№ 606
гр. Перник, 14.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Кристина Н. Костадинова
при участието на секретаря САШКА ИЛ. МАРКОВА
като разгледа докладваното от Кристина Н. Костадинова Гражданско дело №
20231720100944 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 от ГПК.
Образувано е по искова молба на Р. Т. П., с ЕГН: **********,
депозирана чрез процесуалния й представител адв. А. Ц., срещу
„Водоснабдяване и канализация“ ООД гр. Перник, с ЕИК: *********, с която
се иска да бъде признато за установено, че ищецът НЕ ДЪЛЖИ на ответника
сумата от 277.79 лева – главница за предоставени ВиК услуги –доставка на
питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадни води за периода от
10.12.2011 г. до 04.08.2013 г., за която сума е издаден изпълнителен лист от
15.11.2013 г. и заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. №
6177/2013 г. по описа на Пернишкия РС и която сума е предмет на
изпълнително дело № 195/2014 г. по описа на ЧСИ СТ.Б., образувано по
молба на ответника, поради погасяване на сумата по давност. Претендират се
и направените по делото разноски.
В исковата молба се твърди, че по молба с дата 29.01.2014 г. от
ответника като взискател срещу ищеца е образувано изпълнително дело №
195/2014 г. по описа на ЧСИ СТ.Б.. Твърди се, също че изпълнителното
производството е образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден на
15.11.2013 г. по ч.гр.д. № 6177/2013 г. по описа на РС Перник, за процесната
сума, както и за обусловените от същата суми за обезщетение за забава и
разноски. Посочва се, че по изпълнителното дело е извършено проучване на
имущественото състояние на длъжника, като на същия е наложен и един
запор – от 12.03.2014 г. /по който е върнат отговор, че длъжникът е прекратил
трудовото си правоотношение/, но други действия в това число изпълнителни
1
действия по изпълнителното дело в продължение на следващите две години
не били извършвани. В тази връзка и се твърди, че същото било прекратено
по право на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Поддържа се, че всякакви
други действия или молби след настъпване на перемпцията били без правно
значение.
На следващо място се излагат подробни доводи, че процесните суми са
погасени по давност, доколкото след перемиране на изпълнителното дело не
били предприети други валидни дейстия по принудително изпълнение.
Обръща се внимание, че периодът на погасителната давност за процесните
вземания бил пет години по чл. 110 от ЗЗД. Излагат се доводи и с оглед
приложението на ППВС № 3/1980 г. на ВС и на Тълкувателно решение № 2
от 26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС в
настоящия случай. В тази връзка се иска предявеният иск да бъде уважен.
С исковата молба са представени писмени доказателства: молба за
образуване на изпълнително дело, изпълнителен лист, сметка за дълг, молба
за налагане на запор, справка от НАП, запорно съобщение и уведомително
писмо.
В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК от страна на ответника по
делото е постъпил писмен отговор, в който предявеният иск изрично се
признава за основателен – като дружеството не оспорва и размера на
претенциите. Твърди се, че срещу ищеца не са предприемани никакви
принудителни действия, извън посоченото изпълнително дело, още повече
предвид изминалия период от време. В тази връзка се твърди, че
действително правото на принудително изпълнение е погасено като
вземанията съществуват единствено в естествено състояние. Обръща се
внимание, че самото изпълнително дело е отдавна перемирано като съдебният
изпълнител и бездействал като не го е прекратил. Посочва се, че никакви
суми не са събрани от ищеца по същото.
Прави се искане за постановяване на решение при признание на иска и
приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК.
В съдебно заседание, проведено на 22.05.2023 г., процесуалният
представител на ищеца не се явява и не изразява допълнително становище по
делото. Не се прави искане за постановяване на решение при признание на
иска, въпреки направеното такова от ответника.
Ответникът не изпраща процесуален представител в първото по делото
съдебно заседание. Изразява писмено становище, с което поддържа
признанието на исковете. Поддържа и искането си за разноски, доколкото
счита, че ответното дружество не е станало повод за образуване на делото.
Представя списък като претендира разноски за юрисконсулт в минимален
размер.
