РЕШЕНИЕ
№ 3639
гр. Пловдив, 04.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Людмила Людм. Митрева
при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева
като разгледа докладваното от Людмила Людм. Митрева Гражданско дело №
20225330100393 по описа за 2022 година
Производството по делото е по реда на чл.422, ал.1, във вр.с чл.415, ал.1 ГПК.
Образувано е по искова молба от от „Лайт Кредит“ ООД срещу А. Г. Щ., с която се
иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на
400.96 лева, дължима главница по договор за заем № ***, сключен с „Лайт Кредит“ ООД,
както и сумата в размер на 107.37 лева – обезщетение за забава за периода 29.10.2018 г. до
20.10.2020 г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението в съда – 21.10.2021 г. до окончателното плащане, за които вземания е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 16619/2021 г. по описа на ПРС.
Претендират се разноски за исковото и заповедното производство.
В исковата молба се излагат твърдения, че между страните е сключен договор за заем
№ ***, по който ищецът е предоставил на ответника заем в размер на 800 лева срещу
фиксирана възнаградителна лихва в размер на 183.76 лева, дължими в срок до 12.04.2018 г.
на месечни вноски в размер на 81.98 лева. По договора останали незаплатени
претендираните суми, за които ищецът се снабдил със Заповед по чл.410 ГПК, срещу която
длъжникът подал възражение. Обезщетение за забава не е начислявано за периода
13.03.2020 г. до 14.07.2020 г. в периода на извънредно положение в страната, заради Ковид
19.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника. На първо място счита, че е
налице несъответствие между обстоятелствата на които се основава иска и за които е
издадена Заповед по чл.410 ГПК. Не било ясно защо обезщетението за забава е разделено на
два периода. Наред с това счита, че договорът за кредит е недействителен, поради
нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото към договорът за кредит е сключен договор
за гаранция с трето лице, по който е предвидено възнаграждение за поръчителя, с което
правоотношение се цели заобикаляне на чл.19, ал.4 ЗПК. Счита, че договорът за кредит е
недействителен, доколкото в него не бил посочен лихвения процент на ден, изискване
съгласно чл.11, ал.1, т.20 ЗПК. Иска се отхвърляне на исковете, поради недействителността
1
на договора за кредит. В случай, че се уважи искът за главница, прави възражение за
прихващане с насрещни свои вземания в общ размер на 540 лева, от които 400 лева –
платено възнаграждение за поръчител и 140 лева – платена възнаградителна лихва,
подлежащи на връщане, поради недействителността на договора за кредит и договора за
поръчителство.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
По допустимостта:
Видно от приложеното ч. гр. д. № 16619/2021 г. по описа на ПРС, вземанията по
настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Срещу
заповедта е постъпило възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК. Исковете, по
които е образуван настоящият процес, са предявени в едномесечния срок по чл. 415, ал.1
ГПК. Същите са допустими и подлежи на разглеждане по същество.
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правна
квалификация: чл.422, във вр. с чл.415 ГПК, във вр. с чл.79, ал.1, вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД
и чл.86 ЗЗД.
От ответника е предявено своевременно, в условията на евентуалност, възражение за
прихващане, което е с правна квалификация чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД. Двете насрещни вземания
са индивидуализирани по основание и размер, поради което възражението следва да бъде
прието за съвместно разглеждане.
За да бъдат уважени така предявените искове ищецът следва да установи наличие
валидно сключен договор за заем, сключен с „Лайт Кредит“ ООД, по който на ответника е
предоставен такъв в размер на 800 лева, размер на вземането си, падеж. По възражението за
прихващане на ответника следва да докаже основание да задържи търсените суми.
Ответникът следва носи насрещно доказване, а при установяване на горното от ищеца, че е
платил задълженията си по договора за заем. По възражението си за прихващане, следва да
докаже доводите си за недействителност на договора за заем, че за обезпечаване на договора
за кредит е сключен договор за гаранция, че на ищеца са заплатени от ответника сума в
размер на 400 лева – възнаграждение за поръчител и 140 лева – възнаградителна лихва,
които подлежат на връщане.
С Определение от 22.03.2022 г. като безспорно между страните е отделено, че са
сключили договор за заем № ***, по който ищецът е предоставил на ответника заем в
размер на 800 лева срещу фиксирана възнаградителна лихва в размер на 183.76 лева,
дължими в срок до 12.04.2018 г. на месечни вноски в размер на 81.98 лева.
