Р Е Ш Е Н И Е
№ 394 гр. Стара Загора 09.11.2021
год.
Старозагорският административен съд, в открито заседание на дванадесети октомври
през две хиляди двадесет и първа година, шести състав:
Административен съдия: МИХАИЛ Р.
при
участието на секретаря Зорница Делчева като разгледа адм. дело №430 по описа за
2021 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.197, ал.2 от
Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).
Образувано е по жалба, подадена от Ж.Р.Т., против
Решение №121/26.04.2021 год. на Директора на ТД на НАП Пловдив, постановено по
жалба срещу постановление за отказ да бъдат обявени за погасени по давност изх.№С210024-137-0002390/26.03.2021
год., издадено от П.П. на длъжност старши публичен изпълнител при ТД на НАП
Пловдив, с което решение жалбата е оставена без уважение като неоснователна в
частта, касаеща публичните задължения по ЗДДФЛ. В жалбата не са изложени доводи
за незаконосъобразност на решението, в частта в която са потвърден отказа за
отписване по давност на задължението, произтичащо въз основа на постановлението
на ДСИ при Районен съд Стара Загора.
С жалбата се твърди, че не е уведомен нито за
началото на изпълнителното производство, нито за присъединяването на
задължението по ЗДДФЛ. Не е съгласен с довода, че налагането на обезпечителни
мерки има за последица спирането на давността, съгласно разпоредбата на чл.172,
ал.1, т.5 от ДОПК. Твърди също така, че няма открити банкови сметки, нито има
суми по депозити, вложени вещи в трезори и т.н. В този смисъл за да е налице
спиране е необходимо реалното налагане на обезпечението, а не формалното му
такова. Направено искане за отмяна решение №121/26.04.2021 год., в оспорената
част като незаконосъобразно и присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът по жалбата – Директора на ТД на НАП
Пловдив, изразява становище за неоснователност на подадената жалба. В представеното
писмено становище и в съдебно заседание, чрез процесуалния си представител,
твърди че при налагането на обезпечителните мерки са спазени процесуалните
правила, както и че е налице обезпечителна нужда от налагането на запора. Въз
основа на това е направено искане за отхвърляне на жалбата като неоснователна. Претендира
и разноски по делото.
Въз основа на събраните доказателства, съдът прие
за установено от фактическа страна следното:
Изпълнително дело №**********/2011 год. е
образувано за събирането на дължими от страна на Ж.Т. публични задължения. С
разпореждане за присъединяване изх.№С160024-105-0018787/19.05.2016 год. /лист
27/ е допуснато присъединяване на публичен взискател в изпълнителното
производство за вземанията на НАП за данък върху доходите на ФЛ – свободни
професии, граждански договори и др., въз основа на подадена от страна на Т.
данъчна декларация №244391500591276/30.04.2015 год. за получени доходи от
лицето за периода 01.01.2014 год. – 31.12.2014 год. в размер на 986.00 лв.
главница и 105.61 лв. лихва към 19.05.2016 год. На 18.03.2021 год. Това
разпореждане за присъединяване е изпратено на адреса на задълженото лице, но
съобщението се е върнало като непотърсено /лист 28 от делото/. Ж.Р.Т. е
депозирал възражение за изтекла погасителна давност за задълженията си в размер
на 1574.80 лв. по ЗДДФЛ, както и за задълженията произтичащи от наказателно
постановление на Началник сектор ПП при ОД на МВР Стара Загора – глоба в размер
на 30.00 лв. и за постановление на държавен съдебен изпълнител при Районен съд
Стара Загора в размер на 35.00 лв. Въз основа на така подаденото възражение е
постановено разпореждане за отказ да бъде прекратено поради изтичането на
погасителна давност на образуваното изпълнително дело с изх.№С210024-137-0002390/26.03.2021
год. /лист 12 от делото/ на старши публичен изпълнител П.П.. Разпореждането е
връчено на Ж.Т. на 08.04.2021 год., видно от приложената обратна разписка /лист
14 от делото/, а с жалба вх.№7069/12.04.2021 год. е обжалвано пред Директора на
ТД на НАП Пловдив. С решение №121/26.04.2021 год. жалбата е уважена частично по
отношение на публичното задължение представляващо наложена глоба в размер на
30.00 лв. с наказателно постановление №1228а-145/16.04.2018 год. на Началник сектор
„ПП“ при ОД на МВР и задължението е обявено за погасено по давност, като в
останалата си част, жалбата е оставена без уважение като неоснователна.
