РЕШЕНИЕ
гр.Лом, 23.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Ломският районен съд, трети граждански състав, в публичното заседание на 25 февруари две хиляди
и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Боряна Александрова
при секретаря В.Младенова, като
разгледа докладваното гр. дело № 1398 по описа за 2019г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е образувано по предявени от „” ЕООД против Ю.М.И. кумулативно обективно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във връзка чл. 86 ЗЗД вр.чл.чл. 99 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 350
лв.- неплатена главница по Договор за кредит № **********, сключен между
длъжника и „***“ ЕООД, ведно със законна
лихва върху главницата, считано от
датата на депозиране на исковата молба – 13.09.2018 г., до окончателно
изплащане на вземането.
Ищецът
твърди, че на 15.04.2015 г. между „***“ ЕООД, опериращо на пазара на финансови
услуги под търговската си марка „Вивус“ и ответника е сключен Договор за кредит
№********** по реда на чл. 6 от ЗПФУР, от разстояние. съгласно разпоредбата на
чл. 6 ЗПФУР договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки
договор сключен между доставчик и потребител, като част от системата за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при
която от отправяне на предложението, до сключването на договора, страните
използват изключително средства за комуникация от разстояние – едно или повече.
Счита, че договорът е оформен съгласно разпоредбите на чл. 3 във вр. с чл. 2
ЗЕДЕУУ. Посочва, че кредитополучателят е подал заявка за отпускане на кредит
след регистрация в системата „Вивус“ на интернет страницата на кредитодателя – www.vivus.bg. като имал цялата преддоговорна
информация - стандартен европейски формуляр, общи условия, проект на договора.
След подаване на заявката, проект на договора за кредит се предоставял на
кредитополучателя на интернет страницата на „Вивус“. С натискане на бутон
„подпиши“ се считало, че той е подписал договора, както и, че се е запознал с
Общите условия. Договорът между „***“ ЕООД и ответната страна бил сключен на 15.04.2015г.
Твърди, че съгласно точка 2.2 от ОУ, кредитодателят дава право на
кредитополучателя да поиска допълнителна, незадължителна услуга за експресно
разглеждане на заявка за отпускане на кредит, като същата гарантирала
получаването на отговор до 20 минути от изпращането й, като за използването на
услугата се начислявала такса за експресно разглеждане. По силата на договора в
полза на длъжника била отпусната сумата в размер от 350 лв., за период от 30
дни с падежна дата 15.05.2015 г. Сумата от 350 лв. била предоставена на
кредитополучателя чрез паричен превод посредством „Изипей“ в деня на сключване
на договора. Съгласно постигнатите договорености, към главницата се начисляват
лихви и такси, начислени въз основа на т 6.1 от Общите условия за периода от 15.04.2015
г. до 18.05.2015 г. С настъпване на
падежа на договора кредитополучателят не погасил дължимите суми и изпаднал в
забава.
На
01.02.2018г. „***“ в качеството си на цедент, прехвърлило на “” ЕООД – цесионер
вземанията по процесния договор, за което прехвърляне било изпратено
уведомление до длъжника. Към настоящия момент липсвало изпълнение от длъжника.
По изложените съображения се моли за уважаване на предявените искове, ведно със
законните последици.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК
ответната страна е депозирала отговор на
исковата молба, в който излага доводи за нейната неоснователност. Оспорва
наличието на валидно възникнало заемно правоотношение, като твърди, че така
представените писмени доказателства: договор и разписка не доказват по
убедителен начин, че той е сключил процесният договор и , че е получил
процесната сума. В допълнение, ищецът представя доказателства: договор сключен
между страните и разписка, от която е видно че процесните суми са преведени на
ответника, с твърдението, че първоначално представените доказателства са
ирелевантни. В с.з. ответника твърди, че нито е подписвал договор, нито е
получавал суми от ищеца, поради което моли иска да бъде отхвърлен изцяло.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
ЛРС е сезиран с кумулативно
обективно съединени осъдителни искове с правно основание кумулативно обективно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл.
240 ЗЗД във връзка чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние и по чл. 92 ЗЗД, във вр. с чл. 99 ЗЗД.
Ищецът твърди, че в
качеството му на цесионер е кредитор на длъжника за вземане, произтичащо от
сключен с цедента договор за кредит от разстояние.
С договор за цесия от 01.02.2018г.
сключени между „***“ ЕООД и “” ЕООД страните са уговорили, че продавачът прехвърля на купувача
станалите ликвидни и изискуеми в пълен размер вземания, описани в Приложение №
1. По делото е представено Приложение № 1 от 01.06.2018 г. към договора, в
което е посочено вземането на цедента „***“ ЕООД против ответника, с посочен единен
граждански номер, по договор № *********/15.04.2015г, с общ размер на прехвърленото вземане от 353, 40 лв..
Съдът намира, че е налице воля за прехвърляне на процесното вземане, доколкото
и последното е надлежно индивидуализирано в представеното приложение към
договора.
Прехвърлянето на вземането е произвело
правното си действие по отношение на длъжника в съответствие с изискванията,
въведени в разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. На първо място следва да се
посочи, че по делото е представено пълномощно от цедента, с което се
упълномощава цесионера да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Предишният
кредитор има правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до
длъжника като негов пълномощник, в който смисъл е и Решение № 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. на ВКС.
Длъжникът е получил уведомлението за прехвърляне
на вземането, доколкото видно от представената по делото обратна разписка се е
върнала с отбелязване ,че длъжникът лично е получил уведомлението.
Следва обаче да се приеме, че
приложеното към исковата молба уведомление, изхождащо от цесионера в качеството
му на пълномощник на стария кредитор, и достигнало до длъжника с нея,
представлява също надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3,
предл. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането също поражда действие за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Договорът за цесия е договор, по силата
на който носителят на едно вземане го отстъпва на трето лице и по силата на
който настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор
става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си. Предвид
изложеното следва да се приеме, че цесионерът – ищец разполага с
материланоправна легитимация в исковото производство пред настоящата съдебна
инстанция, образувано по реда на чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ЗЗД.
Вземането,
предмет на договора за цесия, е породено от договор
за кредит от разстояние. По отношение на тези договори, освен общите нормативни
правила, установени със Закона за задълженията и договорите, намират приложение
и тези, съдържащи се в Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, Закона за платежните услуги и платежните системи, Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги и Закона за
потребителския кредит.
Легалната дефиниция на този
вид договори се съдържа в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗПФУР, съгласно която
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор,
сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. В
разпоредбата на чл. 18 от ЗПФУР са посочени подлежащите на доказване факти и
обстоятелства във връзка със сключването на договор за предоставяне на кредит
от разстояние, като доказателствената тежест е възложена на ищеца-доставчик на
услугата. За доказването на преддоговорната информация и на електронните
изявления, отправени съгласно ЗПФУР, се прилага Законът за електронния документ
и електронния подпис – сега Закон за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги (загл., изм. с ДВ, бр. 85 от
В разпоредбата на чл. 3 от
Закона за електронния документ и електронния подпис в редакцията му действала
към момента на сключване на твърдения договор за кредит от разстояние (ред. ДВ,
бр. 100 от 21.12.2010 г.) електронният документ представлява електронно
изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава
възможност да бъде възпроизвеждано. Следователно в случаите, в които законът
изисква писмена форма, независимо дали същата е за действителност или за
доказване, тя се счита спазена, след като е съставен електронен документ.
В случая в производството по
делото съдът намира за установено, че между страните е възникнало облигаторно
правоотношение по силата на договор за кредит от разстояние.
По делото е представен
договора за кредит №********** и Общите условия към него, свалени от системата
на кредитодателя, който не носи подписа на потребителя. Тъй като договорът за
кредит е сключен под формата на електронен документ, последният, ведно с Общите
условия към него, е представен по делото на хартиен носител на основание чл.
184, ал. 1 ГПК. В договора за кредит са посочени личните данни на
кредитополучателя – ответник. Уговорено е, че сумата, предоставена по договора
е в размер от 350 лв., при лихвен процент от 40, 98 % и годишен процент на
разходите от 49, 60 %. Установен е срок за връщане на предоставения кредитен
ресурс от 30 дни с падеж на 15.05.2015 г. Страните са постигнали съгласие за
заплащане на такса за експресно разглеждане от 54, 71 лв. В клаузите на Общите
условия е установено, че договорът за кредит се сключва по искане на
кредитополучателя след регистрация в системата на .. или при налична регистрация, като последният се
счита сключен и влиза в сила на датата на потвърждаването му от кредитора по
електронна поща и извършване на паричния превод, след като кредитополучателят е
приел договора на началната страница на дружеството, предоставящи финансови
услуги от разстояние. В клаузата на т. 3.1 от Общите условия е посочено, че
страните изрично се съгласяват, че съобщенията по електронната поща имат силата
на саморъчни подписи по смисъла на чл. 4 ЗЕДЕП.
По делото е представена
разписка № 200000001672763, издадена от “ИзиПей” АД, от която се установява, че
на посочената дата Ю.И. е получил сумата от 350 лв., преведена от ***, с
основание на превода – посочения единен граждански номер на ответната страна
. Последната не оспори в хода на
производството .
Съгласно чл. 3, ал. 1 от
Закона за електронния документ и електронния подпис (сега с ново наименование -
Закон за електронния документ и електронните удостоверителни знаци), електронен
документ е електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг
носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано. Законът придава
значение на подписан документ само на този електронен документ, към който е
добавен квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП), но допуска
страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения
електронен подпис стойността на саморъчен (чл. 13, ал. 5 ЗЕДЕП). Съгласно чл.
13, ал. 1 ЗЕДЕП електронен подпис е всяка информация в електронна форма,
добавена или логически свързана с електронното изявление, за установяване на
неговото авторство. Когато посочените предпоставки са налице, създаден е
подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквото
законът признава на подписания писмен документ.
Съдът намира, че така представеният договор
представлява електронен документ, който не е подписан с квалифициран електронен
подпис по смисъла на Закона за електронния документ и електронния подпис.
Независимо че електронното съобщение, несъдържащо квалифициран електронен
подпис, не се ползва с формална доказателствена сила, последното не е
тъждествено на пълна липса на волеизявление и не може да бъде игнорирано, в
който смисъл е практиката на Върховния касационен съд, формирана с Решение № 70/19.02.2014 г. по гр. д. №
868/2012 г., ІV г.о. и Определение № 169/06.04.2017 г. по ч. т. д. № 672/2017
г., І т. о. В посочената практика се приема, че “принципно представянето на
документ върху който липсва подпис на издателя му предпоставя, че фактът на
писменото изявление и неговото авторство ще бъдат установявани с други
доказателствени средства при оспорване кой е издателят му”.
В случая съдът намира за
установено, че страните са сключили договор за кредит с посоченото съдържание.
Сключване на договор, който
по така изложените съображения следва да се приеме, че е с посоченото
съдържание, се установява и от представената по делото разписка, издадена от
“ИзиПей” АД, от която е видно, че на посочената дата ответника е получила сумата
от 350 лв., преведена от ***, с основание на превода – посочения единен
граждански номер на ответната страна . Разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД
установява, че договорът за заем има реален характер и се счита сключен в
момента на получаване на сумата от заемополучателя, поради което в случая
следва да се приеме, че договорът е сключен, като за ответника е възникнало
задължението за връщане на предоставения за временно ползване финансов ресурс в
размер на сумата от 350 лв. при условията и за сроковете, установени в клаузите
на договора и общите условия към него.
В производството по делото не
са ангажирани доказателства от страна на ответника, като не са изложени и
твърдения в тази насока, че е осъществено пълно или частично погасяване на
задължението за връщане на предоставената за ползване сума в същата валута и
размер, поради което и исковата претенция за осъждане на ответника да заплати
на ищеца сумата от 350 лв., представляваща главница по процесния договор за
кредит , сключен между длъжника и „***“ ЕООД, е основателна и следва да бъде
уважена в пълния й предявен размер, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на задължението.
В полза на ищеца и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК с оглед изхода на правния спор следва да бъдат
присъдени разноски направни от ищеца.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Ю.М.И., ЕГН **********,
да заплати на основание чл. 79, ал.
1 ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във връзка чл. 6 ЗПФУР и чл. 99 ЗЗД на „***”
ЕООД, ЕИК ********, сумата от 350 лв.,
представляваща незаплатена главница по Договор за кредит № **********, сключен
между длъжника и „***“ ЕООД, които вземания са прехвърлени на ищеца с Договор
за прехвърляне на вземания от 01.02.2018, сключен между „” ЕООД и „***“ ЕООД,
ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба – 02.08.2019 г., до
окончателно изплащане на вземането.
ОСЪЖДА
Ю.М.И. да заплати на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК на „” ЕООД
сумата от 200,00 лв. – разноски в производството по делото, от който
ДТ-50 лв. и 150 лв. юк.възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване, с въззивна жалба пред
Окръжен съд –Монтана, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: