№ 204
гр. Плевен, 23.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, І ВЪЗ. НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:ЕМИЛ СТ. БАНКОВ
Членове:КРИСТИНА АНТ. ЛАЛЕВА
ВЛАДИСЛАВА АЛ.
ЦАРИГРАДСКА
при участието на секретаря ЙОВКА СТ. КЕРЕНСКА
в присъствието на прокурора К. Цв. Я.
като разгледа докладваното от КРИСТИНА АНТ. ЛАЛЕВА Въззивно
наказателно дело от общ характер № 20254400600630 по описа за 2025
година
Производството е по реда на глава „Двадесет и първа” от НПК.
Въззивното производство е образувано по жалба на А. Х. Х. срещу
Присъда № 56 / 28.05.2025 постановена по Наказателно дело от общ характер
№ 20254430200365 по описа за 2025 година на Районен съд Плевен.
Защитника излага доводи, че обвинението не е подкрепено от доказателства,
установяващи по несъмнен начин извършването на деянието от страна на
подзащитния й, като приетата за установена от прокурора в обвинителният акт
и възприетата от съда фактическа обстановка не се подкрепя от събраните в
хода на съдебното следствие доказателства. Правят се възражения във връзка с
квалифициращите обстоятелства, а именно, че не се касае за деяние
извършено при хипотезата на домашно насилие в условията на системност,
като такава системност в настоящото производство не е установена и не е
доказана, както й че подсъдимото лице не е знаело, че пострадалата е
1
бременна.
С обжалваната присъда Плевенския районен съд е признал
подсъдимия А. Х. Х. – роден на *** г., в гр. Плевен, обл. Плевен, живее в гр.
Плевен, обл. Плевен, ул. „***“ № 1*, българин, български гражданин, с висше
образование, неженен, безработен, неосъждан, ЕГН: ********** за виновен в
това, че на 10.01.2023 година в гр.Плевен, ул. “***”, №13, вх.Б, ап.3, причинил
на С.А.Й. средна телесна повреда изразяваща се в счупване на челюст и
избиване на зъб, без които се затруднява дъвченето и говоренето, като
деянието е извършено спрямо бременна жена и в условията на домашно
насилие, поради което и на основание чл.131, ал.1, т.4 и т.5а, вр. чл.129, ал.2,
вр. ал.1, във вр. с чл. 54, ал. 1 от НК го осъдил на наказание “Лишаване от
свобода” в размер на ДВЕ ГОДИНИ И ШЕТ МЕСЕЦА, като на осн. чл. 66, ал.
1 от НК отложил така определеното наказание лишаване от свобода с ПЕТ
ГОДИШЕН ИЗПИТАТЕЛЕН СРОК. На основание чл.189, ал.3 от НПК
районният съд възложил на подсъдмимия да заплати направените деловодни
разноски в размер на 1099,88 лева, по сметка на РС Плевен и деловодни
разноски в размер на 912,60 лева, по сметка на ОД на МВР – гр. Плевен.
Във въззивната жалба се съдържат алтернативно оплаквания, като
първото от тях е за неправилност на постановения съдебен акт, като при
недоказано обвинение, предаденото на съд лице е признато за виновно по
повдигнатото обвинение. Алтернативно се сочи на неправилност при
индивидуализацията на наказанието. Иска се оправдаване на подсъдимия по
двата квалифициращи състава, а именно, че деянието не е извършено при
условията на домашно насилие и спрямо бременна жена. Сочи се, че дори да
бъде признат за виновен по отношение на причинената телесна повреда,
следва да се приеме, че извършеното осъществява състава на чл.133 от НК.
Пред въззивния съд представителят на Плевенска окръжна
прокуратура посочва, че присъдата на първоинстанционния съд следва да
бъде потвърдена като правилна и законосъобразна.
Плевенският окръжен съд като взе в предвид оплакванията, съдържащи
се в жалбата, становищата на страните и като провери изцяло правилността на
невлязлата в сила присъда по реда на чл.314, ал.1 НПК, намира за установено
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.319 НПК, отговаря на
2
изискванията на чл.320 от НПК, поради което е процесуално допустима и
следва да бъде разгледана.
Разгледана по същество, жалбата е частично ОСНОВАТЕЛНА.
За да постанови атакуваната присъда, първоинстанционния съд е
извършил пълноценен анализ на събраните в хода на съдебното следствие
доказателства и е приел за установено от фактическа страна следното:
Подсъдимият А. Х. Х. и свидетелката С.А.Й. към инкриминирания
момент живеели на семейни начала, като от съвместното си съжителство
двамата имат едно дете - малолетната М.А.Х., родена на ***г. Първоначално
подсъдимият А. Х. Х. и свидетелката С.А.Й. живеели в гр.София, тъй като
подсъдимият бил служител на полицията и работел в СДВР. По време на
съжителството им, подсъдимият проявявал агресия към Й., както словесно,
така и физическо. През месец декември 2021 г., Х. бил преназначен на работа
в ОДМВР-Плевен и двамата се преместели да живеят в града. Установили се
на адрес - гр.Плевен, на ул. “***” № 13, вх. Б, ап. 3, като динамиката на
отношенията им продължила с прояви на агресия от страна на подсъдимия. Й.
прощавала поведението на А. Х. спрямо нея, тъй като била бременна с детето
им и смятала, че след раждането му, поведението на подсъдимия към нея ще
се промени към по-добро и толерантно отношение. След раждането на детето
през месец април 2022 г. и до края на 2022 г., Й. подала общо четири сигнала
чрез спешен тел. 112 за осъществено срещу нея домашно насилие от страна на
А. Х., съответно на 30.06.2022г., 04.07.2022г., 24.10.2022г. и 01.11.2022г.
Сигналите основно били за това, че подсъдимият проявявал спрямо нея
физическа агресия, като я е блъскал в стените в жилището, където живеят,
удрял я по лицето и тялото, стискал силно ръцете й, гонил я от апартамента и
след излизане навън заключвал вратата след нея и не й давал да вземе детето,
което било бебе на няколко месеца. Въпреки подаваните сигнали за насилие,
Й. не предприемала никакви по-сериозни мерки за защита и съвместното им
съжителство продължавало в същия дом. През месец ноември 2022г. С. Й.
отново забременяла. На 10.01.2023г. Подсъдимият агресирал, след като Й. го
помолила да приеме за няколко дни в апартамента им брат й – свидетелят
А.А.Й., тъй като последният трябвало да докара баща им в болница в
гр.Плевен. Свидетелката С. Й. се ядосала от отказа на подсъдимия да
откликне на молбата й и от своя страна му заявила, че повече тя нямало да
3
помага на майка му. След чутото, подсъдимият А. Х. казал на свидетелката С.
Й. да напусне жилището им. Тя взела детето и започнала да подготвя дрехи.
Подсъдимият обаче видял това, агресирал и избутал Й. и детето извън
апартамента. Тъй като детето не било добре облечено пострадалата започнала
да блъска по вратата на апартамента и да иска да влезе и да вземе поне дрехи
за него. Подсъдимият отворил вратата, издърпал детето и се опитал да затвори
вратата. Й. попречила на това и успяла да влезе в апартамента, като се
отправила към една от стаите, за да вземе дрехи. В този момент подсъдимият
Х. се приближил до нея и й нанесъл силен удар с юмрук в лицето, след което
последната паднала на земята. От удара последвало счупване на долната
челюст на свидетелката С. Й.. След като установил тежкото й състояние, А.
Х. закарал С. Й. в ЦСМП-Плевен. В следващите дни от постъпването на
пострадалата в ЦСМП – Плевен, А. Х. я уговарял да не казва как е настъпила
травмата на челюстта. Подсъдимият собственоръчно написал писмени
сведения, датирани от 13.01.2023г. от името на С. Й. за това, какво се е
случило на 10.01.2023г. между тях, който тя подписала и където бил изложен
друг механизъм на причиняване на травмата. След като била приета за
лечение в ЦСМП-Плевен на 10.01.2023г. от там сигнализирали в дежурната
част на ОДМВР-Плевен за постъпила пациентка с фрактура на челюстта,
вследствие нанесен побой от съпруга. Лечението на Й. протекло съответно в
УМБАЛ-Плевен, СБАЛАГ-Майчин дом-София и в УМБАЛ- Александровска-
София. В СБАЛАГ-Майчин дом-София била извършена гинекологична
операция за премахване на плода.
Доказателствата, върху които първоинстанционният съд изгражда
своите изводи относно фактите, са събрани по време на съдебното
производство чрез подробен разпит на свидетелите и вещото лице и
приобщаване на писмените доказателства по реда на чл.283 от НПК. Следва
да се отговори на възраженията на защитата, че съдебното следствие търпи
укори по отношение на събирането и проверката на доказателствените
източници. В този случай съдът е проявил необходимата доза процесуална
активност, като е изчерпал практически всички способи, както за проверка на
събраните в хода на досъдебното производство доказателства, така и по
проверка на вече установените по досъдебното производство и събирането на
нови такива. Основният въпрос относно вида и характера на травматичното
увреждане е намерил отговор в приетата от съда съдебномедицинска
4
експертиза, от която се установява, че на С.А.Й. е причинено двустранно
счупване на долната челюст с разместване на фрагментите. Извършено е
опаративно лечение с изваждане на осми долен ляв зъб, поради невъзможност
да бъде запазен (зъба практически е бил избит). Установените травматични
увреждания са довели до счупване на челюстта и избиването на един зъб, без
които се затруднява дъвченето или говоренето. Един от основните въпроси по
делото свързан с механизма на причиняване на травмата, детайлно е
изследван от районния съд и изводите му по факта почиват изцяло на
събраните по делото доказателства. Основния източник на данни по
отношение на този въпрос са показанията на пострадалата, които търпят
промяна в целия ход на наказателното производство от началния момент на
деянието и по-нататък в хода на разследването и съдебна фаза. Районният съд
е направил един изключително детайлен анализ на данните, които излага
пострадалата, като хронологично ги свързва с настъпили други обстоятелства
след деянието. Въззивната инстанция приема, че направените изводи са
правилни и почиват не само на обективно установени обстоятелства, но са и в
следствие на анализ и съпоставяне на всички доказателствени източници.
Правилно се отбелязва, че първоначално съобщеното от пострадалата / което
съответства и на механизма на увреждането поддържано в обвинителната
теза/ намира опора в други макар и косвени доказателствени източници,
които обаче в своята съвкупност водят до един възможен краен извод, а
именно, че травмата е причинена на пострадалата от подсъдимият, който
агресирал спрямо нея, като тази агресия била продължителна и стабилна по
време на конфликтната ситуация и кулминацията й била приложената
физическа сила, която довела до настъпване на вредоносния резултат.
Районният съд е изследвал и въпроса относно формиране на намерението у
подсъдимия да нанесе увреждане на здравето на пострадалата. Тук следва да
се посочи, че независимо от повода за конфликта / искането на пострадалата
да предоставят възможност на брат й да пребивава в дома им или проява на
ревност от нейна страна / факта, че подсъдимият е реагирал с явна агресия и
незачитане на мнението и желанието й, като я е изгонил заедно с детето, след
това се е опитал да вземе само детето и да не я допусне вътре в жилището и
последващата физическа агресия, когато тя се е опитвала да събере дрехи и
явно е демонстрирала намерение да напусне дома, се установява по един
категоричен и безспорен начин. Подсъдимият от началото на конфликтната
5
ситуация и до приключването на деянието е бил агресивен спрямо
пострадалата и не е осъществил никакви действия, които да сочат, че поне за
момент се е разколебал в поведението си или е имал намерение да го направи,
напротив агресията във всичките й форми спрямо пострадалата е следвала
възходяща скала. Както правилно е посочил и районния съд налице са
изключителни противоречия в показанията на свидетелката Й. в насока да
оправдава и да оневинява подсъдимия Х., като промяната в показанията
следва динамиката на отношенията между двамата в периода след инцидента.