За обезпечаване събирането на установени и
изискуеми публични вземания по ИД №24110002772/2011 год. с Постановление за
налагане на обезпечителни мерки с изх. №С160024-022-002390/20.10.2016 год., е
наложен запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, по депозити,
вложени вещи в трезори, включително съдържанието на касетите, както и суми,
предоставени за доверително управление, находящи се в „Инвестбанк“АД, „Първа
инвестиционна банка“А Д, „Райфайзен банк“АД, „Банка Пиреос“, „Прокредит банк“,
„Търговска банка Д“, „Сити банк Европа“, „Токуда банк“ и т.н., като за целта са
изпратени и съответните запорни съобщения, като първото е получено на
28.10.2016 год.
От горното, се установява по безспорен начин, че
по изпълнително дело в тежест на жалбоподателят са налице установени и
изискуеми публични вземания, които не са платени доброволно. За тези вземания съществуват
изпълнителни основания по смисъла на чл.209, ал.2 от ДОПК, като същите са
подробно посочени като основание и размер.
При така изяснена фактическа обстановка съдът
прави следните правни изводи:
Правният спор по настоящото дело е относно законосъобразността
на Решение №121/16.04.2021 год., с което на основание чл.197, ал.1 от ДОПК,
Директорът на ТД на НАП гр. Пловдив е оставил без уважение жалба с вх. №14309/13.08.2020
год., подадена от Ж.Р.Т. против постановление №С210024-137-0002390/26.03.2021
год. за отказ да се обявят за погасени по давност публични задължения за дължим
годишен данък по ЗДДФЛ, издадено от П.П. на длъжност старши публичен
изпълнител. Няма данни кога това решение е получено от страна на Т., поради
което съдът намира жалбата срещу Решение №121/16.04.2021 год. на Директорът на
ТД на НАП гр. Пловдив за допустима, като подадена срещу акт, подлежащ на
съдебен контрол, от лице, което има правен интерес от оспорването и като
жалбата е подадена в рамките на преклузивния седемдневен срок по чл.197, ал.2
от ДОПК.
Обжалваното Решение №121/26.04.2021 год. е
постановено от компетентен орган - Директор на ТД на НАП Пловдив. Решението е
издадено в рамките на установения срок в чл.197, ал.1 от ДОПК, в писмена форма,
след обсъждане на наличните в преписката писмени доказателства и оплакванията
на лицето, подало жалбата пред решаващия орган. Обжалваното по административен
ред Разпореждане изх. № №С210024-137-0002390/26.03.2021 год. също е издадено от
компетентен орган - публичен изпълнител в компетентната териториалната дирекция
на НАП гр. Пловдив, определена съгласно чл.8, ал.1, т.1 от ДОПК и в рамките на
правомощията му по чл.167, ал.1 от ДОПК. Същото е издадено и в предвидената в
чл.196 от ДОПК писмена форма и съдържа посочените в ал. 1 задължителни
реквизити.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по
следните съображения:
Основният спорен момент в настоящето производство
е дали тези публични задължения са погасени по давност или не.