По исковете по чл.79, ал.1, вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД
Спорно по делото е валидно ли е сключен договора за кредит, сключен ли е към него
като обезпечение договор за поръчителство, платени ли са суми за възнаграждение за
поръчител и за възнаградителна лихва.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът представлява финансова
институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го
определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът е потребител по смисъла
на чл.9, ал.3 ЗПК.
Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност
е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са
2
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да
отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и
ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.
В отговора на исковата молба са изложени обстоятелства и твърдения за
недействителност на процесния договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени
в чл.11, ал.1, т.10 и т.20 от ЗПК.
След изследване съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени
изискванията към съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в
цитираните разпоредби.
В процесния договор за заем № *** /л.4/, в чл.3 е посочен размер на ГПР от 48.09 %,,
както и общо дължимата по него сума, а именно 983.76 лева. Обстоятелството дали така
посочения ГПР в договора отговаря на действителния размер, както и какво включва същия
по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае
действителността на клаузите за вземания, относими към ГПР и невключени в него, което
не влече след себе си недействителност на целия договор. Също така обстоятелството дали.
Волята на законодателя е била именно това, което се разбира и от чл.19, ал.6 ЗПК, съгласно
която при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5,
надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита.
В договора не са посочени взетите предвид допускания на ГПР, доколкото, в случая
ГПР е неизменен, формиран е от фиксирано вземане – възнаградителна лихва, което не се
променя, при никакви условия, поради което не са посочени взети предвид допускания при
изчисление на ГПР, доколкото такива няма. Наред с това в ЗПК не е посочено като
изискване в договора да бъдат посочени компонентите на ГПР, те са нормативно залегнали.
В този изричен смисъл е Решение № 651 от 30.06.2020 г. по в.гр.д. № 611/2020 г. на ПОС,
Решение № 580 от 23.11.2021 г. по в.гр.д. № 2427/2021 г. на ПОС.
Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 48.09 %, ако в него е включена само
възнаградителната лихва, то това по никакъв начин не заблуждава потребителя за
параметрите на договора и задълженията му по него.
В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи на
промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, които формират и
общо дължимата сума по кредита. Други вземания по този договор няма. Тоест в договора
няма никаква неяснота каква сума ще следва да връща длъжника по него, за да се чувства
заблуден от посочения ГПР. Още повече, както беше посочено по-горе дали посочения
размер на ГПР е правилно посочен е относимо към чл.19, ал.4 ЗПК и не води до
недействителност на целия договор.
Наред с това клауза за ГПР, сама по себе си, не води до създаване на някакви
задължения на потребителя. Клаузата за размера на ГПР е обвързана с други клаузи от
договора, в които са предвидени вземания, които се включват ГПР, които именно клаузи
създават задължения и за които именно следва проверка, дали отговарят на изискванията на
чл.19, ал.4 ЗПК, а не клаузата за ГПР сама по себе си. Няма как разпоредбата, в която е
посочен процент на ГПР да заблуждава потребителя, доколкото в договора са посочени
всички параметри по него и какви са дължимите по него суми в общ размер и разбити по
вид и размер.
Следва да се посочи, че в Закона за потребителския кредит лимитивно и
изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски
кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно и
разширително, а именно, че при неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е
недействителен като цяло, при положение, че има изрична разпоредба, която регламентира
това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК.
Предвид изложеното съдът намира, че е спазена и разпоредба по чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на
3
ГПР.
В Общите условия, неразделна част от договора, подписани от кредитополучателя и
неоспорени от него в чл.4, т.4 е предвидена информацията по чл.11, ал.1, т.20 ЗПК. В чл.8 е
посочен как се определя лихвения процент при отказ от кредита, а именно на ден на база
уговорения лихвен процент. Лихвата на ден може да бъде изчислена с проста аритметична
сметка като годишния лихвен процент – 40 % бъде разделен на дните в годината – 365, като
лихвения процент на ден е 0.11 %.
Наред с това процесният договор за заем е сключен в писмена форма, на хартиен
носител, по ясен и разбираем начин, с необходимия шрифт. Липсват нарушения на формата
/външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/, съгласно
специалния ЗПК. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите,
фиксираният годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички плащания по
договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата
стойност на кредита, денят на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата
погасителна вноска, предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита
/чл.4, т.3 от ОУ към договора/, право да получи погасителен план за извършени и
предстоящи плащания /чл.4, т.1 от ОУ към договора/, право да се откаже от договора /чл.4,
т.4 от ОУ към договора/. Посочен е как се формира лихвения процент на ден /чл.8, ал.1 от
договора/ Предоставянето, респ. получаването на предварителна информация е
удостоверено в договора, което обстоятелство е признато от ответника с поставянето на
подпис на договора за паричен заем. Всяка страница от договора е подписана от
кредитополучателя. Общите условия са подписани на всяка страница от ответника.
Тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия му срок и за
всички вземания по него, последното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК- за посочване
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми в
това число главница и лихви, е неприложимо. Съгласно самата разпоредба тази информация
следва да се съдържа в погасителния план единствено при наличието на различни лихвени
проценти, каквито не се установяват в случая.
В договора е посочен броя на погасителните вноски – 12 и тяхната периодичност –
месечни, посочена и началната дата на плащане на кредита. Ответникът не е оспорил, че му
е предоставен погасителен план, което е удостоверено в договора - чл.3, последно тире,
поради което съдът приема, че такъв е подписан между страните и е връчен на ответника.
С оглед изложените съображения съдът намира, че договорът е валидно сключен и не
са налице нарушения на чл.11, ал.1 ЗПК и чл.10, ал.1 ЗПК.
Наред с това съдът не открива и неравноправен характер на клаузата за
възнаградителна лихва. Същата е уговорена в договора в общ размер на 183.76 лева при
лихвен процент от 40 % годишно, при необезпечен кредит. Доколкото е фиксиран за целия
период от договора, не е необходимо да се посочват условията за прилагането му, доколкото
такива условия няма.
Действително в договора няма отделно записване на общия размер на договорната
лихва, но това не води до недействителност на договора. Такова самостоятелно изискване за
съдържанието на договора за потребителски кредит не е предвидено в чл. 11 ЗПК или в
друга разпоредба, към която да препраща гл. „Шеста – Недействителност на договора за
потребителски кредит. Неравноправни клаузи“ от ЗПК. Освен това от договора става ясно
4
какъв е общият размер на дължимата договорна лихва за целия срок на договора, а именно
183.76 лева /разликата между общо дължима сума по договора 983.76 лева и предоставения
кредит в размер на 800 лева, който размер е фиксиран за целия период на договора.
Съдът е запознат с практиката на ВКС, която указва в кои случаи възнаградителната
лихва по договори за потребителски кредит е недействителна, а именно когато надхвърля
два пъти законната лихва при обезпечени кредити и три пъти – при необезпечени кредити.
Следва да се посочи, че тази практика е формирана преди изменението на чл.19, ал.4 ГПК /в
сила 23.07.2014 г./ и касае договори за кредит, сключени преди изменението.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г./ годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република
България.
Безспорно елемент от ГПР е възнаградителната лихва, която единствено в случая
формира ГПР. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК е допустимо възнаградителната лихва дори да е 5
пъти по-голяма от законната лихва, ако е единственият разход по кредита. В процесния
договор възнаградителната лихва е уговорено, съобразно законовия максимум – чл.19, ал.4
ЗПК.
Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от
законната лихва. В случая съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не
противоречи и на добрите нрави, до който извод достигна след преценка на конкретните
данни по производството - срока на договора, размерът на кредита, размера на
възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който носи
кредитора, липсата на предоставено обезпечение, както и автономията на волята. Размерът
на договорната лихва за целия период на договора е в размер на 183.76 лева, размерът на
отпуснатия кредит е 800 лева, кредитът е отпуснат за срок от 12 месеца – не малък период от
време, не е обезпечен, поради което съдът приема, че размерът на лихвата е съответен на
насрещната престация на кредитора и на риска, който поема същият като небанкова
институция, която се самоиздържа от собствената си печалба, която в случая не
противоречи на принципа за справедливост и добросъвестност. Няма нарушение и на чл.19,
ал.4 ЗПК, доколкото ГПР /в който е включен само възнаградителната лихва/ е в размер на
допустимия от закона.
Предвид всичко изложено съдът намира, че и клаузата за възнаградителна лихва е
валидно постигната.
В тежест на ответника е да докаже, че е платил дължимата главница по договора за
кредит, като такова доказване не беше проведено, с оглед което искът се явява доказан по
основание и размер.
По иска по чл.86 ЗЗД:
Падежът и на последната вноска по кредита е настъпил на 27.06.2018 г. В случая се
претендира обезщетение за забава за периода от 29.10.2018 г., след изпадане на длъжника в
забава. Изчислена служебно от съда по реда на чл.162 ГПК, с помощта на онлайн
калкулатор на НАП, доколкото не са необходими специални знания, лихвата за забава за
периода от 29.10.2018 г. до 12.03.2020 г. и от 15.07.2020 г. до 20.10.2021 г. върху главница в
5
размер на 400.96 лева е в размер на 107.37 лева, а именно търсената от ищеца. При
изчисляване на обезщетението за забава ищецът се е съобразил с правилата за начисляване
на законната лихва в периода на действие на извънредното положения, като за периода
13.03.2020 г. до 14.07.2020 г. не е начислявана такава.
С оглед изложеното и този иск се явява доказан по основание и размер.
Доколкото съдът прие, че исковете на ищеца са доказани по основание и размер,
следва да се разгледа предявеното в условията на евентуалност възражение за прихващане
на ответника.
По възражението за прихващане на ответника:
Ответникът прави възражение за прихващане с насрещни свои вземания в общ
размер на 540 лева, от които 400 лева – платено възнаграждение за поръчител и 140 лева –
платена възнаградителна лихва, подлежащи на връщане, поради недействителността на
договора за кредит и договора за поръчителство.
Въпреки разпредЕ.та му доказателствена тежест ответникът не доказа, че във връзка с
процесния договор за кредит е сключен договор за поръчителство. Това не се установява от
представената от ЦКР към БНБ справка /л.58/, които заявяват, че не разполагат с такава
информация. От „Гарант Кредит Консулт“ ЕООД, с които ответникът твърди, че е сключен
договор за поръчителство, е постъпила информация, че не разполагат с договор за
поръчителство, сключен във връзка с процесния договор за кредит /л.39/
От Съдебно-счетоводна експертиза /л.48/ се установява, че няма платени суми по
договор за поръчителство.
С оглед изложеното по делото не се установи, че ищецът е платил сума в размер на
400 лева по договор за поръчителство.
Съдът обсъди по-горе възраженията за недействителност на договора за кредит и
валидността на клаузата за възнаградителна лихва, като приети, че договорът и клаузата за
възнаградителна лихва са валидно постигнати, поради което се доказа основанието за
заплащане на сумата в общ размер от 183.76 лева – възнаградителна лихва, поради което и в
тази част възражението за прихващане се явява неоснователно.
Съгласно мотивите в т.2 от ТР № 2 от 18.03.2022 г. по т.д. № 2/2020 г. на ОСГТК на
ВКС, когато съдът приеме за неоснователно възражението за прихващане не се произнася с
отхвърлителен диспозитив, макар и отново, съгласно изложеното в същата точка да се
формира сила на присъдено нещо когато възражението за прихващане е отхвърлено като
неоснователно, поради несъществуване на активното вземане /вземането на ответника/,
доколкото е недопустим след това предявяването на иск за това вземане.
С оглед изложеното вземанията на ищеца ще бъдат уважени в пълен размер.
Като законна последица от уважаване на исковете ще се уважи и претенцията за
законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда
– 21.10.2021 г. до окончателно искане, за която е издадена Заповед по чл.410 ГПК и се
поддържа в исковата молба.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски се пораждат за ищеца на основание чл.78,
ал.1 ГПК.
Ищецът доказа разноски за заповедното дело, както следва: 25 лева – платена държавна
такса и 50 лева – юрисконсултско възнаграждение или общо 75 лева, които ще се присъдят
изцяло.
В исковото производство ищецът претендира разноски съобразно представения
списък, а именно единствено държавна такса в размер на 50 лева, която на основание чл.78,
6
ал.1 ГПК, ще се присъди изцяло.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че А. Г. Щ., ЕГН **********, с адрес: ***
ДЪЛЖИ НА „Лайт Кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Пловдив, ул. „Полет“ № 1, ет.2, представлявано от Ж. Д. И. сумата в размер на 400.96 лева,
дължима главница по договор за заем № ***, сключен с „Лайт Кредит“ ООД, както и сумата
в размер на 107.37 лева – обезщетение за забава за периода 29.10.2018 г. до 20.10.2020 г.,
ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда –
21.10.2021 г. до окончателното плащане, за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 16619/2021 г. по описа на ПРС.
ОСЪЖДА А. Г. Щ., ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ НА „Лайт
Кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул.
„Полет“ № 1, ет.2, представлявано от Ж. Д. И. сумата в размер на 75 лева – разноски по
ч.гр.д. № 16619/2021 г. по описа на ПРС и 50 лева – разноски в исковото производство.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ________/п/_______________
7