Пернишкият районен съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните,
приема за установено от фактическа страна следното:
Страните не спорят относно обстоятелството, че процесното вземане за
главница от 277.79 лева, представлява стойността на предоставени ВиК
2
услуги –доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадни води
за периода от 10.12.2011 г. до 04.08.2013 г. На следващо място страните не
спорят и относно размера на сумата и начина на формирането й.
Не се спори и че срещу ищеца дружеството е подало заявление за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.
В тази връзка и срещу ищеца е било образувано ч.гр.д. № 6177/2013 г. по
описа на Пернишкия РС като в хода на същото срещу длъжника са издадени
заповед за изпълнение на парично задължение № 5133/19.09.2013 г. и
изпълнителен лист от 15.11.2013 г.
На следващо място от представена по делото молба от 29.01.2014 г. се
установява, че срещу ищеца като длъжник въз основа на заповедта и
изпълнителния лист, е образувано изпълнително дело № 195/2014 г. по описа
на ЧСИ СТ.Б. – като с молбата е поискано налагане на запор на трудово
възнаграждение. Последвала е и втора молба от 30.01.2014 г. отново за
налагане на запор.
На следващо място, видно от приложените към исковата молба писмени
доказателства, е наложен запор на трудово възнаграждение на длъжника от
12.03.2014 г. Върнат е обаче отговор от работодателя с дата 16.04.2014 г., че
длъжникът вече не работи при дружеството.
Липсва спор относно обстоятелството, че други действия по
изпълнителното дело не са извършвани, както и че не са събрани никакви
суми. На последно място липсва спор и че срещу длъжника не са
предприемани други изпълнителни действия след перемиране на процесното
изпълнително дело.
На последно място ответникът изрично възприема тезата на ищеца като
признава, че е изтекъл петгодишен период, в който не са предприемани
никакви действия срещу ищеца.
Така установената фактическа обстановка налага следните изводи
от правна страна:
Предявеният иск е отрицателен установителен иск и е с правно
основание по чл. 124, ал. 1 от ГПК – за установяване недължимост на
вземания за потребени ВиК услуги. Съдът възприема посочената правна
квалификация, доколкото от твърденията в исковата молба /а и от
представените по делото доказателства/ не се установява към момента на
предявяване на исковата претенция да е налице висящо изпълнително дело
относно процесните вземания.
По допустимостта:
Съгласно чл. 124, ал. 1 от ГПК всеки може да предяви иск, за да
установи несъществуването на едно правно отношение или на едно право,
когато има интерес от това. Настоящият съдебен състав намира исковата
претенция за допустима. Посоченият извод се обосновава с обстоятелството,
че длъжникът има интерес от иск за несъществуване на вземането и когато не
е заплашен непосредствено от принуда (процесуална или извънпроцесуална),
тъй като може да поиска решение при признание на иска. При действието на
3
новия ГПК ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика
прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй
като ищецът има интерес да получи решение при признание на иска.
Ответникът обаче може да удовлетвори този правен интерес на ищеца, като
направи признанието /в този смисъл Определение № 549 от 29.11.2018 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 4317/2018 г., IV г. о., ГК, Определение № 513/ 24.11.2016 г.
по ч. т. д. № 1660/ 2016 г., І т. о., Определение № 410 от 20.09.2018 г. на ВКС
по ч. гр. д. № 3172/2018 г., IV г. о. и Определение № 649/26.07.2019 г. по
в.ч.гр.д. № 323 от 2019 г. на Пернишкия ОС и др./.
Без правно значение за интереса от иска е дали кредиторът е отписал
едно свое вземане, отчитайки го като загуба, или продължава да го води по
избран от него начин, за да може да осчетоводи последващо надлежно
доброволно плащане (доброволно плащане от длъжника ще е надлежно и след
позоваването на давността, както и след влизането в сила на решение, с което
искът за недължимост на вземането е уважен поради погасителна давност,
респ. след влизането в сила на решение, с което искът за вземането е
отхвърлен като погасен по давност).
Доколкото няма данни за събрани суми по изпълнителното дело или
извън него съдът приема исковата претенция за допустима в цялост.
По основателността:
По иска, предмет на настоящото производство, е налице противоречива
съдебна практика относно приложимия период на давностния срок – дали
същият е тригодишен поради периодичния характер на вземанията или
петгодишен предвид обстоятелството, че съдебното изпълнително основание
е издадено в хода на заповедно производство, а не на исково такова /по тези
въпроси е постановено Решение № 118/07.07.2022 г. по гр.д. № 4063/2021 г.
на 3-то г.о. на ВКС, съгласно което давността е пет години дори при наличие
единствено на заповедно производство/. Налице е и противоречива практика
от кога тече срокът по чл. 433, т. 8 от ГПК – дали от последното
изпълнително действие или от последното поискано от взискателя действие
/по този въпрос е постановено Решение № 37/24.02.2021 г. по гр.д. №
1747/2020 г. на 4-то г.о. на ВКС/. Предвид възприетата по настоящото дело
фактическа обстановка обаче съдът не намира за нужно да обсъжда в детайли
посочените противоречия.
На следващо място съдът отбелязва, че искът, предмет на настоящото
дело, може да се основава само на факти, настъпили след приключване на
производството, по което е издадено изпълнителното основание. В настоящия
случай съгласно чл. 404, т. 1, предл. 4 от ГПК изпълнителното основание е
заповед № 5133/19.09.2013 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК по ч.гр.д. № 6177/2013 г. по описа на Пернишкия РС. В тази насока
следва да се отбележи, че заповедта за изпълнение се издава по реда на
специално производство, уредено в глава 37 от ГПК, което се развива без
провеждане на открито съдебно заседание с участието на заявителя и
длъжника съответно без провеждане на съдебно дирене. В тази връзка
специален е и редът за защита на длъжника, на когото е дадена възможност да
4
подаде възражение срещу заповедта в двуседмичен срок[1] от връчването й.
При липса на подадено възражение в този срок заповедта за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК влиза в сила и длъжникът губи
възможността, в това число чрез предявяване на иск, да оспорва вземането,
предмет на същата, на основание обстоятелства или доказателства, които е
могъл да посочи в срока по чл. 414 от ГПК (по аргумент от чл. 424, ал. 1 от
ГПК). В тази връзка в настоящото производство подлежат на преценка
единствено факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение,
в който смисъл възражението на ответника е основателно.
В конкретния случай посочената заповед за изпълнение е издадена на
19.09.2013 г. като доколкото липсват данни, а и твърдения относно датата на
връчване на заповедта, то следва да се приеме, че същата е влязла в сила на
14.11.2013 г., денят предхождащ издаването на изпълнителния лист. С оглед
гореизложеното, считано от 14.11.2013 г. за процесните вземания е започнала
да тече нова давност.
На следващо място по делото се установява, че с оглед влязлата в сила
заповед за изпълнение е издаден изпълнителен лист от 15.11.2013 г. като въз
основа на посочените документи по молба на ответното дружество на
29.01.2014 г. при ЧСИ СТ.Б. е образувано изп.д. № 195/2014 г. В тази насока
следва да се отбележи, че между датата на влизане в сила на заповедта –
14.11.2013 г. и датата на образуване на изп.д. № 195/2014 г. – 29.01.2014 г. е
изминал период от едва няколко седмици. В молбата за образуване на
изпълнителното делото взискателят е поискал налагане на запор на вземания
на длъжника. По делото действително е наложен запор на трудово
възнаграждение на длъжника – на 12.03.2014 г., като няма данни да са
събрани суми, доколкото е върнато и съобщение, че лицето е уволнено. От
същата дата е изпратена и ПДИ до длъжника – която няма данни да е връчена.
Други действия по изпълнителното дело не са извършвани като не са
събрани и суми. В тази връзка съдът следва да съобрази и Постановление № 3
от 18.XI.1980 г. на Пленума на ВС. Съгласно последното по арг. от чл. 116, б.
„б" ЗЗД подаването на молба за образуване, съответно образуването на
изпълнително производство представлява действие, което прекъсва давността
относно вземането, предмет на изпълнението, като погасителната давност не
тече, докато трае изпълнителният процес. Именно по тези съображения съдът
приема, че давността за процесните вземания е била прекъсната отново на
29.01.2014 г. – с образуването на изп.д. № 195/2014 г. На основание чл. 433, т.
8 от ГПК. същото следва да се счита за прекратено ex lege (по закон) на
12.03.2016 г., като е без значение дали и кога съдебният изпълнител е
постановил прекратяване на делото – в случая няма данни дали е постановил
такова. Посоченият извод съдът възприема, доколкото съгласно цитирания
текст изпълнителното производство се прекратява ако взискателят не поиска
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години.
Такова искане взискателят е направил само в молбата за образуване на
изпълнителното дело от 29.01.2014 г. В тази връзка за пълнота следва да се
отбележи, че връчването на покана за доброволно изпълнение, както и
изпращането на съобщение до НАП съответно получаването на уведомление
5
от агенцията, не представляват изпълнителни действия. Съобразно Решение
№ 37/24.02.2021 г. по гр.д. № 1747/2020 г. на 4-то г.о. на ВКС обаче съдът
съобразява и наложения запор от 12.03.2014 г. като действие, имащо
отношение към перемпцияга.
С оглед гореизложеното настоящият съд приема, че изп. дело №
195/2014 г. е било висящо в периода от 29.01.2014 г. до 12.03.2016 г., когато е
настъпило прекратяване на същото. В частта от този период до 26.06.2015 г.
съгласно т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.д. №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и по аргумент от цитираното постановление на
пленума на ВС за процесните вземания въобще не е текла давност.
От 26.06.2015 г. за процесните вземания е започнала да тече нова
давност, като до настоящия момент не са предприемани никакви действия по
принудително удовлетворяване на същите. По тези съображения, доколкото
от 26.06.2015 г. до настоящия момент са изтекли повече от пет години, то
искът следва да се приеме за основателен /така Решение № 170 от 17.09.2018
г. по гр. дело № 2382/2017 г. на ВКС, ГК, ІV ГО и Решение № 363 от
12.11.2018 г. на ОС - Перник по в. гр. д. № 489/2018 г./.
По исканията за разноски на страните:
Искане за разноски са направили и двете страни като именно
отговорността за разноски е единственият спорен въпрос по делото.
В тази връзка ответникът счита, че не дължи разноски на ищеца,
доколкото били спазени условията на чл. 78, ал. 2 от ГПК, напротив ищецът
по цитираното правило дължал разноски на ответната страна. От своя страна
ищецът поддържа, че му се дължат разноски, доколкото дружеството имало
издаден изпълнителен титул.
Искането на ищеца за разноски е неоснователно, доколкото по делото
не се представят никакви доказателства, че ответното дружеството търси
принудително събиране на процесните суми към датата на исковата молба
или в хода на делото. В тази връзка съдът отбелязва, че предпоставките за
недължимост на разноските по делото от ответника, когато искът е уважен, са
кумулативно посочени в чл. 78, ал. 2 от ГПК като са две: ответникът да не е
дал повод за предявяване на иска и да го е признал.
В настоящия случай в отговора на исковата си молба ответникът е
признал исковите претенции като поддържа това си признание и писмено за
съдебно заседание. Поради това и първата предпоставка на чл. 78, ал. 2 от
ГПК е налице.
Относно втората предпоставка на чл. 78, ал. 2 от ГПК – ответникът да
не е дал повод за предявяване на иска, е налице задължителна практика на
ВКС / Определение № 365 от 23.09.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3019/2022 г.,
III г. о., ГК / досежно случаите на предявен отрицателен установителен иск по
чл. 439 от ГПК от длъжника, че не дължи вземането, заради което е
образувано изпълнителното дело, тъй като е изтекла погасителната давност.
Съгласно цитираната практика решението, с което искът по чл. 439 от ГПК е
уважен, формира сила на пресъдено нещо върху това, че кредиторът не
притежава право на принудително изпълнение за своето вземане срещу
6
длъжника, но задължителната сила на решението НЕ рефлектира върху
предпоставките на чл. 78, ал. 2 от ГПК.
При такова свое поведение – признание на иск с правно основание чл.
439, ал. 1 от ГПК, ответникът не дължи разноски, независимо от
обстоятелството, че ответникът разполага с изпълнителен лист за вземането
(макар и издаден преди погасяването му по давност), след като срещу
длъжника не са предприемани изпълнителни действия по висящо
изпълнително дело след изтичане на давността, тъй като е налице хипотезата
на чл. 78, ал. 2 от ГПК.
Ответникът извънсъдебно не може да признае валидно изтеклата
давност, тъй като тя трябва да бъде съдебно установена. Той може обаче чрез
своето поведение да не предприема действия по принудително изпълнение,
като така признава последиците на изтеклата давност.
В случая изпълнителното дело срещу ищеца е било образувано на
29.01.2014 г., като след това срещу него последното валидно действие, което
може да се приеме за относимо към давността е налагане на запор върху
пенсия от 12.03.2014 г. След тази дата, в продължение на повече от осем
години ответникът не е предприел действия по принудително изпълнение
срещу ищеца, поради което следва, че той не е дал повод за завеждане на
делото до подаване на исковата молба на 06.03.2023 г.
Поради бездействието на ответника след изтичане на 2 г. от
извършването на последното валидно изпълнително действие,
принудителното производство се е прекратило по силата на закона – в случая
още на 12.03.2016 г.
Обстоятелството, че в случая съдебният изпълнител не е издал
постановление по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК е без правно значение, доколкото
не зависи от ответника взискател.
По тези съображения и доколкото са налице предпоставките на чл. 78,
ал. 2 от ГПК – признание на иска в срока за отговор на исковата молба и
липса на поведение на ответника, което да е дало повод за завеждане на иска,
то разноските, направени от ищеца следва да останат в негова тежест /в този
смисъл последната и най-актуална практика на Пернишкия ОС, обективирана
в Определение № 229/02.03.2023 г. по в.ч.гр.д. № 98/2023 г. на Пернишкия
ОС/.
В случая е без значение, че решението не е постановено като такова при
признание на иска, доколкото това може да стане само по искане на ищеца.
Предпоставките на чл. 78, ал. 2 от ГПК обаче са налице, поради което и не
могат да бъдат поставени в зависимост от волята на ищеца дали да поиска
решение при признание на иска.
Съгласно трайната съдебна практика изричен диспозитив за отхвърляне
на претенциите за разноски при излагане на мотиви за тяхната
неоснователност не се дължи.
От своя страна ответникът претендира разноски в размер на 100 лева за
юрисконсултско възнаграждение, която претенция е основателна. Както се
7
отбеляза и по-горе, кредиторът би дал повод за завеждане на делото и
съответно би дължал разноски ако той предяви иск или се снабди с
изпълнителен титул за вземането си, оспорвайки направеното от длъжника
основателно възражение за изтекла погасителна давност или пък ако оспори
предявения против него иск за недължимост на вземането поради изтекла
погасителна давност, както и ако предприема изпълнителни действия
/например образува ново изпълнително дело след изтичане на давността/
какъвто не е настоящият случай – доколкото е направено признание на иска и
висящо изпълнително дело не е налице. По тези съображения и разноските в
това число на ответната страна следва да бъдат възложени на ищеца /в този
смисъл Определение № 827/26.11.2018 г. по в.ч.гр.д. № 510/2018 г. на
Пернишкия ОС/.
Водим от горното, Пернишкият районен съд:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че Р. Т. П., с ЕГН: ********** и
адрес: гр. ***** НЕ ДЪЛЖИ на „Водоснабдяване и канализация“ ООД, с
ЕИК: ********* и адрес на управление: гр. Перник, ул. Средец № 11, сумата
от 277.79 лева – главница за предоставени ВиК услуги – доставка на
питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадни води за периода от
10.12.2011 г. до 04.08.2013 г., за която сума е издаден изпълнителен лист от
15.11.2013 г. и заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. №
6177/2013 г. по описа на Пернишкия РС и която сума е предмет на
изпълнително дело № 195/2014 г. по описа на ЧСИ СТ.Б., образувано по
молба на ответника, поради погасяване на сумата по давност.
ОСЪЖДА Р. Т. П., с ЕГН: ********** и адрес: гр. ***** ДА
ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 2 от ГПК на „Водоснабдяване и
канализация“ ООД, с ЕИК: ********* и адрес на управление: гр. Перник, ул.
Средец № 11, сумата от общо 100 лева, представляваща разноски в
настоящото исково производство по гр.д. № 944/2023 г. на Пернишкия РС за
юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Пернишкия окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
8