Институтът на погасителната давност, е уреден в
разпоредбата на чл.171, ал.1 и ал.2 от ДОПК. Поначало данъчните задължения
стават изискуеми с настъпването на падежа за плащането им, а не с издаването на
ревизионния акт за установяването им, който има само констативни функции по
отношение на вече възникнало по силата на закона данъчно задължение. Ако е
изтекъл давностният срок, то следва да се приеме, че се е погасило самото
публично задължение, какъвто ясен смисъл има разпоредбата на чл.171, ал.2 от ДОПК. Съгласно тази норма,
публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок,
считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се
плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок, а с
изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща
годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват
всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността
освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено, изпълнението
е спряно по искане на длъжника или е подадена жалба за разрешаване на спор по
глава шестнадесета, раздел IIа. Следва де се отбележи, че по аргумент от
чл.173, ал.2 от ДОПК, този институт се прилага служебно само в случаите на
изтичане на 10 годишната давност, но не и в случаите когато е изтеклата
петгодишната давност. За да се приложи същата е необходимо да бъде направено и
съответното искане от данъчно задълженото лице. Такова искане е направено едва през
месец март 2021 год.
Задължението за данък върху доходите на физическите
лица е присъединено през 2016 год. на 19.05.2016 год. /лист 27/. Основният
спорен момент е дали с изпратените запорни съобщения с постановление
изх.№С160024-022-002903/20.10.2016 год. се спира давността им или не.
Институтът на погасителната давност предвижда
определени основания, които водят до прекъсване, съответно спиране на давността
/чл. 172 от ДОПК/, които са изчерпателно изброени в разпоредбата. Тези
основания намират израз в различни правни действия с присъщи за тях правни
последици. Прекъсването на давността е еднократно действие, като след
прекъсването й започва да тече нова давност. Тоест с прекъсването на давността
се заличава с обратно действие изтеклият давностен срок и започва да тече
отново законоустановеният такъв. При спирането на давността срокът не тече,
докато трае производството или действието, по повод на което се осъществява
спирането. След преустановяване или прекратяване на съответното действие или
производство, спрялата давност продължава да тече, като a този случай тече
срокът, който не е бил изтекъл към момента на настъпилото спиране на давността.
По отношение спирането и прекъсването на давността се прилагат тези правни
норми, които са действащи към момента на извършване на съответното действие.
Гореизложеното приложено към конкретните
задължения, формира следните правни изводи:
По отношение на задълженията по ЗДДФЛ за Годишна
данъчна декларация №244З91500591276/З0.04.2015 год. за периода 01.01.2014-З1.12.2014
год. a размер на 986.00 лв. главница и лихви.
Не е спорно между страните нито размера на
установеното задължение, доколкото същото е определено въз основа на
декларираното от жалбоподателят, нито, че намира приложение разпоредбите на
чл.171, aл.1 от ДОПК, съгласно която давността започва да тече от първи януари
на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното
задължение. С оглед годината на декларирането на получените доходи /2015 год./,
когато и същите стават изискуеми, то давността започва да тече от 01.01.2016
год. C налагането на обезпечителни мерки изразяващи се в налагането за запор
върху наличните средства на Т. открити в различни банки в страната, представлява
действие по принудителното събиране на публичното задължение, поради което и давността
е спряна, съгласно чл.172, aл.1, т.5 от ДОПК, поради което и както към момента
на постановяването на оспореното решение, така и към настоящия момент не е
изтекла абсолютната давност. Както по-горе бе отбелязано, това задължение е
присъединено към изпълнително дело №24110002772/2011 год. с Разпореждане с изх.
№C 160024-105-0018787/19.05.2016 год. и спрямо него са относими и наложените
обезпечителни мерки.
Давността е институт на материалното право и
представлява период от време, определен по продължителност от закона, през
който, ако носителят на едно субективно право не го упражни, то се погасява. За
нуждите на изпълнителното производство по ДОПК погасителната давност е способ,
чрез който се преустановява възможността публично задължение да бъде събрано
принудително. Позоваването на предвидената в закона погасителна давност е
средство за защита на длъжника. Ето защо всяко действие, с което давността се
прекъсва, следва да е доведено предварително до неговото знание. Лицето, срещу
което се предприемат действията по принудително изпълнение, следва да бъде
наясно, че бездействието на взискателя е приключило и той заявява претенциите
си за плащане на публичното задължение. Не може да бъде прекъсната давността,
без длъжникът да е узнал за това. От тълкуването на чл. 172, ал. 2 ДОПК се
налага извод, че нормативната уредба има предвид само тези действия, които са
сведени до знанието на длъжника. В конкретния случай не е спорно, че
постановлението за налагането на запори е изпратено на жалбоподателят на адреса
му в Стара Загора, но се е върнало непотърсено. Не е спорно между страните,
както не се отрича и от Т., че към 2016 год. същият е посочил като адрес за
кореспонденция и постоянен адрес ***. На този адрес са изпратени и
разпорежданията за присъединяване на задължението по ЗДДФЛ и наказателното
постановление на сектор „ПП“ при ОД на МВР Стара Загора, но отново обратните
разписки са били върнати като непотърсени. Липсата на бездействие от страна на Т.,
изразяващо се в не потърсването на изпратените му съобщения, се дължи
единствено и само на него, поради което и е недопустимо същият да черпи права
от това свое поведение.
Както вече се изясни, давността представлява
период от време, определен по продължителност от закона, през течение на който,
ако носителят на едно субективно право не го упражнява, то се погасява. B
резултат на изтекла погасителна давност се погасява не дългът, a възможността
той да бъде събран принудително. B конкретния случай са налице извършени
действия, насочени към принудително изпълнение в предвидените давностни срокове
от страна на администрацията /по отношение на вземането произтичащо въз основа
на подадената от страна на Ж.Т. декларация по ЗДДФЛ/, поради което, публичните
вземания, установени с горепосоченият изпълнителен титул, не следва да бъде
погасен по давност, тъй като изтичането на давностния срок е надлежно спряно с цитираното
ПНОМ, поради което към момента същият не e изтекъл.
За пълнота на изложението, съдът намира, че
наведените в съдебно заседания оплаквания от страна на Т. относно откриването,
респективно закриването на банкови сметки на негово име, са ирелевантни за
настоящия спор. Де факто се изложеното в съдебното заседания жалбоподателят
потвърждава за наличието на открити банкови сметки на негови име, спрямо които
наложеният запор е породил съответните правни последици. Ирелевантно е също
така, дали по тези сметки е имало наличност, респективно движение на парични
средства.
С оглед на гореизложеното съдът намира, че
наведените в жалбата оплаквания са неоснователни, а обжалваното решение е
правилно и законосъобразно.
По делото е направено
искане от страна на страните за присъждане на направените по делото разноски. С оглед
неоснователността на оспорването, в полза на ответника, представляван от
юрисконсулт, следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер 100.00
лв., съгласно приложения по делото списък на разноските, определени в
съответствие с чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с
чл.78, ал.8 от ГПК и чл.37 от Закона за правната помощ. Размера на разноските е
определен с оглед на фактическата и правна сложност на делото и осъщественото
процесуално представителство.
Водим от горното и на основание чл.197, ал.4 от ДОПК, съдът:
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Ж.Р.Т., против
Решение №121/26.04.2021 год. на Директора на ТД на НАП Пловдив, с което е
потвърдено постановление за налагане на предварителни обезпечителни мерки с
изх.№С 210024-137-0002390/26.03.2021 год. на П.П. – старши публичен изпълнител
в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП Пловдив, в частта в която е отказано
прекратяването поради изтичането на погасителна давност на задължението му за
дължим данък върху доходите на физическите лица за 2014 год. в размер на 986.00
лв. и лихви, като неоснователна.
ОСЪЖДА Ж.Р.Т., ЕГН ********** *** да
заплати на Националната агенция за приходите, ЕИК *********, гр. София,
бул.„Княз Дондуков“№52 сумата от 100.00 /сто/ лева, разноски по делото.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: