Р Е Ш Е Н И Е
№
260594 26.02.2021 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД-
ПЛОВДИВ, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XV- ти състав, в публично съдебно заседание
на единадесети февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: НИКОЛАЙ ГОЛЧЕВ
при
участието на секретаря: Катя Янева,
като разгледа докладваното от съдията
гр. дело № 14911 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Г.М.П.,
чрез **** срещу „Изи Асет
Мениджмънт” АД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 55,
ал. 1, пр. 1- во ЗЗД, с който се претендира
ответникът
да бъде осъден да заплати на ищеца сума в размер от 468, 72 лв., представляваща
недължимо платена сума за неустойка по недействителен договор за паричен заем
от *****г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху посочената
сума, считано от депозирането на исковата молба в съда /10.11.2020г./ до
окончателното й изплащане ( горепосочената сума е претендираната
от ищеца след заявено в ОСЗ, проведено на 11.02.2021г., увеличение в размера на
иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД ).
Ищецът поддържа, че между страните е
сключен договор за потребителски кредит от *****г., по силата на който
ответното дружество е предоставило на ищеца финансов ресурс в размер от 900лв.
В договора било посочено, че в края на заемния период ищецът ще дължи на
ответното дружество сума в размер от 978 лв. В договора била уговорена и
неустойка в размер от 468, 72 лв., ако ищецът не осигури в тридневен срок
обезпечение. Поддържа се, че ищецът е заплатил към момента всички дължими суми,
включително лихви и такси. Въпреки това, то се изтъква, че процесният
договор е недействителен поради противоречието му с императивните изисквания на
чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 12. Поддържа се, че в договора не е разписана
методиката, по която се формира ГПР и какви компоненти са включени в нея.
Изтъква се, че дължимата по договора неустойка не е включена в ГПР, въпреки че
представлява разход за потребителя. Сочи се и че по своето същество неустойката
има характера на скрито възнаграждение за кредитора. Поддържа се и че неустойката
е противоречаща на добрите нрави, както и на чл. 71 ЗЗД. Предвид изложеното,
сочи се, че процесният договор за потребителски
кредит е изцяло недействителен. Ако се приеме, че договорът не е изцяло
недействителен, то се поддържа, че е налице частична недействителност по
отношение на клаузата за дължима неустойка при неизпълнение на задължението за
осигуряване на обезпечение в тридневен срок от сключването на договора. Съобразно
изложеното, моли се така предявеният иск да бъде уважен. Претендират се разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Изи
Асет Мениджмънт” АД, със становище за неоснователност
на предявения иск. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени
всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на
дължимата погасителна вноска. Допълнително, изтъква се и че на ищеца му е
предадена преддоговорна инфорамация
и с полагането на подписа си в договора, той се е съгласил с всички условия,
при които ответното дружество предоставя финансиране. По отношение на клаузата
за предоставяне на обезпечение се поддържа, че това е индивидуално договорена
клауза с потребителя и ако той бе изпълнил срочно своето задължение, то това
вземане на би възникнало в полза на кредитора.
Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се
разноски.
След
преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:
От приобщените по делото доказателствени
материали се изяснява, че между „Изи Асет Мениджмънт” АД и Г.М.П. е възникнало
правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем № ***** от *****г.,
по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 900 лв. /л. 25- 27/.
Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 40, 00%, годишният
процент на разходите е 47. 64%, а задължението следва да се погаси на двадесет
и една анюитетни вноски. Съобразно чл. 4, ал. 1 от
Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на
кредитора едно от следните обезпечения: 1) две физически лица- поръчители,
всяко от които да отговаря кумулативно на следните изисквания: да получава
месечен трудов доход в нетен размер от 1000лв., да работи по безсрочен трудов договор,
да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с
кредитора, да няма незаплатени осигуровки за последните две години, да няма
задължения към други банкови и финансови институции или ако такива са налице,
кредитната му история в ЦКР към БНБ да е със статус „редовен”; 2) банкова
гаранция с бенефициер- заемодателя, за сумата в
размер от 978, 18 лв. (посочена в чл. 2, т. 7 от Договора), със срок на
валидност от 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора за
кредит. При неизпълнение в срок на посоченото задължение, длъжникът се е
задължил да заплати на кредитора нейстойка в размер от 468, 72 лв., която
кредиторът е разсрочил в чл. 4, ал. 2 от Договора, като е посочено, че към
всяка от анюитетните вноски се добавя сума в размер от 22, 32 лв.
По силата на сключения договор за
потребителски кредит, на длъжника П. е предаден погасителен план, както и копие
от условията, приложими към договора за кредит.
От приетата по делото справка за
осъществени плащания по договора, издадена от ответното дружество ( л. 29 ) се
изяснява, че ищецът е заплатил сума в общ размер от 1434, 29 лв., която е
разпределена по пера, както следва: 900 лв.- главница, 65, 57 лв.- договорна
лихва и 468, 72 лв.- неустойка по чл. 4 от договора.
По
правните аспекти на спора:
Съобразно изложеното от фактическа
страна, то не е налице съмнение, че между "Изи Асет Мениджмънт" АД като
заемодател и Г.М.П. като заемател, е възникнало
правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 900 лв.
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова,
т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и
на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т.
20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане
единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи ( арг. чл. 23 ЗПК).
В процесния случай,
твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с
чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са
неразривно свързани с клаузата на чл. 4 от Договора. Посочената разпоредба от
договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения:
двамата поръчители ( които следва да отговарят на горепосочените кумулативно
поставени изисквания ) или банкова гаранция в размер от 978, 18 лв. ( изискването е банковата гаранция да е в размера на сумата
по чл. 2, т. 7 от Договора, а именно- 978, 18). Прочитът на съдържанието на
посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за
паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито
възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като
неустойка). Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за
потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид
обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер
( 900 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се
счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова
гаранция в размер от 978, 18 лв. ( за което съответната банкова институция ще
изисква също заплащане) или две лица- поръчители, които да отговарят на
многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са
отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то
кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от
него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези
изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 4, ал.
2 от Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на
обезпечение” като при формирането на анюитетната вноска добавя сумата от 22, 32
лв. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да
покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид
гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика
представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да
бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен,
ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя"
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва
да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”.
Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай
е посочено, че ГПР е 47, 64 %, но от съдържанието на договора не може да се направи
извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо
повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става
изискуема разписаната в чл. 4 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на
възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В
случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се
възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов
ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (
чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил
договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума
в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с
чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено
на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.
19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата
на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово
какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР,
но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е
особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 2, т. 7 от Договора като
обща сума за заплащане от потребителя е посочена 978, 18 лв. В тази величина
обаче, не е включена дължимата по чл. 4, ал. 2 от Договора „неустойка” в размер
от 468, 72 лв. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора
ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на
заемния период.
С оглед приетите по-горе постановки и
доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между
действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва
да се приеме, че договор за паричен заем № ***** от *****г. е нищожен на
основание чл. 22
ЗПК,
вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Макар и встрани от спора по делото, съдът счита за
нужно да изтъкне, че съгласно чл. 23 ЗПК,
когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
След като бе разгледан преюдициалният въпрос, касаещ
действителността на процесния договор, то следва да
се обсъди основателността на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1- во ЗЗД. За да бъде уважен предявеният иск с
правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД, то в тежест на ищеца е да
установи, че е налице предаване, съответно получаване на парична престация,
нейният размер и пряка причинно- следствена връзка между обогатяването и
обедняването. В тежест на ответната страна е да изясни наличието на валидно правоотношение,
по повод на което е осъществено имущественото разместване.
За настоящия съдебен
състав не съществува съмнение, че договореният между страните финансов ресурс в
размер от 900 лв. е изцяло усвоен от длъжника. Изясни се и че в изпълнение на
задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на ответника сума
в общ размер от 1434, 29 лв., която кредиторът е разпределил за погашение на
следните пера: 900- главница, 65, 57 лв.- договорна лихва и неустойка в размер
на 468, 72 лв. /съобразно справката за осъществени плащания, издадена от ответника
/. Предвид съображенията, изложени по- горе, то плащанията от ответника са
осъществени по договор, който е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В рамките на настоящия процес се
претендира заплатеното от ищеца като неустойка по недействителното
правоотношение, което възлиза на сума в размер от 468, 72 лв. За този размер
искът се явява и основателен, доколкото ответната страна не обоснова наличието
на валидно правоотношение, по силата на което да е настъпило имущественото
разместване. Предвид гореизложеното, то ответното дружество следва да бъде
осъдено да заплати на ищеца, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД сума в размер от 468, 72лв., представляваща
предадена от ищеца на ответника сума при начална липса на основание.
По
отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. В рамките
на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от *****. Съобразно
Договор за правна защита и съдействие / л. 4/, сключен между ищеца и Адвокатско
дружество „*****“ е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1,
т. 2 Закон за адвокатурата. Предвид това и на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба
№ 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на Адвокатско дружество „*****“
сума в размер от 300 лв. Допълнително, ответното дружество следва да бъде
осъдено да заплати на ищеца сума в размер от 50 лв.- държавна такса.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА
„Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК
********* да заплати на Г.М.П., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, пр.
„1- во” ЗЗД сума в размер от 468, 72 лв. / четиристотин шестдесет и осем лева и
седемдесет и две стотинки/, представляваща предадена от ищеца на ответника сума
при начална липса на основание, ведно със законната лихва върху главницата
считано от датата на депозиране на исковата молба в съда /10.11.2020г./, до окончателното
й изплащане.
ОСЪЖДА
„Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК
********* да заплати на Адвокатско дружество „*****“, БУЛСТАТ: *****, с адрес: **********
сума в размер на 300 лева /триста лева/, представляваща адвокатско възнаграждение
за предоставено на страната безплатно представителство в настоящото производство
за един адв., определено от съда по реда на чл. 38 ал.
2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Изи
Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ********* да заплати на Г.М.П.,
ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 50 лв. / петдесет
лева/, представляваща сторени разноски в рамките на настоящото производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок, считано от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
/п/ Николай Голчев
Вярно
с оригинала!
КЯ