№ 1543
гр. София, 29.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно гражданско дело
№ 20251000502451 по описа за 2025 година
взе предвид следното:
С Решение № 5547/14.10.2024 г., постановено по гр.д. № 7616/2023 г. по описа на
СГС, ГО, Прокуратурата на РБългария е осъдена да заплати по иск с правно основание чл.
2б от ЗОДОВ на М. А. Ч. от *** сумата от 12 000 лв., представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от нарушаване правото му на разглеждане и приключване
в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г., преобразувано в сл. д. № 780 – II/1998 г. по описа на
ВОП – София, преобразувано в ДП № II - 048/1999 г. по описа на ВОП – София, ведно със
законната лихва от датата на исковата молба – 30.06.2023 г. до окончателното плащане, като
за разликата над присъденото обезщетение от 12 000 лв. до предявения размер от 120 000
лева искът е отхвърлен.
Срещу решението са подадени две въззивни жалби.
Тази на Прокуратурата на РБългария, чрез Прокурор при СГС, е насочена против
уважителната част от решението.
В нея се правят оплаквания за неговата неправилност, поради постановяването му при
съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващи се в неправилна
преценка на приобщените по делото доказателства, както и поради неговата
необоснованост.
Твърди се първоинстанционният съд неправилно да е интерпретирал приобщените по
делото доказателства, което довело до неправилно установяване на релевантните за
предмета на спора факти, а от там и до необоснованост на решаващите изводи на СГС.
Предвид на тези оплаквания е поискана отмяна на решението на СГС в обжалваната
му уважителна част и по съществото на спора пълно отхвърляне на предявения иск, а в
условието на евентуалност - намаляване размера на присъденото обезщетение.
Въззивната жалба М. А. Ч., чрез адв.Е. Ф. от САК, е насочена против отхвърлителната
1
част от първоинстанционното решение.
Твърди се в същата да са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила от първоинстанционния съд, също изразяващи се неправилна преценка на
приобщените по делото доказателства по отношение на факта за дължимия се на този
въззивник размер на претендираното обезщетение. Поради това и се допуснало неправилно
приложение на материалния закон, респ. - обжалваното решение било необосновано.
Поискана е отмяната му в неговата отхвърлителна част и по същество уважаване на
предявения иск в пълния му предявен размер.
М. Ч., чрез адв.Ф., е подал и частна жалба против Определение № 19540/03.12.2024 г.,
постановено по първоинстанционното дело, с което са оставени без уважение молбите му за:
1/ допълване/поправка на постановеното по делото първоинстанционно решение в частта му
относно началния момент на присъдената законна лихва за забава върху уважената част от
иска; 2/ искането му за изменение на постановеното решение в частта му относно
разноските.
Поддържа се неправилност на обжалвания акт, поради постановяването му в
нарушение на установените съдопроизводствени правила и в противоречие с приложимия
материален закон, доколкото искането за присъждане на законна лихва за забава за периода
30.06.2020 г. - 30.06.2023 г. било формулирано още с исковата молба от страна на ищеца и
заявено още веднъж изрично в първото проведено о.с.з. пред СГС. В диспозитива на
постановеното решение обаче липсвало произнасяне по това искане, като съдът е присъдил
лихва от 30.06.2023 г. насетне, без изрично да отхвърли частта от искането за лихва за
предходен период. Поради изложеното жалбоподателят счита, че е налице непълнота на
постановеното решение, която налага допълването му в горния смисъл.
В частта му по отношение произнасянето по реда на чл.248 ГПК обжалваното
определение също било неправилно, т.к. търсените разноски били дължими, вкл. и с оглед
частичното уважаване на предявения иск по размер. На отделно основание в тази му част
определението било в противоречие със задължителната практика на ЕСПЧ, съгласно която
разноските за адвокат са дължими и когато не са платени изцяло, но са дължими по договор,
като възнаграждението не се присъжда пропорционално, ако е разумно и доказано. В този
смисъл и националният съд приложил ограничено тълкуване на чл.78, ал.1 ГПК,
несъответстващо на стандартите на Конвенцията.
По тези съображения е поискано отмяна на определението в обжалваната му част и
присъждане в полза на жалбоподателя на дължимите му разноски до 381,40 лв.
Насрещната страна не е взела становище по частната жалба.
В хода на въззивното производство е допуснато събирането на нововъзникнали /след
подаване на въззивната жалба/ писмени доказателства.
Софийският апелативен съд, гражданско отделение, 16-ти състав, като съобрази
данните по първоинстанционното дело, приема следното:
СГС е бил сезиран с предявен иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ от М. А. Ч. лично,
и в качеството му на наследник на А. З. Ч., против Прокуратурата на Република България.
Твърдяло се е в исковата молба, че ищецът е наследник /син/ на А. З. Ч., починал
през 2014 г., който бил едно от лицата, пряко пострадали от действията на българската
държава, предприети в края на 1984 г. и началото на 1985 г. по време на т. нар.
"възродителен процес“, проведен в периода 1985-1989 г. в България от установения
тоталитарен режим на БКП по насилствена асимилация на етническите турци, изразяваща се
в принудителна смяна на имената, подлагане на различни репресии, забрана на традициите и
отричане на етническите и религиозни чувства и човешки права. Тези действия се
разследвали повече от 30 години по сл.д. № 1/1991 г. на Прокуратурата на Въоръжените
сили, впоследствие преобразувано по сл.дело № 780-II/1998 г. по описа на ВОП - София, а
сега - ДП № II - 048/1999 г. по описа на ВОП София, което не е приключило до момента,
въпреки проявената инициативност от самите репресирани, в т.ч. и от съпруга й приживе.
Бащата на ищеца починал в хода на разследването и на осн.чл.74, ал.1 НПК правата му
на пострадало лице преминали върху него.
2
Поддържано е в периода 19.02.1985 г. - 14.04.1987 г. наследодателят му да е бил
задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене и в затвора в гр. Бобов
дол, а в периода 15.04.1987 г. - 14.12.1988 г. принудително е бил изселен в гр. Бобошево.
В затворите на остров Белене и в гр. Бобов дол А. Ч. бил принуждаван да работи
тежък физически труд. Бил лишен от свобода в килии, при крайно деградиращи условия –
мръсотия, липса на елементарни условия за живот и лична хигиена, липса на здравни и
медицински грижи и помощ, лоша храна. Бил принуден да работи без заплащане, без
трудови и осигурителни права, без трудов договор, а въпреки демократизирането на
България след 1989 г. и до момента на депозиране на исковата молба тези години не се
признавали за трудов или осигурителен стаж за пенсиониране. Поддържа се осъдените и
задържаните за криминални престъпления били на по-лек режим от бащата на ищеца и
имали някакви права, докато наследодателят му и другите в неговото положение нямали
никакви права.
След две години престой в Белене и в затвора в гр. Бобов дол - през 1987 г. бащата на
ищеца бил принудително изселен в гр. Бобошево, като всеки ден бил под полицейско
наблюдение и трябвало да се разписва в кметството. Нямал право да напуска града без
разрешението на съответния полицейски служител, а в сравнение със затвора в Белене
единствената значима разлика била, че не е бил заключен в килия. Бил под постоянно
наблюдение на полицията и държавна сигурност, не можел да напуска града, не можел да
контактува с близките си, не можел да си тръгне от там и да се върне у дома или да отиде
където и да било на друго място по негово желание, бил в пълна социална изолация. Всяка
сутрин и вечер е трябвало да се подписва в местното кметство, нямал документи за
самоличност - властите му ги взели още при отвеждането му на остров Белене. В този
смисъл по време на престоя в гр.Бобошево формално не бил затворен в килия и под ключ,
но предвид тежките ограничения и изолация, в която бил поставен години наред, и там бил
лишен от свобода по смисъла на чл.5 от ЕКЗПЧОС. В края на 1988 г. бил освободен и се
прибрал в родния си край.
Поддържано е бащата на ищеца не е извършил никакво престъпление или друго
провинение, които по закон да допускат задържането и лишаването му от свобода и нямал
постановена присъда, с която да му е наложено наказание лишаване от свобода. Въпреки
това фактически бил лишен от свобода в продължение на години, във връзка с така
наречения „Възродителен процес“.
По този начин години наред били засегнати правата му на личен и семеен живот, наред
с насилствената асимилация - бил лишен от семейно присъствие, грижи, подкрепа и
контакти.
Твърди преживяното по онова време, стресът и психическият срив да са оказали
сериозно негативно въздействие върху здравето му.
За лишаването от свобода тогава не му били връчени никакви документи като едва на
по-късен етап разбрал, че в архивите на бившата Държавна сигурност има документи за
задържането му в поделение на МВР и изпращането му на остров Белене и гр.Бобов дол,
както и за изселването му в гр. Бобошево.
Твърди, че след всички описани изтезания над баща му и цялото семейство в периода
1985 г. – 1988 г., през 1989 г. бил принуден от властите заедно със семейството си да напусне
страната и да се установи да живее в Турция до смъртта си на 30.10.2014 г.
Поддържа след падането на 10.11.1989 г. на тоталитарния режим в България в цялото
семейство се породила надежда и очакване, че новата демократична власт ще предаде на съд
и накаже виновниците, вкл. получи поне частично възмездие за репресиите, на които А. Ч.
бил подложен.
След като узнал новината за започнало разследване, ищецът заедно с други
пострадали от възродителния процес, учредили сдружение „За справедливост, права,
култура, и солидарност на Балканите“, което да ги подпомага в усилията по търсене на
информация за развитието на делото и предприемането на законови действия по него в
качеството им на пострадали лица.
Сочи първите разпити на пострадалите по делото да са започнали едва след 2000 г., а
3
баща му бил разпитан в качеството на свидетел в Турция през 2007 г. и му били разяснени
правата като пострадало лице.
Поддържа въпреки предприетите действия за ускоряване досъдебното производство
същото да не е приключило и към момента на депозиране на исковата молба и тази
продължителност довела до прекратяването му срещу виновните лица поради тяхната смърт
и изтичането на давностните срокове за реализиране на наказателно преследвано срещу
обвиняемите.
По този начин както неговия баща, така и самият ищец, били лишени от възможността
да бъдат конституирани в наказателното производство като частни обвинители и
граждански ищци и да поискат възмездяване на причинените им вреди.
От последното ищецът претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в
разочарование от дългогодишната липса на напредък по развитие на делото и недоверие към
компетентните власти, отчаяние и загуба на надежда, че виновните за извършените спрямо
него деяния ще бъдат наказани и ще получи справедливост за разбития си живот. Чувствал
се безпомощен и излъган, а дългите години на безплодно очакване го направили
раздразнителен, емоционално напрегнат, затворил се в себе си, имал проблеми със съня.
Намира, че тези болки и страдания са в причинна връзка със забавяне на делото извън
разумния срок по смисъла на чл. 2б ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, поради което с
предявения иск претендира тяхното репариране от държавата чрез Прокуратурата на
Република България, която иска да бъде осъдена да му заплати сумата от 120 000 лв.
В отговора по исковата молба ответникът Прокуратурата на Република България на
първо място поддържа недопустимост на предявения иск, поради: 1/ неприложимост на
нормата на чл.2б ЗОДОВ, която е действаща от 15.12.2012 г. и занапред, без да й е
придадено обратно действие, т.к. в процесния случай се претендират права за период
отпреди приемането на закона; 2/ отсъствието на абсолютна процесуална предпоставка за
допустимост на настоящото производство е проведена административна процедура за
обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ ЗСВ, по която няма постигнато
споразумение - чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ; 3/ отсъствието на активна процесуална легитимация в
лицето на ищеца - същият се явява наследник на увреденото лице, починало преди
инициирането на настоящия съдебен процес.
В условието на евентуалност поддържа неоснователност на иска с аргументи, че
образуваното досъдебно производство по посоченото по-горе следствено дело № 1/1991 г. е
протекло ритмично и липсва бездействие на Прокуратурата, което да е причина за
продължителността на производството.
Поддържа че за вреди, претендирани за периодите след внасянето на обвинителния
акт в съда и до връщането му на органи на Прокуратура на РБ последната не е пасивно
материално легитимирана да отговаря - делото на два пъти е внасяно в съда и два пъти е
връщано за изпълнение на задължителни указания, което изпълнение е предпоставено от
действията на трето лице. За забавени действия в съдебното производство Прокуратура на
РБ не е пасивно легитимирана да отговаря.
Излага, че досъдебно производство № II 048 от 1999 г. на ВОП - София се отличава
със сериозна фактическа и правна сложност, като продължителността на същото се дължи
на дадените с разпореждания на съда задължителни указания за прокуратурата,
предвиждащи извършването на огромна по обем оперативно издирвателна дейност, свързана
с установяване на общо 446 свидетели, от които разпитани били 312 свидетели, а 134 не са
разпитани, тъй като не са установени, включително посредством съдебна поръчка до
Република Турция, която не е изпълнена и до настоящия момент.
Оспорва твърденията в исковата молба органите на Прокуратурата на РБ да не са
предприели всички необходими за движението на производството действия.
На самостоятелно основание оспорва предявения иск по размер с възражение за
прекомерността му.
Решаващият въззивен състав, в изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК, след
като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на атакуваното решение в
неговата цялост така, както се атакува от страните в производството, прецени доводите на
4
страните във връзка със събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за
неправилност, посочени във въззивната жалба, приема следното:
Действията по обжалване на първоинстанционния акт са процесуално допустими –
предприети са в срок, срещу съдебен акт, който подлежи на въззивно обжалване от активно
процесуално легитимирани страни, имащи правен интерес от това – и двамата въззивници са
страни - съответно - ищец и ответник в първоинстанционното производство, като всеки е
останал недоволен от частта от атакуваното решение, срещу която е насочена неговата
въззивна жалба.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, като постановено от надлежен съдебен
състав, в рамките на правораздавателната му власт, по редовно предявен иск, в съответната
писмена форма и е подписано.
Въззивната инстанция приема за несъстоятелни възраженията за недопустимост на
обжалвания акт, изложени в жалбата на Прокуратурата на РБългария, поради
постановяването му по недопустим иск, основани на доводи за липсата на надлежна активна
процесуална легитимация в лицето на ищеца-въззивник да предяви искът по чл.2б, ал.1
ЗОДОВ, поради отсъствие на обратното действие на нормата, влязла в сила след 15.12.2012
г., т.к. наследодателят на същия не е предявил иск с посоченото правно основание приживе -
исковата молба е постъпила в съда след смъртта на А. Ч., вкл. и на доводи, че самия ищца не
е пострадал в лично качество по наказателното производство и за него не е налице правен
интерес от предявяване на иска по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ.
Решаващият състав намира предявеният иск да е процесуално допустим както в частта
му, в която е основан на твърденията за причинени вреди на ищеца, като наследник на
починалия му баща - пострадал в наказателното производство, така и в частта му, с която се
претендира обезщетение от същия на лично основание - в качество на пострадал от
"възродителния процес".
От ангажираните в хода на първоинстанционното и на настоящето въззивно
производство писмени доказателства от страна на ищеца-въззивник /молба, искане, жалба
вх. № 03/2001/24.01.2022 г., постановление от 30.09.2024 г. по ДП № II-048/1999 г. по описа
на ВОП София, както и протокол за разпит на свидетел от 10.04.2025 г. / се установява, че
същият, като наследник на А. Ч., е поискал да участва в това му качество в производството
по ДП №II-048/1999 г. по описа на същата прокуратура по смисъла на чл.74, ал.2 НПК, вкл. е
била разпитан като свидетел. Ето защо и следва да се приеме, че по арг. от цитираната
правна норма правата му на пострадало лице по наследство са възникнали от датата на
смъртта на баща му - 30.11.2014 г.
Горният извод се основава на практиката на ЕСПЧ и ВКС, в която последователно се
застъпва, че лицата, встъпили в правата на наследодателя си, имат качеството на „непряко
пострадал“ и са надлежно легитимирани да предявят претенция за нарушение на чл.6
ЕКПЧОС. В този смисъл и в обхвата на цитираната норма попадат както страните в едно
наказателно производство, така и всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат
пряко и решаващо от производството.
Ето защо и предявяването на иска по чл.2б ЗОДОВ от наследник на пострадал по
дело, производството по което е продължило извън разумния срок за това, го легитимира
процесуално и материално да иска и получи обезщетение за деликта по чл.2б ЗОДОВ, във
вр. с чл.6, § 1 ЕКЗПЧОС.
В случая досъдебно производство, неприключило и към момента, е водено за
престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. с, ал. 1 от НК, засягащи основни човешки права на лицата,
спрямо които са били предприети ограничителните мерки. Следователно и ищеца-въззивник
е и лично пострадал от т.нар. „възродителен процес“, с оглед изложените в исковата молба
твърдения спрямо него и семейството му са били извършени действия, при злоупотреба с
власт, поради което и в личното си качество той има право да претендира обезщетение от
продължителността на производството /Определение № 993 от 4.03.2025 г. на ВКС по к. гр.
д. № 2492/2024 г., Определение № 2086 от 28.04.2025 г. на ВКС по к. гр. д. № 2479/2024 г.
Определение № 2096 от 28.04.2025 г. на ВКС по к. гр. д. № 2905/2024 г. и др./.
В обобщение на изложеното се налага ищецът-въззивник да е процесуално и
5
материалноправно легитимирана да получи едно общо обезщетение за деликта по чл. 2б
ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС за цялата продължителност на забавеното
производство, която е повече от 34 години.
Институтът на чл. 2б от ЗОДОВ е установен от законодателя като средство за
ангажиране отговорност за държавата за обезщетяване на вредите, причинени на граждани и
на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в
разумен срок съгласно чл. 6 § 1 от КЗПЧОС. Нормата е приета с изменението на ЗОДОВ,
обн. в ДВ бр. 98/11.12.2012 г. и е в сила от 15.12.2012 г., а с чл. 8, ал. 2 е уреден
процесуалния ред за предявяване на искове по висящи и по приключили производства.
Законът е специален и изрично предвижда, че обезщетение по чл. 2б не може да се търси по
общия ред – ал. 8, ал. 1 ЗОДОВ. В тази хипотеза държавата отговаря за вреди от действия на
правозащитни органи, които не са извършени в разумен срок, като отговорността е
деликтна.
Вярно е, че на същата не е придадено ретроактивно действие, но такова и не е
необходимо, доколкото нормата е установила процесуална легитимация от предявяването му
в лицето на онези, които търсят обезщетение за вреди от действия на правозащитни органи
по висящи и по приключили производства.
Обсъжданата норма установява самостоятелен ред за защита, предоставена на всяко
лице - физическо или юридическо, да търси отговорност на държавата за причинените му
вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок,
съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията.
В случая не е спорно между страните и е установимо от доказателствата по делото, че
сл.дело № 1/1991 г., от което ищеца-въззивник Ч. претендира вреди, не е приключило и към
настоящия момент.
След самостоятелен анализ на приобщените по първоинстанционното дело
доказателства въззивната инстанция приема за установено от фактическа страна следното:
Страните не са спорили и се е установява от ангажираните пред първоинстанционния
съд писмени и гласни доказателства, че бащата на М. Ч. - А. З. Ч. е участвал в събитията,
известни като т.нар. „Възродителен процес“.
Установено е от писмените доказателства и показанията на свидетеля Ю., че в
периода 19.02.1985 г - 14.04.1987 г. същият е бил задържан и лишен от свобода в затвора и
лагера на остров Белене и в затвора в гр. Бобов дол, а в периода 15.04.1987 г. - 14.12.1988 г. -
принудително изселен в гр. Бобошево.
Наложената му принудителна административна мярка по реда на чл.39, ал.1 от Закона
за народната милиция е била прекратена със заповед от 05.12.1988 г. От мотивите й, както и
от тези на предходните заповеди /л.26 гръб - л.28 от първоинстанционното дело/ се
установява мярката да е била наложена поради мирогледа му на протурски националист,
който не се променил вкл. след престоя му в Белене и в Бобов дол, т.к. отричал
възродителния процес и участва в негативни прояви.
Установено е от писмените доказателства, че във връзка с т.нар. „Възродителен
процес“ е било образувано следствено дело 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело
№ 780-11/1998 г. по описа на ВОП-София, а след това ДП № 11 048/1999 г. по описа на ВОП-
София. Последното било прекратено с постановление от 31.05.2022 г. на ВОП – гр. София,
потвърдено от СГС, но прекратяването е било отменено с окончателно определение от
22.12.2022 г. по ч.н.д. № 821/2022 г. на САС. Към настоящия момент наказателното
производство е висящо. Преди обсъденото прекратяване делото на два пъти е внасяно в съда
с обвинителни актове за извършени престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл.
20, ал. 3 от НК, но е връщано за допълнително разследване, поради допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила. Така страните не спорят и е установено по делото, че
образуваното през 1991 г. производство и към настоящия момент, след период от над 34
години, е на досъдебна фаза.
В хода на последното А. Ч. е починал на 30.11.2014 г. и е оставил трима наследници,
включително ищеца М. Ч. /син/, който е заявил желанието си за участие като пострадал в
досъдебната фаза на производството, включително след смъртта на своя наследодател е
6
подал молба до ВОП –София, с която потвърждава желанието си да участва като пострадал
на основание чл.74, ал.1 НПК.
Свидетелят Ю. е заявил пред първоинстанционния съд, че познава М. Ч. от 1989 г.. До
тогава свидетелят живеел в гр. Разград, а М. - в с. Ябланово, като семействата и на двамата
били изгонени през 1989 г. в Турция, където именно се запознали в гр.Истанбул. Твърди че
неговият баща също е сред пострадалите от т.нар.“възродителен процес“. Осъждането на
бащите на ищеца и свидетеля без съд и присъда и фактът, че са пострадали, обединявали
техните семейства. Сочи, че когато сред общността им в Турция се разбрало за образувано
дело във връзка с възродителния процес, всички се зарадвали, че виновните ще бъдат
наказани за извършените престъпления. Пострадалите очаквали да им бъдат изпратени
призовки, за да участват по това дело, за което разбрали от медиите, но това не се случило.
Затова през 1996 г. около 100 пострадали подали жалба в Консулството на България в
Истанбул, като всички пострадали били написали адресите си, включително бащите на
ищеца и на свидетеля. В жалбата всички изложили оплаквания за въдворяването на бащите
им в Белене, за престоя в затворите, за заточенията, за изтезанията в килиите, които
увредили здравето на всички. След това те очаквали отговор от гл. прокурор, но такъв
нямало. През 1997 г. дошли в България и подали две жалби – до главния прокурор и до
главния военен прокурор. Бащата на въззивника-ищец давал показания два пъти в периода
след 2001 г., след което той и сина му очаквали по това дело да бъдат осъдени всички, които
са извършили престъпления, за да не се повтаря, очаквали да има справедливост, но нищо не
станало. Нито един виновен не бил осъден, не се реализирали техните очаквания, нямало
осъдени. Твърди М. да бил много разтревожен, когато починал баща му през 2014 г., защото
не доживял да види, че виновните са осъдени и той продължил да се бори за справедливост.
Споделил му, че е много натъжен, ядосвал се защо става така, казвал, че когато отиде в
България не се чувства добре и има усещане като че ли някой ще го прибере и ще го вкара в
концлагер, защото никой не е осъден от виновниците и започнал да губи доверие в
правосъдието. Понякога не спял през нощта и се обаждал на свидетеля и го питал какво ще
правят, питал защо прокуратурата продължава да търси пострадалите, след като вече /вкл.
неговия баща/ са дали показания.
Въззивната инстанция приема, че следва да кредитира показанията на свидетеля Ю.,
доколкото са плод на личните му възприятия, последователни и безпротиворечиви, вкл. се
подкрепят от анализа на останалите приобщени по делото доказателства /писмени/.
Приема още, че следва да обсъжда същите по същество единствено в релевантната им
за настоящето производство част, касателно фактите относно провежданото и неприключило
наказателно производство.
Писмените доказателства, вкл. ангажираните пред настоящето производство
подкрепят установения от свидетелските показания факт наследниците на А. З. Ч. /Ч./ и
конкретно ищецът-въззивник да са отправяли искания към водещите досъдебното
производство по сл.д. № 1/1991 г. за предприемане мерки за ускоряване на разследването и
установяване на относимите към него факти, вкл. чрез личното им участие, като самият М.
Ч. е разпитана в качеството му на свидетел по това дело към момента на приключване на
устните състезания пред настоящата инстанция /протокол за разпит на свидетел от
10.04.2025 г./.
Гореустановеното предпоставя извод, че както починалият баща на въззивника-ищец,
така и той самият са измежду лицата, пострадали от т.нар. „възродителен процес“, а
производството по сл.дело № 1/1991 г., образувано именно във връзка и по повод този
процес, впоследствие преобразувано, е продължило за извънредно дългия период от време -
повече от 34 години, въпреки което остава неприключило и към настоящия момент е в
досъдебната фаза.
С оглед на този факт се налага неоспорим извод да е налице нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок, по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията.
Следва да се подчертае, че независимо от неколкократното връщане на делото от съда на
прокуратурата за отстраняване на допуснати на досъдебната фаза нарушения на
съдопроизводствените правила, не могат да се намерят фактически и правни основания,
които да обосновават продължаващо повече от 34 години наказателно производство.
7
Последното, независимо от предмета на производството, поведението на страните и на
техните процесуални представители, или поради поведението на останалите участници в
процеса.
Следователно и в случая безсъмнено е установено наличието на фактическият състав
на иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, поради нарушеното правото на разглеждане и решаване на
следствено дело № 1/1991 г. в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, независимо
че въззивницата не е страна по посоченото дело.
Съдебната практика се е обединила в разбирането, че нормата на чл. 6, § 1 от
КЗПЧОС дава защита не само на страните в наказателното производство, но и на всяко
друго лице, чиито права и задължения се засягат „пряко и решаващо“ от производството.
Такива лица са и пострадалите от престъплението, претърпели имуществени или
неимуществени вреди от същото, както и техните наследници /чл. 74, ал. 2 от НПК/, вкл. и
други лица, чиито права и задължения се засягат пряко от производството.
Изложеното обуславя доказаност на предявения иск по основание и като е стигнал
до същия правен извод, първоинстанционният съд е приложил точно относимия към спора
материален закон.
По размера на претенцията.
Правилно СГС е извел, че критериите, които следва да се вземат предвид при
определянето на размера на дължимото се обезщетение в случай като настоящия, наложени
от съдебната практика, са продължителността и предмета на производството, неговата
фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или
законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните
органи, възрастта на пострадалия, вкл. други факти, имащи значение за правилното
решаване на спора.
Правилно е приел още, че повдигнатото обвинение за извършено престъпление по
чл.387, ал.2, във вр. с ал.1 НК по неприключилото досъдебно наказателно производство е за
престъпление, от което са засегнати основни права на наследодателя на ищеца - правото на
етническа принадлежност, на име, на свободно придвижване, на труд и др. /безспорно
установени с оглед приетото за установено от фактическа страна, а изходът от
наказателното производство е решаващ за признаването им и очакване от негова страна за
овъзмездяване, макар и частично на преживените от него унижения и страдания.
След неговата смърт се установява по делото ищецът-въззивник, като негов
наследник, да е останал в същото очакване, вкл. чрез предприемане на активни действия по
установяване на факти по досъдебното производство.
Въззивната инстанция намира, че в своята преценка относно дължимото се
справедливо обезщетение съдът е задължен да съобрази и всички други конкретно
обективно съществуващи обстоятелства от значение за прилагането на критерия за
справедливост, установен от нормата на чл.52 ЗЗД, вкл. еднаквото третиране на сходни
случаи при претендирани обезщетения за неимуществени вреди от деликт, доколкото
справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи като израз на
общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на
неимуществените вреди от един и същи вид, което налага съобразяването на съдебната
практика по подобни казуси.
Като взе предвид изложеното решаващият състав съобрази за конкретния казус, че
съдебната практика е възприела еднозначно наличието на оборимата презумпция
неразумната продължителност на съответното производство - било то гражданско,
административно, наказателно, респ. съдебно такова и/или в досъдебната му фаза да
причинява неимуществени вреди. Ето защо и по начало не е необходимо да се доказват
изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато
производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и
безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на
чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото.
Ангажираните доказателства не оборват тази презумпция, а обсъдените гласни такива
по делото установяват наличието на изброените по-горе неимуществени вреди.
8
За процесния случай извън тях решаващият състав съобрази наличието и на други,
извънредни обстоятелства.
Такова обстоятелство безсъмнено е продължителността на наказателното
производство, която не само надхвърля законоустановените срокове, но и се развива за
период от повече от 34 години, което път от своя страна е довело до изтичане на
абсолютната давност за деянията, за които са повдигнати обвинения на подсъдимите.
Последното предпоставя постигането на основната цел на наказателното производство -
наказването на виновните лица, да е от съществено значение за въззивника, поради което и
разочарованието и притеснението, че виновните лица за извършените спрямо него
репресивни действия няма да бъдат наказани да са значителни.
Съобрази още характера на досъдебното производство и обстоятелството, че с
поведението си ищцата-въззивник и баща й не са препятствали по никакъв начин развитието
на наказателното производство - напротив - установи се М. Ч. активно да предприема
действия по ускоряване на същото.
Решаващият състав изцяло се присъединява към изводите на първоинстанционния съд,
че наследодателят на ищеца-въззивник, като пострадал от престъплението, предмет на
наказателното производство, е имал качеството на субект на последното - “жертва“ по
смисъла, изведен от практиката на ЕСПЧ по приложението на чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС,
считано от образуване на досъдебното производство през м.януари 1991 г. до смъртта му на
30.11.2014 г. След смъртта му неговият син и останалите му наследници са упражнили
правата си по реда на чл.75, ал.3 НПК, от който момент и той е придобила качеството на
пряко пострадал /за периода преди това има качеството „непряко пострадал“/, т.к. предмет на
делото е наследимо и прехвърлимо право, възникнало в патримониума на наследодателя й
приживе.
При това разграничение следва да се посочи, че ангажираните по делото доказателства
- най-вече показанията на свидетеля Ю. не обосновават извод за наличието на негативни
изживявания от страна на наследодателя на ищеца-въззивник и на последния в личното му
качество, надхвърлящи по интензитет обичайните за продължителността на висящото
наказателно производство. В този смисъл липсват доказателства последният факт,
единствено релевантен за хипотезата на чл.2б ЗОДОВ, да е създал на М. Ч., а приживе и на
неговия баща неудобства, по-големи от обичайните, да се отразил негативно на физическото
и/или психическото им здраве.
С оглед на изложеното и като взе предвид спецификата на казуса и всички относими
към нея факти и обстоятелства касателно наследодателя на ищеца-въззивник, както и него
самия, настоящият решаващ състав намира, че с определеният от първоинстанционния съд
глобално размер на присъденото парично обезщетение в размер на 30 000 лв. принципът на
справедливостта, заложен в чл.52 ЗЗД, е зачетен.
Същият е съобразен и със сходното разрешаване на подобни казуси и размера на
присъжданите с тях обезщетения по реда на чл.2б ЗОДОВ /Решение № 338 от 10.06.2024 г.
на ВКС по гр. д. № 3020/2023 г., III г. о., ГК, Решение № 506 от 30.07.2024 г. на ВКС по гр. д.
№ 4306/2023 г., IV г. о., ГК, Определение № 1491 от 26.03.2025 г. на ВКС по к. гр. д. №
3078/2024 г. и др./.
Според установеното виждане в практиката на съдилищата еднаквото третиране на
сходните случаи при претендирани обезщетения за неимуществени вреди от непозволено
увреждане изцяло съответства на изискването по чл. 52 ЗЗД присъденото обезщетение да е
справедливо /Решение № 214 от 08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. на ВКС, ГК, ІV г. о.,
Определение № 818 от 13.03.2025 г. на ВКС по к. т. д. № 2019/2024 г. и др./. Затова и
справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи като израз на
общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на
неимуществените вреди от един и същи вид, което налага съобразяването на съдебната
практика по сходни казуси.
По тези съображения обжалваното решение следва да се отмени в частта му, с която
предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на осн.чл.2б ЗОДОВ
е отхвърлен над сумата от 12 000 лв. до сумата от 30 000 лв. и вместо него се постанови
уважаване на иска до посочения размер, ведно със законната лихва, считано от датата на
9
подаване на исковата молба 03.07.2023 г. до окончателното й изплащане. В останалата му
обжалвана част, като правилно, решението следва да се потвърди.
По същите съображения въззивната инстанция намира несъстоятелни доводите във
въззивната жалба на Прокуратурата на РБългария на първо място за недължимост, а в
условието на евентуалност - за неадекватност /поради прекомерната му завишеност/ на
определеност от първоинстанционния съд обезщетение.
Несъстоятелни са и оплакванията във въззивната жалба на ищеца-въззивник за
необосновано занижаване на присъденото обезщетение, над присъдения от настоящата
инстанция размер на претендираното обезщетение до пълния му предявен такъв, преценено
със стандартите на ЕСПЧ за остойностяване на неимуществените вреди от нарушението на
чл.6, § 1 ЕКЗПЧОС.
Според въззивната инстанция определеният от нея като справедлив размер на
обезщетението държи сметка за всички оказващи влияние върху него фактори, вкл. размера
на средните месечни заплати в РБългария, както и размера на инфлацията.
Посочената сума е дължима ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на
предявяване на иска - 03.07.2023 г.
По частната жалба срещу Определение № 19540/03.12.2024 г.
Същата е процесуално допустима, като подадена в рамките на преклузивния срок за
обжалването му от надлежно процесуално легитимирана страна.
Разгледана по същество частната жалба е и основателна.
По отношение частта й, касаеща произнасянето с обжалваното определение по
молбата с вх.№ 121114/06.11.2024 г.
Определеното с първоинстанционното решение възнаграждение на процесуалния
представител на ищеца-въззиваем за производството пред СГС не е съобразено с текста на
чл.78, ал.1 ГПК и задължителната практика по приложението му /т.1 от ТР № 6/06.11.2013 г.
по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/, във вр. с чл.7, ал.2, т. 5 от Наредба № 1/2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа и конкретните данни по делото.
В случая е установимо от ангажираните пред първоинстанционния съд в срока по
чл.80 ГПК доказателства - списък с разноски и доказателства за извършването им, че на
адв.Ф., осъществяваща правна защита и съдействие в полза на въззивника-ищец, е била
заплатена частично единствено сумата от 360 лв. по банков път, като част от общо
уговореното възнаграждение в размер на 9 450 лв., определено по реда на чл.7, ал.2, т.5 от
Наредба № 1/2004 г.
Следователно и вкл. при съобразяване на уважената част от предявения иск от страна
на първоинстанционния съд, дължимото се възнаграждение за осъществената от адв.Ф.
правна защита и съдействие надхвърля сумата от 360 лв., поради което и безсъмнено същата
следва да се присъди като дължими разноски на страната в пълния й размер. Същият е
изцяло пропорционален на предоставената от адвоката правна защита и съдействие по
делото, при съобразяване на дадените аналогични разрешения на казуси като процесния в
практиката както на националните съдилища, така и на ЕСПЧ.
Ето защо и като неправилно, обжалваното определение в посочената му част следва
се отмени и в полза на М. Ч. се присъдят като сторени от него разноски за производството
пред СГС за платено възнаграждение на процесуалния му представител сторените такива в
размер на 360 лв.
Същият се явява дължим на още по-силно основание и с оглед уважаването на
предявения иск в по-висок размер /30 000 лв., т.е. ¼ от предявения такъв/ от настоящата
инстанция. Съразмерно на него уговореното възнаграждение е в размер на 2 362,50 лв. -
далеч надхвърляща платеното възнаграждение.
Основателна се явява и частната жалба насочена против обжалваното определение в
частта му, с която първоинстанционният съд е приел за неоснователна молбата на ищеца-
въззивник с вх.№ 121118/06.11.2024 г., с която е поискано допълването на
първоинстанционното решение и произнасяне по искането на страната за присъждане на
законна лихва, считано от 30.06.2020 г. до 30.06.2023 г.
10
На първо място следва да се акцентира, че СГС неправилно е квалифицирал молбата
като такава по реда на чл.247 ГПК - за отстраняване на допускана очевидна фактическа
грешка в постановеното от него решение.
Приема се в теорията и съдебната практика, че диспозитивът на съдебния акт
представлява източникът на силата на пресъдено нещо.
Последното следва и от изричната разпоредба на чл.236, ал.1 и ал.2 ГПК, тълкуването
на които сочи на извод, че мотивите към решението не са част от него.
От своя страна явната фактическа грешка е всяко несъответствие между формираната
истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението.
Тя е налице когато съдът, след като е обсъдил всички доказателства по делото и е
направил въз основа на тях своите изводи относно правния спор между страните, е
пропуснал или погрешно е отразил в диспозитива на решението/определението тези свои
изводи /в този смисъл и Решение № 2192/28.12.1984 г., по гр.д. № 1124/84 г., ІІ г.о./.
С оглед изложеното налага се изводът, че в конкретния казус не е налице описаната
хипотеза по отношение на произнасянето от страна на СГС по искането на ищеца-въззивник
за присъждане в негова полза и законна лихва, считано и за периода от 30.06.2020 г. до
30.06.2023 г., т.к. от съдържанието на обжалвания акт не се установява да е налице
противоречие в изразената воля при формирането на мотивите в постановеното решение и
отразеното в диспозитива на същото.
Последното, доколкото в изложените от него мотиви първоинстанционният съд изобщо
не е коментирал въпросът относно дължимостта на претендираната законна лихва за периода
30.06.2020 г. - 30.06.2023 г. - напрактика мотиви относно заявените искания за присъждане
на законна лихва върху претендираната главница както за посочения период, така и от датата
на предявяване на иска до окончателното й изплащане, изобщо не са изложени.
В този смисъл и липсва несъответствие между формираната истинска воля на съда и
нейното външно изразяване в писмения текст на решението, защото такава воля изобщо не е
изразена нито в мотивите, нито в диспозитива на решението, респ. - не е налице очевидна
фактическа грешка.
Решаващият състав приема при извършената въззивна проверка, че в случая се касае до
непълнота на първоинстанционното решение, в което, както вече се посочи, СГС изобщо не
се е произнесъл /не е изложил мотиви и липсва съответен диспозитив/ по заявеното от
ищеца искане за присъждане на законна лихва, считано и за периода от 30.06.2020 г. до
30.06.2023 г.
Според чл.250 ГПК съдът може да допълни своя акт, когато не се е произнесъл по
цялото заявено искане, ако е налице отправено нарочно такова на страната и е спазен
установеният срок за обжалване на съдебния акт, какъвто е и настоящия случай. Ето защо
като не е съобразил това и е отхвърлил молбата на Ч. с това искане първоинстанционният
съд е постановил неправилен съдебен акт, който следва да се отмени и се постанови
допълване на постановеното от него решение в следния смисъл:
Практиката на касационната инстанция по въпроса откога се дължи лихва за забава
върху търсеното парично обезщетение по реда на чл.2б ЗОДОВ е безпротиворечива и
постоянна във виждането си /Решение № 30 от 3.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1701/2021 г.,
IV г. о., ГК и др./, че вземането за обезщетяване в такива случаи възниква принципно след
признаване незаконността на акта, действието или бездействието на съответния орган.
В казуси като процесния фактическият състав на непозволеното увреждане е
бавността при разглеждане и решаване на делото и деликтът не се осъществава в началото
на наказателното производство. Затова се приема, че е налице специален фактически състав
спрямо общия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД, според който
противоправното деяние се изразява в забавяне решаването на делото в един нормален,
разумен срок, като самата бавност, както и разумният срок, в рамките на който следва да
бъде разгледано и решено делото, следва да се установят от съда.
И т.к. се претендира вредите се дължат на бездействие на органите на прокуратурата,
11
което се установява в производството по обезщетяване, вземането за лихви за забава
започва да тече от момента на предявяване на иска за тяхното установяване.
Ето защо и искането за заплащане на законна лихва върху претендираната главница,
считано от 30.06.2020 г. - 30.06.2023 г. /т.е. за три години преди предявяване на исковата
молба/ следва да се отхвърли, като неоснователно.
Съобразно изхода от спора разноските на страните за пред настоящата инстанция в
тежест на ответника-въззивник следва да се поставят единствено сторените от ищеца-
въззивник разноски за заплащане на следващата се ДТ по въззивната му жалба /такива се
претендират единствено/ в размер на 5 /пет/ лева.
Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, гражданско отделение, 16-ти
състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 5547/14.10.2024 г., постановено по гр.д. № 7616/2023 г. по
описа на СГС, ГО, в частта му, с която предявеният от М. А. Ч. - ЕГН ********** иск с
правно основание чл. 2б ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от
нарушаване правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл.д. № 1/1991 г. по описа
на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-II/1998
г. по описа на ВОП-София, а сега Досъдебно производство №II-048/1999 по описа на Военно
окръжна прокуратура - София против Прокуратурата на РБългария е отхвърлен за разликата
над 12 000 лв. до 30 000 лв. и вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Прокуратурата на РБ да заплати на М. А. Ч. - ЕГН ********** на
основание чл. 2б ЗОДОВ допълнително сумата от 18 000 /осемнадесет хиляди/ лева,
представляващи разлика над сумата 12 000 лв. до сумата от 30 000 /тридесет хиляди/ лева,
като обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и
решаване в разумен срок на сл.д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените
сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега
Досъдебно производство №II-048/1999 по описа на Военно окръжна прокуратура - София,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба 03.07.2023 г. до
окончателното й изплащане.
ОТМЕНЯ Определение № 19540/03.12.2024 г., постановено по гр.д. № 7616/2023 г.,
с което са оставени без уважение молбите с вх.№№ 121114 и 121118 - и двете от 06.11.2024 г.
на М. А. Ч., чрез адв.Е. Ф. от САК и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ Решение № 5547/14.10.2024 г., постановено по гр.д. № 7616/2023 г. по
описа на СГС, ГО, в частта му относно разноските като ОСЪЖДА Прокуратурата на
РБългария да заплати допълнително на М. А. Ч. - ЕГН ********** сумата от 343,26 лв.
разноски за платено адвокатско възнаграждение на процесуалния му представител за
производството пред СГС и платени ДТ по производството.
ДОПЪЛВА на осн.чл.250 ГПК Решение № 5547/14.10.2024 г., постановено по гр.д.
№ 7616/2023 г. по описа на СГС, ГО в следния смисъл:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният акцесорния иск на М. А. Ч. - ЕГН
********** иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за присъждане на законна лихва върху
претендираната главница, считано и за периода от 30.06.2020 г. до 30.06.2023 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 5547/14.10.2024 г., постановено по гр.д. № 7616/2023 г.
по описа на СГС, ГО, в частта му, с която предявеният от М. А. Ч. - ЕГН ********** иск с
правно основание чл. 2б ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от
нарушаване правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл.д. № 1/1991 г. по описа
12
на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-II/1998
г. по описа на ВОП-София, а сега Досъдебно производство №II-048/1999 по описа на Военно
окръжна прокуратура-София против Прокуратурата на РБългария е отхвърлен за разликата
над присъдената сума от общо 30 000 /тридесет хиляди/ лева до общо претендираните от 120
000 лв. /сто и двадесет хиляди/ лева, както и в частта, с която е оставено без уважение
искането за заплащане на лихва за забава върху главницата за периода 30.06.2020 г. -
30.06.2023 г.
ОСЪЖДА Прокуратурата на РБългария да заплати на М. А. Ч. - ЕГН **********
сторените от него пред въззивната инстанция разноски в размер на 5 /пет/ лева за платена
ДТ по производството.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13