Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 15.11.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното
заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №16467 по описа на СГС за 2018 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на ответника „В.“ ЕООД срещу решение от 12.01.2017 г. по гр.д. №43543/2015
г. на Софийския районен съд, 119 състав, в частта, в която е признато за
установено на основание чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.79
ал.1 ЗЗД вр. и чл.86 ал.1 ЗЗД, че жалбоподателят
дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 420,01 лв. за незаплатена топлинна енергия за
периода мес.12.2011 г. – мес.04.2014
г. и сумата от 51,60 лв. – лихва за забава за периода 31.01.2012 г. –
20.01.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението по чл.410 ГПК до окончателното изплащане, за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №8054/2015 г. по
описа на СРС, 119 състав, като ответникът е осъден да заплати разноски в
заповедното и исковото производство.
В жалбата се твърди, че в решението
СРС неправилно е приел, че несъответствието между заповедта за изпълнение по
чл.410 ГПК и исковата молба се дължи на ЯФГ. Сочи, че първоинстанционният
съд неправилно е приел, че процесните задължения са изискуеми, а ответникът не
е получил част от процесните фактури. Поддържа, че неправилно СРС е приел, че
задължението за мес.12.2011 г. не е погасено по
давност. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния
съд да отмени решението в обжалваната му част и да отхвърли изцяло предявените
искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.“
ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не
взема становище жалбата, в о.с.з. – оспорва същата.
Третото лице-помагач „Б.” ООД не взема
становище по въззивната жалба.
Предмет
на настоящото въззивно производство е и определение
на СРС, постановено на 21.08.2017 г., с което е оставена без уважение молбата
на ответника „В.“ ЕООД, инкорпорирана в
депозираната въззивна жалба, за изменение на
решението в частта за разноските. Това определение е обжалвано от ответника с частна
жалба от 12.09.2017 г., в която е посочено, че съдът неправилно е определил
размера на дължимото се на ищеца юрисконсултско възнаграждение.
Жалбоподателят моли определението на
СРС да бъде отменено, като ответникът бъде осъден да заплати на ищеца юрисконсултско възнаграждение в размерите по действащата
разпоредба на чл.78 ал.8 ГПК.
Ответната
страна „Т.С.” ЕАД в законоустановения срок не взема
становище по частната жалба.
Решението на СРС в частта, в която
предявените установителни искове са отхвърлени до
пълните предявени размери, не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната
жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е частично основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не
попада в двете визирани изключения, поради което въззивният
съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените
оплаквания в жалбата.
Предмет на разглеждане в настоящото производство са
положителни установителни искове за наличието на
вземания на ищеца спрямо ответника за
заплащане на доставена топлинна енергия за периода мес.12.2011
г. - мес.04.2014 г. за имот, находящ
се в гр. София, жк. „******, с код на платеца Т425017
и мораторна лихва върху главницата за периода 31.01.2012
г. - 20.01.2015 г.
Настоящият съдебен състав споделя изводите
на първоинстанционния съд, че се касае за ЯФГ,
допусната в издадената по гр.д. №8054/2015 г. по описа на СРС, 119 състав,
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, в частта, в която е посочен топлоснабдения имот, която ЯФГ следва да бъде отстранена от
заповедния съд по реда на
чл.247 ГПК след връщане на делото. В
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е посочено, че
вземанията са за доставена и неизплатена топлинна енергия за посочения по-горе топлоснабден имот, а не за посочения от съда в издадената
заповед за изпълнение, т.е. заповедният съд е допуснал очевидна фактическа
грешка, за поправянето на която е приложима посочената по-горе разпоредба на
чл.247 ГПК /т.7 ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
В тежест на ищеца е да установи
възникването на облигационно отношение между него и ответника, по силата на
което е доставял топлинна енергия на ответника. В негова тежест е да докаже и
че за процесния период ответникът е ползвал топлинна
енергия в съответното количество, равняващо се на претендираната
сума.
В тежест на ответника е да докаже
положителния факт на плащането.
Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката
/ЗЕ/, облигационната връзка – договор за продажба на топлинна енергия се
създава по силата на закона със страни – топлопреносното
дружество – ищеца и собственика или ползвателя на топлоснабдения
имот - ответника. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ, продажбата на
топлинна енергия се извършва по правилата на одобрени от съответния орган общи
условия, публикувани в един централен и местен всекидневник, като не е
необходимо писменото им приемане от потребителите. Тази разпоредба е специална
по отношение на разпоредбата на чл.16 ал.1 ЗЗД, според която договор при общи
условия обвързва приемащия ги, само ако ги е подписал, поради което
възражението на ответника за липса на облигационна връзка, поради
неподписването на общите условия на ищеца е неоснователно. Съгласно
разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи условия
потребители на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в
30-дневен срок след публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото няма
данни. Тази възможност за възразяване от потребителите на топлинна енергия
срещу съдържанието на облигационната връзка, обективирано
в ОУ и да уговорят различно съдържание, е основание съда да приеме, че
облигационната връзка по продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по
силата на закона, е договорна облигационна връзка, за която се прилагат
съответно правилата за договорите.
По делото е
установено и не е било спорно, че за процесния период
мес.12.2011 г. – мес.04.2014
г. страните са били във валидна облигационна връзка, по силата на която ищецът
е доставял на ответника топлинна енергия. Договорът касае доставка на топлинна
енергия до обект апартамент №11.1.1, находящ се в гр.
София, гр. София, жк.
„******, с
код на платеца Т425017.
По делото не е спорно, че доставеното до процесния
топлоснабден имот през процесния
период количество топлинна енергия е в претендирания
от ищеца размер.
Видно от приетите по делото ССчЕ, които съдът кредитира напълно, за процесния
период незаплатените задължения за топлинна енергия за процесния
топлоснабден имот са в общ размер на сумата от 420,01
лв.
Съгласно
разпоредбата на чл.327 ал.1 ТЗ, за предадената стока купувачът дължи цена, или
основанието на продавача да претендира цената е освен наличието на валидна
облигационна връзка – договор за продажба, но и предаване на стоката. Непредставянето
на доказателства за достигане до знанието на потребителя за издадените
фактурите не води до извод, че купувачът на топлинна енергия не дължи заплащане
на цената и, т.е. възраженията на въззивника в тази
насока съдът намира за неоснователни.
Поради
изложеното, съдът приема, че искът за главница е основателен за сумата от 420,01
лв.
Възражението
за погасяване на дълга за главница за мес.12.2011 г. по
давност е основателно. Съгласно ТР №3/18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, понятието
„периодични плащания” по смисъла на чл.111 б.”в” ЗЗД се характеризира с
изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ
факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви, т.е. давността за
вземания на „Топлофикация” ЕАД е тригодишна.
За процесния период
са действали Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на
потребители в гр.София от 2008 г., съгласно които купувачите на топлинна
енергия дължат плащане на месечно дължимата / прогнозна/ сума в 30-дневен срок
от изтичане на периода, за който се отнасят. Вземанията за цената на
доставената топлинна енергия за мес.12.2011 г. са
погасени по давност, тъй от датата на настъпване на изискуемостта им до датата
на предявяване на иска /16.02.2015 г. – чл.422 ал.1 ГПК/ е изтекъл тригодишния
срок по чл.111 б.„в“ ЗЗД, неплатената част от които е в размер на сумата от 123,84
лв.
Поради изложеното, съдът намира, че предявеният
иск е частично основателен до размера на сумата от 296,52 лв.
Основателността на иска предполага
наличие на главен дълг, който в случая е в размер на сумата от 296,52 лв. и
забава за погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно
уговореното от страните. Съгласно ОУ/2008 г. – чл.33 ал.1, потребителите на
топлинна енергия са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В този
смисъл, и съгласно разпоредбата на чл.84 ал.1 ЗЗД, ответникът е изпаднал в
забава по силата на цитираните разпоредби на ЗЕ и ОУ, без да е било да бъде
канен от ищеца, доколкото задълженията му са били срочни.
За непогасените по давност вземания
ответникът дължи обезщетение за забава в плащането на отделните месечни суми за
главница, общият размер на което е 36,43 лв., определен по реда на чл.162 ГПК
Поради изложеното съдът намира, че
предявеният иск е основателен до сумата от 36,43 лв.
Поради изложеното, обжалваното решение следва да бъде
отменено в частта, с която са уважени исковете за цена на потребена
топлинна енергия за разликата над сумата от 296,52 лв. до пълния присъден
размер от 420,01 лв. и за лихва за забава за разликата над сумата от 36,43 лв.
до пълния присъден размер от 51,60 лв. Решението следва да се отмени и в
частта, с която ответникът е осъден да заплати разноски на ищеца за заповедното
и за исковото производство пред СРС.
По
частната жалба:
С
молба, инкорпорирана във въззивната жалба, ответникът
е поискал съдът да измени решението в частта за разноските, като на ищеца се
присъди юрисконсултско възнаграждение в заповедното и
исковото производство в минималните размери по действащата в момента разпоредба
на чл.78 ал.8 ГПК.
С
обжалваното определение СРС е оставил молбата без уважение, като е приел, че не
са налице основания за изменение на решението в частта за разноските – юрисконсултското възнаграждение следва да бъде определено
съобразно Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
По
силата на чл.248 ал.1 ГПК съдът, по искане на страните, може да измени
постановеното решение в частта му за разноските, ако са налице основания за
това. Изменението в частта за разноските може да се наложи, поради погрешно
изчисляване на размера им или частта, която се понася от съответната страна,
както и поради грешки във фактическите констатации и правните изводи на съда,
въз основа на които той се е произнесъл по разпределението на разноските.
Съгласно разпоредбата на чл.78 ал.8 ГПК, в полза на
юридически лица и ЕТ се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда,
ако те са били защитавани от юрисконсулт. Присъденият от СРС на ищеца в
заповедното производство размер е съответствал на правилото на чл.7 ал.5 вр. ал.2 Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, съобразно редакцията към датата на депозиране на
заявлението по чл.410 ГПК /16.02.2015 г./. Със ЗИД на
ГПК /обн.ДВ, бр.8/24.01.2017 г./ разпоредбата на
чл.78
ал.8 ГПК е изменена, като сега действащата и редакция предвижда, че
размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер
за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 Закона за
правната помощ. Нормата е процесуалноправна и има незабавно
действие, т.е. прилага се и по отношение на заварени процесуални
правоотношения. В този смисъл е и трайната практика на ВКС.
Съобразно сложността на делото и разпоредбата на
чл.26 Наредба за заплащането на правната помощ, настоящият съдебен състав
намира, че ответникът трябва да заплати на ищеца юрисконсултско
възнаграждение за заповедното производство в минимален размер или сумата от
50,00 лв., а съразмерно с уважената част от исковете – в размер на сумата от 17,99
лв. или общият размер на дължимите са на ищеца разноски в заповедното
производство е 26,98 лв. С оглед сложността на делото и разпоредбата на чл.25
ал.1 и ал.2 Наредба за заплащането на правната помощ, настоящият съдебен състав
намира, че ответникът трябва да заплати на ищеца юрисконсултско
възнаграждение в исковото производство в минимален размер или сумата от 100,00
лв., а съразмерно с уважената част от исковете – в размер на сумата от 25,97
лв. или общият размер на дължимите са на ищеца разноски в исковото производство
е 124,89 лв.
Поради
изложеното, настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният
съд неправилно е приел, че не са налице предпоставки за изменение на
постановения акт в частта за разноските, поради което обжалваното определение
следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да
бъдат присъдени разноски на ищеца в заповедното и в исковото производство пред
СРС в посочените по-горе размери, които размери са съобразени и с частичната отмяна
на първоинстанционното решение.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззивника на основание чл.78 ал.1 ГПК следва да се
присъдят допълнително разноски за производството пред СРС в общ размер на
сумата от 52,25 лв. и разноски във въззивното
производство в размер на сумата от 24,85 лв., представляваща държавна такса и
сумата от 118,20 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на
въззиваемата страна за прекомерност на заплатеното от
въззивника адвокатско възнаграждение е неоснователно.
