и да бъде постановено такова по същество, с което да бъде уважено искането за присъждане на адвокатско възнаграждение. Налице са предпоставките по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата и на адвоката, оказал безплатна правна помощ, следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение съразмерно с уважената част от иска, което съдът определя на такова в размер на 197,38 лева, изчислено на основание чл. 8, ал. 1 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 2 и т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (в приложимата редакция). А с оглед изхода на спора и своевременно направеното искане за присъждане на разноски, в полза на адв. К. следва да бъдат присъдени и сторените такива в размер на 30 лева за заплащане на дължимата държавна такса.

Воден от горното, Административен съд – Пловдив, ХIХ състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 2983/28.03.2025 г., постановено по адм. дело № 2363/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, II състав, в частта, с която Г. Д. „Изпълнение на наказанията“ – София, [улица], е осъдена да заплати на Т. Б. Д., [ЕГН], сумата в размер на 4 934,48 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди за период 01.01.2020 г. – 28.12.2022 г. вкл., ведно със законна лихва, считано от 21.04.2022 – датата на преустановяване на увреждането до окончателно изплащане на сумата.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - София, [улица], да заплати в полза на адвокат А. В. К. от Адвокатска колегия - Пловдив, съдебен адрес [населено място], [улица], ет. *, сумата от 592,50 (петстотин деветдесет и два лева и петдесет стотинки) лева, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, за оказана безплатна правна помощ на Т. Б. Д. при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от същия закон по настоящото дело.

ОТМЕНЯ Решение № 5945/01.07.2025 г., постановено по адм. дело № 2363/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, II състав, в частта, с която е отхвърлено искането за изменение на Решение № 2983/28.03.2025 г. по адм. д. № 2363/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив в частта му за разноските и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ Решение № 2983/28.03.2025 г., постановено по адм. дело № 2363/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, II състав, като ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - София, [улица], да заплати в полза на адвокат А. В. К. от Адвокатска колегия - Пловдив, съдебен адрес [населено място], [улица], ет. *, сумата от 197,38 (сто деветдесет и седем лева и тридесет и осем стотинки) лева, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, за оказана безплатна правна помощ на Т. Б. Д. при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от същия закон, за производството пред съда.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - София, [улица], да заплати в полза на адвокат А. В. К. от Адвокатска колегия - Пловдив, съдебен адрес [населено място], [улица], ет. *, сумата от 30 (тридесет) лева, разноски за настоящото производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протест.