№ 21360
гр. София, 23.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 124 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ИВО Н. ПЕТРОВ
при участието на секретаря СИМОНА СВ. ЦВЕТКОВА
като разгледа докладваното от ИВО Н. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20241110150476 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по предявени от М. П. С. срещу /фирма/ обективно кумулативно съединени
искове отрицателни установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК и чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД вр. чл. 10,
ал. 1 вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит №
307301 от 01.10.2015 г. поради противоречие със закона и поради неспазване на предвидена
от закона форма, а в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване за нищожна
клаузата на чл. 5 от Договор за потребителски кредит № 307301 от 01.10.2015 г. поради
противоречие със закона.
В исковата молба са изложени твърдения, че на 01.10.2015 г. между страните по делото бил
сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № 307301, по силата на който на
ищцата била отпусната заемната сума в размер на 508 лева, която последната се задължила
да върне в срок от 1 месец при ГПР в размер на 49,66 %. Сочи, че в чл. 5 от Договора било
уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „**********“ .
Поддържа, че при сключването на договар за потребителски кредит в съдържанието на
договора не бил посочен размера на възнаграждението за предоставеното поръчителство,
като след сключване на договорът, потребителят установил, че освен заемната сума, като
задължение била начислена и сумата в размер на 250 лева, представляваща такса да
обезпечение с поръчителство. Излага твърдения, че процесния договор за кредит е
недействителен поради непосочване на дължимите вноски за поръчителство в договора за
1
кредит, както и липсата на информация в ОУ за сключването на договор за гаранция като
задължително условие за предоставяне на кредит. Сочи, че не е спазена предвидената от
закона форма за сключване на договора, респ. на договор за допълнителна услуга.
Поддържа, че е налице недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, тъй като в договорът не
съдържал начина на изчисляване на ГПР и липсвала яснота как е формиран същия, респ.
общата дължима сума по договора. На отделно основание, сочи, че в договора е посочен
грешен ГПР, като сумата по предоставяне на поръчителство не бира включена като разход
по договора. Предвид подробно изложени в исковата молба твърдения, моли процесния
договор за потребителски кредит да бъде прогласен за нищожен, а в условията на
евентуалност чл. 5 от същия. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът /фирма/ депозира отговор на исковата молба, с който
се признава наличието на облигационно правоотношение между страните по Договор за
потребителски кредит със соченото в исковата молба съдържание. Не се спори, че по силата
на чл. 5 от договора ищецът е бил длъжен също да даде подходящо обезпечение на своето
задължение, чрез поръчителство от ********** (********). Оспорва се като неоснователно
твърдението, че поръчителство от ********** е задължително условие за сключване на
договора. Излагат се доводи, че при кандидатстване, всеки кредитополучател, може да
избере да сключи договор за гаранция с гарант (поръчител), предложен от кредитора, за да
обезпечи задълженията си по кредита, или да посочи поръчител, избран от него. Сочи се, че
********** е самостоятелно юридическо лице. кредитна институция, лицензирана в
********, която предоставя услуги на територията на Република България по силата на
свободата на предоставяне на услуги, съгласно взаимното признаване на единния
европейски паспорт, и е вписана под № 178 в нарочния регистър на БНБ. В тази връзка се
поддържа, че ищецът е завел исковете за прогласяването на нищожността съответно
унищожаването на Договора за гаранция срещу ненадлежна страна по делото. Поддържа се,
че разхода за поръчител не се включва в ГПР по кредита, тъй като договорът за гаранция е
възмездна незадължителна услуга.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и прецени събраните по делото
доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна
следното:
От събраните по делото писмени доказателства, както и предвид извършеното от ищеца
признание за погасяване на суми по процесния договор, се установява, че между страните е
сключен Договор за потребителски кредит № 307301 от 01.10.2015 г. обезпечен с договор за
гаранция, сключен с „**********”, по силата на който ответното дружество е предоставило
на ищеца сумата от 500 лв., при ГПР 49,11 %, като същият е следвало да възстанови на
заемателя сумата от 516,90 лв., включваща главница и 16,90 лв. възнаградителна лихва за
срок от 30 дни с едно плащане с падежна дата – 21.10.2015 г. Установява се, че вписаният в
договора лихвен процент е 3,38 %. Договорът е обезпечен с договор за гаранция, сключен с
„**********“, което е изрично договорено в клаузата на чл. 5 от договора за кредит.
В т. 4 от договора е посочено, че годишния процент на разходите по заема е в размер на
2
49,11 %.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
За основателността на предявения главен иск с правно основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, евентуално чл. 19, ал. 4 ЗПК в тежест на ищеца е да
докаже сключването на Договор за предоставяне на потребителски кредит №
1173649/24.06.2022 г. с посоченото в исковата съдържание, включително и клаузата на чл. 5,
предвиждаща обезпечаване на задълженията по договора чрез поръчителство от „Ferratum
bnak“, както и че същият е нищожен на сочените основания.
При доказване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже възраженията си,
включително, че договорът е действителен, както и че клаузите на същия са индивидуално
уговорени.
Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото писмени
доказателства, беше доказано, че страните са обвързани от договор за потребителски кредит,
който несъмнено е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1
ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и
небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната
дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски
кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжникапотребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем
да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя,
то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са
използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а
представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това
число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Процесният договор е сключен по ред на ЗЕДЕУУ.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит съгласно чл. 10, ал. 1 от
ЗПК е писмена, като се счита за спазена ако документът е на хартиен или друг траен
носител, като по ясен и разбираем начин сочи клаузите, в два екземпляра по един за всяка от
страните по договора. Съгласно § 1, т. 10 от ДР на ЗПК „траен носител“ е всеки носител,
даващ възможност на потребителя да съхранява, адресирана до него информация по начин,
който позволява лесното й използване за период от време, съответстващ на целите, за които е
предназначена информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на
съхранената информация. ЗПК допуска сключването на договор за потребителски кредит от
разстояние - по правилата на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
(ЗПФУР) – арг. от чл. 5, ал. 9 и ал. 13 от ЗПК, какъвто е и настоящият. Договорът за
потребителски кредит отговаря на определението за финансова услуга по § 1, т. 1 от ДР на
3
ЗПФУР. Съгласно § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР „средство за комуникация от разстояние“ е всяко
средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е
налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя. При
сключване на потребителски договор за кредит от разстояние доставчикът на услугата
следва да предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно
приложение 2 на чл. 5 от ЗПК. Съгласно чл. 3 ЗЕДЕУУ писмената форма на документ е
спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление.
Електронното изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да
съдържа несловесна информация (чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано
при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ – за електронен подпис се счита всяка електронна
информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на
авторството му.
В случая, по делото е представен в писмен вид договора, сключен между страните, като
възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя
характеристиките му. Представеният по делото препис, заверен от страната, е годно и
достатъчно доказателство за авторството на изявлението и за съдържанието му (арг. от чл.
184, ал. 1 ГПК) още повече в хипотезата, в която е представен от послабата страна. Преписът
има значението на носител, обективиращ частни, подписани от страните, документи, които
съгласно чл. 180 ГПК се ползват с формална доказателствена сила за авторството им.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. В чл. 19, ал. 1 ЗПК е посочено, че годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно императивната норма
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
Съгласно легалните дефиниции в § 1, т. 1 и т. 2 ДР ЗПК, „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия (т. 1);
„Обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите
4
разходи по кредита за потребителя (т. 2). Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор
за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този
закон, е нищожна. Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
С оглед на установените факти съдът приема, че между страните е сключен договор за
предоставяне на потребителски кредит № 307301/01.10.2015 г., с посочени в исковата молба
параметри, в това число и наличието на клаузата по чл. 5, ал. 1 от договора.
Не веднъж СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите
за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от
22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното право на Р България именно със ЗПК.
Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС отново разяснява, че „общи
разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва,
комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати
във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на
нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-
специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това
сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или
получаването му при предлаганите условия, а „обща сума, дължима от потребителя“
означава сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С
оглед разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по
смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите
разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на
кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.
В конкретния случай, в процесния договор в ГПР не е включено допълнителното плащане
по договора за гаранция, което обстоятелство е безспорно между страните. С включването
на тази сума в ГПР, а тя според настоящия съдебен състав несъмнено следва да бъде
включена в него, тъй като е разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл.
19, ал. 1 ЗПК, същият ще надхвърли значително така определения в ДПК - 49,66 % и в СЕФ
размер на ГПР. В тази връзка следва да се посочи, че разходите за поръчителството се
дължат едновременно с вноските по кредита, видно от приложените договори и погасителен
план, договорите са сключени на една и съща дата, заемодателят и поръчителят са свързани
лица. Необходимо е да се отбележи, че съдът не кредитира защитната позиция на ответника,
че ищецът е имал възможност за избор на поръчител/гарант преди сключване на договора. Т.
нар. „избор на гарант“ е фиктивен и на практика не може да се осъществи при
кандидатстване по интернет, а предвид характера на кредита - бърз кредит, ако
потребителят избере поръчителство от трето физическо лице, а не на предложеното от
кредитора свързано с него лице – ******* (понастоящем **********), кредитът може да не
бъде незабавно одобрен или въобще да не бъде одобрен. Принципната възможност за избор
5
на физическо лице, вместо предложеното юридическо лице, е ограничена от оценката и
одобрението на кредитодателя, поради което на практика за потребителя не е осигурена
реална алтернатива. Възможността за ползване на професионален поръчител се явява
обременителна, тъй като неизменно е свързана с допълнителни разходи, а изборът е
ограничен от факта, че гарантът е предварително посочен от кредитора, видно от чл. 5, ал. 2
от договора.
Наред с горното и с оглед установените данни за свързаност на кредитодателя с гаранта
(имащи един и същ собственик на капитала ******** СЕ, ********) води до единствен
извод, че с предвиждане на „избор“ за сключване на възмездно поръчителство с одобрено от
заемодателя дружество – поръчител - не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на
кредита с кумулиране на скрито възнаграждение под формата на „възнаграждение“ за
поръчител, свързан с кредитора.
При тези данни за съда липсват каквито и да било съмнения, че сключването на договор за
поръчителство е условие за сключването на договора за заем и усвояването му. Въз основа на
всичко изложено, съдът намира, че дължимото възнаграждение за поръчителство следва да
бъде включено като разход по кредита при изчисляването на ГПР, както и да бъде отразено
при посочване на общата сума, дължима от потребителя. В случая това не е сторено, като
видно от информацията, посочена в чл. 3 от договора общата сума, дължима от заемателя е в
размер на 516,90 лв. и се състои от размера на заемната сума и размера на
възнаградителната лихва за целия срок на договора и е изчислена към момента на неговото
сключване, следователно в нея не е включено възнаграждението по гаранционната сделка.
Този разход не е взет предвид и при посочване размера на годишния процент на разходите,
видно от разпоредбата на чл. 4 от договора, а при допълнително въвеждане на дължимото
възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство при изчисляване на ГПР,
наред с уговорената лихва и съобразено с размера на кредита и неговия срок, размерът на
ГПР многократно надвишава размера, посочен в договора. Въз основа на гореизложеното
съдът приема, че уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство
представлява разход по договора за кредит, водещ до увеличаването на общия размер на
дълга, който разход следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите (ГПР). (В този смисъл са и дадените тълкувания в задължителното за прилагане
Решение от 13.03.2025 г. на СЕС по дело C‑337/23).
При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не отговаря
на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е отразен действителният
процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите
последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя
информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички
участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно
неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
6
Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се явява
недействителен по смисъл на чл. 22 ЗПК, поради което доводите на ответника в обратен
смисъл се явяват изцяло неоснователни. В допълнение съдът намира да посочи, че доколкото
в случая възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство се дължи на трето
лице - гарант, различно от кредитодателя, което обаче е пряко свързано с договора за кредит
и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, е
следвало да бъде включено при изчисляване на ГПР. По този начин е заобиколена
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на
годишния процент на разходите по кредита, който в случая не следва да надхвърля 50 %,
доколкото основният лихвен процент към датата на сключване на процесния договор за
кредит е 0 %.
Въз основа на изложеното, съдът намира, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК –
непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да намери нормата на
чл. 22 ЗПК, поради което процесният договор за предоставяне на потребителски кредит №
307301/01.10.2015 г. е изцяло недействителен.
Ето защо предявеният главен иск е основателен.
Доколкото съдът е уважил главния предявен иск, то не е настъпило условието за разглеждане
на евентуалния такъв, поради което съдът не дължи произнасяне по него.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се дължат на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Същият е извършил разноски в размер на 80 лева за заплатена държавна такса. Ищецът
претендира и разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2400 лева с ДДС, като
ангажира доказателства и за неговото заплащане, съгласно приложения договор за правна
защита, издадена фактура от 20.10.2025 г. и фискален бон. Ответникът не е релевирал
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, нито други възражения по
повод разноските, поради което и на основание чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не е сезиран с искане
за тяхното преразглеждане. В полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в общ
размер на 2480 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от М. П. С., ЕГН **********, с адрес в /адрес/, срещу
/фирма/, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление в /адрес/, иск с правно
основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД нищожността на
Договор за предоставяне на потребителски кредит № 307301/01.10.2015 г., сключен
между страните, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК *******, да заплати на М. П. С., ЕГН **********, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 2480 лева, представляваща сторени по делото съдебни
7
разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8