№ 6751
гр. София, 07.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Татяна Д.
Членове:Вергиния Мичева
Румяна М. Найденова
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Вергиния Мичева Въззивно гражданско дело
№ 20241100508967 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение от № 3330/26.02.2024 г. по гр. дело № 22254/23 г. по описа на СРС, 39 състав,
съдът е признал за установено по иск, предявен по реда на чл. 422 от ГПК с правна
квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с 198, ал. 1 от Закона за водите и чл. 86 от ЗЗД,
от „Софийска вода“ АД, ЕИК *********, против М. П. С. с ЕГН: **********, че същата
дължи на „Софийска вода“ АД сумата от 1002, 60 лева, представляваща предоставени В и К
услуги за недвижим имот, находящ се в гр. ****1 за периода от 14.02.2020 г. до 07.03.2022г.,
ведно със законна лихва от 25.08.2022 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 46004/2022 г., по
описа на СРС, 39 състав. Искът за главницата за разликата над уважения размер до пълния
размер от 1055,76лв. ведно със законната лихва е отхвърлен. М. П. С. е осъдена да заплати
на „Софийска вода“ АД разноски за исковото и заповедното производство в размер на
664,75лв., а „Софийска вода“ АД е осъдена да заплати на процесуалния представител на
ответницата М. С., адв.Михаел Л. Л., на основание чл.38 ал.2 от ЗАдв адвокатско
възнаграждение в размер на 20,42лв.
Със същото решение са отхвърлени установителните искове на „Софийска вода“ АД
против М. М. С., ЕГН **********, и против Н. М. С., ЕГН **********, да бъде признато
вземането на „Софийска вода“ АД в размер на 1055,76лв., представляващо предоставени
ВиК услуги за недвижим имот, находящ се в гр. ****1 за периода от 14.02.2020 г. до
1
07.03.2022 г., ведно със законна лихва от 25.08.2022 г. до изплащане на вземането, за която
сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.
№ 46004/2022г., по описа на СРС, 39 състав. Ищецът „Софийска вода“ АД е осъден да
заплати на процесуалните представители на М. М. С. и на Н. М. С., съответно адв. Елица
Красимирова К. и адв.Н. И. И., на основание чл.38 ал.2 от ЗАдв, по 405,57лв.,
представляващи адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в исковото
производство.
В срока за обжалване на това решение, са постъпили три молби по чл.248 от ГПК.
Депозирана е такава от адв.Н. И., в която е посочил, че е представлявал ответницата М. М. С.
в заповедното производство и е изготвил и подал възражение от нейно име. С оглед на
осъществения от него безплатно труд по реда на чл.38 ал.2 от ЗАдв е поискал от съда да
измени/ допълни постановеното решение и да осъди ищеца „Софийска вода“ АД да му
заплати адвокатски хонорар на основание чл.38 ал.2 от ЗАдв в размер на 600лв. Идентична
молба е подала адв. К.Б., представлявала ответницата М. П. С. по реда на чл.38 ал.2 от ЗАдв
в заповедното производство. Идентична молба е подала и адв.С. Д., представлявала по реда
на чл.38 ал.2 от ЗАдв длъжника Н. М. С. в заповедното производство.
С определение № 23063/4.06.2024г. районният съд е допълнил постановеното от него
решение и е осъдил „Софийска вода“ АД: да заплати на адв. И. сумата от 50лв. адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на Милева С. пред СРС в заповедното
производство; да заплати на адв.К.Б. адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на М. С. на заповедното производство; и да заплати на адв.Светомира Д.
сумата от 50лв. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на Н. С. пред
СРС в заповедното производство.
