№ 222
гр. С., 05.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:БОРЯНА В. ПЕТРОВА
при участието на секретаря ТЕОДОРА ГР. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от БОРЯНА В. ПЕТРОВА Гражданско дело №
20221110167315 по описа за 2022 година
Предявени са, при условията на евентуалност, следните искове: за
признаване за установено между страните, на основание чл. 19, ал. 4 от ЗПК и
чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, вр. с чл. 26 от ЗЗД, че договор за предоставяне на
гаранция № ..../23.02.2022 г. е недействителен и на основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗД се иска да бъде осъден ответникът да заплати сумата от 50,00
лева, като платена от ищеца без основание по него, ведно със законната лихва,
считано от 09.12.2022 г. /датата на депозиране на исковата молба в съда/ до
окончателното изплащане на вземането.
Ищецът твърди, че договорът не изпълнява изискванията на
императивите по ЗПК и е недействителен, евентуално – е нищожен, като
противоречащ на добрите нрави, а платената на негово основание сума, в
размера на исковата претенция, е платена при липса на основание.
След изпълнение на процедурата по връчване на исковата молба в срок
ответникът е представил отговор, с който е оспорил иска. Твърди, че клаузите
по процесния договор за съобразени с изискванията на ЗПК и са
индивидуално договорени с ищеца.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
От представения като доказателство по делото Договор за паричен заем
№ .... от 23.02.2022 г. се установява, че между ищеца И. О. С., ЕГН
**********, в качеството му на заемател, и “ФИРМА” АД, ЕИК ....., в
качеството му на заемодател, е бил сключен договор за заем, по силата на
който заемодателят “ФИРМА” АД е предоставил на заемателя И. О. С. сума в
1
размер на 1 400,00 лв., която ищецът се е задължил да върне в срок от 21
седмици на 21 седмични погасителни вноски, всяка от които в размер на
72,45 лв., при фиксиран лихвен процент в размер на 40,00% и годишен
процент на разходите /ГПР/ от 47,56%.
В чл. 4, ал. 1 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок
до три дни, считано от датата на сключване на процесния договор, да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1) две физически
лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да
представи служебна бележка от работодател за размер на трудово
възнаграждение; нетният размер на осигурителния доход да е в размер над
1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или
поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с “ФИРМА” АД; да
няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения
към други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му
история в .... към ... една година назад да е със статут не по-лош от “Редовен”;
2) банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7, със
срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по
настоящия договор; 3) одобрено от заемодателя дружество – гарант, което
предоставя гаранционни сделки.
Съдът е обявил за безспорен и ненуждаещ се от доказване между
страните фактът на сключване на договор за предоставяне на гаранция №
..../23.02.2022 г. От процесния договор се установява, че на 23.02.2022 г.
между И. О. С., ЕГН **********, в качеството му на потребител, и „ФИРМА“
ЕООД, ЕИК ....., в качеството му на гарант, е бил сключен договор за
предоставяне на гаранция № ...., по силата на който поръчителят се е
задължил да издаде гаранция за плащане в полза на „ФИРМА“ АД, съответно
да отговаря солидарно с потребителя пред „ФИРМА“ АД за изпълнението на
всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен
заем, както и за всички последици от неизпълнение на задълженията по
договора за паричен заем, както следва: задължение за връщане на заемната
сума в размер на 1 400,00 лева; задължение за плащане на възнаградителна
лихва; задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава
на плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и
адвокатски хонорари.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция
/поръчителство/, за поемане на описаните по - горе задължения, потребителят
дължи възнаграждение на поръчителя в размер на 746,55 лв., платимо
разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 35,55 лв., като съгласно чл.
3, ал. 2 потребителят заплаща възнаграждението по начините, установени в
договора за паричен заем, за плащане на задълженията на потребителя по
договора за паричен заем.
Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция,
„ФИРМА“ АД е овластено да приема вместо гаранта /поръчителя/ изпълнение
2
на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по договора.
По иска с правно основание чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП,
вр. с чл. 26 от ЗЗД:
За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по
делото пълно и главно обстоятелствата, от които произтича, че договорът е
недействителен на заявеното правно основание.
Сключеният между ищеца и “ФИРМА“ АД договор е потребителски,
поради което намира своята правна регламентация в Закона за
потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в
разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне
на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е
писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Ищецът поддържа, че договорът за предоставяне на гаранция бил
нищожен на основание чл. 26 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
В частност, преценката относно действителността на процесните
договор за потребителски кредит и договор за предоставяне на гаранция
следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с
нормите на приложимия ЗПК, при действието на който са сключени
договорите. Автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора (източник в частност на претендираните от
заявителя вземания), в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен - и на добрите
нрави, което ограничение се отнася както до гражданските, така и до
търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по
тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК. В случая от съвкупната преценка на събраните
по делото доказателства не може да се приеме, че процесните договорни
съглашения отговарят изцяло на изискванията, съдържащи се в глава ІІІ
("Договор за потребителски кредит. Форма и съдържание"), чл. 9 - чл. 11
ЗПК.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
3
по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на
ГПР 47,56%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, но
всъщност не отразява действителния ГПР, тъй като не включва част от
разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство, сключен между потребителя и ответника
„ФИРМА“ ЕООД, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла
на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.
Възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с предмета
на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на
вземанията по договора. Анализът на клаузите относно обезпечението на
кредита не подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение, а
от формулировката им става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за
отпускане на кредита, следва да сключи още и договор за предоставяне на
поръчителство с посочено от кредитора юридическо лице - поръчител.
Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за
поръчителство има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна
фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с
предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да
оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за
ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.
Съдът приема, че в случая се касае за неразривно свързани помежду си
сделки, всяка от които следва да се разглежда заедно с другата. Още повече,
че за да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите и
изпълнение на завишения стандарт за това, е необходимо, когато се изследва
4
въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между
свързани лица, съдът да изследва и връзките в отделните договори, но не като
отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една
обща икономическа дейност. Дори при множество правоотношения, когато те
са със свързани лица или между такива, трябва на отделните правоотношения
да се гледа, като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне
ефективната защита на потребителя, при проверката от страна на съда за
спазване на императивните правила на закона и добрите нрави, в това число и
проверката за наличието на неравноправни клаузи. Именно такъв е
настоящият случай, доколкото от служебно извършена справка в Т.Р., на
основание чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ се установява, че заемодателят “ФИРМА“
АД е едноличен собственик на капитала на поръчителя „ФИРМА“ ЕООД,
като адресът на управление на двете дружества съвпада, следователно се
касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Това
дава основание да се приеме, че търговската им дейност се контролира пряко
от едно и също лице, двете дружества упражняват дейността си при общи
икономически интереси и ползи, поради което се презумира наличието на
знание у лицата, участващи в управлението им, респ. представителството,
досежно търговските дела на другото дружество. Договорът за потребителски
кредит се явява правопораждащия факт, с оглед на който длъжникът сключва
договора за предоставяне на гаранция. В същото време, съгласно чл. 3, ал. 3
от договора за предоставяне на гаранция, “ФИРМА“ АД е овластено да
приема вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в
полза на гаранта е известен на заемодателя, което се потвърждава и от
съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. Обвързаността
между двете съглашения се установява от уговорката за необходимост от
предоставяне на обезпечение чрез сключване на договор за гаранция от
заемателя с одобрено от заемодателя юридическо лице - гарант, сключването
на договора за предоставяне на гаранция в деня, в който е сключен и самият
договор за паричен заем, с изричната уговорка за изплащане на
възнаграждението за предоставяне на гаранция, ведно с основното
задължение по кредита, както и че самостоятелен отказ от договора за
предоставяне на гаранция не е предвиден. Не може да се приеме, че чл. 4 от
договора за заем касае доброволен и информиран избор на потребителя за
обезпечение.
От начина на уговаряне на задължението на потребителя следва да се
счита, че е предвидено допълнително условие за отпускане на кредита, а
именно да предостави обезпечение, при условия обективно неизпълними за
посочения срок от всеки средно информиран потребител на финансови
услуги, които изрично зависят от преценката на кредитодателя, с оглед
необходимостта да одобри представеното обезпечение. Възнаграждението на
гаранта обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно
задължение на заемодателя за правилната преценка за кредитиране. Тъй като
5
двете дружества са свързани лица и сключването на договора за предоставяне
на гаранция се явява единственото изпълнимо условие по чл. 4 от договора за
заем, следва да се приеме, че разходите, които потребителят трябва да заплати
по договора за предоставяне на гаранция са пряко свързани с основната му
престация по договора за заем и отговарят на дефиницията за разход по
кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което имат характер на
допълнително възнаграждение за ползване на заемните средства и следва да
бъдат включени изначално при формирането на ГПР, като разход, пряко
свързан с договора за потребителски кредит и който потребителят трябва да
заплати.
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерски съвет на Р.Б., което означава, че
лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50% от взетата сума.
Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни
– арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В настоящия случай сумата по договор за паричен
заем № ..../23.02.2022 г., сключен с „ФИРМА“ АД е в размер на 1 400,00 лева,
а само възнаграждението по договора за гаранция, което е в размер на 746,55
лева, представлява 53,33 % от сумата по заема, без да се включват останалите
суми, формиращи ГПР. Видно от приетия по делото договор за паричен заем
№ ..../23.02.2022 г., останалите суми, формиращи ГПР, са в размер на 47,56%.
Ето защо може да се направи законосъобразен извод, че ГПР по договора за
заем надхвърля 50%, след като се прибави възнаграждението по договора за
гаранция. Така уговореното възнаграждение има значението на „скрита
възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната
сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на
това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за
дължимост на това вземане. Поради изложеното съдът намира, че разходът за
възнаграждение на гаранта за обезпечаване вземанията на “ФИРМА“ АД по
договора за паричен заем, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да
се включи в общия разход по кредита (в този смисъл са напр. Решение № 24
от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от
09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от
21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките, настоящият съдебен състав приема, че макар формално договорът
за паричен заем да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК,
вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 -
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите
по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
6
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи
да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това
изискуемо съдържание, законодателят урежда като порок от толкова висока
степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този
смисъл, като не е оповестил действителния размер на ГПР в договора за
паричен заем, заемодателят е нарушил изискванията на закона и не може да
се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност
на договора за паричен заем на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването
на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК (в този смисъл са Решение №
261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А
въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по
описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.). Следва да се отбележи, че
договорът, сключен между потребителя и “ФИРМА“ АД, и договорът,
сключен между потребителя и „ФИРМА“ ЕООД, се намират във
взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между страните,
поради което последиците от недействителността на договора за паричен
заем неминуемо рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на
гаранция, поради естеството на правоотношенията (така Решение № 264616
от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 264616
от 9.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 9991/2020 г., Решение № 260628 от
21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че процесният
договор за предоставяне на гаранция № .... от 23.02.2022 г. е изцяло нищожен.
Съдът достигна до извод за основателност на предявения главен иск,
поради което се сбъдна вътрешно процесуалната предпоставка за
разглеждане на предявения в условията на евентуалност осъдителен иск.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД предвижда задължение за
всеки, който е получил нещо без основание, да го върне. На връщане подлежи
реално полученото. В настоящия случай на доказване подлежат следните
факти: размерът на обогатяването на ответната страна и обедняването на
ищцовата страна поради получаването на нещо без основание и причинна
връзка между обогатяването на ответника и обедняването на ищеца.
В тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно
доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно, че е заплатил процесната сума в размер на 50,00 лв.,
представляваща заплащане на възнаграждение за гарант /поръчител/ по
договор за предоставяне на гаранция № ..../23.02.2022 г., че тя е постъпила в
патримониума на ответника, че това разминаване на блага от имуществото на
ищеца в имуществото на ответника в частта за сумата в размер на 50,00 лв. е
7
без правно основание, т. е. без да е бил налице годен юридически факт
/поради недействителност на договора/.
При доказване на горното, в тежест на ответника е да докаже, че е
получил сумата на валидно правно основание – валидни и равноправни
клаузи от договора за гаранция.
При съобразяване на правилата за разпределение на доказателствената
тежест по чл. 154 от ГПК и задължителните разяснения, дадени в ППВС №
1/28.05.1979 г., съдът изрично е указал, че в тежест на ищеца е да установи
плащането на процесната сума на ответника, доколкото в исковата молба се
навеждат твърдения, че именно ответникът е получил процесната сума. В
този смисъл е и практиката, обективирана в решение № 227/22.03.2019г. по
гр.д.№ 896/2018г.на ВКС, ІІІ г.о, решение № 29/28.03.2012г. по гр.д.№
1144/2010г. на ВКС, ІV г.о.
Ищецът не ангажира доказателства за заплащане от процесната сума,
съответно за постъпване на последната в патримониума на ответника, с оглед
на което по делото не се установи с размера на тази сума ответникът да се е
обогатил за сметка на ищеца, както и причинна връзка между обогатяването
на ответника и обедняването на ищеца.
Предвид, че не се установи търсеното парично задължение за главница
да е дължимо и изискуемо, недължима се явява и поисканата законна лихва,
считано от 09.12.2022 г. /датата на депозиране на искова молба в съда/ до
изплащане на вземането.
По отговорността на страните за разноски:
С оглед изхода на спора, право на разноски имат и двете страни. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да се присъди сумата от
50,00 лева – разноски за държавна такса съразмерно с уважената част от
исковете, а на основание чл. 38, ал. 2, във вр. ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗАдв. на
адвокат Д. В. М., оказал безплатна правна помощ – сумата от 480,00 лв., от
които 400,00 лева адвокатско възнаграждение, определено към минимума,
установен в чл. 7, ал. 2, т. 1 и чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, и 80,00 лева,
представляващи 20% ДДС, начислено върху адвокатското възнаграждение.
Съгласно § 2а от Допълнителните разпоредби на Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения и доколкото са налице
доказателства, че адвокатът на ищеца е регистриран по ДДС /л. 27 от делото/,
то върху адвокатското възнаграждение следва да се начисли и дължимият
ДДС, който се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско
възнаграждение и се дължи съобразно разпоредбите на ЗДДС.
На основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 от ГПК ответникът „ФИРМА“
ЕООД има право на разноски, като се претендира юрисконсултско
възнаграждение, което съдът определи в минимален размер – 100 лева, при
съобразяване вида и обема на извършената дейност от процесуалния му
8
представител, материалния интерес, липсата на фактическа и правна
сложност на делото, както и, че то се явява типично за него с оглед предмета
на дейност на дружеството.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от И. О. С., ЕГН
**********, с адрес: с. Ч., ул. “..” № 22, срещу „ФИРМА“ ЕООД, ЕИК ....., със
седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. “...”, бул. “....” № 28, ег. 2, ап.
40-46, иск, че Договор за предоставяне на гаранция № ..../23.02.2022 г. е
нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ предявения евентуален иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
от И. О. С., ЕГН **********, с адрес: с. Ч., ул. “..” № 22, срещу ответника
„ФИРМА“ ЕООД, ЕИК ....., със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к.
“...”, бул. “....” № 28, ег. 2, ап. 40-46, за сумата в размер на 50,00 лева,
недължимо платена от ищеца, ведно със законната лихва, считано от
09.12.2022 г. /датата на депозиране на искова молба в съда/ до окончателното
изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ФИРМА“ ЕООД, ЕИК .....,
със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. “...”, бул. “....” № 28, ет. 2,
ап. 40-46, да заплати на И. О. С., ЕГН **********, с адрес: с. Ч., ул. “..” № 22,
сумата от 50,00 лева - разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
„ФИРМА“ ЕООД, ЕИК ....., със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к.
“...”, бул. “....” № 28, ет. 2, ап. 40-46, да заплати на адв. Д. В. М. – АК – П., с
адрес на упражняване на дейността: гр. П., бул. “...” № 81, ет. 3, ап. Б, сумата
от 480,00 лева за адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна
адвокатска помощ на ищеца И. О. С..
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК И. О. С., ЕГН
**********, с адрес: с. Ч., ул. “..” № 22, да заплати на „ФИРМА“ ЕООД, ЕИК
....., със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. “...”, бул. “....” № 28, ет.
2, ап. 40-46, сумата от 100,00 лева – разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9