Непосредствено след увреждането, пострадалата съобщава пред различни
лица една версия, а именно, че е ударена от пострадалия в лицето и
последвало падане от нейна страна. Няма как да не се отчете факта, че тази
хронология на скандала пострадалата съобщава на брат си – св. Й. и пред
медицинските лица, които са й оказвали помощ както в гр. Плевен, така и в
последствие в друго лечебно заведение в гр. София. Тези изявления на лицето
са намерили отражение и в изготвената медицинска документация. Доколкото
лицата, съставители на медицинската документация и брата на пострадалата
не се познават, не се установява да са имали контакт помежду си, то няма
причина техните показания да не се кредитират като правдиви. От съществено
значение е и установеното обстоятелство от районният съд, че ръкописният
буквен и цифров тест в сведение от С. А. от 13.01.2023 г. е изписан от
подсъдимият Х.. Именно в това сведение, пострадалата вече сочи друг
механизъм на увреждането. Макар и данните по сведението да не могат да се
използват като годен доказателствен източник, то това обстоятелство обаче
сочи на това, че подсъдимият е направил опит да се оневини, като склони
пострадалата да изложи друга версия за случилото се.
Във връзка с механизма на причиняване на увреждането изводи се
правят от заключението по съдебно медицинската експертиза, която и
настоящата инстанция възприема като обективна и компетентна. Становището
на вещото лице д-р Д. е категорично, че счупването отстрани е в резултат на
директен удар в областта на челюстта, а другата е тъй наречената индиректна
фрактура в резултат на огъване на другата част на челюстта. На изричен
въпрос на защитата дали е възможно при падане на пострадалото лице върху
твърда повърхност и впоследствие падане на тялото на подсъдимия върху нея,
да възникнат констатираните увреждания, отговора е отрицателен, като
напълно се изключва при падане върху широка плоска повърхност да се
6
получи такава травма, без да е имало външна друга инвервенция, каквато би
могло с пълна доза категоричност да се приеме, че е нанасяне на юмручен
удар в лицето. При така събрания доказателствен материал, не остава никакво
съмнение и напълно успешно се доказва, че телесното увреждане е нанесено
от подсъдимия на пострадалата, чрез нанасяне на силен удар с ръка в областта
на лицето.
Друг съществен въпрос по фактите е този свързан с квалифициращото
обстоятелство, а именно, че деянието е извършено при условията на домашно
насилие. Следва на първо място да се посочи, че както от показанията на
пострадалата, така и от обясненията на подсъдимия, може да се извлече извод,
че съвместното им съжителство често е било съпровождано с бурни скандали,
които са ескалирали до вербална агресия. Данни за тази динамика на
отношенията в семейна среда се черпят от съдебно техническа експертиза на
проведените разговори от страна на свидетелката С. Й. и оператора на тел. 112
при подаваните от нея сигнали за осъществено физическо насилие от
подсъдимия А. Х.. В заключението вещото лице подробно е отразило
проведените обаждания на спешен номер 112 многократно в периода 2022 –
2023 година, като тези обаждания са били инициирани от пострадалата и
последната е съобщавала еднотипни оплаквания от форми на физическа
агресия от страна на подсъдимия по отношение на нейната личност. От
показанията на полицейските служители се установява, че при посещение на
семейното жилище на два пъти пострадалата е намирана извън него, което
може да доведе до извода, че или подсъдимият й е създавал пречки да живее в
дома или поведението й е било мотивирано с цел защита от нападение
евентуално до пристигане на полицейските екипи.
Относно въпроса свързан с бременността на пострадалата към момента
на деянието, то първите категорични данни за установяване на бременността
се черпят от данните по медицинските изследвания, направени след
привеждането й в болничното заведение. Категорични данни, че пострадалата
към момента на конфликта е знаела за състоянието си не се събират, като
съдът е проявил активност и е направил опит да установи това посредством
разпит на личния лекар на пострадалата. Не се събират в хода на
наказателното производство никакви данни относно това, подсъдимият Х.
преди началото на конфликта да е знаел за състоянието на Й., а именно, че е в
начална бременност.
7
По тези съображения въззивният съд приема, че изводите на първата
инстанция относно фактите по делото са правилни, обосновани и
законосъобразни, поради което възприема фактическа обстановка, идентична
с тази, приета от първата инстанция, изключая знанието у подсъдимия и
пострадалата относно факта за нейната бременност.
От така установените факти, районният съд е направил правилния
извод, че с действията лицето, спрямо което се провежда наказателното
производство - подсъдимият Х., е осъществило престъпния състав по чл.131,
ал.1 т.5а, вр. чл.129, ал.2, вр. ал.1 от НК. Съдът правилно е приел, че са налице
както елементи от обективната, така и от субективната страна на деянието.
Въззивният съд счита, че правните изводи, направени и изложени от
решаващия съд, относно квалификацията на деянието и извършителя, са
правилни и последователни. Относно основният въпрос за причинената на
пострадалата травма, се установява по един безспорен и категоричен начин, че
последната съставлява средна телесна повреда по смисъла на чл.129 от НК,
като е счупена челюстта. Подсъдимият е действал с пряк умисъл съобразно
материално правната характеристика по чл.11 ал.2 от НК . Тук следва да се
съобрази и спецификата на умисъла при посегателствата срещу личността.
Съдебната практика е последователна в становището си, че за умисъла при
телесните повреди е характерна известна неопределеност и алтернативност –
деецът цели последици от даден вид /с неконкретизирано съдържание/, като
не съзнава в каква степен ще засегне охраняваните обществени отношения, и
той реализира действия за постигане на различни резултати, като иска /или
допуска/ настъпването, на които и да е от тях. Деецът предвижда най-общо
обществената опасност на два или повече възможни резултата и иска /или
допуска/ настъпването, на който и да е от тях. Предвид така установената в
случая фактическа обстановка се налага категоричния извод, че
интелектуалната страна на умисъла у подсъдимия е обхващала представите, че
това действие по нанасяне на силен юмручен удар в областта на лицето на
човешко същество от женски пол / за което се предполага, че физически е по-
слабо от нападателя/ ще нанесе не само увреждания, но и ще наруши
равновесието й, което допълнително може да утежни вредоносния резултат.
За съставомерността на престъплението по чл.129 от НК не е необходимо у
дееца да има ясни представи каква точно телесна повреда ще получи
пострадалия. Същественото е, че той се е отнасял безразлично към
8
настъпилия резултат нанасяйки силен удар в лицето на жертвата. Относно
умисъла на подсъдимия данни се черпят от материалите по делото, от където
може да се направи категоричен извод, че след началото на конфликтната
ситуация агресивното поведение на подсъдимия спрямо пострадалата само е
ескалирало от словесна атака, през създаване на препятствия за връщане в
дома й, опит да й отнеме детето, създаване на пречки да събере личните си
вещи и да напусне мястото на конфликта. Телодвижението, с което е
причинено увреждането е нанасяне на юмручен удар в лицето на
пострадалата. За да е налице деяние по смисъла на чл.133 от НК е необходимо
извършителя да е действал при една от формите на непредпазливост по чл.11
ал.3 и ал.4 от НК , а именно самонадеяност или небрежност. В конкретният
случай този въпрос няма как да бъде обсъждан в исканата от защитата посока,
тъй като основополагащият установен по безспорен начин по делото факт е, че
подсъдимият е причинил увреждането с целенасочен удар в областта на
лицето на пострадалата, където няма как да не е могъл да предвиди, че с
действията си ще нанесе сериозно увреждане на физически по-слабо от него
лице, както и че това би довело до загуба на равновесие и последващо падане.
Няма никакви данни по делото, които могат да послужат за основание да се
разсъждава на плоскостта, че извършителя не е предвиждал какво може да
последва от поведението му. В тази насока исканията на защитата за
преквалификация на деянието като такова по чл. 133 от НК е неоснователно и
при така установената фактическа обстановка няма как да бъде
удовлетворено.
Относно квалифициращото обстоятелство по чл. 131 ал.1 т.5а от НК,
както правилно е посочено от първия съд съгласно разпоредбата на чл.2 ал.1
от ЗЗДН „Домашно насилие“ е всеки акт на физическо, сексуално, психическо,
емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие,
принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните
права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са
или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство“.
Това понятие отнесено към нуждите на наказателното право е дефинирано в
разпоредбата на чл. 93, т. 31 от НК, като се приема, че престъплението е
извършено, в условията на домашно насилие, ако е предшествано от системно
упражняване на физическо, сексуално или психическо насилие, поставяне в
икономическа зависимост, принудително ограничаване на личния живот,
9
личната свобода и личните права и е осъществено спрямо възходящ,
низходящ, съпруг или бивш съпруг, лице, от което има дете, лице, с което се
намира или е било във фактическо съпружеско съжителство, или лице, с което
живеят или е живяло в едно домакинство. В конкретния казус, безспорно
подсъдимият А. Х. и свидетелката С. Й. живеят на семейни начала, като от
това съвместно съжителство имат родено дете, тоест налице е фактическо
съжителство и телесна повреда. Същевременно с това по безспорен начин се
установява, че в едногодишен период от време предшестващ деянието,
пострадалата е подавала неколкократно сигнали на тел.112 със искане за
съдействие и подкрепа спрямо агресивно поведение от страна на подсъдимият
спрямо нея. Относно тези събития в съвместният живот на подсъдимия и
пострадалата данни се черпят и от разпитите на полицейските служители
посещавали адреса. Действително не се установява пострадалата да е
реализирала правата си в пълен обем, като не е поискала съдебна защита. Това
обаче не може да служи като основание напълно да се пренебрегнат
доказателствата по делото, които явно индикират на това, че спрямо
пострадалата подсъдимият е упражнявал както вербална, така и физическа
агресия. Относно мотивите на пострадалата да не реализира правата си в
пълен обем посредством инициирането на съдебно производство, настоящата
инстанция приема, че последната е била явно повлияна от множество други
житейски обстоятелства, като това, че двамата са имали едно малко дете,
практически пострадалата не е разполагала с ресурс самостоятелно да устрои
живота си в друга среда, обстоятелството, че насилника е бил полицейски
служител, което у всяка една жертва може да провокира субективна нагласа за
превес на силите в полза на насилника. Всички тези съображения относно
поведенческата мотивация на пострадалата в едногодишен период преди
инкриминираното деяние нямат пряко отношение към правната квалификация
на деянието. Безспорно се установява, че пострадалата е подавала системно
сигнали за тормоз на тел.112 и обстоятелството, че в последствие не е
предприемала никакви мерки за защита, приемайки че самото прекратяване на
насилието е достатъчно и подсъдимият ще преосмисли и промени
поведението си не може да е достатъчно да се възприеме тезата на защитата,
че не е установено системност в домашното насилие упражнявано от
подсъдимия спрямо пострадалата.
По отношение на квалифициращият признак по чл.131 ал.1 т.4 от НК,
10
то въззивната инстанция приема, че от събрания по делото доказателствен
материал не се установява по един безспорен и категоричен начин, че към
момента на инкриминираното деяние, подсъдимият е действал със знанието,
че обекта на нападението е бременна жена. Първоинстанционният съд е
събрал доказателства установяващи обстоятелства свързани с бременността
на пострадалата, които обаче датират от момент следващ деянието. За това, че
пострадалата е знаела, че е бременна и още повече, че това е било доведено до
знанието на лицето, чиято наказателна отговорност се претендира, преки и
категорични доказателства не се събират. Така от разпита на медика – личен
лекар на пострадалата не се установява последната да е търсила регулярното
мнение на личния си лекар за евентуално състояние на ранна бременност, да е
искала направление за преглед от специалист или други подобни, които биха
могли да наведат на извода, че самата пострадала е знаела за бременността си.
В тази насока са и показанията й, че е разбрала за състоянието си едва
непосредствено преди хирургическата намеса в болничното заведение, където
отишла след деянието, за да потърси медицинска помощ. В този смисъл
възраженията на защитата, че е недопустимо да се прави категоричен извод
относно знанието на пострадалата за бременността й само въз основа на
симптоматика и оплаквания от гадене и повръщания и предходна опитност, са
основателни. Тук следва се отбележи, че в конкретният случай със оглед
нуждите на наказателното производство на доказване подлежи факта, че
подсъдимият е знаел за това нейно състояние и е действал при реализация на
деянието с пълното съзнание, че посегателството му е насочено срещу
бременна жена. Предвид тези съображения, въззивната инстанция приема, че
в тази част осъдителната присъда следва да бъде изменена и подсъдимият Х.
бъде признат за НЕВИНОВЕН на основание чл. 304 от НПК за това да е
извършил деянието при условията на чл.131 ал.1 т.4 от НК.
При определяне на вида и размера на наказанието
първоинстанционният съд правилно е преценил обществено-опасния характер
на деянието и дееца, тежестта на самото увреждане, конкретната фактическа
обстановка при извършване на деянието, и е определил наказание от две
години и шест месеца лишаване от свобода, което правилно е отложено по
реда на чл.66 от НК с петгодишен изпитателен срок. Тук следва да се
отбележи, че районният съд е проявил излишна снизходителност към
подсъдимият, които по никакъв явен начин не е проявил разкаяние за
11
стореното, дори напротив. От събраните по делото доказателства може да се
направи извод, че Х. всячески е целял да избегне наказателно преследване,
като е мотивирал както пострадалата, така и друг свидетел по делото да
изложат показанията си в оневиняваща за него светлина. Именно поради тази
причина, въззивната инстанция приема, че частичното оправдаване на Х. по
един от квалифициращите признаци на престъплението не следва да
рефлектира върху така определения от първия съд по вид и размер на
наказание. Самото деяние също се отличава с по-висока от обичайната за този
вид престъпна дейност обществена опасност. На пострадалата са причинени
две сериозни травми – счупване на челюст и избиване на зъб. Подсъдимият е
действал хладнокръвно явно афектиран от демонстрираното желание на
жертвата да преустанови съвместното им съжителство, противоправното му
поведение е било реализирано в присъствието на малкото безпомощно дете,
което също било въвлечено в скандала между двамата родители, като
практически напълно е било неглижирано обстоятелството, че детето се
поставя в риск. Единствено липсата на протест е причина да не бъде увеличен
размера на наказанието, доколкото въззивната инстанция констатира една
висока степен на обществена опасност не само на деянието, но и на
извършителя, който явно не проявява никаква критичност към поведението
си, а формалното му съжаление за случилото е само с цел оневиняване.
Настоящата съдебна инстанция не установи по никакъв начин в
досъдебното производство и в производството пред районния съд да са били
нарушени правата на подсъдимия Х.. Въззивният съд не установи при
изготвяне на мотивите на първоинстанционната присъда да са допуснати
каквито и да е било нарушения на процесуалните правила, които да налагат
отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от районния
съд. В мотивите си районният съдия е отговорил задълбочено и съобразно
изискванията на чл.301 от НПК на всички въпроси, поставени от закона.
Посочил е въз основа на какви доказателства е направил своите изводи
относно фактическата и правната страна на деянието (които изводи се
споделят напълно от въззивния съд), приложил е правилно закона и е
постановил законосъобразна присъда.
Обсъждането на доказателствата е подчинено на правната и
житейската логика, съобразено е с разпоредбите на закона и при категорично
установеното авторство на деянието от подсъдимия Х. и на неговата вина, е
12
настъпила и единствено възможната последица за противообщественото му
поведение - осъждане и налагане на наказание. Изводите на съда са
съобразени с доказателствата по делото и правилата на логиката и са
направени при спазване на процесуалните правила относно събирането,
проверката и преценката на доказателствата, като установените факти са
подведени под правилния наказателен закон и е определено наказание,
съответстващо на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства
при пълно съобразяване на целите на наказанието, установени в чл.36 от НК.
Даден е приоритет на специалната превенция и е определено сравнително
ниско наказание, като по този начин първоинстанционният съд се е показал
хуманен и снизходителен към подсъдимия, който не е проявил никакви явни
признаци на разкаяние и съжаление за стореното.
При извършената на основание чл.314 от НПК цялостна служебна
проверка на правилността на атакуваната присъда, въззивната инстанция не
констатира наличието на други основания, налагащи нейното изменяване или
отмяна, поради което и с оглед гореизложените съображения, постанови
своето решение.
Водим от горното и на основание чл.337 от НПК, Плевенският
окръжен съд
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ Присъда № 56 / 28.05.2025 постановена по Наказателно дело
от общ характер № 20254430200365 по описа за 2025 година на Районен съд
Плевен, като на основание чл.304 от НПК ПРИЗНАВА подсъдимият А. Х. Х.
– роден на *** г., в гр. Плевен, обл. Плевен, живее в гр. Плевен, обл. Плевен,
ул. „***“ № 1*, българин, български гражданин, с висше образование,
неженен, безработен, неосъждан, ЕГН: ********** ЗА НЕВИНОВЕН в това
да е извършил престъплението по чл.131 от НК при условието на чл.131, ал.1,
т.4 от НК.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на жалба и протест.
Председател: _______________________
13
Членове:
1._______________________
2._______________________
14