Срещу решението в неговата осъдителна част е постъпила въззивна жалба от ответницата
М. П. С., която твърди, че съдът неправилно е приел за доказано твърдението на ищеца, че
тя е собственик на описания в исковата молба недвижим имот, съответно че е потребител на
ВиК услуги. Намира за неправилен извода на съда, че тя притежава качеството „потребител“
на питейна вода само на база представената от ищеца данъчна декларация. Твърди, че
посредством тази декларация не може да се докаже наличието на вещно право в нейна полза
по отношение на процесния недвижим имот и съответно, че тя е ползвател на В и К услуги
или че ОУ я обвързват. На следващо място оспорва приетия размер задължение, като счита,
че не е установена реална доставка на вода до имота. Не са представени протоколи, карнети
за отчитането на вода, вкл. отчитането на общия и на индивидуалните водомери не е
извършено по установения в Наредба №4 ред. Въззивницата моли съда да отмени
решението в обжалваната част. Претендира разноски по делото.
Въззиваемата страна „Софийска вода“ АД, ЕИК: ********* не е представила отговор на
въззивната жалба в законоустановения срок.
Срещу постановеното определение по реда на чл.248 от ГПК са постъпили частни жалби и
от тримата адвокати, адв.Н. И., адв. К.Б. и адв.С. Д., в които изразяват несъгласие с размера
на определеното от съда адвокатско възнаграждение за положения от тях адвокатски труд на
2
заповедното производство. Позовават се на Наредба №1 за минималните размери адвокатски
възнаграждения и по-конкретно на размерите предвидени в чл.7 ал.2 във вр. ал.7, като
посочват че съдът следва да съобрази, че те са осъществили процесуално представителство
на своите доверители, а не са ограничили своите услуги до изготвяне на молби или
предоставяне на правни съвети. Молят съда да отмени обжалваното определение и им
присъди адвокатски хонорар в пълен размер от по 600лв. на всеки от тях.
Ответникът по частните жалби „Софийска вода“ АД, е депозирал отговори на същите, в
които оспорва заявените претенции за определяне на по-висок размер адвокатски хонорар.
Посочва, че производството по чл.414 от ГПК няма самостоятелен характер, поради което
разпоредбата на чл.7 ал.7 от Наредба №1 е неприложима в случай на депозирано
възражение. С оглед липсата на правна и фактическа сложност и предвид факта, че е
подадено бланкетно възражение по образец, ответникът по частните жалби намира
постановеното от първоинстанционния съд определение по чл.248 от ГПК за правилно и
законосъобразно. Моли въззивният съд да го потвърди.
Страните не представят нови доказателства и не сочат нови обстоятелства по смисъла на
чл. 266 от ГПК.
За да се произнесе, Софийски градски съд съобрази следното:
По въззивната жалба срещу решението на първоинстанционния съд.
Жалбата е процесуално допустима, подадена е в законоустановения срок, от легитимирана
страна в процеса и против акт, подлежащ на разглеждане по реда на въззивното
производство.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената проверка по реда на чл. 269, предл. 1 от ГПК, съдът установи, че
обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което съдът дължи произнасяне по
съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е
ограничен, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2 от ГПК.
Решението се обжалва само от ответницата М. П. С. в осъдителната му част. Досежно
останалите две ответници решението, като необжалвано от ищеца, е влязло в сила.
Проверката на въззивният съд касае само обжалваната част.
Настоящият въззивен състав намира, че решението на СРС в обжалваната част е правилно,
като на основание чл. 272 ГПК препраща към подробните мотиви, изложени от
първоинстанционния съд.
Независимо от това и във връзка с възраженията и доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
Искът касае парична претенция за предоставени ВиК услуги /доставка и пречистване на
вода/ в периода 14.02.2020г. – 7.03.2022г . за имот, за който ищецът твърди, че е собственост
3
на ответниците.
Обществените отношения, свързани с услугите за водоснабдяване и канализация, се
уреждат със Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги, при
спазване изискванията на Закона за водите /така в чл. 193 от ЗВ/. Според чл. 1, ал. 2 ЗРВКУ,
В и К услуги са тези по пречистване и доставка на вода за питейнобитови, промишлени и
други нужди, отвеждане и пречистване на отпадъчните и дъждовни води от имотите на
потребителите в урбанизираните територии, както и дейностите по изграждането,
поддържането и експлоатацията на водоснабдителните и канализационните системи, вкл. на
пречиствателните станции и другите съоръжения.
Потребители по смисъла на ЗРВКУ са юридически или физически лица - собственици или
ползватели на съответните имоти, за които се предоставят В и К услуги /пар.1 т. 2 от ДР на
закона/. Аналогична е дефиницията и в Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за
присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните
системи - потребители на услугите В и К са собствениците и лицата, на които е учредено
вещно право на строеж или право на ползване на жилища и нежилищни имоти в сгради -
етажна собственост /чл. 3, ал. 1, т. 2 /. Процесното жилище е водоснабдено, обстоятелство ,
което не се спори по делото, а и се установява от приетата съдебна експертиза.
Въззивницата С. е потребител на ВиК услуги като собственик на водоснабден имот.
Представената от ищеца, сега въззиваем, декларация по чл.14 от ЗМСМА действително не е
документ за собственост. В тази декларация обаче, подадена на 11.05.1998г. пред данъчната
служба по адресна регистрация, М. С. е декларирала изключително право на собственост по
наследство върху имот в гр. ****1, посочила е индивидуализиращи характеристики /дата на
построяване, площ, етаж, подобрения и т.н./, посочила е, че притежава нотариален акт за
имота, вкл. е вписала номер и дата на издаване на нотариалния акт, посочила е че в имота
има канализация и водопровод. Както и правилно е приел първоинстанционния съд,
декларираното от въззивницата обстоятелство е признание на неизгоден за нея факт, поради
което приложение следва да намери чл.175 от ГПК. Изявлението на страната или на неин
представител по делото, когато то съдържа неизгодни за нея факти, релевантни за спорното
право, има характер на признание и се явява важно доказателствено средство. Когато
признанието води до съвпадане на фактическите твърдения на двете спорещи страни, това е
указание за тяхната истинност /така в Решение № 271 от 3.10.2014 г. на ВКС по гр. д. №
66/2014 г., IV г. о., ГК и цитираната в него друга съдебна практика/. Въззивницата е
декларирала имота като собствен пред данъчната служба през 1998г., през 1980г. е заявила
административният адрес на този имот като нейн настоящ адрес, а през 2003г. и като
постоянен адрес /така справките в заповедното производство/. На този адрес й е връчена
заповедта по чл.410 от ГПК. С оглед на тези обстоятелства въззивният съд намира, че тези
обстоятелства са достатъчно за да обосноват извод, че въззивницата е собственик на имота
находящ се на адрес: гр. ****1, и е потребител на ВиК услуги. Имотът е водоснабден и е
отчетена консумация на вода за процесния период, която е установена и от изслушаната и
приета от съда СТЕ. Ищецът, сега въззиваем, „Софийска вода“ АД, е единствения оператор
4
на В и К услуги на територията на гр. София, т.е. той доставя вода в имота на въззивницата,
след което отвежда и пречиства отпадъчната вода. Законодателството не предвижда
потребителите на ВиК услуги да сключват индивидуални договори с ВиК оператора, а
съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от Наредба № 4/14.09.2004 г., получаването на услугите
В и К се осъществява при публично известни общи условия, предложени от оператора и
одобрени от собственика (собствениците) на водоснабдителните и канализационните
системи или от оправомощени от него (тях) лица и от съответния регулаторен орган
/ДКЕВР/ . Общите условия са публикувани, одобрени са с решение на ДКЕВР, като за
процесния период приложение намират ОУ, одобрени с решение на ДКЕВР от 17.07.2006 г.
и влезли в сила на 01.09.2006 г., както и последващите ОУ, действащи и към настоящия
момент, одобрени с решение на КЕВР от 13.07.2016 г. и влезли в сила на 28.08.2016 г. Тези
ОУ са приложени и по делото, представени са към заявлението по чл.410 от ГПК. Няма
данни въззивницата да е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия по
реда на чл. 8, ал. 4 от Наредба № 4 /в срок от 30 дни след влизането в сила на общите
условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното
предприятие заявление, в което да предложат различни условия/. Ето защо съдът приема, че
между страните по делото са били налице облигационни отношения по неформален договор
за продажба на водоснабдителни и канализационни услуги за питейно-битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за
условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и
канализационните системи и съгласно приложимите към съответния период Общи условия.
Въззивницата е собственик на водоснабден имот и е длъжна да заплаща доставените в имота
ВиК услуги.
Въззивният съд намира за неоснователен наведения довод във въззивната жалба, че
изготвените експертизи не установяват реалната доставка на ВиК услуги в имота. Противно
на твърдението във въззивната жалба, че първоинстанционния съд е установил
действителната доставка със съдебно счетоводна експертиза, от делото се установява, че
съдът е изслушал и приел комплексна съдебна техническа и счетоводна експертиза.
Ответницата не е оспорила своевременно експертизата, нито е поискала допускането на
допълнителни задачи, а заявеното едва с въззивната жалба оспорване не е скрепено с
конкретни фактически твърдения. Регулярното отчитане и фактуриране на доставените ВиК
услуги за имота за процесния период е установено от вещото лице, работило по
техническата част на експертизата. Всяка от издадените фактури за имота в периода е
отразена в изготвена таблица към експертизата. Въззивницата не се е възползвала от
правото на възражение при неправилно издадени фактури по чл.4 т.2 от ОУ. Дали
въззивницата е допускала служители на въззиваемия за отчитане на индивидуалните
водомери в имота няма отношение към задължението й да плати доставената ВиК услуга.
Индивидуалните водомери дават възможност за отчитане на реалното потребление на всеки
потребител. Като потребител, съгласно чл.24 от ОУ, тя е длъжна да осигури достъп на
длъжностните лица при въззиваемия за извършване на отчети на водомера на сградното
водопроводно отклонение и на индивидуалните водомери. Съгласно чл.24 ал.4 от ОУ, в
5
случай на неосигурен достъп за индивидуално отчитане, изразходваното количество питейна
вода се изчислява по реда на чл.49 от ОУ. Въззивницата не може да черпи благоприятни за
себе си правни последици от собственото си неправомерно поведение, в случай че не е
изпълнила задължението си по чл.24 ал.4 от ОУ.
С оглед на изложеното, въззивният съд намира за доказана реалната доставка на ВиК
услуги на посочената от вещите лица стойност. Доколкото първоинстанционният съд е
достигнал до идентичен извод и предвид факта, че други оплаквания не са въведени във
въззивната жалба, а и с оглед препращането към мотивите на първоинстанционния съд на
основание чл. 272 ГПК, решението следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Предвид неоснователността на въззивната жалба, в полза на въвзивницата разноски не се
следват, а въззиваемия не е претендирал такива /не е подаден и отговор на въззивната
жалба/.
По частните жалби на адв.Н. И., адв. К.Б. и адв.С. Д.
От делото се установява, че адв.И. е представлявал длъжника М. С. на заповедното
производство, но на исковото производство е представлявал ответницата Н. С., а М. С. е
била представлявана от адв.К.. Адв. Б. е представлявала длъжника М. С. на заповедното
производство, но на исковото производство не е представлявала никого /С. е била
представлявана от адв.Л./. адв.Д. е представлявала длъжника Н. С. на заповедното
производство, след което на исковото производство С. е била представлявана от адв.И..
Районният съд е присъдил на адв.К. и на адв.И. по 405,57лв. адвокатски хонорар на
основание чл.38 ал.2 от ЗАдв, а на адв.Л. - 20,42лв., с оглед изхода на спора. С
определението по чл.248 от ГПК, съдът е присъдил на адв.И. и на адв. Д. по още 50лв. за
заповедното производство, а на адв.Б. – 2,51лв., с оглед изхода на спора.
Съгласно задължителните указания, дадени с т. 12 от Тълкувателно Решение № 4 от
18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с решението по установителния
иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство –
относно размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски
съобразно с отхвърлената и уважената част от иска – т. е. съобразно с общите правила,
установени с нормата на чл. 78 ГПК.
Съгласно практиката на ВКС, възражението по чл.414 ГПК няма самостоятелен характер
и е само формалната предпоставка за прерастване на заповедното производство в
състезателно и двустранно, а не израз на материалноправната защита на длъжника. Целта на
заповедното производство с единствено да провери дали едно вземане е спорно или
безспорно, а не дали е основателно и поради това в рамките му не развива защита в
истинския смисъл, който процесуалният закон влага в това понятие.
Разноски се присъждат след приключване на делото в съответната инстанция /така чл.81
от ГПК/. Разноски в заповедното производство се присъждат само ако то се развие като
6
исково по реда на чл.422 от ГПК. В противен случай разноски не се присъждат. В подкрепа
на този извод е и фактът, че законът освобождава длъжника от задължение да мотивира
подаденото възражение. И това е така, тъй като заповедното производство е създадено като
една опростена процедура и за кредитора и за длъжника, при която се попълват само
формуляри и не се изисква обосноваване на исканията или специални юридически познания,
за да се попълнят формулярите. А за длъжника указанията са ясно изписани както на
заповедта за изпълнение, така и на приложеното към нея възражение, които му се връчват.
Ако въпреки всичко длъжникът е преценил , че има нужда от правна помощ, той разбира се
може да я ангажира, но това не поражда задължение за взискателя да възстанови тези
разходи, в случай че не се развие исково производство по реда на чл.422 от ГПК.
Районният съд е съобразил задължителните указания, дадени с т.12 от Тълкувателно
Решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и с решението по
установителните искове се е произнесъл по дължимостта на разноските за заповедното
производство – относно размера им, както и е разпределил отговорността за заплащането на
тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от исковете – т. е. съобразно с
общите правила, установени с нормата на чл. 78 ГПК.
Изкуственото разделяне на защитата и процесуалното представителство между няколко
адвокати на единното производство – заповедно и исково, не може да е основание съдът да
наруши разпоредбата на чл.81 от ГПК. В случай на злоупотреба, съдът не е длъжен да
съдейства, а е длъжен да осуети такава злоупотреба. В този смисъл е напр. Определение №
174 от 26.04.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 560/2021 г., III г. о., ГК. Осъщественото
процесуално представителство на ответниците е възмездено от съда при приключване на
делото пред него, и не се налага присъждане на допълнителни разноски само за заповедното
производство. В допълнение следва да се посочи, че Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа няма задължителен за съда характер, а навежда
критериите за определяне на адвокатското възнаграждение за всеки конкретен случай, които
районният съд изцяло е съобразил.
Частните жалби срещу Определение № 23063/4.06.2024г. са неоснователни и следва да се
оставят без уважение.
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3330/ 26.02.2024 г. постановено по гр. дело № 22254 / 2023
г. по описа на СРС, 39 състав, в обжалваната част, с която е признато за установено по
предявените от „Софийска вода”АД, ЕИК *********, срещу М. П. С., ЕГН **********,
искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от
ЗЗД , че М. П. С. дължи на „Софийска вода ” АД сумата от 1002, 60 лева, представляваща
предоставени В и К услуги за недвижим имот, находящ се в гр. ****1, за периода от
14.02.2020 г. до 07.03.2022 г., ведно със законна лихва от 25.08.2022 г. до изплащане на
7
вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № 46004/2022 г., по описа на СРС, 39 състав.
ОСТАВЯ без уважение частните жалби на адв.Н. И., адв. К.Б. и адв.С. Д. срещу
Определение № 23063/4.06.2024г. постановено по гр.д.№ 22254/23г. по описа на СРС, 39
състав.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8