Р Е Ш Е Н И
Е № 601
гр. Пловдив, 20.02.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на двадесет и трети
януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 2590 по
описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с установителен иск с
правно основание чл.439, ал.1 ГПК,
предявен от П.П. В. против „Алианц Банк България“ АД – гр. София, за признаване
за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответното
дружество сумата от общо 8640,44 лв. като погасена по давност, от които: 5744,67
лв. – законна лихва за периода от 07.07.2011 г. до 19.10.2013 г. върху
главницата от 24440,51 лв., дължима по договор за банков кредит за оборотни
средства, сключен на 30.10.2009 г. между ответника, от една страна, и
солидарните длъжници „Д.Н. Транс Груп“ ЕООД, ЕИК: *********, Д. И. П., ЕГН: **********
и ищцата; сумата от 1506,99 лв. – лихва за периода от 24.11.2010 г. до 07.07.2011
г.; сумата от 742,89 лв. – лихва, дължима за периода от 24.10.2010 г. до
07.07.2011 г., както и сумата от 645,89 лв. – неустойка за периода от
24.10.2010 г. до 07.07.2011 г., за които суми е издадена заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 12817/2011 г. на ПРС, XVIII гр. състав и е образувано изпълнително дело № ****г.
по описа на ЧСИ ****, рег. № ***.
Ищецът твърди, че ответникът е
предприел действия по принудително събиране на следните суми, а именно: сумата
от 5744,67 лв., представляваща законна лихва за периода от 07.07.2011 г. до
19.10.2013 г. върху сумата от 24440,51 лв., представляваща главница, дължима по
договор за банков кредит за оборотни средства, сключен на 30.10.2009 г. между
ответника, от една страна, и солидарните длъжници „Д.Н. Транс Груп” ЕООД, Д. И.
П. и ищеца; сумата от 1506,99 лв. – лихва, дължима за периода от 24.11.2010 г.
до 07.07.2011 г.; сумата от 742,89 лв. – лихва, дължима за периода от
24.10.2010 г. до 07.07.2011 г.; сумата от 645,89 лв. – неустойка, дължима по
договора за периода от 24.10.2010 г. до 07.07.2011 г. За процесните вземания
била издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. №
12817 по описа за 2011 г. на РС Пловдив, XVIII гр.с. Заповедта за изпълнение е
влязла в сила по отношение на ищеца и въз основа на изпълнителния лист било
образувано изп.дело № ***по описа за 2011 г. на ЧСИ ****. Ищецът посочва, че
последното изпълнително действие по изпълнителното дело било предприето на
25.10.2011 г., а именно – налагане на запор на вземанията на трето лице „Муси”
ЕООД. Поддържа, че от посочената дата е започнала да тече нова тригодишна
давност, която била изтекла на 25.10.2014 г., с изтичането на която процесните
вземания били погасени по давност. С постановление от 09.10.2015 г. съдебният
изпълнител прекратил производството по изпълнителното дело, след което по молба
на ответника било образувано ново изпълнително дело № ***по описа за 2016 г. на
ЧСИ ****. Предвид изложените съображения, моли за уважаване на предявения иск,
с който да се признае за установено в отношенията между страните, че ищцата не
дължи на ответника процесните суми, като погасени по давност. Претендират се
разноски.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК не е
постъпил писмен отговор от ответника „Алианц Банк България” АД. На дата
26.11.2019 г. по делото е постъпила молба от дружеството „ЕОС Матрикс“ ЕООД, в
качеството му на пълномощник на ответника „Алианц Банк България“ АД, в която се
излагат съображения за неоснователност на предявения иск. Съдът намира, че
доводите в така депозираната молба не могат да бъдат взети предвид при разрешаването
на делото, доколкото молбата не е подадена от лице, което може да представлява
страната пред съда. Разпоредбата на чл.32 ГПК регламентира кой може да бъде
представител на страната по пълномощие, като сред изброените в т.1 до т.4 не
фигурира друго юридическо лице. Не е налице и изключение в друг нормативен акт,
което да допуска представителство по пълномощие така, както претендира подалото
молбата от името на ответника дружество.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно
и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
С предявяването на иска по чл.439 ГПК длъжникът
оспорва изпълнението, като съгласно чл.439, ал.2 ГПК искът може да се основава
само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. Искът по своя предмет е отрицателен установителен и
има за цел за отрече съществуването на изпълняемо право. В това производство
ищецът може да навежда всички правопогасителни, правоотлагащи,
правопрекратяващи възражения, основани на факти, непреклудирани в производството по издаване на изпълнителното
основание. Претенцията на длъжника следва да се основава на ново твърдение за
настъпил факт, а не на липса на такъв, доколкото основанието на ответника вече
е било доказано и удостоверено с изпълнителното основание.
В производството по издаване на
заповед за изпълнение, законодателят е предвидил редица средства за защита на
длъжника. Така, съгласно чл.414, ал.1 ГПК длъжникът може да възрази срещу
заповедта за изпълнение, от което следва правото на кредитора съгласно чл.415 ГПК да предяви иск за установяване на вземането си. Когато обаче възражение не
е подадено, респективно е уважен предявеният от кредитора иск с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК, заповедта за изпълнение влиза в законна сила – арг.
чл.416 ГПК. Изпълнителният лист се издава въз основа на влязлата в сила заповед
за изпълнение и следователно изпълнителното основание се ползва със стабилитет.
Затова неподаването на възражение по чл.414, ал.1 ГПК, оттеглянето му или
влизане в сила на съдебното решение по иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК
имат за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение.
Съдът намира за необходимо за пълнота на изложението
да изясни и разликата между иска по чл.439 ГПК, който е предявен в случая, и
иска с правно основание чл.424, ал.1 ГПК (ред. изм. – ДВ, бр. 50 от 2008 г.). Последният
предпоставя оспорване на вземането след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, при наличие на изрично посочените основания: новооткрити
обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото,
които не са могли да бъдат известни до изтичането на срока за подаване на
възражение или с които не би могъл да се снабди в същия срок. Това производство
има характеристиките на извънредния способ за отмяна по чл.303, ал.1, т.1 ГПК.
То обаче не изключва възможността за предявяване на иска по чл.439 ГПК, чрез който
се оспорва изпълнението, тъй като фактическите състави за оспорване на
изпълнението, съответно на вземането, са различни.
От изложеното следва, че оспорването от длъжника, основано на факти и
обстоятелства, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, следва
да се извърши с възражението по чл.414, ал.1 ГПК. Новооткритите обстоятелства и
доказателства са основание за оспорване на вземането по реда на и в сроковете
по чл.424 ГПК. На новонастъпили,
след влизане в сила на заповедта за изпълнение факти длъжникът може да се
позовава при оспорване на изпълнението по чл.439 ГПК. Разпоредбата на чл.439 ГПК урежда един фактически състав – оспорване на изпълнението на основание
новонастъпили факти, поради което искът е допустим и ако длъжникът не е оспорил
вземането по чл.424 ГПК и ако сроковете по тази разпоредба не са изтекли. Изложените
от ищеца фактически твърдения за новонастъпили обстоятелства, след
стабилизиране на изпълнителното основание, обосновават правна квалификация –
чл.439 ГПК.
По делото се установява, че за
процесните суми е издаден изпълнителен лист от 12.07.2011 г., въз основа на
заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 12817 по описа за 2011 г. на
Районен съд Пловдив, XVIII граждански
състав. Установява се, че въз основа на изпълнителния лист и заповедта за
изпълнение за принудителното удовлетворяване на кредитора е образувано
изпълнително дело № ***по описа за 2011 г. на ЧСИ ****. Изпълнителното дело е
прекратено с постановление на съдебния изпълнител от дата 09.10.2015 г. Взискателят
е образувал ново изпълнително дело № ***по описа за 2016 г. на ЧСИ **** за
принудително събиране на вземанията по изпълнителния лист.
По делото няма данни, а и твърдения от
страните срещу издадената заповед за незабавно изпълнение да е депозирано
възражение по реда на чл.414 ГПК, поради което след връчването й на длъжника и
изтичането на срока за депозиране на възражение по чл.414, ал.2 ГПК, тя се е
стабилизирала и е реализирала описаното по-горе правно действие. След този
момент, длъжникът би могъл да се брани срещу принудителното изпълнение чрез
предявяването на иск по реда на чл.439 ГПК, който може да се основава само на факти, настъпили след
стабилизирането на изпълнителното основание, послужило за реализиране на
принудителното удовлетворяване на кредитора. Оспорването на фактите и
обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, които
са били известни на ищцата и които е могла да посочи в срока за възражение по
чл.414, ал.1 ГПК, се преклудира.
С оглед наведените от ищеца
твърдения и оспорвания, спорът по делото се концентрира около това погасени ли
са по давност процесните суми в рамките на висящия изпълнителен процес за
тяхното събиране.
Преди разглеждането на обстоятелствата, годни да прекъснат течението на
давността, следва да се изясни, че в настоящия случай релевантна е кратката тригодишна
погасителна давност. Процесните вземания са за лихви и неустойки, поради което
и на основание чл. 111, б.“б“ и б. „в“ ЗЗД се погасяват с изтичането на
тригодишен давностен срок.
Следва за пълнота да се обсъди и въпросът приложима ли
е в случая разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД. С влизането в сила на заповедта за
изпълнение се създават последици, близки до тези на влязлото в сила съдебно
решение (преклудиране на правото на длъжника да навежда възражения във връзка с
недължимост на вземането, преди влизане в сила на заповедта). Според трайната практика на ВКС обаче този стабилитет на
заповедта не може да се приравни на сила на пресъдено нещо, поради което и
срокът за погасяване на вземането по давност не е петгодишен на основание чл.
117, ал.2 ЗЗД. С петгодишен давностен срок се погасяват само вземанията, които
са били предмет на установяване в рамките на същинско двустранно спорно исково
производство, какъвто настоящият случай предвид липсата на предявяван иск по
чл. 422 ГПК, не е. В този смисъл решение № 94 от 27.07.2010 г. на ВКС по т. д.
№ 943/2009 г., I т. о., ТК, решение № 42/26.02.2016 г., по гр.д. № 1812 по
описа за 2015 г. IV г.о., решение № 139
от 28.08.2013 г. по т. д. 98/2012 г. на ВКС,
II т.о. и ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което приравнява заповедното
производство на производствата по издаване на изпълнителен лист на несъдебно
изпълнително основание по ГПК (отм.) относно последиците, свързани с
давността.
В този изричен смисъл е и практиката на
различните състави на Пловдивски окръжен съд - решение № 1552 от 29.11.2016 г.
по гр. д. № 2446/2016 г. на VI състав на Окръжен съд – Пловдив, решение № 135
от 10.02.2017 г. по гр. д. № 2937 / 2016 г. на X състав на Окръжен съд –
Пловдив, решение № 72 от 24.01.2017 г. по гр. д. № 2835/2016 г. на IX състав на
Окръжен съд – Пловдив, решение № 1566 от 07.12.2017 г. по гр. д. № 2406/2017 г.
на VII състав на Окръжен съд – Пловдив.
Относно твърденията
на ищеца, че вземането му е погасено по давност в рамките на образувания срещу него
изпълнителен процес следва да се съобразят задължителните указания, дадени с ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В същото се прие, че задължителните указания, дадени с
ППВС № 3/1980 г. следва да се считат за изгубили сила, предвид новите
обществени реалности и промените в процесуалната уредба. По задължителен начин
се уреди правилото, че в изпълнителния процес давността
не спира, защото кредиторът може да избере дали да „действа” (да иска нови
изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да „не действа”
(да не иска нови изпълнителни способи). Относно прекъсването на давността се
прие, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането от взискателя да
бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото
съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на
закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие по принудително
изпълнение. За разлика от изпълнителното дело, ищецът няма нужда да поддържа висящността
на исковия процес, но трябва да поддържа със свои действия висящността на
изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на
изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ
(извършване на опис и оценка, предаване на описаното имущество на пазач,
отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и др.), както и като
иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови
изпълнителни способи. Прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от
това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно
чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и
не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото
състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа
и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от
дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др.
Искането на кредитора за прилагане на
определен изпълнителен способ само по себе си е достатъчно за прекъсване на
давността, независимо дали действия по реализирането му са предприети от ЧСИ. В
този смисъл е и трайната практика на различните състави на Пловдивски окръжен
съд - решение № 32 от 09.01.2017
г. по гр. д. № 24/2017 г. на VI състав на Окръжен съд – Пловдив, решение
№ 423 от 27.03.2018 г. по в. гр. д. № 647/2018 г. на IX състав на Окръжен съд –
Пловдив, решение № 1034 от 31.07.2017 г. по гр.
д. № 1148/2017 г. на VIII състав на Окръжен съд – Пловдив, решение №
1565 от 07.12.2017 г. по гр. д. № 2461/2017 г. на VII състав на Окръжен съд –
Пловдив, решение № 514 от 16.04.2018 г. по в. гр. д. № 387/2018 г. на XIV
състав на Окръжен съд – Пловдив.
В цитираната
практика по безпротиворечив начин се приема, че за нуждите на преценката дали
изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал.1, т.8 ГПК и дали вземането на кредитора е погасено
по давност е без значение дали искането от взискателя за
предприемане на определен изпълнителен способ е последвано от извършването на валидни изпълнителни
действия, както и дали те са били успешни. От значение е кредиторовата пасивност, респективно
активност. В случай на процесуална активност на кредитора, ако той е поддържал
висящността на изпълнителния процес с регулярни искания за прилагане на нови
изпълнителни способи, той не следва да бъде санкциониран с прекратяване на
производството и с обявяване на вземането му за погасено по давност, поради
евентуално бездействие на съдебния изпълнител или безуспешност на посочения
изпълнителен способ.
Следва да се подчертае също така, че от
значение за преценката дали са погасени по давност процесните вземания, следва
да се имат предвид единствено изпълнителните действия, които са извършвани по
отношение на ищцата в рамките на висящия изпълнителен процес. Това е така,
доколкото всеки от длъжниците се намира в процесуални правоотношения с
взискателя по изпълнителното дело, като спрямо всеки от тях биха могли да се
предприемат различни и по вид, и интензитет изпълнителния действия. В този
смисъл, изрична е нормата на чл.125, ал.1 ЗЗД, съгласно която прекъсването и
спирането на давността срещу един солидарен длъжник не произвежда действие
спрямо останалите съдлъжници.
От приетото по делото изпълнително дело
№ 3027/2011 г. по описа на ЧСИ ****, се установяват последователно предприетите
по отношение на длъжника изпълнителни действия. С молбата за образуване,
депозирана от взискателя на 26.08.2011 г. са възложени на частния съдебен
изпълнител предприемането на всички предвидени в ЗЧСИ способи за събиране на
вземането на взискателя на основание чл.18, ал.1 ЗЧСИ. На дата 25.10.2011 г. е
изходирано запорно съобщение за налагане на запор върху трудовото
възнаграждение на ищцата, като съобщението е получено от работодателя на дата 31.10.2011 г. След този момент по
изпълнителното дело по отношение на ищцата не са извършвани никакви
изпълнителни действия. С молба от 21.03.2015 г. взискателят е поискал извършването
на пълно имуществено проучване на длъжниците, но както се прие в цитираното
по-горе тълкувателно решение, това не е действие, което да прекъсне
погасителната давност. С постановление от 09.10.2015 г. съдебният изпълнителен
е констатирал прекратяването на изпълнителното дело по силата на закона
съгласно чл.433, ал.1, т.8 ГПК, поради настъпила перемпция.
От така изброените в хронологичен ред
изпълнителни действия, предприети по отношение на ищеца, течението на
погасителната давност е било прекъснато от налагането на запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника с получаването на запорното съобщение от третото
задължено лице работодател на 31.10.2011
г. От този момент е започнал да тече нов давностен срок. От този момент се
брои и двугодишният срок, регламентиран в разпоредбата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК, с изтичането на който изпълнителното дело се „перимира“. Този срок
(двугодишният) е изтекъл на 31.10.2013 г. За периода от 31.10.2011 г. до 31.10.2013
г. по изпълнителното дело не са извършвани други изпълнителни действия, годни
да прекъснат течението на срока. Така установената пасивност в поведението на
взискателя е довела до настъпване на „перемпция” на изпълнителното дело на 31.10.2013
г. по отношение на ищцата – прекратяване по силата на закона на основание
чл.433, ал.1, т.8 ГПК, без да е необходим нарочен акт на съдебния изпълнител,
както се прие в ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Именно поради това с изтичането
на две години от последното валидно изпълнително действие на 31.10.2013 г.
изпълнителното производство по делото се е прекратило по право. Осъществяваните
от взискателя изпълнителни действия след датата на прекратяване ex lege на
изпълнителното производство са правно ирелевантни и непротивопоставими по
отношение на длъжника. Всички предприети по делото изпълнителни действия след
неговото прекратяване (с изключение на тези, от извършването на които трети
лица са придобили права и редовността на извършени от трети лица плащания) се
обезсилват по право. Като се има предвид, че тригодишният давностен срок за
погасяване на вземането на ответника по давност е започнал да тече от
последното валидно изпълнителното действие, за каквото се прие налагането на
запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, то същият е изтекъл на 31.10.2014
г. Преди тази дата по изпълнителното дело не са извършвани действия, годни да
прекъснат течението на давността. Извършените по новообразуваното изпълнително
дело № ***по описа за 2016 г. на ЧСИ **** изпълнителни действия са без
значение, доколкото към момента на образуване на делото, процесните вземания
вече са били погасени по давност, което е препятствало и събирането им по
принудителен ред.
Следва за пълнота да се допълни и
следното: Съдът не споделя доводите на ответната страна, че постановките на ТР
№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС намират приложение досежно изчисляването на
давностните срокове след неговото постановяване. Това е така, доколкото
тълкуването на една правна норма не може да се ограничи във времево отношение;
тя се тълкува във всеки един момент от нейното приложение. Задължителните
указания на Върховния касационен съд по тълкуването на нормата също следва да
се съобразяват към момента на нейното приложение, т.е. когато съдът решава
правния спор и прилага нормата спрямо него. Към момента на постановяване на
настоящото решение съдът е обвързан от задължителните указания на ВКС, дадени в
ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и е длъжен да ги съобрази. Те от своя страна са
в смисъл, че постановките на ППВС № 3/1980 г. са изгубили своето действие.
Така изложените съображения водят до извода за
недължимост на процесните суми поради погасяването им по давност. Затова
предявеният отрицателен установителен иск ще се уважи.
По отношение на
разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът на
основание чл.78, ал.1 ГПК. Ищцата претендира присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл.38 от Закона за адвокатурата в размер на 762 лв.,
което е основателно. На основание чл. 78, ал.6 ГПК, доколкото ищцата е
освободена от заплащане на такси и разноски в производството, ответникът следва
да бъде осъден да заплати дължимата по делото ДТ в размер на 345,62 лв., в
полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на РС Пловдив.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, по предявения иск с правно
основание чл.439, ал.1 ГПК, че П.П. В., ЕГН: **********, адрес: ***, не дължи на „Алианц Банк България“ АД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Мария
Луиза“ № 79, сумата от общо 8640,44 лв.
като погасена по давност, от която: 5744,67 лв. – законна лихва за периода
от 07.07.2011 г. до 19.10.2013 г. върху главницата от 24440,51 лв., дължима по
договор за банков кредит за оборотни средства, сключен на 30.10.2009 г. между
ответника, от една страна, и солидарните длъжници „Д.Н. Транс Груп“ ЕООД, ЕИК:
*********, Д. И. П., ЕГН: ********** и ищцата; сумата от 1506,99 лв. – лихва за
периода от 24.11.2010 г. до 07.07.2011 г.; сумата от 742,89 лв. – лихва,
дължима за периода от 24.10.2010 г. до 07.07.2011 г., както и сумата от 645,89
лв. – неустойка за периода от 24.10.2010 г. до 07.07.2011 г., за които суми е
издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 12817/2011
г. на ПРС, XVIII гр. състав и е образувано
изпълнително дело № ****г. по описа на ЧСИ ****, рег. № ***.
ОСЪЖДА
на основание чл.78, ал.6 ГПК „Алианц Банк България“ АД, ЕИК: ********* да
заплати сумата от 345,62 лв. (триста четиридесет и пет лева и
шестдесет и две стотинки) – разноски по делото за ДТ, в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Районен съд Пловдив.
ОСЪЖДА
на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. „Алианц Банк България“ АД, ЕИК: ********* да
заплати адвокат П.Д.Д., адрес: *** сумата от 762 лв. (седемстотин шестдесет и два лева) – адвокатско
възнаграждение.
Решението
може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с
въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно с оригинала.
К.К.