По делото е представен договор за правна помощ, сключен между въззивника и адв. С., според
който въззивникът е заплатил адвокатско
възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 300,00 лв. Съгласно ТР
№6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на
присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г.
ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата
наредба минимален размер. Договореното по настоящето дело адвокатско
възнаграждение е в рамките на този минимален размер, изчислен съобразно чл.7
ал.2 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №6069/12.01.2017 г., постановено по
гр.д. №43543/2015 г. по описа на СРС, ГО, 119 състав, в частта, в която са уважени предявените от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление:***, срещу „В.“ ЕООД,
ЕИК ******, седалище и адрес на управление:***, кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД вр.
чл.149 ЗЕ за разликата над сумата от 296,52
лв. до пълния присъден размер от 420,01 лв. за
незаплатена топлинна енергия за периода мес.12.2011
г. – мес.04.2014 г., ведно със законната лихва от 16.02.2015
г. до окончателното изплащане, и с правно основание чл.422 ГПК вр.
чл.86 ЗЗД за разликата над сумата от 36,43 лв. до пълния присъден размер от 51,60
лв., представляваща лихва за забава върху
главницата за доставена топлинна енергия за периода 31.01.2012 г. – 20.01.2015
г., и
в частта, в която „В.“ ЕООД,
ЕИК ******, седалище и адрес на управление:***, е осъден да заплати на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78
ал.1 и ал.8 ГПК сумата от 369,01 лв.,
представляваща разноски в исковото производство и сумата от 165,42 лв.,
представляваща разноски в заповедното производство, и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******,
седалище и адрес на управление:***, срещу „В.“ ЕООД, ЕИК ******, седалище
и адрес на управление:***, кумулативно
съединени установителни искове с правно основание
чл.422 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗЗД за разликата над
сумата от 296,52 лв. до пълния претендиран размер от 824,32
лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за периода мес.12.2011 г. – мес.04.2014 г. за
имот, находящ се в гр. София, жк.
„******, с код на платеца Т425017, и с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.86 ЗЗД за разликата над сумата от 36,43 лв. до
пълния претендиран размер от 101,28 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за доставена
топлинна енергия за периода 31.01.2012 г. – 20.01.2015 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №8054/2015 г. по описа на
СРС, 119 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОТМЕНЯ определение №197324/21.08.2017 г. по гр.д. №43543/2015 г. по
описа на СРС, ГО, 119 състав, с което на основание чл.248 ал.1 ГПК е оставена
без уважение молбата на жалбоподателя „В.“ ЕООД, ЕИК ******, седалище
и адрес на управление:***, за изменение на решение №6069/12.01.2017
г. в частта му за разноските, и вместо него постановява:
ДОПУСКА изменение на решение №6069, постановено на 12.01.2017 г. по
гр.д. №43543/2017 г. по описа на СРС, 119 състав, като
ОСЪЖДА „В.“ ЕООД, ЕИК ******, седалище
и адрес на управление:***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, седалище и адрес на
управление:***, на основание чл.78
ал.3 ал.8 ГПК сумата от 124,89 лв., представляваща разноски в
исковото производство и сумата от 26,98
лв., представляваща разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ******, седалище и адрес на управление:***, да заплати на „В.“ ЕООД,
ЕИК ******, седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.3 ГПК допълнително
сумата от 52,25 лв., представляваща
разноски в първоинстанционното производство и на
основание чл.78 ал.1 ГПК сумата от 143,05
лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
ВРЪЩА делото на
СРС, 119 състав, за поправка на допуснатата очевидна фактическа грешка,
съобразно мотивите на решението.
Решението
е постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „Б.” ООД.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.